Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (6)

Глава 6

Първата й работа на следващата сутрин бе да се обади в кабинета на адвоката и да си назначи незабавна среща.

— До единайсет часа господин Прескот е в съда — осведоми я секретарката му с бодър глас, който сякаш казваше: „Аз съм ледена блондинка, с безупречна прическа и маникюр, в перфектен тон с блестящите ми устни.“

Чарли огледа кафявата си блуза. Отпред бе изпръскана с паста за зъби, очевидно покапала от електрическата й четка сутринта. („А на мен ми правиш забележки, че не мога да си служа с мобилен телефон“ — представи си как я иронизира майка й.)

— Не мога да повярвам — измърмори Чарли, закрепила слушалката с рамо, докато се опитваше да разкопчае блузата си.

— Може би по-късно през седмицата, например в четвъртък…

— Не. Трябва да е по-рано. — Чарли изхлузи блузата от раменете си и я хвърли на пода. — Днес няма ли нито един свободен час?

— Боя се, че не. До единайсет е в съда, в дванайсет има работен обяд, среща в два…

— Добре, чудесно. Няма значение тогава. — Чарли затвори мобилния си телефон и го хвърли върху неоправеното легло. Това очевидно бе знак, че сътрудничеството й с Джил Роумър няма да го бъде. Отиде до гардероба и се взря във внушителната си колекция от дизайнерски дънки и далеч не толкова внушителната — от каквото и да било друго. — Че на кой му трябва нещо друго? — попита тя празната къща. Половин час по-рано Франи и Джеймс се бяха качили на училищния автобус. В крайна сметка се спря на една бежова тениска, украсена с блестящи камъчета и череп с кръстосани кости. След като няма да се среща с Алекс Прескот тази сутрин, не й трябваше по-официално облекло. — Просто не било писано да стане — повтори отново, този път на глас.

С изненада, примесена с раздразнение, тя си даде сметка, че е разочарована, особено след като бе решила, че не иска да има нищо общо с Джил Роумър и мръсната й история. Бе прекарала безсънна нощ, въртеше се в леглото, претегляше възможностите, чудеше се как да организира графика си, дори бе построила някакъв план. Не мога да го направя, повтаряше си цяла нощ и в същото време съставяше списък с въпроси, които да зададе на Алекс Прескот, както и списък със задачи, които щяха да възникнат с оглед на евентуално сътрудничество. Търсиш си белята, предупреждаваше се тя на зазоряване и все пак се опитваше да си представи първата среща с Джил Роумър, как щеше да реагира като я види, какво щеше да й каже. Когато часовникът звънна в 7:00, тя вече бе стигнала дотам, да си представя самата книга, с нейното име, изписано със сребърни букви под заглавието или още по-добре — над него. (Несъмнено, предната корица щеше да е запълнена със снимка на Джил Роумър, но собствената й, далеч не толкова бляскава фотография, щеше да заема задната. Може би дори щеше да заеме от сестра си нейните бели дантелени възглавнички.)

— Не, не мога да го направя — произнесе отново на глас и влезе под душа. Въпреки това, докато косата й изсъхне, вече бе решила какво ще бъде първото простичко изречение от предговора: „Вчера получих писмо от една убийца.“

Добре де, винаги можеше да използва това изречение за начало на някоя от своите колони, реши тутакси. Вдигна телефона от леглото и го мушна в задния джоб на дънките си. Метна бялата кувертюра върху белите чаршафи, така че поне имаше вид на оправено. Някой ден ще сложа ред в живота си, помисли си, грабна чантата си от голия дървен под и тръгна по коридора. Ще си купя хубави чаршафи и килим и ще нося дрехи за зрели хора.

Само че, какво представляваха днес дрехите за зрели хора, почуди се Чарли. Всички като че ли носеха едно и също. Вече не съществуваше език на облеклото, нямаше разлика между поколенията.

Тригодишните се обличаха като трийсетгодишни. Дори седемдесетгодишните се носеха като трийсетгодишни. А трийсетгодишните — като тийнейджъри. Нищо чудно, че всички бяха толкова объркани.

