Кон Игълдън
Земя на славата (5)

Глава 3

Сервилия вече обичаше Валенция. Улиците бяха чисти и пълни с народ. Градът създаваше усещане за изобилие, от което я засърбяха ръцете. Но въпреки признаците на благополучие, имаше и свежест, която нейният древен град беше загубил преди векове. Валенция беше много по-невинна. Дори намирането на подходяща сграда се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквала. Нямаше чиновници, които да искат да им плати на ръка, преди да се подпишат документите. Само трябваше да намери най-подходящото място и да плати в злато на собственика. След бюрокрацията в Рим ситуацията тук й се стори освежаваща. Войниците, които Брут бе изпратил да я придружават, незабавно се отзоваха на молбата й и й показаха три сгради, между които да избира. Първите две бяха близо до морето и вероятно щяха да привлекат повече докери, отколкото й се искаше. Третата беше идеална.

Беше разположена на тиха уличка, близо до пазара и далече от брега. Представляваше просторна сграда с впечатляваща фасада с варосани стени. Сервилия отдавна беше осъзнала необходимостта от това да показваш пред света приятно лице. Несъмнено имаше и мрачни малки къщички, скрити из града, където вдовици и курви изкарваха по малко пари, но мястото, което търсеше тя, трябваше да привлича благородниците и офицерите от легиона и съответно да бъде доста по-скъпо.

Тъй като Десети беше построил доста нови сгради, тя усети, че може да притисне собственика, и окончателната цена беше изгодна, макар че трябваше да помисли и за обзавеждане. Някои от нещата трябваше да бъдат докарани с кораб от Рим, въпреки че една бърза обиколка из местните работилници доведе до поредица дребни покупки и сделки.

След като вече притежаваше къща, тя плати на един пътуващ търговец да отнесе поръчките й в Рим. Щяха да й трябват поне още четири момичета и Сервилия положи сериозни усилия, за да определи качествата им. Важно беше още от самото начало да си създаде висока репутация.

След три дни основното, което оставаше да направи, беше да даде име на дома. Това й създаде много повече главоболия, отколкото беше очаквала. Макар в закона да нямаше точен текст, тя инстинктивно знаеше, че трябва да е нещо дискретно и същевременно многозначително. „Дом на биковете“ или нещо подобно изобщо нямаше да й свърши работа.

В крайна сметка Анжелина я изненада с предложение. „Златната ръка“ беше достатъчно еротично, без да е вулгарно, и Сервилия се зачуди дали тъкмо светлият тен на момичето не е повод за идеята й. Когато тя прие, Анжелина подскочи и я целуна по двете страни. Нямаше съмнение, че когато имаше полза, момичето можеше да е и много мило.

На третата сутрин след пристигането си в града Сервилия наблюдаваше как издигат изящно изрисувания знак на метални куки и се засмя, когато легионерите от охраната приветстваха събитието. Те щяха да разпространят новината, че домът е отворил врати, и тя очакваше още първата нощ да е доста натоварена. След това бъдещето щеше да е осигурено и тя възнамеряваше след няколко месеца да е в състояние да предаде контрола на някой друг. Беше изкушаващо да мисли за подобно местенце във всеки град на Испания. Най-хубавите момичета — и усещане за Рим. Пазарът беше тук и парите щяха да потекат към сандъците й.

Сервилия се обърна към пазачите на сина си и им се усмихна.

— Надявам се, че ще получите градска отпуска тази нощ.

Мъжете се спогледаха; разбираха, че смяната на пристанището внезапно е станала важна разменна монета.

— Може би синът ти ще се застъпи за нас — отвърна офицерът.

Сервилия се намръщи. Макар да не бяха го обсъждали направо, предполагаше, че Брут изпитва известно неудобство от заниманията й. Поради тази причина се чудеше дали Юлий знае за новия дом и какво мисли по въпроса. Може и да не беше чул за плановете й, тъй като беше далече на юг в мините… но пък не виждаше как би могъл да възрази.

