Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095

История

  1. — Добавяне

Глава 4

17 януари 2007 г.

Скъпа Чарли,

Надявам се, че нямаш нищо против, че ти пиша. Зная, че сигурно си много заета и навярно получаваш тонове писма, но се съмнявам много от тях да са от затвора. Йее, още не мога да повярвам, че наистина съм тук, въпреки че вече мина повече от година. Наистина се страхувах да дойда на това място — гледала ли си зловещите филми за живота в женските затвори? — но трябва да призная, че далеч не е толкова зле. След всички смъртни заплахи, които получавах навън от, предполага се, уважаващи закона граждани, тук едва ли не си отдъхнах, да ти кажа честно, а и никой засега не се е опитал да ме изнасили с дръжката на метлата или друго подобно ужасно нещо. Доста е спокойно, ако трябва да съм искрена и относително чисто, тъй като аз съм малко маниачка на тема чистота.

Оказа се, че всички останали затворнички са доста мили — повечето са тук заради неща, свързани с наркотици — въпреки че дълго време никой не ми говореше. Аз обаче се опитах да се държа възможно най-добре и да се покажа в най-хубавата си светлина, старах се винаги да съм любезна, да помагам, и сега вече почти всички малко или много се привързаха към мен. Една от жените, която е тук, понеже намушкала с ножица най-добрата си приятелка по време на спор какво да гледат по телевизията, дори ми каза, че според нея имам хубава усмивка. Струва ми се, че може и да си пада по мен, въпреки че не съм направила нищо, за да я насърча в това отношение. Все още има няколко жени, предимно майки на малки деца, които не искат да имат нищо общо с мен, но аз работя по въпроса и май съпротивата им почва да се сломява.

Може да ти се струва странно и се надявам да не го възприемеш погрешно, но за мен ти винаги си била нещо като образец. Искам да знаеш, че много ти се възхищавам, преди да ме пратят в затвора, всяка седмица четях колонката ти. Любими ми бяха онези статии, в които разказваше за приятеля ти, който те карал да скачаш с бънджи — представям си, понеже и мен самата няколко пъти ме караха да правя неразумни неща, — и колко трудно ти е било да решиш какво да облечеш, когато бащата на дъщеря ти се женел, а не си искала да засенчиш булката. Това ми се видя много смешно. Но и затрогващо също, заради начина, по който се съобразяваш с чувствата на всички.

Дори написах няколко писма в уебсайта ти и ти бе достатъчно любезна да ми отговориш. Навярно не си спомняш. А и няма причина да си спомняш, писах ги преди около три години, точно след като почна да пишеш рубриката си. Още нищо лошо не се бе случило, а и аз не ги подписвах с истинското си име, така че не си имала причина да ме свързваш с чудовището, за което по-късно писа. „Кръвожадната детегледачка“, така ме нарече. Почувствах се наистина ужасно — и още се чувствам така, — тъй като мразя да имаш толкова отрицателни чувства към мен. Искам да ме харесваш. Мнението ти е много важно за мен.

Както и да е, първия път, когато ти писах, беше за по-голямата ми сестра Памела, която винаги е била ужасен з… сещаш се какво. Взех назаем една от старите й блузи — кълна се, не знаех, че й е била любимата — и приятелят ми, без да иска, я заля с червено вино. Той се казваше Гари. (Може и да го помниш. Гари свидетелства срещу мен в съда.) Опитахме се да изчистим петното с вода, но стана още по-зле. (Не бях разбрала, че блузата е копринена и трябва да се даде на химическо чистене.) Както и да е, Пам изпада в много лоши настроения — както и цялото ми семейство — и ме беше страх да й кажа, че съм опропастила блузата й и каквато съм си страхливка, я хвърлих на боклука. После обаче се почувствах много виновна, защото тя плачеше и претърсваше цялата къща. Затова ти писах, да те помоля за съвет. Ти ми отговори, че не си консултант по такива въпроси, но че по твое мнение, трябва да й кажа истината и да предложа да я компенсирам. Намирам това за много добър съвет и ми се ще по-често да го използвам. Но просто не можех, прекалено много се страхувах от характера й. (Пък и нямах толкова пари.)