— Времената определено са се променили — бе отбелязала наскоро майка й, докато купуваха подарък за рождения ден на Франи. — Когато аз бях млада, не можех и да си представя да преровя гардероба на майка ми, за да облека нещо нейно.

— Аз нямаше как да зная — каза й Чарли. — Твоят гардероб беше празен.

И разговорът рязко бе прекъснал.

Дали това сливане на поколенията, това нежелание да се разделиш с младостта, очевидният отказ да остарееш — дали това не бе допринесло по някакъв начин за ранното сексуално узряване на младежта? Възможно ли бе съвременните модни тенденции, които всъщност отразяваха общественото отношение към по-сериозни теми, да са поне отчасти отговорни за случилото се с малките Тами Барнет, Ноа и Сара Старки?

— Не ставай смешна — измърмори Чарли, но се спря за малко в кухнята да нахвърля тези идеи. (Държеше купчинки с листи във всяка стая, готови за внезапните й вдъхновения.) Дори и в полусуров вид, тези идеи бяха достатъчно провокативни, за да родят някоя интересна колона в бъдеще. А както се виждаше, бъдещето на Чарли май щеше да се окаже по-свободно, отколкото си бе представяла предишната нощ.

— Просто не било писано да стане — повтори си още веднъж, докато отваряше вратата. Наложи се да закрие очи с ръка, защото вчерашният мрачен ден бе заменен от ярко слънце. Когато отново погледна, видя Гейб Лопес на нейната алея, облегнат на колата й. Намусеното му изражение подсказваше, че не я чака, за да й пожелае добро утро. Какво ли беше направила сега? — Мога ли да направя нещо за вас, господин Лопес? — попита и приближи подозрително.

— Можеш да престанеш да преследваш работниците ми — заяви той. Тъмните му очила й пречеха да види очите му. — Не съм отворил служба за запознанства.

Всеки мускул в тялото й се стегна.

— Добре. Предполагам, че това е полезно да се знае. — Тя стисна зъби, за да попречи на думата „задник“ да й се изплъзне. — А сега, ако ме извините, бързам за работа.

— Предлагам да се поразровиш за гадже в колонките с обяви — продължи Гейб Лопес, сякаш не бе убеден, че се е изразил ясно.

— А аз предлагам да се омиташ, по дяволите, от пътя ми.

Гейб Лопес отстъпи, колкото да направи място на Чарли да отвори вратата на колата си.

— Магаре — промърмори тя, а пръстите й трепереха, докато палеше двигателя. Докато даваше на заден ход към улицата, тя забеляза, че работникът с жълтата каска я наблюдава от покрива. Зави зад ъгъла и пак погледна назад. Работникът все още стоеше там и продължаваше да гледа към нея.

 

 

— Господин Прескот е в съда тази сутрин — осведоми я секретарката му точно в единайсет часа — и се боя, че и следобедът му е плътно зает.

С известно задоволство Чарли отбеляза, че макар четирийсет и няколкогодишната жена действително да беше ледена блондинка, косата й бе подстригана така, че подчертаваше квадратната челюст и изобщо не отиваше на прекалено тъмния тен на лицето. Обаче маникюрът перфектно подхождаше на кораловите устни.

— Надявах се да го хвана между ангажиментите му. Очаквате ли да се върне преди обяд?

Секретарката си погледна часовника.

— Възможно е. Но ще тича насам-натам. Защо да не ви запиша час през седмицата?

— Ако не възразявате, предпочитам да почакам.

— Мисля, че само ще си загубите времето.

— Ще рискувам. — Чарли приседна на ръба на един от четирите тъмнозелени столове до бледозелената стена.

Секретарката сви рамене и насочи вниманието си към компютъра, правейки се на заета.

Как изобщо сме я карали без компютри, разсеяно се запита Чарли. Вдигна един от последните броеве на „Таймс“ от купчината списания до себе си и безцелно го запрелиства. Аз със сигурност не бих могла да работя без моя, помисли си и се помъчи да се сети за някой, който би могъл.

