Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (35)

Глава 35

— Добре, Чарли. Дишай дълбоко. Опитай да се успокоиш.

Чарли гълташе въздуха така, сякаш се давеше и щеше да загуби съзнание за трети и последен път. Погледът й се стрелна към пътя отпред. Колите в съседните ленти се виждаха като цветни ивици, докато сребристият „Мерцедес“ на Глен прелиташе покрай тях. Така би ги нарисувал Джеймс, помисли си Чарли и едва потисна писъка си.

— Не можеш ли по-бързо?

— Карам със сто и деветдесет — каза Глен. — Искам да пристигнем цели.

— Само да пристигнем — помоли се Чарли и нов порой сълзи потече по страните й. От това красивите черти на Глен се сляха и също се превърнаха в пресичащи се линии и форми, като абстрактно произведение на изкуството. — Кажи ми отново какво казаха от полицията, когато говори с тях. — Чарли се помъчи да си спомни какво й бе казал Глен. Смътно си спомняше, че той бе казал, че полицията иска да останат на място, докато не ги разпитат, но нямаше начин тя да направи това. Спомни си раздразнението в гласа на Глен, докато неколкократно се опитваше да убеди щатския полицай в спешността на случая. Спомни си мълчанието на другия край на линията, когато Глен бе споменал името на Джил Роумър. — Мислиш ли, че ти повярваха? — попита тя, въпреки че бе сигурна, че е задала този въпрос вече няколко пъти.

— Не зная — призна той. — Сигурен съм, че получават много фалшиви обаждания. Естествено, по-добре би било да говорим с тях лично и да им покажем касетата.

— Ще им я покажем в Кисими. Каза им това, нали? — През мъглата в ума си Чарли се мъчеше да си припомни точните думи, с които Глен бе описал видеолентата.

— Казах им.

— И те ще ни чакат в мотела?

— Казаха да се обадим, когато стигнем там. Защо не опиташ да се свържеш с майка си отново?

Чарли грабна телефона в скута си и набра номера.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Защо никой не вдига? О, боже мой — ахна тя.

— Какво има?

— Ами ако Алекс е вече там? Ако той не й дава да вдигне телефона? Ако…?

— Обади се на рецепцията — разсъди трезво Глен.

— Рецепцията ли? — Разбира се, рецепцията! Защо не се бе сетила по-рано? Какво й ставаше? — Не зная номера — простена тя и се паникьоса, когато не можа да си спомни дори името на мотела. „Седемте джуджета“… „Спящата красавица“…? Как се казваше проклетото място? — Не мога да мисля. Не мога да мисля.

— Чарли, успокой се. Трябва да си спокойна.

— Гади ми се. Главата ми се върти. Не мога.

— Можеш — твърдо заяви Глен. — Можеш.

Чарли отново си пое дълбоко дъх, затвори очи и се опита да си представи мотела, както се бе появил на уебстраницата. Образът бавно се показа, като снимка в проявителна течност, разкри се постепенно, бледите сенки се превърнаха в цветни форми, които се наместиха и стабилизираха.

— „Красивите мечтатели“ — изрече на глас и на екрана на паметта й се разкри просторна, бяла, двуетажна сграда, с изписано с червени букви име на яркосин фон. Тя набра 411, поиска номера на мотела от информацията и нетърпеливо прие допълнителната такса от петдесет цента за автоматично свързване. — По-бързо. По-бързо.

— Мотел „Красивите мечтатели“ — промърмори мелодичен мъжки глас след няколко секунди, сякаш Чарли го бе вдигнала от дълбок сън.

— Трябва да говоря с Елизабет Уеб — съобщи тя и ситни капчици пот избиха на челото й. Облегна глава назад, мъчейки се да овладее главозамайването и да остане в съзнание, докато палмите покрай магистралата се въртяха около нея, сякаш подхванати от ураган.

Кратка пауза, тракане на клавиатура, последвано от:

— Съжалявам. Нямаме никой с това име, регистриран тук.

— Какво? Разбира се, че имате. Какво говорите?

Пак пауза, ново тракане. После:

— Не. Съжалявам. Не ми излиза никой с това име.

