Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 38

Факлите хвърляха отблясъци по златната корона на арверните. Жрецът я вдигна високо. В другата си ръка държеше златна огърлица.

Беше намазал тялото си с кръв и пръст в дълги линии и поради това почти се сливаше със сенките в храма. Гърдите му бяха голи, а брадата му беше намазана с глина и разделена на груби бели шипове, които трепкаха, докато говореше.

— Старият цар е мъртъв, арверни. Тялото му ще бъде изгорено, но името и делата му ще продължат да живеят. Той беше истински мъж, арверни. Стадата му наброяваха хиляди глави и десницата му беше силна чак до края. Той разпръсна семето си навред, за да даде живот на синове, и сега жените му скубят косите си и дерат лицата си от мъка. Няма да го видим повече.

Огледа племето, което се беше събрало в храма. За него самия това беше тежка нощ. Двайсет години беше приятел и съветник на стария цар и споделяше страховете му от бъдещето, когато възрастта и слабостта бяха започнали да отнемат дъха му. Кой от синовете му имаше силата да поведе племето в толкова трудни времена? Най-младият, Брай, беше още момче, а най-големият беше надут самохвалко, прекалено слаб там, където един цар трябва да бъде силен. Мадок нямаше да стане цар.

Свещеникът погледна Сингето, който стоеше на тъмния мрамор до братята си. Той беше достатъчно добър боец, за да ги поведе, но нравът му вече беше добил лоша слава сред арверните. Беше убил трима мъже в двубой, преди да стигне възрастта за посвещаване в мъжество, и старият жрец би дал всичко да има още няколко години живот, за да види как ще се развие.

Думите трябваше да бъдат казани, въпреки че жрецът усети студенина в сърцето си, когато си пое дъх да ги каже.

— Кой от вас ще вземе короната от ръката ми? Кой е заслужил правото да поведе арверните?

Тримата братя се спогледаха и Брай се усмихна и поклати глава.

— Това не е за мен. — И отстъпи крачка назад.

Сингето и Мадок се гледаха. Тишината стана потискаща.

— Аз съм най-големият — най-после каза Мадок. По страните му бе избила червенина от гняв.

— Да, но не ти си човекът, от когото имаме нужда сега — тихо промърмори Сингето. — Който и да вземе короната, трябва да се приготви за война… или да види племето ни унищожено.

Мадок изсумтя. Беше по-висок от брат си и се наведе заплашително над него.

— Виждаш ли армии в нашите земи? Покажи ми къде са. Посочи ми ги.

Сингето беше чувал това и преди.

— Те идват. Заминаха на север, но ще се върнат съвсем скоро. Срещнах се с водача им и той няма да ни остави да си живеем живота. Неговите хора вече обраха сеноните и продадоха хиляди в робство. Те не можаха да го спрат и сега техните жени плачат в полята. Той трябва да бъде победен, братко. Ти не си човекът, който може да го направи.

— Те бяха сенони, братко — изръмжа Мадок. — Арверните са мъже. Ако дойдат да ни притесняват, ще ги отблъснем.

— Не можеш ли да погледнеш по-далече? — сопна се Сингето. — Ти си сляп, както бяха слепи и сеноните. Ще направя от арверните факла в тъмнината, факла, която да събере останалите племена. Ще ги поведа срещу римляните, преди да са помели цяла Галия. Не можем да стоим повече сами.

— Ти си прекалено уплашен от тях, за да бъдеш цар, малкият — озъби се Мадок.

Сингето натисна устата му с ръка и го отблъсна.

— Няма да гледам как унищожаваш народа ни. Нека се изправим пред съда на небесата.

Мадок прекара език по зъбите си и усети вкуса на кръв. Погледът му стана по-твърд.

— Както искаш, малко братче. Огънят и боговете ни гледат. Такъв е законът.

Двамата се обърнаха към жреца и кимнаха.

— Донесете железата — каза той. — Решението ще бъде взето от огъня.

И помоли боговете да дадат смелост на по-достойния да поведе арверните през тъмните дни, които им предстояха.