Майка ми, хрумна й.

В три следобеда от седмицата Елизабет работеше в малък магазин за подаръци на Уърт Авеню. Продаваше „пътническа бижутерия“ — израз, който в Палм Бийч се използваше вместо „ментета“, — но го правеше повече, за да има с какво да си запълва времето, отколкото, понеже й се налагаше да работи. Бившата й „партньорка“, жената, с която бе избягала в австралийската провинция, бе починала от рак преди три години, оставяйки на Елизабет цялото си — неочаквано голямо — състояние. Елизабет незабавно си бе събрала багажа и се бе отправила към Щатите с твърде нелепата идея да подели времето си между четирите си, изоставени преди толкова време, деца и тяхното потомство. Наистина ли бе очаквала да се втурнат с благодарност в обятията й?

Чарли поклати глава, мъчейки се да изтласка майка си от съзнанието си и съсредоточи цялото си внимание върху една статия за съвременните изследвания на костната плътност, които — изненада! — напълно противоречаха на всички предишни. Изглежда, че простичкото хапче, провъзгласено за чудодеен лек срещу остеопороза, в крайна сметка май не беше чак такъв божи дар. Всъщност, то се оказваше по-скоро проклятие, причиняващо нещичко, наречено некроза на челюстта. Дори спирането на лекарството не носеше избавление. Влязло веднъж в организма, то си оставаше там. Съвсем като майките, помисли си Чарли, доловила уханието от любимия парфюм на Елизабет Уеб, докато оставяше списанието на масата.

— Мисля, че майка ми употребява същия парфюм като вас — каза тя на секретарката.

— Шанел номер пет — заяви секретарката, без да вдига поглед. — Винаги е бил актуален.

Чарли се пресегна за последния брой на „Вог“ и реши, че е доста разумно от страна на Алекс Прескот да обновява редовно списанията си. Разтвори го напосоки и тутакси се ококори при вида на красива бяла дантелена блуза на Оскар де ла Рента.

— Само шест хиляди долара — отбеляза иронично тя.

— Извинете. Казахте ли нещо? — попита секретарката.

— Тук има една блуза за шест хиляди долара.

— Невероятно.

— А тази чантичка — възкликна след няколко секунди, — тази чантичка струва седемдесет и пет хиляди. Седемдесет и пет хиляди долара! Кой дава седемдесет и пет хиляди долара за една чанта?

— Както казваше майка ми, богатите са различни от мен и теб — забеляза секретарката.

— Ф. Скот Фицджералд — добави Чарли.

— Какво?

— „Много богатите са различни от мен и теб.“ Казал го е Ф. Скот Фицджералд във „Великият Гетсби“.

— Така ли? Е, трябва да го е чул от майка ми.

Чарли се засмя. Все опираме до майките, помисли си тя и в този миг вратата към офиса на Алекс Прескот се отвори. През стаята премина красиво видение в тъмносин костюм.

— Мамка му, ама че сутрин — възкликна той на минаване покрай бюрото на секретарката към кабинета си, без дори да погледне към Чарли. Няколко секунди по-късно по интеркома се звънна и един безплътен глас попита: — Видях ли някой да седи отвън?

Секретарката сервилно се усмихна.

— Тя се надяваше, че ще успеете да я вместите в програмата си.

— Никакъв шанс. Затънал съм до гуша. Определи й час.

— Господин Прескот, почакайте. — Чарли скочи на крака и списанието падна на пода. — Казвам се Чарли Уеб. Надявах се да поговорим за…

Вратата към вътрешния кабинет незабавно се отвори.

— Онази Чарли Уеб ли? — На устните му заигра усмивка. — Е, в такъв случай, как бих могъл да откажа? Не ме свързвай, ако някой звънне — нареди той на секретарката. Чарли вдигна списанието и го пусна на един стол, на път към кабинета. — О, и се обади на Клиф Маркъс. Кажи му, че ще закъснея няколко минути за обяда. Седнете, моля — въведе той Чарли и затвори вратата след нея. Той се настани на стола зад бюрото си, отметна светлокафявата си коса от челото и се взря в нея с пронизващите си сини очи.

