Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (5)

Глава 5

— Край, това е. Никога повече няма да го направя — възкликна Чарли, хвърли мобилния си телефон в чантата, излезе от магистрала „Олд Дикси“ и се отправи към къщи през извиващите се в лабиринт улички зад конгресния център на Палм Бийч. Бе почти три часът следобед. Беше се върнала в офиса си след многобройни, но безполезни опити да се свърже с брат си. Дори се изхитри да звъни от различни телефони, за да го заблуди, но той продължаваше да не отговаря и на домашния, и на мобилния си телефон. Остави поне пет-шест съобщения („Брам, къде си, по дяволите? Престани да бъдеш такъв идиот.“) Естествено, той не бе отговорил на нито едно. Очевидно не искаше да говори с нея.

След няколко часа безцелни проучвания за следващата си статия, тя бе решила да приключи за деня.

— Щом искаш да се напиваш, да те бият и да свършиш в затвора, или нещо още по-лошо, твоя работа. Не моя — заяви тя сега и кимна на отражението си в огледалото за обратно виждане, сякаш да потвърди решимостта си. — Няма повече да тичам да те спасявам. Няма да се появя и в моргата, за да идентифицирам насиненото ти, изпотрошено тяло. Нека Ан да го направи — каза, спомняйки си за сестра си в нейния пълен с възглавници нюйоркски апартамент. — Може би тя ще успее да те вмъкне в натоварената си програма. И може би, но само може би — продължи Чарли, докато завиваше по улица „Ню Джърси“ и влизаше в алеята пред къщата си, — издателят й ще успее дори да убеди списание „Пийпъл“ да пратят с нея фотограф. Това как ти се струва? — попита, изгаси двигателя и излезе от колата. — Май цялата Бронте история отива по дяволите — спомни си думите на сестра си. — Какво, за бога, им става на всички?

— Всичко наред ли е? — чу се глас и Чарли се обърна. Съседната къща бе подложена на основен ремонт и един работник с жълта каска я гледаше изпитателно от алеята отпред. Ръцете му бяха отпуснати върху стройните бедра, предницата на бялата му тениска бе подгизнала от пот, около кръста му бе вързана риза на сиво-сини карета. — Опитахме се, доколкото е възможно, да не пръскаме прах и боклуци върху вашия имот — обясни младият мъж. — Ако има някакъв проблем…

— Всичко е наред — каза Чарли. Освен с брат ми, майка ми, сестрите ми и факта, че получавам заплашителни имейли — помисли, но не каза нищо. О, май забравих да спомена, че получих писмо от осъдена детеубийца, която иска да напиша историята й. — Съвсем наред — измърмори, чувствайки погледа на работника върху задника си, докато изминаваше тясната бетонна пътечка към входа на къщата си.

— Поне спря да вали — каза мъжът.

Дали се опитваше да завърже разговор, зачуди се Чарли. Погледна към все още сивото небе, после обратно към работника, който бе горе-долу на нейната възраст и доста привлекателен изпод жълтата си каска. Извърна се, преди да е направила нещо глупаво, като например да го покани на питие. Последния път, когато спонтанно бе поканила мъж в къщата си, той се заседя три седмици и стана баща на сина й.

— Кога мислите, че ще приключите? — попита, докато отключваше вратата.

— О, ще ни трябва поне още един месец.

— Ще се виждаме, значи.

— Можете да разчитате.

Чарли се засмя и реши, че арогантността му й харесва почти колкото бицепсите.

— Какво става тук? — намеси се внезапно друг глас.

Раменете на Чарли увиснаха. Трябваше да си вляза, докато все още имах възможност, помисли тя. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе кавга с още един вкиснат съсед.

— Просто се интересувах как вървят нещата с ремонта — отговори Чарли и предугади гримасата на Гейб Лопес, преди още да се обърне.

— Всичко върви точно по план. — Черните очи се взираха в нея изпод рошавите черни вежди, съединени в една. — Не благодарение на вас.

— Ами, добре… — каза Чарли и отвори вратата. — … успех — Тя влезе и затвори след себе си. — Задник — измърмори. — Нищо чудно, че жена ти те напусна. — Изрита черните си обувки и пристъпи от студените плочки на антрето върху топлия паркет на всекидневната. — Което, между другото, не беше по моя вина — провикна се назад към вратата.