 

 

Юлий се задъхваше. Въздухът във високопланинския проход беше рядък и въпреки че в долините пролетта вече беше дошла, по върховете студът причиняваше болка в дробовете дори и на най-яките бойци. Юлий погледна към Брут, който беше далече назад. Приятелят му беше загубил много сили и макар да се възстановяваше от раните си, Юлий често си мислеше, че щеше да е по-добре да го оставят да ги настигне по-късно.

Когато Брут пристигна в Ариминум целият в прах, Юлий закипя от желание да чуе последните новини от Рим. Докладът обаче, който получи, го обърка. Искаше му се да хване куцукащия Брут за раменете и да го раздруса, за да не му говори за случилото се. Старият гняв отново нахлу в него, докато го слушаше, но той не си позволи да го покаже. Сервилия си беше тръгнала и той трябваше да се помъчи да запълни пукнатината, която се беше образувала в отношенията им.

Спомняше си хилядите пъти, когато с няколко думи или дори само с кимване беше карал мъжете край себе си да възвръщат увереността си. Изпита само тъга, когато осъзна, че и най-старият му приятел има нужда от такива безобидни лъжи. Едно беше да потупа някой войник по гърба и той да изправи рамене. Съвсем различно обаче беше да се откаже от искреността в отношенията с най-стария си приятел. След първата си среща почти не бяха говорили.

Мислите на Юлий се насочиха към Регул, който вървеше тежко до него през снега. Той беше един от онези, които формираха сърцевината на легиона. Някои от хората заприличваха на животни в битките за Рим, но мъже като Регул сякаш никога не губеха последната част от човешката си същност. Можеха да проявят нежност към жена или дете и после да се хвърлят в битка и да рискуват живота си за нещо повече от себе си. Имаше сенатори, които виждаха в тях само средство за убиване, но никога мъжете, които бяха и които можеха да осъзнаят какво означава Рим. Легионерите участваха в изборите винаги когато имаха тази възможност. Пишеха писма до дома, ругаеха и пикаеха в снега като всички други и Юлий разбираше защо ги бе обичал Марий.

Да водиш такива мъже не беше лека отговорност. Те очакваха от него храна и подслон, както и ред в живота си. Уважението им се печелеше трудно и можеше да бъде загубено за един-единствен миг на малодушие или погрешна преценка. Не можеше да ги спечели по никакъв друг начин.

— Трябва ли да тичаме, Регул? — попита Юлий и с мъка си пое дъх.

Центурионът се усмихна сковано. В Ариминум всички отново бяха започнали да се бръснат и лицето му бе зачервено и изпръхнало от вятъра.

— Конете ще капнат да тичат до нас, господарю — отвърна Регул.

Юлий го тупна по гърба и огледа планините. Минаваха през опасно и красиво място. Болезнената белота на високите върхове блестеше на слънцето. Зад тях Брут полагаше огромни усилия да не ги губи от поглед.

Регул забеляза, че Юлий гледа надолу по виещата се пътека, и попита:

— Да се върна ли при него, господарю? Куца все по-лошо.

— Добре. Кажи му, че ще го изпреваря в Галия. Той ще разбере.

 

 

Дългите железа в мангалите бяха почервенели. Мадок и Сингето се бяха съблекли до кръста и седяха на пода на храма. Всички родове бяха тук. Жрецът отново и отново проверяваше железата, докато не остана доволен — косъмчетата на дясната му китка се опърлиха, когато прекара ръка над тях.

Най-после се обърна към двамата братя. Мадок беше по-мускулест, като бик, също както баща си навремето. Фигурата на Сингето беше много по-изваяна и по него нямаше и следа от излишна плът. Свещеникът пристъпи напред и се обърна към мълчаливите присъстващи.

— Един цар трябва да притежава сила, но трябва да притежава и решителност. Всички хора изпитват страх, но царят трябва да го победи в решителните моменти. — Спря за момент, предвкусваше думите на ритуала. Навремето неговият учител използваше пръчка при всяка грешка. Тогава го мразеше, но сега използваше същия метод за учениците в храма. Думите бяха важни.

