Кон Игълдън
Земя на славата (8)

Глава 6

Рений стоеше в пресъхналото речно корито и гледаше нагоре към моста, който гъмжеше от римляни и местни мъже. Гредите и дъските се люлееха и скърцаха под тежестта им. Двеста стъпки от сухото речно корито до каменния път горе. Когато приключеха, бентът щеше да бъде разрушен, водата щеше да покрие масивните основи на моста и да заглажда острите ръбове дълго след като строителите му се превърнат в прах. Застанал в сянката на конструкцията, старият гладиатор изпитваше някакво странно чувство. Когато пуснеха водата, никой повече нямаше да може да стои на това място.

Той тръсна глава в мълчалива гордост, заслушан в заповедите и виковете — групата при лебедките вдигаше следващия блок, който трябваше да оформи арката. Гласовете им отекваха под моста и Рений усети, че и те споделят същото задоволство. Този мост никога нямаше да падне и всички го знаеха.

Пътят по моста щеше да осигури достъп по права линия до плодородната равнина. Щяха да се издигнат градове и да се построят нови пътища, които да посрещнат нуждите на новите обитатели. Те щяха да дойдат заради хубавата земя, заради търговията, но най-вече заради чистата сладка вода, която минаваше през подземните акведукти, чието построяване бе отнело три години.

Рений гледаше как мъжете с всичка сила опъват дебелите въжета, така че главният камък на арката да се залюлее над мястото си. Докато макарите скърцаха, забеляза как Кир се е навел над перилата, за да направлява поставянето на камъка на мястото му. Мъжете до него изсипаха кафяв хоросан по другите камъни, после Кир обви ръце около ключовия камък — сумтеше в унасящия ритъм на групата долу. Рений затаи дъх. Макар че силата на гиганта нямаше равна, едно подхлъзване като нищо можеше да доведе до злополука. А блокът беше достатъчно тежък, за да счупи скелето и да паднат всички, ако се изхлузеше.

Дори и от мястото си под моста чуваше как Кир ръмжи, докато намества камъка. Излишният хоросан тежко падаше в подножието.

Старият гладиатор засенчи очи, за да вижда по-добре. Никой не се осмеляваше да му викне да се махне оттук.

Рений харесваше якия Кир. Той не говореше много, но не пестеше сили, когато ставаше дума за тежка работа. Би го харесвал дори само заради това. Отначало се изненада, като откри колко му е приятно да му преподава уменията, които опитните легионери приемаха за даденост. Един легион не можеше да бъде спрян от долини или планини. Всеки мъж на скелето знаеше, че на света няма река, над която не могат да прехвърлят мост, или път, който да не могат да прокарат. Легионерите изграждаха Рим навсякъде, където отидеха.

Кир беше впечатлен от водата и дългите много мили тунели, които бяха прокопали, за да я доведат от изворите високо в планината. Сега хората, които се заселваха в долината, нямаше всяко лято да страдат от болести, когато кладенците им се заблатят. И може би щяха да се сещат за мъжете от Рим, които бяха построили акведукта.

Спокойните мисли на Рений бяха прекъснати от самотен конник в лека броня, който слизаше по брега към него. Мъжът беше потен от жегата и инстинктивно погледна притеснено, докато минаваше под арката. Рений се усмихна на предпазливостта му, после попита:

— Мен ли търсиш?

Мъжът спря коня в сянката на арката и слезе от седлото.

— Да, господарю. Генералът те вика. Каза да доведа с теб и легионера Кир.

— Последната арка е почти готова, момче.

— Каза да дойдете незабавно, господарю.

Рений се намръщи, после хвърли кос поглед към Кир, който беше високо горе. Само глупак би крещял заповеди на мъж, който носи камък, почти толкова тежък, колкото него самия. За щастие, Кир вече бе свършил и попиваше потта от челото си с кърпа. Старият гладиатор напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Слез, Кир. Викат ни.

 

 

Слънцето беше ярко, но ветрецът бе хладен. Петдесетицата на Октавиан галопираше лудо по най-стръмния склон, който беше виждал. Ако сам не беше огледал всяка педя сутринта, никога нямаше да позволи такава главоломна скорост, но по терена нямаше дупки и никой от опитните ездачи не падна — мнозина се бяха вкопчили в гривите на конете. Октавиан стискаше зъби от друсането на седлото.

