Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава 7

УЕБСАЙТ

Когато неотдавна посетих офиса на един адвокат, прегледах няколко списания, докато чакам. За мой късмет, всичките бяха нови броеве, така че не ми се наложи да губя време да се чудя, защо филмовият свят тепърва оплаква загубата на Марлон Брандо, когато съм съвсем сигурна, че той почина преди няколко години.

Няколко заглавия бързо привлякоха погледа ми. Едното беше на обезпокоителна статия за популярно хапче срещу остеопороза и непознатия досега страничен ефект от това широко предписвано лекарство — някаква дреболия, наречена „некроза на челюстта“, наблюдавана сред тревожен брой жени, току-що претърпели челюстна хирургия. Стоматологът, с когото се консултирах по-късно, потвърди, че във всяко отношение е точно толкова ужасно, колкото звучи. „Челюстта буквално се разгражда“ осведоми ме д-р Самуел Келър. — „Всяка жена, която приема това лекарство, ще се сблъска с ужасен проблем, ако й се наложи дори и най-простото нещо, като вадене на зъб.“

Но това не е единственият ужасен проблем, пред който са изправени жените в наше време.

— Добре — каза Чарли, след като препрочете началните параграфи, които бе написала за колоната си за тази неделя. — Дотук добре.

Друг проблем е цената на чая в Китай. Както и цената на една чанта на Уърт Авеню. И още по-точно, цената на една вишневочервена крокодилска торба, която с оглед на размера дори не е толкова голяма по съвременните преувеличени стандарти, но се продава за поразителната цена от седемдесет и пет хиляди долара.

Да, правилно прочетохте.

Седемдесет и пет хиляди долара.

За една чанта.

Умът не го побира. Кой, ако е с всичкия си, дори ще вземе да разсъждава, дали да не похарчи такава сума за една дамска чанта? „Да не е обкована със злато?“ — попитах слабата като тръстика продавачка с гладка черна коса, която ме посрещна на входа на красиво аранжирания магазин „Ботега Венета“ в търговското сърце на Палм Бийч.

Продавачката се усмихна със сдържаната усмивка на човек, който е видял какво ли не, и търпеливо обясни:

„Ръчно изделие.“

О, разбирам. Това обяснява всичко.

„Мога ли да я видя?“

„Не я държим в магазина“ — каза ми така, като че ли това е очевидно. — „Ще трябва да направите специална поръчка.“

„Не е ли незаконно да се правят чанти от крокодили?“ — осмелих се да попитам, но в отговор получих само презрителен поглед.

Кой изобщо ще иска нещо, направено от кожата на влечуго, зачуди се Чарли и буквално потрепера при мисълта.

Прекарах следващия половин час, преглеждайки цените на другите, не толкова драстично скъпи артикули, разположени на респектиращи разстояния един от друг върху дългите етажерки покрай стените на малкия магазин. Между красивите чанти от преплетени кожени каишки — запазената марка на „Ботега“ — бяха разпръснати изумителни сандали без пета, ниски и високи обувки, всичките еднакво възхитителни и умопомрачително скъпи, макар че дори чифт летни обувки за седемстотин долара започват да изглеждат на разумна цена, когато стоят до чанта за седем хиляди. А какво са седем хиляди, сравнени със седемдесет и пет хиляди? На сметка е, помислих си и реших, че трябва да се махна от там, преди да е станало твърде късно.

Продължих надолу по Уърт Авеню и посетих още няколко магазина. В „Джорджо Армани“ намерих дълга копринена пола за петнайсет хиляди долара, простичка памучна рокля за осем хиляди в „Шанел“ и медальон с жълт диамант за два милиона долара във „Ван Клиф енд Арпел“. В „Нийман Маркъс“ се натъкнах на блуза за шест хиляди от Оскар де ла Рента, на която се бях възхитила в последния „Вог“. Виси си на закачалка! По средата на един куп също толкова скъпи артикули. Сякаш това е нормално. „Бихте ли желали да я пробвате?“ — с прозаичен глас попита продавачката.

„Може би някой друг път“ — отговорих аз, изхвърчах от сградата и се отправих към океана в източния край на улицата, в опит да си проясня главата.