Когато повторно ти писах, имах проблеми с Гари. Съобщих ти, че той е много властен и все ме кара да върша неща, които не ми се нравят, но че се боя да не го загубя, ако не го слушам. Ти отново даде ясно да се разбере, че не си консултант, но че по твое мнение, не бива да правя нищо, което да ме притеснява и че трябва повече да се боя да не загубя себе си, отколкото него. Тези думи дълбоко ме трогнаха, въпреки че не се вслушах в тях.

Моля те, не си мисли, че съветът ти е бил погрешен, само защото аз не съм била достатъчно силна или разумна да го последвам. Ти беше абсолютно права. В крайна сметка изгубих себе си. Ето как се забърках в тази ужасна каша.

Бих искала да знаеш, че никога не съм имала намерение да се случи каквото и да било от това. Никога не съм възнамерявала да нараня някого. Още не мога да повярвам, че съм взела някакво участие в ужасните неща, които казват, че съм извършила. Не е възможно да съм била въвлечена по какъвто и да е начин. Всъщност, по душа съм много добър човек. Надявам се, че ми вярваш. Надявам се дори някой ден да станем приятелки.

Което ме отвежда до причината да ти пиша това писмо.

През изминалата година имах много време за мислене. За всичко. Не само за ужасните неща, които ме докараха тук (макар те очевидно да са много важни), а за това, как може да ги извърши човек с моя произход и възпитание — родителите ми са заедно от над трийсет години, редовно ходят на църква и имам по-големи брат и сестра, които никога не са си навличали проблеми с полицията. Да не говорим, че винаги съм зачитала другите. Дори на мравката път правех. Кълна се, ако видех някоя в къщата, взимах я със салфетка и внимателно я изнасях навън. Как тогава е възможно да съм сторила толкова отвратителни неща на човешки същества? В това няма логика.

Отначало всички си мислеха, че Гари е виновен, че той е намислил всичко, което стана. Но това бе съвършено невярно. Гари не би могъл да измисли дори как да се измъкне от един хартиен чувал, както обичаше да казва майка ми. И колкото и да ми е неприятно да го призная, тя бе права, (Не й казвай, че си го чула от мен.) Освен това, макар формално Гари все още да ми беше гадже по времето на убийствата, аз вече не го исках. Някои хора продължават да смятат, че той има нещо общо с всичко онова. Не могат да повярват, че едно момиче съвсем само може да извърши зловещите престъпления, в които ме обвиниха.

Може и да са прави.

Привличам ли интереса ти?

Напоследък си задавам много въпроси и почвам да се съмнявам във всичко, проблемът е, че невинаги зная кой е правилният въпрос. И тук, да се надяваме, е твоята роля. Въпреки че вече не чета така редовно статиите ти, а когато ми попаднат, обикновено са твърде стари, те продължават да ми доставят удоволствие и аз мисля, че ти си чудесна писателка. Умееш да стигаш до истината и да я изразяваш ясно и непретенциозно. Ти си чувствителна и внимателна, но глупостите не ти минават. Смело заявяваш убежденията си и не се боиш, че ще си навлечеш лоша слава. Дори когато написа всички онези неласкателни неща за мен, аз пак ти се възхищавах. Това е удивителен талант.

А аз имам да разкажа удивителна история.

Мисля, че е време да разкажа цялата си история и смятам, че ти си единственият човек, който ще я предаде справедливо. Всъщност, това ще е повече съвместна работа, понеже ще изисква двете да прекараме доста време заедно. Не мисля, че ще ти е толкова неприятно. Наистина, не съм такава, каквато медиите — включително и ти — ме изкарахте. Не съм звярът, за който писа. Независимо от ужасните записи, които пуснаха на процеса, аз не съм чудовище.

Хората си мислят, че ме познават.