— По правото на кръвта тези мъже избраха съда на огъня. Единият ще получи короната, другият ще бъде прогонен от земята на арверните. Такъв е законът. Мъжът, който ще ни поведе, трябва да има толкова остър ум, колкото е остър мечът му. Той трябва да е както хитър, така и смел. Боговете ни уверяват, че днес пред нас има такъв мъж. Един от двамата тук.

Двамата братя седяха неподвижно, подготвяха се за това, което предстоеше. Свещеникът хвана първото желязо и го извади. Дори тъмният край, който държеше, беше горещ и ръката му се стегна.

— По-старият започва пръв — каза той. Гледаше жълтеникавочервения връх.

Мадок взе желязото и се обърна към Сингето. Очите му блестяха от злоба.

— Да видим кой от нас е благословен — прошепна той.

Сингето не каза нищо. Мадок започна да приближава пръчката все повече и повече до гърдите на брат си. Русите косъмчета започнаха да съскат, вдигна се ужасна воня. После Мадок допря желязото до кожата на брат си и натисна.

Сингето издиша силно. Всеки мускул на тялото му се втвърди от агония, но той не извика. Мадок притискаше желязото, докато то не изстина. После се намръщи и го върна в огъня.

Сингето погледна кафявата резка, която се беше надигнала върху кожата му. От нея сълзеше белезникава течност. Той си пое дълбоко дъх и взе друго желязо. Мадок задиша все по-бързо и по-бързо.

И изръмжа, когато металът го докосна, и посегна към друга пръчка в мангала. Жрецът докосна неодобрително ръката му и той я отпусна и задиша хрипливо.

Съдът на огъня беше започнал.

 

 

В края на втория ден в планината криволичещата пътека започна да се спуска към Галия. Юлий спря и се обърна към високия проход над тях. Изненада се, че са го оставили толкова далече зад себе си. Всички бяха капнали и жадуваха за храна и сън. Юлий обаче усещаше странна яснота, все едно гладът и вятърът бяха изострили сетивата му. Под него се простираше Галия — в по-тъмно зелено, отколкото си бе представял, че може да съществува. Дробовете му сякаш бяха по-широки и той си пое дълбоко дъх само заради удоволствието, че е жив.

Брут се чувстваше така, сякаш върви през планината цял живот. Раненият му крак пулсираше, когато отпуснеше тежестта си върху него, и той беше сигурен, че ако не беше конят, на който да се крепи, отдавна щеше да е паднал. Когато центурията спря за почивка, двамата с Регул тръгнаха към челото на колоната. Юлий чу как някои от хората му възкликват радостно и викат окуражаващо, обърна се, видя Брут и Регул и се усмихна. Привързаността между войниците му винаги го изпълваше с гордост.

Цезар пак погледна към Галия, която се разстилаше под тях. Изглеждаше измамно спокойна. Сякаш можеше да направи една крачка и да се озове в средата й. Надяваше се, че някога преминаващите през проходите ще поглеждат надолу към градове, големи като Рим. Отвъд беше морето, зовеше го, и той си представи флотата, която щеше да преведе Десети и Трети през него. Племената щяха да платят данъците си в злато и той щеше да използва това злато, за да види какво има зад далечните бели скали. Щеше да отведе Рим до края на света, където дори Александър не беше стъпвал.

Брут спря до него и Юлий го погледна. Около очите на приятеля му имаше тъмни кръгове. Но в изтощението си сякаш беше изгубил част от студенината, която беше донесъл от Рим. Цезар посочи земята под тях и попита:

— Виждал ли си нещо по-красиво?

Брут взе манерката на Регул и я вдигна към напуканите си устни. После попита:

— Състезаваме ли се, или не? Няма да те чакам.

И тръгна надолу по склона. Юлий го наблюдаваше с обич. Регул се поколеба, неуверен дали трябва да последва Брут.

— Върви с него — каза Цезар. — Ще тръгна след вас.