„Кой ли купува тези неща?“ — чух се да изричам и гласът ми бе отнесен от лекия океански бриз. Докато си изхлузвах сандалите (купени в „Пейлес“ за 16.99 долара), за да походя боса по хладния пясък…

— Не, това не ми харесва. Прекалено в стил „Да помним любовта“ за моя вкус — измърмори Чарли полугласно и изтри от компютъра последните два реда. Спря и се замисли какво иска да каже по-нататък.

Кой ли купува тези неща, зачудих се, оглеждайки скришом всяка жена, покрай която минавах. Възможно ли е страховитата чанта на ръката на онази вещица със синия анцуг да струва почти колкото къщата ми? Дали прекомерно големите очила, скриващи пъпките на тийнейджърките, кискащи се пред „Тифани“, не струват повече от месечните ми вноски за колата? Никой друг, освен мен ли не се шокира от цените, искани — и получавани — от дизайнерите за техните дрехи?

— Охо, май почва да звучи малко несправедливо — измърмори отново Чарли.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм наивна, когато става въпрос за това, какво му струва на човек в днешно време да изглежда модно. Самата аз съм известна с това, че прахосвам неразумни пари за чифт дънки, само защото имат малка избродирана коронка на задния джоб.

Но шест хиляди долара за една блуза? Седемдесет и пет хиляди за една чанта? Полудели ли са всички?

И докъде ни води такава екстравагантност?

Докъде ни води наистина, зачуди се Чарли, не съвсем сигурна накъде бие.

Купува ли ни по-добър секс, по-добро здраве, по-дълъг живот?

Докато влачим горките си крака надолу по улицата, качени на твърде високите токове, с рамене, увиснали под тежестта на онези тежки крокодилски чанти, костите ни вече скърцат и заплашват да се разпаднат. Въпреки яростното ни отричане и неспирния прогрес на съвременната наука, ние остаряваме. Некрозата на челюстта е само на едно погрешно хапче разстояние.

— Чарли? — прекъсна я Майкъл Даф.

Чарли се извъртя на стола си.

Главният редактор бе запълнил входа на кабинката й.

— Дошли са от полицията да разговарят с теб.

— От полицията ли?

— За онзи имейл — обясни той. — Тя е в моя кабинет.

— О! — Чарли натисна „Съхрани“ и запази статията за неделната колонка. После стана и последва Майкъл. В интерес на истината, почти бе забравила за имейла от понеделник. Като че ли беше много отдавна. — Знаят ли кой го е изпратил? — попита тя Майкъл.

— Мисля, че иска само да поговори с теб — отговори той, отвори вратата на кабинета си и пусна Чарли да влезе първа.

Една полицайка с униформа тутакси скочи на крака.

— Дженифър Рамирес — представи се тя и подаде ръка. Въпреки стройната фигура и срамежлива усмивка, ръкостискането й бе силно и здраво. Тъмната й коса бе прибрана на кок ниско над врата, кафявите очи имаха цвета на топъл шоколад.

— Чарли Уеб — представи се и Чарли.

Майкъл Даф седна на мястото си зад бюрото и направи знак на двете жени също да седнат.

— Сигурна ли сте, че не искате чаша кафе? — попита той полицайката.

— Не, благодаря. Тази сутрин вече поех своя дял.

— Чарли? — обърна се към нея.

Тя поклати глава.

— Знаете ли кой ми е изпратил онзи имейл?

— Боя се, че не — каза полицай Рамирес и извади тефтерче от джоба на синята си риза. — Получавали ли сте още?

— Ами, всеки ден получавам купища имейли.

— Съдържащи заплахи за живота ви?

— Обикновено не, слава богу. Винаги пращам копия от такива на Майкъл. — И тя кимна в неговата посока.

— Пазим всички заплашителни писма в специален файл — обади се той.

— Може да се наложи да ги видим по-късно.

— Разбира се.

— Но конкретно това писмо бе първото, което заплашва децата ви? — попита полицай Рамирес, но това бе по-скоро заключение.

— Пишеше „умри, кучко, умри и вземи копелетата си със себе си“. Пишеше също да ги наблюдавам неотлъчно, понеже съм щяла да се ужася от страшните неща, на които са способни хората — цитира по памет Чарли. Виждаше ясно писмото пред очите си, както го бе видяла на екрана в началото на седмицата.

— Което вие изтълкувахте като заплаха?

— А вие не го ли тълкувате така?

— Определено не е много мило писмо — призна полицай Рамирес.

— Но не мислите, че който го е писал, представлява заплаха?

— Мисля, че са ядосани.