Брут беше избрал хълма заедно с него, за да демонстрира истински силно натоварване. Сега чакаше под склона с пълна центурия извънредни. Октавиан виждаше как конете нервно пристъпват в инстинктивното си желание да избягат от грохота на наближаващата петдесетица.

Извика на хората си да се подредят в права линия. Първата редица беше станала малко накъсана и трябваше да изреве колкото глас има, за да привлече вниманието на летящите ездачи. Те също закрещяха, редиците се изправиха, без да намаляват скоростта, и Октавиан извади меча си и стисна здраво коня с колене. Краката го боляха, но се държеше.

Долу теренът леко се изравняваше и Октавиан успя да се изправи на седлото само миг преди петдесетицата да нахлуе стремглаво през широко разпръснатите редици на легионерите, които стояха насреща. Лица и коне се сливаха. Петдесетицата пресече центурията и мина от другата страна сякаш за частица от секундата. Октавиан зърна пребледнялото лице на един офицер, докато прелиташе край него. Ако беше замахнал с меча, главата му вече щеше да е отхвърчала.

Закрещя от въодушевление на хората си да обърнат и да се строят. Неколцина се разсмяха от облекчение, докато се присъединяваха към напрегнатите хора на Брут.

— При подходящ терен може да сме ужасяващи — викна Брут, така че всички да го чуят. — Направо ми излезе джигерът накрая, макар че знаех, че само ще минете през нас.

Войниците на Октавиан се разсмяха одобрително, макар че не му повярваха, и един тупна Октавиан по гърба. Брут се обърна към тях с дяволит поглед.

— Сега е ваш ред. Разредете се, докато кача моите хора на хълма. Кротувайте, когато преминем през вас, и ще научите нещо.

Октавиан преглътна внезапно появилото се желание да се усмихне нервно, все още изпълнен с тръпката от спускането по склона. Брут слезе от коня си, за да го поведе по хълма — и в този момент видяха един ездач да се приближава към тях.

— Кой ли е пък този? — промърмори Брут.

Войникът скочи от коня и отдаде чест.

— Цезар ви вика с Октавиан, господарю.

Брут кимна и се подсмихна.

— Веднага, нали? — После се обърна към любимите си извънредни. — Какво ще стане, ако командирите ви бъдат убити при първата схватка? Ще настане ли хаос? Продължете без нас. Ще очаквам пълен доклад, когато се върнете в лагера.

Октавиан и Брут тръгнаха след пратеника, но след малко препуснаха и изпревариха уморения му кон.

 

 

Кабера прокара пръсти по синята коприна с детинско удоволствие, раздвоен между учудването и присмеха от скъпото обзавеждане, което Сервилия беше докарала с кораб за „Златната ръка“. Търпението й започваше да се изчерпва.

— Нали разбираш — почна отново тя, — искам да създам репутация на чист дом, а някои от войниците дори използват вар, за да прикрият язвите си…

— Всичко е заради удоволствието! — прекъсна я Кабера и й намигна многозначително. — Бих искал да умра в място като това. — И когато тя се намръщи, пристъпи към ямата с копринени възглавнички, подредени под нивото на пода. Погледна я за позволение, но Сервилия твърдо поклати глава.

— Юлий каза, че имаш добри познания за кожните болести. Ще ти платя добре, за да си на разположение на дома и… — И млъкна, понеже старецът скочи в ямата, тръшна се на възглавничките и зацъка с език.

— Работата не е трудна — продължи тя настойчиво. — Момичетата ми ще разпознаят проблема в момента, в който го видят, но ако има спор, искам да има някой, който да прегледа… въпросния мъж. Само докато успея да намеря постоянен лекар от града. — Загледа учудено как лечителят се завъргаля из възглавничките.

— Ще ти плащам по пет сестерции на месец.

— Петнайсет — отвърна Кабера, внезапно станал сериозен, и когато тя премигна изненадано, приглади робата си с плавни движения на пръстите си.

— Няма да кача повече от десет, старче. За петнайсет мога да си наема местен лекар, който да живее тук.

Кабера изсумтя.