 

 

Вонеше на изгоряла плът. И двамата мъже бяха в рани — кожата им цъфтеше при всеки допир на железата. Единайсет пъти вече бяха издържали на болката. Сингето се олюляваше, подготвяйки се за дванайсетия, оголените му зъби лъщяха. Внимателно наблюдаваше брат си. Проверката беше толкова за съзнанието, колкото и за тялото, и двамата знаеха, че ще приключи едва когато единият откаже да докосне другия.

Мадок стисна желязото и се поколеба. Ако пак жигосаше брат си, трябваше и той да понесе болката още веднъж. Не знаеше дали ще може, въпреки че желанието да види Сингето унизен все още беше силно.

Съдът с огън беше трудна проверка. През вълните на болката единственото облекчение беше мисълта, че след миг и неговият мъчител ще изпита същото. Решителността и силата се събираха, за да устоят на мъчението, и Сингето усети как в него се надига надежда, докато брат му продължаваше да се колебае. Дали това беше част от собствената му жестокост — да удължава момента, или най-после беше загубил сили пред желязото?

— Богове, дайте ми силата за още веднъж — прошепна Мадок и Сингето почти изкрещя, когато брат му вдигна нажеженото желязо, и затвори очи в очакване и страх. Цялото му тяло се бе стегнало и всеки път той изпитваше ужас, че няма да има волята да продължи, когато дойдеше неговият ред да избира. Духът определяше победителя в съда на огъня, никога тялото, и Сингето изведнъж осъзна, че никога нямаше да научи това, ако не го беше изпитал.

Метален звън отекна в храма и очите на Сингето се отвориха учудено. Мадок беше хвърлил желязото и го гледаше. Лицето му бе разкривено от болка и напрежение.

— Достатъчно, братче — каза Мадок и едва не припадна.

Сингето го хвана, за да го задържи, и направи гримаса, когато раните му цъфнаха отново.

Жрецът се усмихна. Вече планираше своето допълнение към историята на племето. Единайсет издържани железа! Не можеше да си спомни за повече от девет, а дори и великият Айлпейн беше издържал само седем, за да стане цар преди триста години. Това беше добра поличба и той почувства как мрачното му притеснение се разсейва.

— Единият ще стане цар, а другият ще си тръгне — каза той високо. Пристъпи към Сингето и сложи златната лента на главата му, закачи и огърлицата около изпънатите жили на врата му.

— Не — каза Сингето; гледаше брат си. — Няма да те изгубя след тази нощ, братко. Ще останеш ли да се бием срещу тях заедно? Имам нужда от теб.

Жрецът ужасено ахна.

— Но законът…

Сингето вдигна ръка и го спря, бореше се с болката, която заплашваше да вземе надмощие.

— Имам нужда от теб, Мадок. Ще ме последваш ли?

Брат му се изправи. Лицето му бе разкривено от болка, от раните по гърдите му потече кръв.

— Да, братко, да.

— Тогава да съберем племената.

 

 

Юлия спря пред стъпалата на изгорелия сенат и потрепери. Миризмата на дим все още се усещаше във въздуха и беше лесно да си представи как размирниците се събират тук. Строителството на новата сграда вече беше започнало и шумът на тълпата беше придружен от ударите на чукове и виковете на работниците.

Изнервената Клавдия пак замърмори:

— Е, видя щетите и пое риск, който не трябваше да поемаш. Градът не е сигурно място за младо момиче, дори и сега.

Юлия я изгледа гневно.

— Виждаш войниците, нали? Помпей контролира всичко. Така каза Брут. Зает е със срещи и речи. Може би е забравил за мен.

— Говориш глупости, момиче. Да не искаш да виси под прозореца ти като младеж?

— Въпреки това, ако се надява да ме вкара в леглото си, трябва да прояви малко интерес, не смяташ ли?

Клавдия се огледа, за да види дали някой в тълпата не ги слуша.

— Майка ти би се срамувала, че говориш такива срамотии. — И хвана Юлия за ръката.

Момичето направи гримаса и я издърпа; наслаждаваше се на възможността да притесни възрастната жена.