— Достатъчно ядосани, че да наранят децата ми ли?

— Да се надяваме, че е просто някой тъпак, който избива чивия, като пише противни писма.

— Така каза и Майкъл — спомни си Чарли. — Аз навярно преигравам.

— По-добре човек да преиграва, отколкото да съжалява.

— Не успяхте ли да проследите компютъра?

— За съжаление, не. Значи през последните няколко дни не сте получавали други заплашителни писма, така ли?

— Не и от понеделник насам.

— А, това е добре. Извинете невежеството ми, госпожице Уеб, но за какво пишете?

Чарли се постара изражението й да не издаде нейното удивление, че полицайката не познава статиите й.

— Пиша седмична колона за най-различни ежедневни неща. Каквото ми хрумне — уточни тя.

— Разбирам, че онова, което ви хрумва, понякога дразни другите хора — разсъди полицай Рамирес.

Майкъл Даф се засмя.

— Чарли е известна с това, че разбунва духовете.

— Звучи очарователно. Предполагам, че ще трябва да почна да чета колоната ви. Кажете ми, госпожице Уеб, и още веднъж — извинете ме за незнанието, но някога визирали ли сте някого конкретно в статиите си, някой, който да иска да си го върне за онова, което сте написали?

— Сигурна съм, че списъкът е дълъг.

— Бих искала да го видя.

— О — промълви Чарли и пред очите й се мярнаха образите на Лин Муър, Гейб Лопес и Глен Макларън. А те бяха само от по-пресните примери. — Не е ли по-добре да изчакаме да видим, дали няма да получа още писма, преди да почнете да разпитвате когото и да било? Не ми се иска да ги настройвам още повече срещу себе си. — Опита да се засмее, но не успя.

— Разбира се. Всичко е на много ранен етап — съгласи се Дженифър Рамирес. — Но все пак бих искала да видя този списък. Просто за всеки случай.

— За какъв случай? — попита Чарли. — В случай че нещо се случи с мен ли? Това ли имахте предвид?

— А има ли някой друг, някой от личния ви живот може би, който мислите, че може да е изпратил това писмо? Бивш съпруг? Някой колега, настроен срещу вас?

Чарли поклати глава. Намираше се в доста добри отношения с бащите на децата си, макар и не толкова с мащехата на Франи. И въпреки че с останалите репортери от екипа не бяха точно приятелчета, съмняваше се някой от тях да я мрази дотолкова, че да заплашва нея или децата й.

— Няма такъв.

— Сигурно е някой вкиснат читател — намеси се Майкъл.

— Възможно е. — Полицай Рамирес се изправи. — На ваше място не бих се притеснявала особено, госпожице Уеб. Най-вероятно става въпрос за нещо еднократно. Предайте ми списъка по-скоро и разбира се, ако получите нови „интересни“ имейли, моля свържете се незабавно с мен. — Тя подаде визитни картички на Майкъл и на Чарли. — Приятно ми беше да се запознаем. Не ме изпращайте.

— Как си? — попита я Майкъл, след като полицайката излезе.

— Добре. — Мислеше си, дали не трябваше да каже на полицайката за „интересното“ писмо, което бе получила от Джил Роумър. Това име вече със сигурност щеше да привлече вниманието й, да я стресне и да я накара да си води записки. Но какъв би бил смисълът? Джил не би могла да изпрати този имейл. Чарли се съмняваше убийците да имат достъп до компютри, докато са в затвора. Нали затова Джил се бе свързала с нея чрез писано писмо? Не, ако беше споменала Джил Роумър, само щеше да отклони вниманието на полицайката. Джил щеше да отвлече разследването, още преди да е стартирало.

И все пак, каква ирония, че Чарли умуваше дали да не се срещне с осъдена детеубийца, когато в същото време собствените й деца бяха заплашени.

Тя едва не се изсмя. Кого мамеше? За нищо не умуваше. Вече бе решила. Макар че, като си припомняше срещата с Алекс Прескот, не можеше със сигурност да определи как беше успял да я склони да се срещне с Джил. Тя се засмя, питайки се отново, кой кого лъже.

Истината бе, че Алекс Прескот не я бе карал да прави нищо. Той бе против тя да разкаже историята на Джил. Всъщност, Чарли бе тази, която го убеждаваше.

— Какво има? — попита Майкъл.

— Моля?

— Какво ти се върти в ума?

— Нищо. Какво имаш предвид?