— Чакайте. Чакайте — повтори Чарли, повече на себе си, отколкото на сънливия младеж от другата страна. — Опитайте Алекс Прескот — каза тя и едва не се задави от името, като си помисли, че само преди няколко часа сериозно обмисляше дали да не прекара живота си с този мъж.

Още тракане. После:

— Да, така е по-добре. Излизат ми две стаи, запазени под това име. Само една е заета в момента. Искате ли да ви свържа?

— Да! — Ти идиот ли си? — едва не му викна Чарли, докато той я прехвърляше. Телефонът звънна два пъти, преди отсреща да вдигнат.

— Ало? — произнесе детско гласче.

— Франи. Слава богу.

— Мамо! Къде си?

— Почти пристигнах, миличка. Дай да говоря с баба.

— Тя спи. Много й е лошо, мамо. Наистина се страхувам.

— Добре, чуй ме… — Чарли чу слабо почукване в далечината.

— Някой чука на вратата — съобщи Франи.

— Какво? — Чарли застана на ръба на седалката, така че главата й едва не се удари в предното стъкло. Коланът здраво я стегна през гърдите и я залепи на място. — Чакай! Не отваряй. Франи, чуваш ли ме? Не отваряй.

— Защо не?

Чарли си пое дълбоко дъх. Може би беше Брам. Или полицията.

— Добре, миличка, чуй. Искам да погледнеш през прозореца и да видиш кой е. Можеш ли да направиш това?

— Добре.

Чарли чу как дъщеря и остави телефона. Представи си как детето отива до големия преден прозорец на мотелската стая и отмества завесите. В следващата секунда Франи отново бе на линията.

— Всичко е наред, мамо — каза усмихнато тя. — Алекс е.

— Какво?! Не! Не го пускай! Франи? Франи?

Но Франи вече бе на път за вратата.

— Не отваряй вратата! Франи, чуваш ли ме? Не отваряй вратата!

Чу се звук от отваряне на врата.

— Здравей, Алекс — чу дъщеря си да казва.

Тогава настана тишина.

Кръвта замръзна във вените на Чарли. Тя се обърна към Глен. Здравият му иначе тен сега бе станал болезнено блед.

— Хвана Франи — промълви тя.

 

 

— Добре, чуйте ме. Това не е фалшиво обаждане — крещеше Глен в телефона на щатската полиция секунди по-късно. — Мъжът се казва Алекс Прескот и отвлече малко момиченце на име Франи Уеб. Тя е на осем години.

Чарли грабна телефона от ръката му и бързо даде на полицая подробно описание на дъщеря си, а после и на сина си.

— В този момент Алекс сигурно вече пътува за Дисни Уърлд — успя да изрече между хлиповете си тя. — Моля ви, спрете го, преди да е наранил децата ми.

Полицаят изказа съчувствие и я помоли да разкаже историята си отново на началника му. Чарли още веднъж изреди целия ужасяващ разказ. Колко ли пъти през последния час бе повторила същото? На колко хора? Защо полицията проявяваше такава неохотност да й повярва?

— Ами, ако е твърде късно? — попита, когато я накараха да почака.

— Не е — каза Глен, но съвсем не звучеше убедено.

— Няма да го понеса, ако им направи нещо.

— Помъчи се да не мислиш това, Чарли.

— Ти не си виждал записа — проплака тя. — Не си видял ужасните неща, които е причинил на онези деца. — Тя погледна в чантата си. Имаше чувството, че касетата е прогорила дупка в нея, като киселина в плът. — Да, тук съм още — съобщи внезапно в слушалката. — Каква кола кара Алекс — повтори на глас току-що зададения й въпрос. Тя описа старото „Малибу“ кабрио с горчичен цвят, колкото се може по-подробно. — На около десет години е. Не, съжалявам. Не зная номера. Но колко такива може да има? — Почна да се тресе. Глен взе телефона от ръцете й и тихо поговори с полицая отсреща.

— Обявяват тревога „Амбър“^[1] — съобщи й след няколко секунди той.

— Слава богу.

— Пращат също и линейка в мотела. Ще ни чакат там.

Чарли изтри сълзите си с опакото на ръката и се помъчи да стои изправена.

— Колко има още, докато стигнем?

— Може би около половин час.

— Такава глупачка бях.