— Стига да не е прекалено стар, за да го намери. Мислиш ли, че може да е?

— Млъкни, момиче, или ще ти изтрия усмивката с шамар — изсъска Клавдия.

Юлия сви рамене, но с удоволствие си помисли за допира на кожата на Брут до нейната. Знаеше, че не трябва да казва на Клавдия за нощта в конюшнята, но страхът й беше отминал с първата остра болка. Брут беше нежен с нея и тя откри глад у себе си. Надяваше се Помпей да го задоволи, когато най-после му станеше жена.

Някакъв глас прекъсна мислите й и почти я накара да подскочи.

— Да не сте се изгубили? Изглеждате доста самотни, тук на стълбите.

Клавдия се поклони, навела глава. Тази изненадваща сервилност беше достатъчна, за да накара Юлия да огледа внимателно мъжа, който ги беше заговорил. Тогата му го определяше като човек от благородното съсловие — но и естествената му увереност сама по себе си беше достатъчна, за да покаже това. Косата му блестеше от масло. Мъжът се усмихна на оценката й и си позволи за момент погледът му да слезе към гърдите й.

— Просто се разхождаме, господарю — бързо каза Клавдия. — Имаме уговорка с приятели.

Юлия се намръщи, когато Клавдия за втори път хвана здраво ръката й.

— Колко жалко — отвърна мъжът, докато оглеждаше преценяващо Юлия. Тя се изчерви, внезапно осъзнала, че е облечена доста просто.

— Ако приятелите ви няма да имат нищо против да почакат, имам малка къщичка наблизо, където можете да се освежите и да похапнем. Разходката в града е уморителна, ако човек няма къде да си почине.

Мъжът се попипа по кръста и Юлия ясно чу подрънкването на монети. Клавдия се опита да я дръпне настрана, но тя не се подчини, решена да пресече арогантността на непознатия.

— Не се представи — каза и му се усмихна широко. Мъжът определено разцъфна при проявения й интерес.

— Светоний Пранд. Аз съм сенатор, скъпа, но не всеки следобед прекарвам в работа.

— Аз съм… чувала съм за теб — бавно каза Юлия, въпреки че не се сещаше точно кой е.

Светоний кимна, сякаш очакваше да е известен на всички, а Клавдия пребледня и каза:

— Бъдещият ти съпруг ще ни чака, Юлия.

Възрастната жена успя да я накара да направи няколко крачки, но Светоний тръгна с тях — не искаше да я остави да си тръгне така лесно — и хвана ръката на Клавдия, за да ги спре.

— Ние просто разговаряме. Няма нищо лошо. — Отново подрънка монетите и Юлия едва не се разсмя на глас.

— Да не би да предлагаш да купиш вниманието ми, Светоний?

При тази прямота той примигна. Младата жена явно му играеше игрички.

— Съпругът ти ще има ли нещо против? — попита той и се приближи още една крачка. Нещо в студените му очи за секунда промени настроението й и Юлия се намръщи.

— Помпей все още не ми е съпруг, Светоний. Може би няма да има нищо против да прекарам следобеда си с теб. Как мислиш?

За момент Светоний сякаш не разбра думите й. После болезнено осъзна значението им и лицето му потъмня.

— Познавам баща ти, момиче — измърмори той почти на себе си.

Юлия бавно вдигна глава. Най-после си спомни.

— Знаех си, че съм чувала за теб! О, да, знам кой си! — И се разсмя.

Светоний почервеня от безсилен гняв. Не се осмеляваше да й каже и дума.

— Баща ми разказва чудесни истории за теб, Светоний. Трябва да ги чуеш, наистина трябва. — Тя се обърна за миг към Клавдия, без да обръща внимание на умоляващия й поглед. — Той те е подмамил в една яма, нали? Помня, че го разказа на Клавдия. Беше много забавно.

Светоний се усмихна криво.

— И двамата бяхме много млади. Довиждане и на двете ви.

— Тръгваш ли си? Нали щяхме да ходим в къщата ти.