— Беше на хиляди километри оттук.

По-скоро на седемдесет и пет, помисли си Чарли, изчислявайки разстоянието до затвора в Пемброук Пайнс.

— Всъщност мисля да напиша книга.

— Мислиш или планираш? — попита Майкъл, минавайки направо към въпроса.

— Планирам. — Чарли се засмя.

— Това означава ли също, че се каниш да поискаш отпуск?

— Не — побърза да отговори Чарли. — Освен, разбира се, ако ти не одобряваш темата.

— А темата е?

— Джил Роумър. — Чарли побърза да осведоми Майкъл за подробностите от писмото на Джил и посещението си в офиса на Алекс Прескот. — Мислиш ли, че е лоша идея?

— Напротив — обикновено бих казал, че е отлична идея.

— Обикновено?

— Ами, ти съвсем наскоро получи имейл със заплахи за децата ти. Наистина ли мислиш, че сега е най-подходящото време да се срещаш очи в очи с осъдена детеубийца?

За миг Чарли се замисли над въпроса. Може би тъкмо заплахата към собствените й деца бе подсилила желанието й — всъщност, нетърпението й — да се срещне с Джил Роумър. Може би имаше нужда да проумее що за ум би намислил такива ужасни неща.

Или просто искам да съм известна, призна си мълком.

— Разбира се, ако решиш да се захванеш, аз ще получа първи правата — добави Майкъл и насочи вниманието си към бумагите по бюрото си. Неговият начин да покаже, че срещата е приключила.

— Смятай го за направено. — Чарли стана и напусна кабинета.

Когато стигна до кабинката си, телефонът й звънеше.

— Ало — каза тя, точно преди да се включи гласовата й поща.

— Чарли?

— Стийв?

— Как си? — попита той и Чарли си представи бащата на сина си, гордо изправен до басейна, който току-що е инсталирал, с разпасана риза, чаша лимонада в ръка, любезно предложена от леконравната съседка.

Нали точно така се бе запознала с него и тя, помисли си с усмивка. След като няколко седмици бе наблюдавала красивото му полуголо тяло да копае, а после и да облицова с плочки новия басейн на съседите, тя бе подала глава над оградата и го бе попитала, дали не желае нещо разхладително за пиене. „Какво имате?“ — поинтересува се тогава той и я последва в къщата й.

Девет месеца по-късно се роди Джеймс, точно копие на баща си, и макар никога да не е бил постоянно присъствие в живота им, Стийв правеше всичко възможно да вижда сина си няколко пъти в месеца. Беше две години по-млад от Чарли и все още склонен да се мести от работа на работа, от двор на двор, от лимонада на лимонада.

— Добре, а ти? — Чарли се притесни да не се е случило нещо. Не беше в характера на Стийв да й звъни в работата.

— Страхотно. Само дето, чуй, имам малък проблем с този уикенд.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да мога.

— Как така няма да можеш?

— Проблем ли е?

— Да, проблем е. Бях си направила планове.

— Наистина съжалявам, Чарли. Знаеш, че никога не бих го направил, ако не беше наистина важно.

— По-важно от сина ти ли? — попита Чарли, но веднага съжали. Не обичаше да обвинява никой от бившите си партньори. В интерес на истината, нито един от тях не бе искал да става баща, а още по-вярно беше, че тя бе повече от щастлива да е самотна майка. Никога не бе желала някой мъж да е спънка в живота й и никога не ги бе молила за нищо, включително и за издръжка. И все пак, бащата на Франи, Рей, винаги бе настоявал да взема активно участие в живота на дъщеря си и всеки месец, без изключение, даваше на Чарли пари. Стийв също от време на време допринасяше с нещо. И двамата бяха доказали, че са много по-отговорни, отколкото тя имаше право или причина да очаква.

— Хайде де, Чарли. Не бъди такава.

— Съжалявам. Нова работа ли?

— Ново момиче — каза той и Чарли почувства усмивката в гласа му. — Тя иска да се запозная с родителите й. Те живеят в Сарасота.

— Звучи сериозно.

— Е, кой знае.

Чарли почувства слабо свиване в гърдите. Тя знаеше, дори и той да не знаеше. Тя разбираше също, че жените умеят да усложняват нещата. Всичко определено бе станало по-сложно, след като Рей се бе оженил за Елиз.

— Може би Джеймс ще може да отиде с Франи — предложи Стийв. — И преди го е правил, нали?