— Те не знаят нищо, а и ще се лишиш от една стая. Дванайсет, но няма да се занимавам с бременни. За това ще трябва да си намериш някой друг.

— Не управлявам долнопробен бардак — сопна се Сервилия. — Моите момичета познават лунния цикъл както всички жени. Ако случайно забременеят, плащам им да си тръгнат. Повечето се връщат, като отбият бебетата си. Десет е последното ми предложение.

— Изследването на окапващи войнишки пишки си струва дванайсетте сестерции — весело й отговори Кабера. — Също така бих искал няколко от тези възглавнички.

Сервилия скръцна със зъби.

— Те струват много повече от услугите ти, старче. Добре, дванайсет, но възглавничките остават.

Кабера плесна доволно с ръце.

— Мисля, че първия месец трябва да ми платиш в аванс. И е добре да изпием по чаша вино, за да скрепим договора, нали?

Сервилия отвори уста, за да възрази, но чу зад себе си деликатно покашляне. Беше Надя, едно от новите момичета, които беше довела в дома — жена с почернени клепачи и толкова твърд поглед, колкото беше меко тялото й.

— Господарке, дойде пратеник от легиона.

— Доведи го, Надя — каза Сервилия, като опита да се усмихне, и щом жената излезе, изсумтя на Кабера:

— Веднага излез оттам!

Кабера се измъкна от ямата и когато Сервилия се обърна, за да посрещне пратеника, ловко пъхна една възглавничка под робата си.

Новодошлият беше доста зачервен и от усмивката на Надя зад гърба му Сервилия разбра, че му е направила някои предложения.

— Господарке, Цезар те вика. — Погледът му се премести към Кабера. — Теб също, лечителю. Конете чакат.

Сервилия замислено потърка ъгълчето на устата си, уж без да обръща внимание на начина, по който я гледаше куриерът, и попита:

— Синът ми ще бъде ли там?

Пратеникът кимна.

— Всички са повикани, господарке. Трябва да намеря само центурион Домиций.

— Това не е трудно. Той е горе — каза тя и със задоволство забеляза как червенината на мъжа слезе по врата му и надолу под туниката. Направо усещаше топлината, която се излъчваше от него.

— Ако бях на твое място, щях да изчакам малко — допълни тя.

 

 

Докато се настаняваха по местата си в дългата стая с изглед към двора, всички бяха напрегнати и се споглеждаха нервно. Юлий стоеше до прозореца и чакаше. Ветрецът от хълмовете повяваше през стаята и ги разхлаждаше, но напрежението беше почти болезнено. Октавиан се разсмя нервно, когато Кабера извади изпод робата си една копринена възглавничка; Рений стискаше прекалено силно чашата си.

Пазачът затвори вратата и слезе надолу по стълбите. Брут пресуши чашата си, усмихна се и се обади:

— Е, ще ни кажеш ли защо ни извика, Юлий?

Той се обърна към тях. Познатата умора беше изчезнала от лицето му и той стоеше изправен и бодър, бронята му блестеше.

— Приятели, Сервилия. Приключихме тук. Време е да се върнем вкъщи.

Настана миг тишина, после всички се развикаха и се разсмяха.

— Ще пия за това — каза Рений и вдигна чашата си.

Юлий разгърна карта на писалището си и всички се скупчиха около него. Юлий улови погледа на Сервилия и й се усмихна. Всичко щеше да е наред.

Докато мъжете обсъждаха проблемите около преместването на пет хиляди души, тя се замисли. Домът й току-що беше отворил — кой щеше да го управлява, ако тя тръгнеше? Анжелина не притежаваше достатъчно твърдост. Ако оставеше всичко на нея, след година вече щеше да управлява празен дом. Надя вероятно. Тя имаше сърце от кремък и достатъчно опит, но можеше ли да й се вярва, че няма да открадне половината от печалбата? Чу името си и това я изтръгна от мислите й.

— … но не и по суша, по това време. Сервилия ми даде идеята с пристигането си с търговския кораб. Ще напиша заповеди всеки минаващ оттук кораб да се задържа. Това обаче не трябва да се обсъжда с никого. Ако се разчуе, нито един кораб няма да влезе в пристанището.

— Защо тръгваш, преди да си приключил всичко тук? — попита тихо Кабера.