— Трябва ли винаги да говориш толкова високо? — обади се брат й от дивана.

Чарли ахна, отстъпи и се препъна в бамбуковата масичка до боядисаната с цвят на слонова кост стена. Едва не събори стъклената ваза с червени и жълти изкуствени лалета.

— Боже мой! Изплаши ме до смърт. Какво правиш тук?

— Ти каза да те последвам до вас — напомни й той, вдигна тънките си ръце над главата и протегна слабото си като тръстика тяло в цял ръст, така че изглеждаше още по-висок от своите сто осемдесет и осем сантиметра.

— Което не направи.

— Щото знам по-пряк път. Исках да пристигна по-бързо. Което и направих. Цял ден те чаках. Къде беше?

— Върнах се в офиса.

— Твърде лошо. Надявах се да си ходила да пазаруваш. Знаеш ли, че кафето е свършило?

Чарли поклати отчаяно глава.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Можеш сама да провериш.

— Не говоря за кафето, идиот такъв.

— Ей, ей! Не ставай лоша.

— Къде ти е колата?

— В края на пресечката. Пред онази къща с голямото американско знаме. Не беше ли това мястото, за което писа — с всичките онези оргии?

— Беше „Пешън парти“ — поправи го Чарли.

— Че не е ли едно и също?

— О, господи! — Наистина ли водеха този разговор? — Цял ден ти звъня. Никога ли не си проверяваш съобщенията?

— Батерията на мобилния ми е паднала. Все забравям да заредя тъпото нещо.

— Имаш готов отговор за всичко, нали?

— А ти имаш готов въпрос.

Чарли безпомощно се огледа. Какъв смисъл имаше да спори? Никога не е била в състояние да победи брат си в споровете. Пък и сега вече той бе тук, нали така? Което и искаше. (Внимавай какво си пожелаваш, помисли си тя.) Всичко изглеждаше на мястото си. Мебелите си стояха там, където винаги са били: две големи ратанови кресла срещу малкия бежов диван по средата на рогозка от естествен сизал; библиотека с рафтове от пода до тавана заемаше напълно северната стена (толкова бе претъпкана с книги, че напоследък на пода се бе формирала нова редичка); снимки на децата й покриваха корниза на камината зад дивана, както и масичката до предния прозорец. Май нищо не липсваше.

— И как изобщо влезе тук?

— Използвах си ключа.

— Откъде взе ключ?

— Ти ми го даде.

— Дала съм ти дръжки — възрази Чарли.

— Даде ми — настоя Брам. — Онзи път, когато гледах децата…

— Първо, никога не си гледал децата — прекъсна го Чарли, — и второ, аз никога не съм ти давала ключ.

— Добре де, значи навярно съм го намерил тук някъде последния път, когато идвах за вечеря — призна той с глуповата усмивка.

— Взел си резервния ми ключ? Търсих го с дни.

— Трябваше да ме питаш.

— Защо да те питам?

— Защото беше у мен. — Той пак се засмя.

— Това ти е забавно, така ли?

Усмивката му стана още по-широка.

Чарли се пребори с желанието си да метне вазата с изкуствените лалета по него.

— Върни ми ключа.

— О, хайде де, сестричке.

— Сестричке? И откога ме наричаш така? Не ми минавай с тоя номер.

— Знаеш ли, че малко фъфлиш? — Подразни я Брам. — Мисля, че е от викането. И на децата си ли викаш толкова, колкото на мен?

— Никога не викам на децата си.

— Така ли? Когато влезе, определено викаше. Защо?

— Какво? — Чарли разтърси глава, в опит да я проясни. Брат й винаги майсторски е владеел изкуството да я изкарва от равновесие.

— Доколкото си спомням, от устните ти май се отрони думата „задник“.

— О, това ли. Тъпият ми съсед. — Чарли се тръсна на едно от ратановите кресла и вдигна крака на масичката за кафе, така че пръстите й почти докоснаха черните боти на брат й. — Той прави ремонт, в случай че не си забелязал хаоса оттатък. И едва не излезе от кожата си, когато съседите възразиха срещу някои от промените, които възнамерява да направи…

— Съседите — това си ти?

— Аз бях една от тях. Той иска да построи гигантска двуетажна пристройка, която напълно ще скрие слънцето от двора ми.