Докато мислеше за него, небрежно прокара ръка по шията си. Днес той трябваше да се прибере. В този момент може би ядеше в бараките и ако тя тръгнеше незабавно, щеше да е в крепостта преди свечеряване.

— Ще ми трябва постоянна охрана на дома — каза тя първото, което се сети. — Ако искате, ще помоля Юлий да ви възложи пост тук. Все пак съм римска гражданка.

Легионерите се спогледаха със съмнение. Макар че идеята изглеждаше чудесна, мисълта, че Цезар ще чуе имената им като кандидати за пазачи на публичен дом, беше достатъчна, за да смрази сърцата им. С нежелание поклатиха глави.

— Мисля, че той ще предпочете тук да пазят местни мъже — каза офицерът.

Сервилия взе юздите на коня си от един от войниците и скочи на седлото. Гамашите, които носеше, й бяха широки, но пола или стола^[1] щяха да са още по-неподходящи.

— Хайде, момчета. Да отидем да го питам и ще видим — каза тя. После обърна коня и го пришпори. Копитата зачаткаха по улицата и местните жени вдигнаха вежди при вида на странната римлянка, която яздеше като войник.

 

 

Когато Сервилия влезе в крепостта, Юлий тъкмо посрещаше един възрастен испанец. През деня портите се оставяха отворени и пазачите ги пуснаха без проблеми. Придружителите й скочиха от конете и ги поведоха да ги нахранят и напоят. „Да си майка на Брут се оказва изключително полезно“, помисли си тя.

— Искам да поговорим — обърна се тя към Юлий, без да пуска юздите на коня си.

Юлий се намръщи.

— Това е кметът Дел Субио, Сервилия. Нямам време сега. Може би утре.

И се обърна, за да поведе възрастния мъж към сградата, но Сервилия заговори бързо, като се усмихна на кмета:

— Мисля да обиколя околността. Ще ми препоръчаш ли път?

Юлий се обърна към кмета.

— Моля те да ме извиниш за момент.

Дел Субио се поклони и погледна Сервилия изпод буйните си вежди. Ако беше на мястото на римския военачалник, нямаше да остави тази красавица да язди сама. Дори и на тази възраст кметът оценяваше хубавите жени и малко се учуди на раздразнението на Цезар.

Юлий се обърна към Сервилия.

— Тези хълмове не са безопасни. Има грубияни и скитници, които няма да се замислят да те нападнат. Ако имаш късмет, само ще ти откраднат коня и ще те оставят да се прибереш пеша.

След като я предупреди, понечи да се обърне към кмета.

— В такъв случай може би ще решиш да ме придружиш, за да ме защитаваш? — мило каза Сервилия.

Той замръзна. Гледаше я в очите. При мисълта да я придружи сърцето му прескочи, но после той си възвърна самообладанието. Не беше лесно човек да й откаже, но този следобед наистина беше затрупан с работа. Огледа двора, погледът му попадна на Октавиан, който се задаваше откъм конюшните, и той му свирна да дойде при тях.

— Октавиан, оседлай си един кон. Ще придружиш господарката.

Младежът отдаде чест и хукна към конюшните.

Юлий погледна Сервилия безизразно, все едно разговорът вече бе забравен.

— Благодаря — отвърна тя. Той не отговори, а поведе Дел Субио към сградата.

Октавиан се появи на коня си — трябваше да се наведе ниско, за да мине под арката на конюшнята. Усмивката му се изпари, като видя намръщената Сервилия, която се мяташе на седлото. Досега не я беше виждал ядосана — но пък гневът в очите й я правеше още по-хубава. Без да му каже и дума, тя се насочи в галоп към портата: пазачите отстъпиха, за да не ги прегази. Октавиан я последва ококорен от изненада.

Сервилия препуска лудо около миля, преди да дръпне юздите и да премине в лек тръс. Октавиан също забави, за да язди редом с нея — направи го почти несъзнателно, но успя съвсем точно да синхронизира крачката на коня си с нейния. „Много добра ездачка е“, забеляза той с опитното око на извънреден. С леки подръпвания на юздите караше животното да се движи наляво или надясно около препятствията, дори го накара да прескочи едно паднало дърво, като при това се надигна на седлото и после пак седна, без да трепне.