Стийв беше прав. Поне два пъти Франи бе молила брат й да я придружи в съботно-неделните посещения при баща й и Рей щедро се бе съгласявал. Така че, може би щяха отново да го убедят.

— Не се притеснявай за това. Ще измисля нещо.

— Кажи на Джеймс, че ще се компенсирам съвсем скоро.

— Ще му кажа.

— Благодаря ти, Чарли. Ти си върхът.

— Да, така е — съгласи се тя. — Приятна събота и неделя.

— И на теб.

Толкова по въпроса да ходя до Пемброук Пайнс, помисли си тя и затвори телефона. Не вървеше да интервюира една детеубийца, а собственото й дете да седи в скута й. Но мисълта да отложи интервюто… Отново вдигна телефона и набра домашния номер на Рей.

Отсреща вдигнаха след пет позвънявания.

— Ало? — женски глас надвикваше бебешки плач.

Чарли си представи вечно раздърпаната жена с тъмна къдрава коса, подрусваща плачещото си бебе на рамо.

— Елиз, здрасти. Аз съм, Чарли.

— Рей не е тук.

Бащата на Франи поддържаше скромен консултантски бизнес извън дома. Чарли така и не разбра със сигурност какво точно консултира, а и всъщност не я интересуваше. Бяха се запознали веднага щом се бе преместила във Флорида. Тогава той работеше в магазин за продажба на компютри, а тя си търсеше лаптоп. Бе се прибрала вкъщи с компютъра и с мъжа, който й го бе продал.

— Ще се върне ли скоро?

— Съмнявам се. Току-що излезе. Аз мога ли да ти помогна с нещо?

Чарли си пое дълбоко дъх и мина направо по същество.

— Чудех се, дали ще е възможно Джеймс да придружи сестра си този уикенд — започна тя.

— Шегуваш се.

— Зная, че се натрапвам.

— Нима?

— Просто бащата на Джеймс отмени срещата, а аз трябва да ида извън града по работа.

— И това някак си е мой проблем, така ли? — попита Елиз, а бебето й не спираше да плаче.

— Не. Разбира се, че не е твой проблем. Виж, май е по-добре да изчакам и да говоря с Рей.

— Защо? Мислиш, че него ще го манипулираш по-лесно ли?

Чарли не отвърна нищо. Какво можеше да каже… Да?

— Виж, достатъчно тежко ни беше, преди да си имаме свое дете — ненужно й напомни Елиз. Отношенията между двете жени вече бяха доста напрегнати, преди да се роди Даниел. А сега бяха още по-лоши. — Боя се, че ще се наложи да си намериш друг балама — каза Елиз и затвори.

Чарли набързо прерови наум списъка с хора, на които можеше да се обади по спешност. За нейно удивление, той бе значително по-кратък от онзи, който полицай Рамирес я бе помолила да напише, и се състоеше само от майка й, която обаче за уикенда си бе резервирала круиз до Бахамите, след като Чарли отмени ходенето на спа, и от брат й, който по принцип бе отменил всичко. Нямаше никой друг, даде си сметка тя и се пресегна за телефона да се обади на Алекс Прескот и да му каже, че няма да може да спази уговорката им за събота. В този момент телефонът звънна.

— Чарли Уеб — съобщи, неспособна да прикрие разочарованието си.

— Нещо не е наред ли? — попитаха отсреща.

Чарли тутакси разпозна гласа на Глен Макларън.

— Просто не ми е ден.

— Мога ли да помогна с нещо?

При този въпрос Чарли застина. Мога ли да го направя, запита се тя и се помръдна напред в стола си. Но веднага се поправи: какво й ставаше? Та тя едва познаваше този човек, за бога, а онова, което знаеше, никак не му правеше комплимент в най-добрия случай. Собственик на нощен клуб, женкар, „псевдомафиот“. Тя едва не го бе обвинила във връзки с мафията. И все пак, инстинктът й подсказваше, че по душа е добър човек, а и той нямаше да е насаме със сина й. Собственият му син щеше да е с него, както й майката на момчето и вторият му баща. А Джеймс обожаваше лъвското сафари. Но какво говореше това за нея — и за всички тях, — че се доверява на един почти непознат повече, отколкото на собствената си плът и кръв?

— Чарли? Там ли си?

— Чуй, Глен — започна тя. — Предложението ти важи ли все още?