— Май се сещам, че четох нещо във вестника за безчувствените граждани, които заобикалят отдавна установените правила и опропастяват чудесните стари квартали. — Брам скръсти ръце зад главата си и се направи, че размишлява. — Чудя се къде ли съм го прочел?

— Добре де, може и да съм споменала нещичко в колоната си, но цялата улица беше разтревожена. Не бях само аз. Но вече го превъзмогнахме. Искаш ли нещо студено за пиене? — Чарли скочи на крака и се отправи към кафяво-бялата кухня в дъното на къщата.

— Джин с тоник? — с надежда предложи Брам.

— Да, бе. Какво ще кажеш за портокалов сок?

— А бира?

— А портокалов сок? — повтори Чарли.

— Мисля, че ще пия един сок — отговори той.

— Добър избор. — Чарли наля по една чаша за двамата и се върна във всекидневната.

— И защо ще те обвинява, че жена му го е напуснала? — попита Брам.

На Чарли й бе нужна една секунда да осъзнае, че още говореха за Гейб Лопес.

— Повярвай ми. Нямах нищо общо с това.

— Нищо?

— Не мисля, че съм обелила повече от две думи с жената през целия си живот.

— А тези две думи случайно не са ли били „зарежи го“?

— Много смешно. Сбъркал си професията, знаеш ли?

Брам отпи голяма глътка от сока и се намръщи.

— Има нещо сбъркано, това е сигурно. Липсва му малко водка.

Чарли въздъхна.

— Какви ги вършиш, Брам? Какво ти става?

— О, хайде де, Чарли. Не започвай отново.

— Прекалено си умен, за да си прахосваш живота по този начин.

— Аз съм само на двайсет и четири — напомни й той. — И не съм чак толкова умен.

— Каза ми, че ще тръгнеш на рехабилитация. Каза, че ще се запишеш при анонимните алкохолици. Обеща.

— И ще го направя.

— Кога? Брам…

— Стига, Чарли. Да не мислиш, че ми е приятно да се събуждам на дивана на някакъв непознат? Но ти май се чувстваш така през повечето време.

Чарли превъртя очи.

— Това не беше много смешно.

— Ще изчистя петното от себе си.

— Опитай се да почнеш с езика си.

— Охо. Май засегнах някакъв нерв.

— Аз не съм курва, Брам. — Чарли отиде до прозореца и се загледа в младия мъж с жълтата каска, който се катереше по една стълба към покрива на съседната къща. — Само защото имам две деца от двама различни мъже, не означава, че съм лека жена.

Макар че, какво друго може да се очаква от жена, която се гордее, че никога не се е омъжвала за когото и да било от бащите на децата си?

— Извинявай. Нямах предвид…

— Разбира се, че имаше.

Разбира се, че имаше, повтори гласът на майка й.

— Хей, аз само те дразнех — каза брат й и отпи още една глътка. — Просто се опитвах да отклоня вниманието от себе си.

Чарли видя как жълтия училищен бус завива иззад ъгъла и спира пред къщата й.

— Децата си дойдоха. — Тя си пое дълбоко дъх, отиде до входната врата и я отвори. — Помъчи се да не казваш нищо прекалено глупаво в тяхно присъствие.

— Да, тате — измърмори Брам.

Тя почувства остър пристъп на вина, като си спомни начина, по който баща й винаги бе говорил на брат й. Брам беше прав, даде си сметка. Тя звучеше точно като него.

— Съжалявам, Брам. Нямах предвид…

— Мамо! — извика Джеймс и изскочи от автобуса, целият лунички, коса и движение. Дори докато стоеше на земята и чакаше сестра си, той се намираше в непрестанно движение, с дясната си ръка махаше за здрасти, с лявата подръпваше колана на панталонките в цвят каки, подскачаше от крак на крак, мъчейки се да ритне едно камъче, а очите му шареха по цялата улица.

— Здравей, сладкишче — подвикна му в отговор Чарли, докато чакаха Франи да измине разстоянието от дъното на автобуса до предната врата. Франи винаги изчакваше автобуса напълно да спре и чак тогава се надигаше от седалката си. Тръгваше по пътечката и се хващаше за облегалките на седалките, покрай които минаваше.