Октавиан беше като омагьосан и се зарече да не проговаря, докато не се сети нещо достатъчно умно, което да каже. Така и не му дойде вдъхновение, но тя сякаш предпочиташе да мълчат — всъщност оставяше гнева си към Юлий да отшуми в усилията на ездата. Най-после намали ход, леко задъхана, позволи на Октавиан да се приближи и му се усмихна.

— Брут ми каза, че си роднина на Цезар. Разкажи ми за него.

Октавиан отговори на усмивката й, напълно неспособен да устои на чара й или да си задава въпроси за мотивите й.

 

 

Юлий беше отпратил и последния просител преди час и сега стоеше сам пред прозореца и гледаше към хълмовете. Беше подписал заповед за набиране на още хиляда души за разработването на мините и гарантира компенсации на трима мъже, в чиито земи бяха навлезли новите сгради на брега. Колко още срещи беше провел? Десет? Ръката го болеше от писмата, които беше написал, и той я разтри леко. Последният му писар се беше уволнил преди месец и той чувстваше остро липсата му. Бронята му висеше на дървената стойка до писалището. Вечерният въздух носеше прохлада през пропитата с пот долна туника. Прозя се и разтърка лицето си. Стъмваше се, а Октавиан и Сервилия още бяха някъде навън. Чудеше се дали тя е в състояние да забави момчето само за да го накара да се притеснява за тях, или пък им се е случило нещо. Да не би някой от конете да бе пострадал и да се налагаше да вървят пеша до крепостта?

Тихо изсумтя. Ако беше това, щеше да им е за урок. Извън пътя земята беше неравна и дива и всеки кон лесно можеше да счупи крак, особено във вечерния здрач, когато ямите и дупките на животните са скрити в сенките.

Беше глупаво да се притеснява. На два пъти загуби търпение и се отдалечи от прозореца, но въпреки че обмисляше задачите за следващия ден, откри, че отново се приближава и поглежда към хълмовете. Търсеше ги с очи. „Далече от вечерния ветрец стаята е задушна“, каза си той, но беше прекалено напрегнат, за да повярва на собствените си успокоения.

Когато залезът вече се бе превърнал само в червена чертица над планините, чу чаткането на копитата в двора. Бързо се отдръпна от прозореца, за да не го видят. Каква беше тази жена, че му причиняваше толкова неудобства? Прецени колко време ще им отнеме да изчеткат и напоят конете си, преди да влязат. Дали щяха да дойдат на вечеря? Беше гладен, но нямаше желание да забавлява гости. Щеше да нареди да му донесат храна в стаята и…

Тихо почукване на вратата прекъсна мислите му и го стресна. По някакъв начин знаеше, че е тя, още преди да извика: „Влез“.

Сервилия отвори вратата и пристъпи в стаята. Косата й беше разпиляна от ездата, по страните й имаше линии там, където се беше докосвала с мръсни ръце. Миришеше на слама и коне и той усети, че присъствието й изостря сетивата му. Видя, че все още е ядосана, и се опита да събере воля да й откаже онова, което бе дошла да поиска, каквото и да беше то. Дори това, че влезе без покана, вече беше прекалено. Какво правеше пазачът долу? Да не би да спеше? Юлий се зарече да провери какво се е случило, след като приключи с нея.

Сервилия пристъпи към него по дървения под, без да проговаря. И преди той да успее да реагира, притисна дланта си до гърдите му да почувства биенето на сърцето му под плата.

— Да, все още е топло. Бях започнала да се съмнявам — каза нежно. В тона й имаше близост, която го притесни, и той някак си не можа да прояви гнева си, както възнамеряваше. Можеше да усети къде точно е била ръката й, сякаш беше оставила видим белег след докосването. Сервилия го погледна в очите. Стоеше съвсем близо до него и Юлий внезапно осъзна колко се е стъмнило.