Не е така.

Всъщност, според мен, двете имаме много общо. (Моля те, не ми се сърди, че казвам това.)

Погледни обаче фактите: И двете сме привлекателни млади жени. (Добре де, ти си красива!) Да, аз съм само на двайсет и две, но това не ме прави много по-млада от теб. И двете имаме братя и сестри, въпреки че ти си най-голямата, а аз най-малката в семейството. И двете сме руси и гърдести. Струва ми се, че имаме еднакъв вкус към мъже. Май и двете си падаме по добре изглеждащи по-големи от нас, които невинаги са най-добрият избор. Обичаме мъжете ни да са силни и отговорни, но се дразним от ограниченията, които ни налагат. Затова ли никога не си се омъжила?

Аз, лично, винаги съм искала да се омъжа. Мечтая си за сватба като в приказките и всичко останало, и преди да се случи всичко това обичах да репетирам думите си и да си фантазирам роклята. Навсякъде из къщата бях разпръснала скици, представях си дълга бяла рокля, с голи рамене, но не и дълбоко деколте.

Винаги съм намирала за пошло, булките да разкриват гърдите си, за себе си исках нещо от висока класа, в стил Вера Уонг. Тя винаги ме е вдъхновявала, въпреки че никога няма да мога да си я позволя. Както и да е, сега вече това няма значение, тъй като в изправителен център „Пемброук“ затворнически сватби не се разрешават. Не че тук има кой знае какъв шанс да срещнеш подходящия мъж. (Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.) Доста повече по този въпрос, ако се съгласиш да напишеш книгата.

Моля те, МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, помисли над предложението ми. Наистина мисля, че ще сме страхотен екип. Обещавам да съм много отзивчива и да отговоря на всичките ти въпроси, възможно най-искрено. Нищо няма да скрия. Ще ти разкажа всичко за детството си, за родителите си, за брат ми и сестра ми, за гаджетата ми, за сексуалния си опит. (Също като теб, и аз почнах много млада. Но за разлика от теб, това не бе по мое желание.) Накратко, ще те осведомя за всяка гадна подробност, включително факти, които никога преди това не са били публикувани, за злополучната смърт на малките Тами Барнет, Ноа и Сара Старки.

Разбирам, че като майка на две малки деца ти несъмнено ще се почувстваш отвратена от самата идея да ме опознаеш по-отблизо. Навярно си мислиш, че вече знаеш за мен повече, отколкото си искала. Вярвай ми обаче, когато ти казвам, че грешиш.

И така, не бързай да вземеш решение. И бъди сигурна, че си единствената кандидатка, на която предлагам работата. Естествено, предпочитам да ми отговориш по-скоро. Наясно съм, че ти си страшно заета жена и че мнозина имат претенции към времето ти. Имаш си семейство, за което да се грижиш и колона, която трябва да списваш всяка седмица. Но не е ли истина, че всеки журналист си мечтае да напише книга?

Ти вече си добре известна в Палм Бийч, но история като моята, ще те направи известна в цялата страна. Заслужаваш го, точно както и аз заслужавам истината за случилото се с тези три сладки дечица да излезе наяве. Естествено, не очаквам никакво финансово възнаграждение. Законът постановява, че престъпниците не могат да извличат полза от престъпното си поведение, но освен това, мен парите не ме интересуват. Каквото и да се договориш с издателя си, остава изцяло за теб.

Моята история трябва да бъде разказана. Мисля, че ти имаш смелостта да го сториш.

Нетърпеливо очакваща отговор:

Джил Роумър

P.S. Ако приемеш предложението ми или имаш някакви въпроси, чувствай се свободна да се свържеш с адвоката ми — Алекс Прескот. Офисът му е в Палм Бийч Гардънс и вече му казах, че е възможно да му се обадиш. Моля те, направи го. Обещавам, ще си струва.

Каквото и да решиш, аз си оставам твоя вярна фенка.

Джил

— Дявол да го вземе! — възкликна Чарли и треперещите й пръсти изпуснаха писмото.