— Винаги ли сте толкова… зает? — попита Чарли. Забеляза, че бюрото му е безукорно чисто, без семейни снимки.

— Имахте предвид „вманиачен“, нали?

Чарли се усмихна.

— Всъщност, малко ми напомняте на сина ми.

— Оредяваща коса, дълъг нос, поотпуснато шкембе?

Този път тя се разсмя.

— Не забелязах шкембе.

— Добре. Треньорът ми ще е доволен. Какво мога да направя за вас, Чарли Уеб?

Чарли си пое дъх и за двамата.

— Става въпрос за една ваша клиентка.

— Джил Роумър — потвърди той.

— Тя ми писа.

— Иска да напишете историята й.

— Да.

— Не мисля, че трябва да го правите — заяви той.

— Какво?

— Не мисля, че трябва да го правите.

Чарли не си даде труда да скрие изненадата си.

— Мога ли да попитам защо?

— Моля, не го приемайте погрешно…

— Но?

— Но аз просто не мисля, че сте подходящият човек, който да напише историята на Джил.

— Мога ли да попитам защо? — повтори тя.

— Вижте, аз съм голям ваш фен — започна той. — Фанатично чета рубриката ви всяка седмица. Намирам, че сте провокативна и забавна, но…

— Плитка и лекомислена — завърши вместо него Чарли.

— Е, аз не бих се изразил толкова грубо.

— Но това имахте предвид — отбеляза Чарли, мъчейки се да не избухне при познатата оценка.

— Не казвам, че пишете лошо. Напротив. Просто Джил Роумър е много сложна млада жена.

— А аз съм твърде простовата, за да схвана тази сложност — заключи Чарли.

— Не казах това.

— Не беше нужно.

— Писала ли сте книги преди, госпожице Уеб?

— Списвам колоната си от три години.

— Не е съвсем същото. Вижте, представям си какво ви привлича в този проект.

— Наистина ли?

— Разбира се. Мътно е. Любопитно. Секси, по един нездрав, перверзен начин…

— И вие смятате, че нездравото и перверзното ме привличат? — Чарли скръсти ръце пред черепа с костите отпред на фланелката си.

— Набиващо се — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — Ще ви направи страшно известна, може би дори звезда.

— Само ако добре си свърша работата.

— И защо изобщо ще искате тази работа?

— Не съм сигурна, че я искам.

— Тогава какво правите тук?

— Имах няколко въпроса.

— Стреляйте.

Чарли отново си пое дълбоко дъх. Алекс Прескот е изтощителен, помисли си тя, докато наблюдаваше как той разхлабва синята си щампована вратовръзка и се обляга назад. Не може да е много по-стар от мен, мина й през ума, докато се опитваше да формулира първия си въпрос.

— Какво мислите, че си е наумила Джил с тази книга?

Алекс Прескот помълча и погледна към прозореца на тесния си безличен кабинет. По стените нямаше нито една картина, забеляза Чарли.

— Предполагам, че иска историята да се види от нейната страна — каза той.

— Мислите, че има своя страна?

— Мисля, че тя има много страни.

— И всичките са виновни — отбеляза Чарли.

— Вижте. Точно за това говоря.

— За кое?

— Защото вие не сте подходящият човек, който да разкаже нейната история.

— Защото мисля, че е виновна ли?

— Защото няма да я изслушате безпристрастно.

— Тя вече е била изправена пред безпристрастен съд.

— Никога през целия й живот към Джил не са се отнасяли безпристрастно.

— Да не се опитвате да ми кажете, че е невинна? — изумено попита Чарли.

— Казвам, че има много, което не знаете, много, което журито не пожела да чуе.

Чарли се размърда на стола си, мъчейки се да сдържи нарастващия си интерес.

— Как се оказахте ангажиран с това дело, господин Прескот?