— Само защото са, те излъгали, не означава, че си глупачка — възрази Глен. Той се пресегна и взе ръката й в своята. — Ще го хванем, Чарли. Обещавам ти. Ще го хванем.

— Преди да нарани децата ми?

Глен нежно стисна ръката й, но не каза нищо.

 

 

Двайсет и пет минути по-късно те паркираха пред мотел „Красивите мечтатели“. Там вече имаше четири полицейски коли и една линейка. Чарли се запрепъва на нестабилните си крака към входа и едва не се сблъска с една възрастна двойка от другата страна.

— Къде мога да намеря полицаите? — обърна се към младежа на рецепцията в богато декорираното в бяло и златно фоайе. — Коя стая?

— Вие сте…? — Той вдигна един от телефоните пред себе си. Чарли забеляза луничките на носа му. Малките светлокафяви очи гледаха иззад квадратни дизайнерски очила.

Тя така изкрещя името си, че младежът неволно отстъпи крачка назад и вдигна дясната си ръка.

— Стая 221, втория етаж, вдясно. Вървете покрай басейна отзад и…

Но Чарли вече не го слушаше. Тя изхвърча от фоайето и се отправи по коридора, следвайки миризмата на хлор, зави зад един ъгъл, после зад друг, препъна се в червеникаво-златистия килим и го скъса. Глен я хвана, преди да падне. Кога ще се почувства по-добре? Кога отново ще почне да се чувства като човешко същество?

Когато си върна децата, помисли си тя.

— Оттук — каза Глен, дръпна я за ръката и я поведе по друг коридор, откъдето стигнаха до просторния басейн. — Ето — минаха покрай три деца, седнали на стъпалата в плиткия край на басейна.

— Оттук. — Глен я насочи към бетонните стълби. — Ще се справиш ли?

Чарли се тласна към стълбите, когато стигна горе, се обърна наляво и едва не падна в ръцете на чакащия полицай.

— Чарли Уеб? — попита той, гледайки към Глен.

— Аз съм Чарли Уеб — каза Чарли, мъчейки се да прозвучи по-авторитетно. — Как е майка ми?

— Медицинските лица са сега при нея. Дадоха й нещо, да успокоят стомаха й. Би трябвало да се оправи.

Чарли се втурна по коридора. Пред номер 221 чакаше друг полицай. Иначе просторната стая бе претъпкана с полицаи и санитари. Миришеше на повръщано. Майка й бе приседнала на ръба на едното двойно легло, около раменете й бе увита кувертюра на червени и бели цветя, кожата й бе пепелявосива, тъмната коса — влажна от пот и залепнала за челото.

— Съжалявам — прошепна тя, когато видя Чарли. — Прилоша ми в колата още като тръгнахме. Помъчих се да не обръщам внимание. Не исках да проваля екскурзията. Какво стана?

— Била си отровена — каза й Чарли, седна на леглото и прегърна майка си. Глен разговаряше с полицаите. — Алекс е сложил нещо в портокаловия сок.

На лицето на майка й се изписа объркване.

— Алекс? Не разбирам. Защо би…?

— Спомняш ли си нещо изобщо? — прекъсна я Чарли.

Елизабет поклати глава.

— Съжалявам. Спомням си само, че ми ставаше все по-зле. Почти не помня как съм излязла от банята и съм легнала. Май, че си спомням как Франи ме зави с кувертюрата. И после нищо. Следващото нещо, което помня, е как полицаите нахлуха през вратата, опитах се да седна, всички ми задаваха много въпроси и ме побутваха, но не можех да видя Франи… Съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам.

— Госпожо Уеб? — попита един мъж. Беше висок и оплешивяващ, около петдесет годишен, с обикновен бежов костюм и тъмнозелена вратовръзка. Чарли реши, че е старши на екипа. Тя с мъка се изправи. — Аз съм детектив Ед Викърс от щатската полиция на Флорида. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Това, което трябва да направите, е да намерите децата ми, преди онова чудовище да ги нарани.

— Правим най-доброто, на което сме способни, госпожо Уеб. Имате ли тяхна снимка?

Чарли бръкна в чантата си, извади си портмонето и измъкна последните училищни фотографии на Франи и Джеймс.