— Брут ще се чуди къде си — каза той.

— Да, той е много грижовен — отвърна тя. Обърна се да тръгне и Юлий почти посегна да я спре; гледаше притеснено как прекосява дългата стая.

— Не мислех… че имаш нужда от много грижи — промърмори той. Нямаше намерение тя да го чува, но видя усмивката й, преди тя да затвори вратата. Остана сам и мислите му се завъртяха хаотично. Издиша бавно и поклати глава, развеселен от собствената си реакция. Почувства се така, сякаш някой го следи, но усещането не беше неприятно. Умората му сякаш изчезна и му хрумна, че все пак би могъл да се присъедини към другите за вечеря.

Вратата отново се отвори и Юлий вдигна поглед и пак я видя на прага.

— Ще пояздиш ли утре с мен? — попита тя. — Октавиан каза, че познаваш района не по-лошо от останалите.

Той кимна бавно, неспособен да си спомни какви точно срещи е планирал за следващия ден. Не го беше грижа всъщност. От колко време не си беше вземал почивен ден?

— Добре, Сервилия. Утре сутринта.

Тя се усмихна, без да каже нищо, излезе и безшумно затвори вратата. Юлий изчака за момент, заслушан в леките й стъпки надолу по стълбите, и се отпусна. Изненада се, когато осъзна, че очаква утрото.

 

 

Когато светлината помръкна, пещта превърна работилницата в обител на огъня и сянката. Единствената светлина идваше от огнището и блясъкът му озаряваше римските ковачи, които нетърпеливо чакаха да им покажат тайните на твърдото желязо. Юлий беше платил цяло състояние в злато, та испанският майстор да ги обучи. Това не беше нещо, което можеше да бъде дадено за минута или дори за ден. За да ги отчае още повече, Кавало ги беше превел през целия процес, стъпка по стъпка. Отначало те отказваха да се отнасят с тях като с чираци. После обаче най-опитният забеляза, че испанецът е абсолютно точен във всеки етап от умението си, и се заслуша. По негово нареждане първите четири дни сякоха кипарис и елша и тъпкаха пъновете под глината в дупка, огромна колкото цяла къща. Докато дървото се овъгляваше, майсторът им показа пещта за руда и ги посъветва да измият грубите буци, преди да ги смесят с въглищата, които ще ги изгорят.

Всички бяха мъже, които обичаха занаята си, и в края на петия ден бяха изпълнени с напрегнато очакване. Кавало изля разтопеното желязо в пръстените форми и после обърна тежките парчета метал върху работната маса, за да могат да ги разгледат.

— Елшата гори при по-ниска температура от повечето дървета и забавя промените. Металът става толкова по-здрав, колкото повече руда поема, но това е само част от майсторлъка — каза той и хвърли едно от парчетата в яркожълтата жарава. Там едва имаше място да се загреят две парчета едновременно, така че римляните се скупчиха около второто — повтаряха всяко действие и всяко указание, което им даваше испанецът. Претъпканата работилница не можеше да побере всички, затова трябваше да влизат на смени и да излизат навън на освежаващия нощен въздух. Само Рений остана през цялото време като наблюдател — потта го заслепяваше, но той старателно отбелязваше всеки етап от процеса.

Той също беше впечатлен. Въпреки че през целия си съзнателен живот бе използвал мечове, никога не бе гледал как се правят. Сега оцени уменията на навъсените мъже, които превръщаха буците руда в блестящи остриета.

Кавало изкова металния къс във формата на меч, като го загряваше отново и отново, докато острието не заприлича на черен лист, покрит с нечистотии. Част от уменията идваха от преценката на температурата по цвета на метала при изваждането му от огнището. Всеки път, когато мечът беше с правилната температура, Кавало го вдигаше, за да могат да видят оттенъка на жълтото, преди да потъмнее, а после издължаваше с удари мекия метал; пот се стичаше по него, падаше на едри капки и се изпаряваше от топлината.