— Аз вярвам в нашата съдебна система — отговори той, избягвайки с лекота въпроса. — Дори на обвинените в убийство на деца им се полага възможно най-добрата защита.

— Как ви намери Джил? — настоя Чарли.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Ами, Джил Роумър няма пари, вие не работите като служебен защитник и не сте назначен от съда. Първата ми работа сутринта бе да проверя регистрите.

— Впечатлен съм.

— Е, как така се събрахте двамата?

След кратка пауза той заяви:

— Всъщност, аз си предложих услугите.

— Вие сте си предложил услугите? — повтори Чарли.

— Безплатно.

— Въпреки че този случай излиза малко извън вашата специализация?

— Поемал съм няколко случая с убийства преди този.

— Но никога нещо, толкова „сложно“ — използва неговата дума тя. — Нито толкова набиващо се.

— Вярно е.

— Защо тогава ще искате да се захванете?

Той повдигна рамене.

— Предполагам, защото съм си мислел, че ще излезе интересен случай.

— Или може би защото сте си мислел, че ще ви направи известен. Дори звезда — заяви тя отново с неговите думи.

Той се засмя.

— Може и това да е повлияло.

— И подробностите по делото не ви отвратиха?

— Напротив, отвратиха ме страшно много.

— Когато за пръв път се срещнахте с Джил, мислехте ли я за виновна?

— Трябва да призная, че да, мислех я.

— Но все пак сте се заели със случая. Фактът, че сте я мислел за виновна, не ви е възпрял да й дадете възможно най-добрата законова защита.

— Ако изобщо е имал значение, той още повече ме е стимулирал да си свърша работата добре.

— Хубаво — каза Чарли. — Да обобщим: доброволно сте си предложили услугите, заели сте се с делото, въпреки че нямате реален опит с престъпления от подобна величина и мисълта, че случаят е набиващ се и може да ви донесе известност, ви е минала през ума. Е, без да се обиждате, но какво, по дяволите, ви дава право да ме съдите? Кое ви дава право да поставяте под съмнение моите мотиви и да ми казвате, че не съм достатъчно квалифицирана да напиша тази книга? Няма значение дали смятам Джил Роумър за виновна или не. Значение има това, че аз съм тази, която тя иска. Вашата клиентка е на редицата на смъртниците, господин Прескот. Кое ви кара да си мислите, че аз ще й навредя повече като разкажа нейната история, отколкото вие сте й навредили?

Тя силно издиша. Той направи същото.

— Биваше си я тази защитна пледоария — с видимо възхищение заяви той.

— Благодаря.

— Някой казвал ли ви е, че бихте станали чудесен адвокат?

— Баща ми искаше да стана юристка.

— Но вие никога не слушахте баща си, нали?

Чарли отново се размърда на стола си.

— Единственото нещо, което би ми доставило удоволствие, ако бях адвокат, щеше да е да се подигравам на някой мерзавец с думите: „Кажи го това на съдията!“

Алекс се разсмя.

— Не се случва често.

— Ако се захвана с писането на тази книга — върна се на темата Чарли, — трябва да имам пълен достъп до досието на Джил Роумър.

— Всичко, което е у мен, е на ваше разположение.

— Трябват ми също стенографските записи от процеса.

— Ще ги имате до края на деня.

— Ще имам нужда да поговоря със семейството и приятелите й.

— Ще видя какво мога да направя.

— И, разбира се, ще изисквам редовен достъп до самата Джил.

— Ще трябва да договорим това със затворническите власти.

— Настоявам за пълна свобода и абсолютен контрол. Джил трябва да разбере, че крайният резултат може и да не й хареса.

— По този въпрос ще трябва да говорите с Джил.

— Кога ще можете да уредите среща?

— Събота следобед устройва ли ви?

Чарли знаеше, че Франи и Джеймс ще прекарат уикенда с бащите си, но майка й бе споменала, че иска да я води на спа, за да прекарат заедно шест часа за заздравяване на връзката майка — дъщеря. Усмихна се на Алекс през бюрото.

— Напълно ме устройва — съгласи се тя.