— Лоши новини ли? — попита иззад бюрото си Глен. Чарли забеляза, че телефонът вече не беше долепен до ухото му.

— Какво?

— Бяла си като призрак. Всичко наред ли е?

— Не съм сигурна.

Глен заобиколи бюрото си.

— Мога ли да помогна с нещо?

Чарли поклати глава, погледът й се върна на писмото.

— Помниш ли Джил Роумър? — чу се да произнася тя. — Преди няколко години закла три малки деца. Нямаше вестник, дето да не пише за това. Даже и аз писах за нея в колоната си.

Глен присви очи, челото му се смръщи.

— Да. Помня. Тя беше детегледачка или нещо такова. Спомням си как бившата ми жена си беше изкарала акъла.

— Имаш ли деца?

— Син. Елиът. В събота става на шест. — Бръкна в джоба си и извади малка снимка на тъмнокосо момче със заразителна усмивка. Показа я на Чарли. — Живее с майка си и новия й съпруг в Северна Каролина. Не се виждаме много често.

— Съжалявам.

— Да. И аз също. Но този уикенд ще го доведат. Всички заедно ще ходим на лъвско сафари за рождения му ден.

— Колко сладурско.

— Интересна думичка — отбеляза той, без да си дава труда да крие неудоволствието си, докато прибираше снимката обратно в джоба си. — Ами ти? Имаш ли деца?

— Две. Момче и момиче.

— Но не и съпруг. — Глен многозначително погледна пръста без халка на лявата й ръка.

— Не и съпруг.

— В такъв случай, какво ще кажете вие тримата да се присъедините към нас за лъвското сафари в събота? Хем ще мога да ти покажа какъв чудесен безупречен гражданин всъщност съм?

Чарли се засмя.

— Сериозно — продължи Глен. — Всъщност, ще ми направиш услуга. Така няма да е чак толкова „сладурско“.

— Благодаря, но…

— Помисли си. Предложението важи до събота. И така, защо говорим за тази Джил Роумър? — попита в следващия миг.

Чарли повдигна писмото.

— Изглежда, че, за разлика от теб, тя ми е фенка.

— Нещо против да го погледна?

Чарли му подаде писмото на Джил. Наблюдаваше го, докато чете и се опитваше да предугади реакцията му.

— Е, успя ли да запали любопитството ти? — попита той, щом приключи.

— О, напълно.

— Значи ли това, че ще го направиш?

— Какво да направя?

— Да се свържеш с нея? Да напишеш историята на живота й?

Чарли пренебрежително изпъхтя — полусмях, полуохкане.

— И защо ще искам да направя подобно нещо?

— Защото тя натиска всичките правилни бутони. Гъделичка едновременно и егото, и любопитството ти. Размахва пред лицето ти вероятността за нещо изключително, заедно с възможността да се покриеш със слава. Да не говорим, че може и да разкриеш истината и да оправиш сериозна съдебна грешка.

— Моля те. Няма никаква съдебна грешка. Жената е психопатка. Няма никакво съмнение, че тя е убила онези деца. Не помниш ли ужасяващите записи на предсмъртните писъци на жертвите й, които полицията намери в спалнята й?

— Може някой да ги е подхвърлил там.

— Което обаче не обяснява защо нейният глас е на лентите. Освен това е имала достъп и възможност, пръстовите й отпечатъци бяха на местопрестъплението, а ДНК-то й — навсякъде по жертвите.

— Но никакви видеозаписи?

Чарли сви рамене. Бяха се разнесли някакви слухове за видеозаписи, но въпреки усиленото полицейско претърсване, такива не бяха открити.

— Какво искаш да кажеш? Че действително трябва да се срещна с нея?

— Категорично не.

— Добре. Поне за едно нещо мислим еднакво.

— Но ти ще го направиш.

— Какво?

— Чу ме.

Чарли грабна писмото от ръката му и го прибра обратно в чантата си, като през цялото време клатеше глава. Самодоволно копеле, мислеше си тя.