— Може би друг път — отвърна той. Очите му светеха от гняв. Юлия направи крачка към него.

— Бъди внимателен, като вървиш, сенаторе. Крадците може да чуят звъна на монетите, които носиш. Аз поне го чух. — Опита се да го каже престорено невинно.

Той почервеня от гняв.

— Предай най-добрите ми пожелания на майка си — каза той и облиза долната си устна. В погледа му имаше нещо гадно.

— Тя почина — отвърна Юлия. Вече съжаляваше, че е подела този разговор.

— О, да, вярно. Ужасно нещастие — каза Светоний, но думите му прозвучаха кухо на фона на усмивката, която не можеше да сдържи. Кимна им отсечено и се отдалечи.

— Май го притеснихме — каза Юлия малко прекалено весело.

— Ти си заплаха за самата себе си — сопна се Клавдия. — Колкото по-скоро станеш съпруга на Помпей, толкова по-добре. Надявам се само той да има достатъчно ум да те бие, когато се налага.

Юлия я прегърна.

— Няма да се осмели. Баща ми ще му смъкне кожата.

Без предупреждение Клавдия й удари шамар и Юлия стъписано се хвана за бузата. Възрастната жена я гледаше строго.

— Животът е по-труден, отколкото си мислиш, момиче. Много по-труден.

 

 

Царят на арверните затръшна вратата, за да спре вятъра. По пода се посипа сняг.

Обърна се към мъжете, които се бяха събрали след поканата му. Сред тях бяха представителите на най-древните племена в Галия. Тук бяха сеноните, кадурките, пиктавите, тюроните и много други. Някои от тях бяха васали на Рим, други представляваха само достойни за съжаление останки от властта, която бяха имали някога — армиите им бяха продадени в робство, а стадата им откарани, за да хранят легионите. Морбен беше отказал на предложението му, но другите се бяха обърнали към него, за да ги поведе. Заедно можеха да съберат армия, която да пречупи гръбнака на римското управление, и сега Сингето едва усещаше зимния студ, докато преценяваше хищните им изражения.

— Ще приемете ли заповедите ми? — тихо попита той. Знаеше, че ще се съгласят, иначе нямаше да пропътуват толкова път в студа, за да дойдат при него.

Един по един всеки мъж се изправи, заяви подкрепата си и обеща войниците си. Въпреки че никое племе не обичаше много арверните, годините на война ги бяха направили по-податливи на аргументите му. Защото сами щяха да паднат, но под управлението на един водач, един върховен цар, можеха да отблъснат нашествениците от Галия. Сингето се беше нагърбил с тази роля и от отчаяние те я бяха приели.

— Значи чакате и се подготвяте. Наточете мечовете и оправете броните си. Отделете запаси от зърно и осолявайте част от всеки вол, който колите за племето. Няма да направим грешките от предишните години и да изразходваме силите си в безплодни атаки. Когато се движим, ще бъдем като един, и то само когато римляните са разпръснати и слаби. Ще им дадем да разберат, че няма да им отстъпим Галия. Кажете на бойците си, че ще вървят след върховния цар обединени, както са били преди хиляда години, когато нищо на света не е могло да се изправи срещу нас. Нашата история ни казва, че сме един народ, конници от планините. Нашият език ни показва братството и пътя.

Стоеше пред тях гордо изправен и внушителен. Нито един от царете не отклони поглед от смръщеното му лице. Мадок стоеше до рамото му и фактът, че е позволил на по-малкия си брат да вземе бащината корона, говореше ясно на всички. Думите на Сингето призоваваха към по-древна вярност от тази към племето и всички усетиха как пулсът им се ускорява при мисълта да докажат, че не са по-долу от славните си предци.

— От този ден всички племенни спорове са прекратени. Нека никой в Галия не вдига меч срещу братята си, защото ще имаме нужда от всеки меч срещу врага. Ако има несъгласия, спирайте ги с моето име. — Сингето ги огледа твърдо. — Кажете им, че Верцингеторикс ги призовава на оръжие.