Разговорът около писалището стихна. Юлий също замълча, с пръсти върху картата.

— Приключих. Това не е моето място — отвърна той. — Ти сам ми го каза. Ако изчакам края на назначението си, Помпей ще ме изпрати някъде другаде, още по-далече, а ако откажа, това ще е последното ми назначение. Помпей никога не дава втора възможност. — Юлий потупа с пръст малкия знак за града, който обичаше. — В края на годината има избори за консули. Ще се върна и ще се опитам да спечеля едното място.

Кабера сви рамене, но продължи да разпитва:

— И после? Ще се биеш ли за града като Сула?

За момент Юлий потъна в мълчание, очите му пронизваха лечителя.

— Не, приятелю — тихо отвърна той. — После никога няма да получавам назначение, което да зависи единствено от хрумването на Помпей. Като консул ще съм недосегаем. И отново ще съм в сърцевината на събитията.

Кабера знаеше, че трябва да млъкне, но упоритостта му го накара да продължи да пита.

— А след това? Ще оставиш ли Брут да управлява Десети, докато ти пишеш нови закони, които хората няма да разбират? Ще се заровиш ли в карти и мостове, както направи тук?

Рений го сграбчи за рамото, за да го накара да спре, но старецът не му обърна внимание.

— Можеш да направиш много повече от това, ако имаш очи да го видиш — каза той и изкриви лице, когато Рений стисна кльощавото му рамо до болка.

— Ако съм консул — бавно каза Юлий, — ще отведа всички, които обичам, до най-дивите места, които мога да намеря. Това ли искаш да кажа? Че Испания е прекалено спокойна за мен? Знам го. Ще намеря своя път в Рим, Кабера. Боговете слушат по-ясно онези, които им говорят от Рим. Те просто не могат да ме чуят оттук. — Усмихна се, за да прикрие яда си, и усети, че Сервилия го наблюдава иззад рамото на Октавиан. Рений най-после пусна рамото на Кабера и той го погледна намръщено.

Брут заговори, за да заглади нещата.

— Ако започнем да задържаме кораби още тази вечер, колко време ще ни трябва, за да съберем достатъчно, за да преместим Десети?

— Най-много месец — отвърна Юлий. — Вече пуснах слух, че търсим капитани за голям товар. Мисля, че няма да ни трябват повече от трийсет кораба, за да стигнем до Остия. Сенатът никога няма да ми позволи да се приближа до Рим с целия си легион, затова ще ми е нужен лагер на брега. Ще взема златото със себе си при първото пътуване. Имаме достатъчно за това, което съм намислил.

Сервилия ги гледаше как спорят и се карат. Слънцето залезе. Едва обърнаха внимание на пазача, който дойде да запали лампите. Малко по-късно тя си тръгна, за да започне собствените си приготовления. След жегата в стаята нощният въздух в двора я ободри.

Сякаш все още чуваше гласовете им. Пазачите на портата застанаха мирно, щом я забелязаха.

— Наистина ли се връщаме в Рим, господарке? — попита един. Не беше изненадващо, че е чул слухове: някои от най-ценните й информации в Рим идваха от хора, които бяха доста ниско в йерархията.

— Да — отвърна тя.

Мъжът се усмихна.

— Време беше.

 

 

Когато се местеше, Десети се местеше бързо. Десет от най-големите кораби в пристанището на Валенция бяха задържани само ден след срещата в дългата стая. За ужас на капитаните безценните им стоки бяха разтоварени и оставени в складовете на пристанището, за да се освободи повече място за огромните запаси от екипировка и за мъжете от легиона.

Златото от крепостта беше прибрано в сандъци и пренесено до корабите, пазено на всяка крачка от въоръжени до зъби центурии. Наковалните на ковачите на мечове бяха сложени в огромни дървени сандъци, за чието преместване в трюмовете бяха необходими доста волове. Големите катапулти бяха разглобени на части — тежките кораби потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ги товареха. Трябваше им доста висок прилив, за да излязат от пристанището, и Юлий определи деня точно месец след първоначалното оповестяване на намеренията си. Ако всичко минеше добре, щяха да стигнат Рим точно сто дни преди изборите за консул.