— Мислиш си, че ме познаваш, така ли?

Хората си мислят, че ме познават.

Не е така.

— Достатъчно, за да разбера, че си захапала въдицата й.

— Дали?

Всъщност, според мен, двете имаме много общо.

— Кой чия въдица е захапала? — обади се Брам зад нея, отвори очи и се надигна на лакти. Дори и да беше изненадан, че се намира в непозната стая със сестра си и мъжа, който го бе повалил в безсъзнание, изражението му с нищо не го показа. Напротив, изглеждаше отпочинал и бодър. — Наистина ли чух да споменавате нещо за Джил Роумър?

— Е, крайно време беше да се събудиш — сопна се Чарли, едва потискайки желанието да го разтърси за раменете. Дори и с голямата синина на бузата си, Брам си оставаше най-красивото от четирите деца на семейство Уеб — с порцелановобледа кожа, искрящи сиво-сини очи и толкова дълги и гъсти мигли, че сякаш бяха изкуствени.

— Знаеш ли, по едно време излизах със сестра й — отбеляза някак между другото и с дългите си изящни пръсти приглади синята си копринена риза.

Чарли усети как и малкото останало търпение бързо я напуска.

— За какво говориш?

— Излизах със сестра й — как се казваше? Памела?

— За какво говориш? — повтори тя, този път по-силно.

— Излизах с…

— Кога, за бога?

— Не си спомням. Преди няколко години. Веднага щом пристигнах във Флорида. Посещавахме заедно с нея някои часове.

— И защо никога не си ми казвал?

— Че защо да ти казвам? Имахме просто няколко срещи. Не означаваше нищо.

— Никога, по време на процеса, не си споменал и дума, че познаваш Джил Роумър.

— Не я познавам. Познавах сестра й. Но защо изобщо говорим за Джил Роумър?

Глен отиде до вратата.

— Струва ми се, че брат ти би желал чаша кафе.

— Не, няма нужда — възрази Чарли.

— Жадувам за чаша кафе — каза едновременно с нея Брам.

— Връщам се веднага. — Глен излезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво ти става? — изсъска Чарли на брат си.

— Уау! По-кротко. Какъв ти е проблемът? — Брам хвана с две ръце главата си, сякаш да я задържи да не падне.

— Моят проблем? Ти си моят проблем — изфуча Чарли, мъчейки се да говори тихо. — Толкова си дяволски безотговорен.

— Само защото малко съм се понапил.

— Не просто си се понапил. Много си се напил. И един Бог знае какво още. И си щял да караш до вкъщи в това състояние, ако Глен не те е спрял.

Брам тутакси посегна към бузата си.

— Да, смътно си спомням нещо такова.

— А спомняш ли си смътно, че вчера трябваше да се срещнем?

— Трябва ли да викаш толкова силно?

— Мислиш ли, че ми беше приятно да карам цял ден до Маями нахалост? Мислиш ли, че ми харесва да ми звъни в работата някакъв, дето съм го обидила публично, и да ми казва, че брат ми е при него? Какво те накара да избереш точно това място, за бога?

— Прочетох за него в твоята рубрика. Прозвуча ми интересно.

Беше ред на Чарли да се хване за главата.

— Край, дотука. Дъждът спира. Отиваме си вкъщи. — Тя грабна ръката на брат си и го задърпа да се изправи. Той се извиси над нея като високо дърво.

— Кафето ми — настоя той, но Чарли го забута към изхода.

— Ще карам след теб с моята кола — каза Брам, когато стигнаха паркинга.

— Сигурен ли си, че вече си добре да караш?

— Добре съм — потвърди Брам. — Ще съм точно зад теб.

— Обещаваш ли?

Брам кимна мълчаливо и сгъна тялото си в тясното MG.

Когато обаче Чарли зави надясно по „Саут Каунти Роуд“ и след няколко секунди погледна в огледалото назад, той вече бе изчезнал.