Винаги е била много предпазливо дете, осъзна Чарли. Предпочиташе внимателно да обмисля, вместо да взема бързи решения, дори когато беше малка. Чарли си спомни колко пъти бе стояла до дъщеря си на детската площадка, докато Франи преценяваше коя люлка да избере. През това време брат й би се спуснал десетина пъти с главата надолу по огромната пързалка, а Франи все още продължаваше да стои до пясъчника. Същото ставаше и когато се хранеха. Джеймс свършваше и почваше да се върти на мястото си, буквално погълнал вечерята си на две хапки, а Франи тепърва отхапваше предпазливо. Тиха, съзерцателна — пълната противоположност на Чарли, — тя никога не говореше, освен ако нямаше какво да каже.

— Тя е много разсъдливо дете — бе отбелязала учителката й във втори клас. — Направо може да се види как в главата й се въртят зъбчати колела.

Сигурно го е взела от баща си, помисли си Чарли и си го представи — мрачен, красив мъж. Франи хвана ръката на брат си, огледа се в двете посоки и тогава му позволи да пресече улицата. Веднага щом стигнаха до тротоара, Джеймс се освободи от хватката й и се спусна по алеята към майка си.

— Днес в училище рисувахме. Аз нарисувах алигатор и змия.

— Така ли?

— Къде ми е картината? — попита Джеймс, сякаш тя трябваше да знае. Озърна се. — О, не. Изгубил съм я.

— В мен е — спокойно произнесе сестра му, докато се приближаваше. — Беше я изпуснал на пода в автобуса. — Тя я подаде на Чарли.

— Виж — триумфално възкликна Джеймс и посочи едно безформено електриковозелено петно и тънка лилава лента. — Това е алигатора, а това змията. Може ли да я залепим на хладилника? — И вече препускаше към входната врата.

— Как мина твоят ден, миличка? — Чарли попита дъщеря си, която търпеливо стоеше до нея и чакаше реда си.

— Добре. А твоят?

— Добре — повтори Чарли и си помисли, че иска, като порасне, да стане точно като дъщеря си.

— Хей, Франи — развълнувано се провикна отвътре Джеймс. — Познай кой е тук.

— Чичо ви Брам — обяви Брам, подавайки се на входа с Джеймс под мишница.

Лицето на Франи светна, както винаги, когато Брам бе там.

— Здравей, чичо Брам. Харесва ми ризата ти.

— Наистина ли?

— Синьото е любимият ми цвят.

— Вярно? И на мен.

— И на мен — изписка Джеймс.

— Ти харесваш лилаво — напомни му Франи.

— Харесвам лилаво — побърза да се съгласи Джеймс. — Но синьото ми е любимо.

Франи се засмя и не каза нищо. Знае кога да замълчи, с все по-нарастващо възхищение си помисли Чарли. Бе казала каквото трябва. Нямаше нужда от повече.

— Някой да желае мляко с курабийки? — попита тя.

— Аз! — провикна се Джеймс, вече увиснал с главата надолу в ръцете на Брам.

— Какви курабийки? — попита Франи.

— Имам идея — обади се Брам. — Защо да не си поръчаме китайска храна за вечеря? Аз черпя.

— Йеее! — възкликна Джеймс.

— Може ли, мамо? — попита Франи.

— Абсолютно — отговори Чарли. — Може да проверим дали…

— Не си и помисляй — прекъсна я Брам.

„… баба ви не иска да се присъедини към нас“ — довърши мълком Чарли.

— Да не си помисля какво? — попита Франи.

— Абсолютно нищо. — Брам взе Франи под другата си ръка и се отправи с двете деца към кухнята.

И как така се оказах с три деца, зачуди се Чарли. Вдигна рисунката с алигатора и змията, изпаднала от ръката на Джеймс и ги последва.

По-късно, когато Брам си беше отишъл и децата бяха легнали, Чарли седна върху бялата кувертюра на леглото си и препрочете писмото от Джил Роумър.

Скъпа Чарли. Надявам се, че нямаш нищо против това, че ти пиша…

— Е, щом го споменаваш, не бих казала, че съм особено трогната.

Може да ти се струва странно и се надявам да не го възприемеш погрешно, но за мен ти винаги си била нещо като образец…

— И виж колко чудесно съм ти повлияла.

Всъщност, по душа съм много добър човек… Надявам, се дори някой ден да станем приятелки…

— Боже, опази.

Моята история трябва да бъде разказана. Мисля, че ти имаш смелостта да го сториш.