Квесторът, когото Юлий беше посочил, беше амбициозен и той знаеше, че ще работи като роб, за да запази новия си пост. Нямаше да има никакво разстройване на дисциплината в провинциите, когато Десети напуснеше. По заповед на Юлий квесторът доведе две кохорти от изток — в тях имаше местни мъже, присъединили се преди години към римските сили. Хората бяха достатъчно, за да бъде запазена крепостта, и Юлий се радваше, че този проблем вече не е негов.

Имаше стотици неща, които трябваше да се организират, преди корабите да отплуват. Юлий работеше до пълно изтощение и почти не спеше. Срещаше се с местни водачи от цялата страна, за да им обясни какво става: подаръците, които им оставяше, му осигуряваха тяхната помощ и благословия.

Квесторът зяпна от изненада, когато Юлий му каза колко продуктивни са станали новите мини. Обиколиха ги заедно и квесторът се възползва от възможността да си осигури заем от ковчежниците на Десети, който да бъде платен след пет години. Дългът си оставаше, без значение кой щеше да е тогава на поста претор. Мините щяха да се разработват и несъмнено част от новото богатство щеше да се декларира. „Не и преди постът да стане постоянен“, помисли Юлий. А това нямаше да задоволи глада на хора като Крас в Рим.

Излезе на двора и засенчи очи от жаркото слънце. Портите бяха отворени и крепостта създаваше усещането за празнота, което му напомни за селото със статуята на Александър. Беше странно. Все пак новите кохорти трябваше да пристигнат на следващата сутрин и укреплението отново щеше да се изпълни с живот.

Заради силното слънце не можа да види младия мъж, който стоеше при портите и го чакаше. Тръгна към конюшните, но гласът на младежа го изтръгна от мислите му. Ръката му по навик хвана меча.

— Господарю? Почакай малко.

Юлий го позна и присви очи. Беше Адан, младежът, когото беше пощадил.

— Какво има? — нетърпеливо каза Цезар.

Адан се приближи. Юлий не пусна дръжката на меча. Не се съмняваше, че ще се справи с младия испанец, но можеше да има и други. Беше живял достатъчно дълго, за да не приспива бдителността си твърде лесно. Очите му огледаха портата — търсеха движещи се сенки.

— Кметът Дел Субио ми каза, че се нуждаеш от писар, господарю. Мога да пиша и да чета латински.

Юлий го изгледа подозрително и попита:

— А Дел Субио спомена ли, че смятам да замина за Рим?

Адан кимна.

— Всички го знаят. Бих искал да видя Рим, но искам и работата.

Юлий го огледа преценяващо. Вярваше на инстинктите си и разбра, че в ясното лице на младежа няма нищо прикрито. Вероятно казваше истината, въпреки че той не можеше да пренебрегне подозрението, че това има нещо общо с предстоящото отплаване на легиона.

— Безплатно пътуване до Рим, а после ще изчезнеш по пазарите. Така ли, Адан?

Младият мъж се усмихна.

— Имаш думата ми. Не мога да предложа нищо друго. Мога да работя здраво и искам да видя света. Това е.

— Защо идваш да работиш при мен? Съвсем наскоро ръцете ти бяха оплискани с римска кръв.

Адан се изчерви, но вдигна глава.

— Защото си достоен за уважение. Рим може и да наказа хората ми, но ти разпали любопитството ми. Кълна се, че няма да съжаляваш, че си ме наел.

Юлий се намръщи. Младежът сякаш не осъзнаваше каква опасност се крие в думите му. Спомни си как бе стоял пред хората му, как се бореше да овладее страха си.

— Трябва да мога да ти вярвам, Адан. А това може да стане само с времето. Това, което ще чуеш от мен, ще си струва парите на хората, които ще искат да ти платят за информацията. Може ли да ти се вярва, че ще пазиш делата ми в тайна?

— Както сам каза, ще го разбереш с времето. Държа на думата си.

Юлий взе решение и лицето му се отпусна.

— Добре, Адан. Качи се в стаите ми и донеси хартия от писалището. Ще ти продиктувам едно писмо, за да преценя как пишеш. След това ще имаш достатъчно време, за да се сбогуваш със семейството си. Потегляме за Рим след три дни.