— Помните ли с какво бяха облечени?

— Франи беше с розова тениска и същите панталони.

— И две розови шноли на косата, във формата на ангели — добави майка й.

— Купидони — тихо я поправи Чарли. — Джеймс беше със синя тениска на Мики Маус и морскосини шорти.

— Не вярвам да имате снимка на Алекс Прескот — каза детективът и подаде снимката на децата на един от другите полицаи, който на свой ред издиктува описанието им на някого по телефона.

Чарли отново бръкна в чантата си, извади касетата с надпис „Джак и Джил“ и я подаде на Ед Викърс.

— Какво е това?

Чарли му каза и видя как кафявите му очи се присвиха, а рошавите вежди се събраха към носа му.

— Как я намерихте? — попита той и всички в стаята млъкнаха.

— Моля ви — започна Чарли. — Ще ви обясня всичко по пътя за Дисни Уърлд. Трябва да намерим сина ми, преди Алекс да го е направил. — Тя се приготви да чуе отказа на детектив Викърс.

— Можете да се качите при мен — каза й. — Линейката ще откара майка ви в болницата.

— Не и докато не разбера, че внуците ми са в безопасност — възрази Елизабет и се изправи в цял ръст. Дори и леко приведена от болката, тя пак бе доста впечатляваща. — Идвам с вас.

— Добре — съгласи се детектив Викърс и се отправи към вратата, давайки разпоредби на подчинените си.

 

 

Дори и без отровата в кръвта й, на Чарли щеше да й се завие свят от Дисни Уърлд: от тълпите, шума, въртележките, актьорите, преоблечени като любимите анимационни герои, размесени с прехласнатите си малки фенове из огромния увеселителен парк. Хиляди и хиляди хора, даде си сметка Чарли. Погледът й пронизваше блъскащата се тълпа, търсейки розова ивичка или синьо петънце. Изглеждаше, като че ли всяко второ момченце бе с тениска на Мики Маус и буквално всяко момиче бе облечено в розово.

— Как изобщо ще ги открием? — безнадеждно прошепна тя. Въртележката с чаените чаши забави и спря пред нея, щастливите пътници слязоха и нова група нетърпеливи деца тутакси се втурнаха да си заемат места.

— Не забравяй, че и Алекс ще се сблъска със същия проблем — подсказа й Глен.

— Обаче той има преднина.

— Брам няма да позволи Алекс да вземе Джеймс — каза Елизабет, облегната на Чарли.

Чарли стисна ръката й. Вече не знаеше кой кого крепи, докъде стигаше майка й и откъде почваше самата тя.

Тревогата „Амбър“ бе стартирана. Полицаите бяха завардили магистралите, шосетата и километричните паркинги на Дисни Уърлд, издирвайки стар малибу кабрио, с цвят на горчица. Основният парк буквално беше блокиран. Всеки, който се опитваше да си тръгне, бе претърсван. Ако Алекс се намираше някъде наоколо, щяха да го намерят, увери я детектив Викърс. Дали нямаше да е твърде късно?

Една Пепеляшка в естествен ръст и красива дълга бяла рокля царствено премина покрай тях, последвана от десетки смеещи се деца. Къде са родителите им, запита се Чарли. Кой ги гледаше?

— Ето „Карибските пирати“. — Глен я съпроводи покрай огромната опашка, извиваща се на зигзаг.

Чарли бързо обходи лицата на чакащите. Със сигурност веднага би забелязала брат си, да стърчи над останалите. Но Брам и Джеймс не бяха на опашката. Да не говорим, че това сигурно бе първото място, където Алекс е проверил. Дали ги е намерил?

Продължиха нататък.

— Ето го — внезапно ахна Чарли, откъсна се от Глен и майка си и се втурна към едно момченце с балон на Мики Маус. Почти в същата секунда няколко полицаи обградиха изплашеното дете, но още преди да види сладкото му лице и преди да чуе протестите на родителите му, Чарли разбра, че е сбъркала. — Съжалявам — измърмори тя и ако около нея не се бяха насъбрали толкова много хора, щеше да се срине на земята. — Много съжалявам.

— Няма нищо, Чарли — каза Глен и я отведе настрана. — Няма нищо.