Дали? — запита се Чарли. Имаше ли смелостта, желанието, здравия стомах да мине отново през зловещите събития, които стискаха в ужасяващите си лапи цяла Флорида месеци наред? Дори и сега, една година след процеса, и почти две от самите убийства, подробностите все още бяха пред очите й.

Малката Тами Барнет е била на пет години, когато през един слънчев следобед изчезнала от оградения заден двор на дома си. Четири дни по-късно тялото й бе открито в плитък гроб до канава край магистралата. Била е измъчвана и сексуално насилвана, преди да бъде задушена с найлонова торба.

Пет месеца по-късно Ноа и Сара Старки, шестгодишни двуяйчни близнаци, изчезнали, докато си играели с топка в предния двор. Майка им ги оставила за две минути, за да вдигне телефона. Когато се върнала, децата ги нямало. Бяха открити следващата седмица — найлоновите торби още стояха увити около главите им, а голите им мънички телца бяха покрити със зловещи белези от изгаряния с цигари и ухапвания. И двамата са били изнасилени с остри предмети.

Убийствата шокираха цяла Флорида. Не стига, че полицията най-вероятно си имаше работа със сериен убиец, ами бе и толкова деградирал, че да измъчва и убива невинни деца. Да не говорим колко бе коварен, за да ги отмъкне под зорките очи на родителите им. Очевидно бе някой, на когото децата са вярвали, тъй като не са били чути никакви писъци. Някой, който навярно е бил познат и на двете семейства.

На пръв поглед семействата Барнет и Старки нямаха много общо помежду си. Семейство Барнет бяха млади и доста заможни, Старки с труд си вадеха прехраната. Елис Барнет бе инвестиционен посредник, Клайв Старки — оксиженист. Джоан Барнет бе учителка, Рита Старки — домакиня. Движеха се в напълно различни среди. И все пак, за няколко седмици полицията бе открила връзката. Тя се казваше Джил Роумър.

Семейство Барнет бяха наели Джил да гледа Тами всяка събота вечер, когато излизаха „на среща“. Джил била винаги точна и се радвала да остава, доколкото късно се наложи. Играела си с Тами на кукли и с часове й четяла, преди да я сложи да си легне. От показанията на родителите ставаше ясно, че Тами я е обожавала.

Както и Ноа и Сара Старки, които гледала всеки петък, както и в събота, след като съботите й внезапно се освободили. Джил знаела, че семейство Старки имат финансови затруднения и често отказвала да им взима пари. „Децата са възхитителни“ — казвала тя. — „Би трябвало аз да ви плащам“.

Полицията издействала заповед за обиск на дома, в който Джил живеела заедно с родителите си и по-големите си брат и сестра. Под леглото й открили окървавеното бельо на Тами Барнет, както и аудиокасета със запис на предсмъртните писъци на децата. Ясно се чувал и гласът на Джил. ДНК-то й съвпадаше с това от слюнката по телата. Случаят бе решен.

Носеха се слухове за евентуален съучастник. Брат й и приятелят й бяха сред първите заподозрени, но така и не бяха събрани достатъчно доказателства за арест. Джил не отправи никакви обвинения към тях и отказа да свидетелства в своя собствена защита. Адвокатът й, Алекс Прескот, положи максимални усилия да докаже, че няма достатъчно доказателства за вината й, но не успя. Джил Роумър бе призната за виновна и осъдена на смърт.

Но ето че, в крайна сметка, тя като че ли искаше да проговори.

Ако приемеш предложението ми или имаш някакви въпроси, чувствай се свободна да се свържеш с адвоката ми — Алекс Прескот. Офисът му е в Палм Бийч Гардънс и вече му казах, че е възможно да му се обадиш.

Чарли стана от леглото и зашляпа по коридора към по-голямата спалня в дъното, където спяха децата й. Надзърна вътре. Франи спеше на леглото си в единия край на стаята, а Джеймс, наполовина извън своето — в другия. Загледана в спящите деца, тя се зачуди как е възможно една видимо нормална млада жена да извърши такива чудовищни деяния. И какво изобщо би могла да каже, за да оправдае поведението си? Дали бе възможно някой друг да е отговорен? Някой, който все още бе на свобода?

Чарли отиде в кухнята и си направи чаша билков чай. После се пресегна за телефона и набра информация.

— Палм Бийч Гардънс, Флорида — произнесе, след като изслуша записаното съобщение. — Алекс Прескот, адвокат.