Изведнъж тя чу познат, обезпокоителен звук: „В крайна сметка, светът е малък. В крайна сметка…“

— О, боже.

— Какво има? — попита Глен.

Песента привлече Чарли като магнит и тя застана пред една пъстра, отрупана с кукли атракция. Отново разгледа лицата в бързо движещата се опашка пред лодките. Влизат от единия край и излизат от другия, помисли си тя и си спомни случката на Джил как останали заклещени, когато семейството й било на метри от края на тунела.

— Тези атракции, всички те имат отделни изходи, така ли?

— Някои от тях.

— Трябва да заобиколим отзад. — Чарли вече си проправяше път в тази посока. Но отзад имаше почти толкова хора, колкото и отпред. Няколко минути тя стоя и гледа семействата, които излизаха. Някои продължаваха да припяват безспирната весела мелодийка.

„Светът е малък, малък“.

Забеляза една врата с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ и я отвори.

— Мога ли да ви помогна? — един мъж с костюм на Гуфи попита отвътре. Чарли поклати глава и побърза да излезе.

Приближи се полицай и за миг Чарли си помисли, че ще я арестува, задето е нахлула така.

— Май открихме нещо.

Останалото, което каза, се изгуби в ехото на тези три думи.

 

 

— Брам! — възкликна Чарли и се втурна към седналия на земята мъж, с протегнати напред крака, облегнат с гръб на една врата зад „Космическата планина“.

— Чарли! — Той се помъчи да стане, но се претърколи на една страна. — Къде е Джеймс? Какво става?

— Намерихме го тук — каза някакъв полицай зад нея. Посочи към друга врата, също с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

— Кълна се, не съм пиян, Чарли.

— Зная, че не си.

— Изглежда някой го е зашеметил с електрошоков пистолет „Тейзър“ — отбеляза полицаят.

— Пистолет „Тейзър“! — възкликна Брам, отметна косата си от челото и поклати глава. — Мамка му. Помислих, че получавам инфаркт. Някой ще ми каже ли, ако обичате, какво става?

— Видяхте ли кой ви причини това?

— Нищо не видях.

— Можете ли да разкажете какво точно се случи? — подкани го полицаят.

— Тъкмо бях купил на Джеймс една голяма плюшена змия. Била змията от „Книга за джунглата“ — започна Брам, изговаряйки с мъка думите. — Разхождахме се и си говорехме колко много прилича на онази, която той бе нарисувал, когато внезапно почувствах ужасна болка в гърба и следващото нещо, което си спомням, е че краката ми омекват и падам. После ме мятат в някакъв тъмен килер, където отново ме удрят. Нищо не виждах. Сигурно съм изгубил съзнание. Колко е часът?

— Почти четири и половина — отговори Чарли.

— Не може да съм бил в несвяст повече от двайсет минути. Къде е Джеймс?

— Не знам.

— Господи! Чакай да стана. — Отново се опита да се изправи и отново падна.

— Няма да ходите никъде, докато не ви прегледа лекар — каза му полицаят.

— Къде е мама? — попита Брам. Прозвуча като безпомощно дете.

— Ето ме — обади се Елизабет, показа се иззад Глен и приседна на колене пред сина си. — Тук съм. — Тя се отпусна на бетона до него и го прегърна. Брам положи глава на рамото й и затвори очи.

Чарли запечата този образ в съзнанието си като талисман и побърза да се върне обратно сред развълнуваната тълпа.

 

 

Забеляза ги да излизат от една зала за отдих: красив мъж и малко момче, хванати за ръка. Момчето имаше шапка на Мики Маус, която подхождаше на фланелката. Носеше голяма плюшена лилава змия. Тъкмо змията най-напред привлече погледа на Чарли.

— Те са — толкова тихо произнесе тя, че не бе сигурна дали някой я е чул. Едва, когато видя детектив Викърс да говори нещо по микрофона си и го чу да упътва останалите към местонахождението им, едва тогава Чарли си възвърна способността да диша. Тялото й се люшна напред, но бе спряно от ръката на детектива.

— Почакайте — предупреди я той, — докато всички заемат местата си.

Намерихме го, мислеше си Чарли. Джеймс е тук и е добре. Моето бебче е добре.

Франи обаче не се виждаше никъде.

Къде беше Франи?

— Добре, сега ме чуйте — каза детектив Викърс. — Слушате ли ме?

Чарли кимна. Очите й не се отлепяха от сина й. На петнайсет метра от тях Алекс го вдигна във въздуха и го сложи на раменете си.

— Той няма представа, че сте го разкрили, не забравяйте, затова не правете нищо, с което да събудите подозренията му, докато не вземем Джеймс. Просто се усмихвайте и махайте, правете се, че всичко е наред. Ясно? Можете ли да го направите?

Чарли отново кимна.

— Алекс! — провикна се тя и се насили да се усмихне. — Джеймс!

— Мамо! — щастливо се провикна Джеймс.

Чарли забеляза изненадата в очите на Алекс, видя как физиономията му замръзна, после се преобрази в нещо като радост. Ако не знаеше, можеше наистина да си помисли, че се радва да я види.

— Искам да сляза — каза Джеймс и почна да рита Алекс по гърдите.

— Уау, момче. Почакай малко.

— Веднага. Искам да сляза. — Джеймс заудря Алекс по главата с плюшената змия. — Не те харесвам. Ти събори чичо Брам на земята.

Алекс сграбчи змията от ръката на Джеймс и ядосано я захвърли. В този миг Глен се втурна, отскубна Джеймс от раменете му и бързо го подаде в протегнатите ръце на Чарли.

На мига Чарли обсипа лицето на сина си с целувки. Винаги ли е миришел толкова хубаво, почуди се тя, прокара длани по ръцете му, лицето, краката, за да се увери, че той наистина е там, че не е бил намушкан, изгорен или насилен.

— Глен! — ентусиазирано се провикна Джеймс, а Глен вдигна змията от земята и му я подаде. — И ти ли идваш с нас в Дисни Уърлд?

— Чарли, какво става? — обърна се към нея Алекс.

— Нападнал си брат ми с електрошоков пистолет.

— Само за да спася сина ти.

— Същия пистолет ли използва и срещу Тами Барнет и близнаците Старки?

Алекс изглеждаше потресен.

— За какво говориш?

— Намерих видеозаписа — просто заяви Чарли.

Алекс не каза нищо, но очите му се замятаха насам-натам, сякаш обмисляше дали да не хукне.

— Не си го и помисляй — предупреди го детектив Викърс и пристъпи две крачки напред.

— Къде е Франи? — попита Чарли.

— Нямам представа — отговори Алекс.

— Ти си я взел от мотела. Какво си направил с нея?

Бавна усмивчица се плъзна по устните му.

— Ако си гледала видеозаписа — каза той, — би трябвало вече да имаш отговор на този въпрос.

Чарли се хвана за корема и прехапа долната си устна, за да не запищи.

— Не — изръмжа вместо това тя. — Нямаше достатъчно време. А ти обичаш да се наслаждаваш бавно. Нали така, Алекс?

— Ти не се оплакваше — напомни й той, очевидно забавлявайки се.

— Кажи къде е момичето — намеси се детектив Викърс — и може да кажа някоя добра дума…

— О, моля ви, детектив. Наистина ли мислите, че изпитвам и най-слаб интерес към вашите добри думи?

— Не е имал време да я заведе някъде. — Чарли мислеше на глас. — От мотела я е докарал право тук. Това означава, че все още е в колата му.

— Браво, Чарли — каза Алекс, докато закопчаваха ръцете му с белезници зад гърба. — Ако тази работа с книгата не проработи, можеш да помислиш за кариера като детектив.

Мобилният телефон на детектив Викърс иззвъня. Той го вдигна и погледна първо към Чарли, после към Алекс и обратно.

— Намерили са колата — заяви накрая.

— Франи…?

— Била е в багажника. В безсъзнание, но е добре. Ще се оправи.

Двама униформени полицаи отведоха Алекс.

— Чакайте! — викна след тях Чарли. Тя изтича, застана на крачка от Алекс, после погледна през рамо към Глен.

— Така ли го правиш? — попита тя, внезапно премести тежестта си от задния на предния крак и с всички сили заби стиснатата си в юмрук дясна ръка в лицето на Алекс.