Повтаряха всяко действие на майстора върху своето парче метал и когато луната изгря, Кавало кимна доволно. Синовете му бяха приготвили корито с жарава, дълго човешки бой — металният му капак блестеше като пещта. Докато отново загряваше меча, майсторът им посочи редица куки, на които бяха окачени кожени престилки. Бяха странни дрехи, плътни и втвърдени от годините употреба. Покриваха цялото тяло от врата до краката, оставяха голи само ръцете. Усмихна се, когато мъжете ги облякоха. Вече бяха свикнали да следват указанията му без въпроси.

— Ще ви е нужна защита — каза им, докато те се движеха непохватно към покритото корито. При даден знак синовете му вдигнаха с щипци капака и Кавало триумфално извади пожълтялото острие от пещта. Римските ковачи се скупчиха още повече, защото не знаеха нищо за този етап от процеса. Рений отстъпи поради внезапната вълна горещина, но пък умираше от желание да види какво ще прави ковачът.

Кавало започна да удря с чука острието в побелелите от горещина въглени, във въздуха се разхвърчаха искри. Една попадна в косата му и той почти машинално я загаси с ръка. Въртеше острието и го удряше по-надолу и по-нагоре, този път доста по-леко, отколкото в началото. Дрънченето беше почти приглушено, но всички забелязваха как въглените полепват по метала на тъмни люспи.

— Тук трябва да сте бързи. Не бива да изстива прекалено много преди закаляването. Вижте цвета… сега!

Гласът на майстора бе станал нежен, а очите му се изпълниха с любов към метала. Когато червенината потъмня, той вдигна меча с щипците и го пъхна във ведро с вода. Съскането на парата изпълни малката работилница.

— А сега отново в пещта. Това е най-важният етап. Ако сега не прецените правилно цвета, мечът ще стане крехък и безполезен. Трябва да запомните оттенъка, иначе всичко, на което ви учих, ще е загубено. За мен това е цветът на еднодневна кръв, но вие трябва да намерите свой начин как да го запомните.

Вторият меч беше готов и той повтори изчукването в коритото — отново във всички посоки се разхвърчаха искри. Сега вече им беше пределно ясно защо са с кожени престилки. Един римлянин изръмжа от болка, когато едно горещо късче падна върху ръката му, и го изтръска.

Още четири пъти загряваха мечовете и ги пъхаха в жаравата, преди Кавало да кимне. Всички бяха мокри от пот и почти заслепени от влагата в ковачницата. Само остриетата разсичаха парата и край тях въздухът ярко трептеше от температурата им.

Планините навън се обагриха от зората, но никой сякаш не виждаше светлината. Бяха гледали пещта толкова дълго, че накъдето и да се обърнеха, им се струваше тъмно.

Синовете на Кавало покриха коритото и го избутаха до стената. Докато римляните си поемаха дъх и попиваха потта от лицата си, Кавало затвори пещта, извади духалата от дупките за въздух и ги окачи на куките, за да са готови за следващия път. Жегата все още беше непоносима, но когато той се обърна към мъжете, излъчваше усещането, че вървят към приключване. Във всяка ръка държеше по едно черно острие, стиснал тесните задни краища, където щяха да се направят дръжките.

Остриетата изглеждаха матови и груби. Макар че ги беше изковал на око, бяха еднакви на дължина и широчина и когато се охладиха достатъчно, за да могат да се пипат, римляните забелязаха, че тежат еднакво. Всички кимаха одобрително на майсторлъка му и вече не се ядосваха за времето, което бяха прекарали далече от своите работилници. Всеки осъзнаваше, че е получил нещо стойностно, и всички се усмихваха като деца, докато оглеждаха новоизкованите оръжия.

Рений също взе мечовете, макар да нямаше опита да прецени баланса им без дръжка. Но пък бяха извадени от земята на Испания. Той прокара пръст по грубия метал. Надяваше се, че ще може да предаде на Юлий величието на този момент.

— Въглищата им дават твърда обвивка над нежната сърцевина. Тези мечове няма да се нащърбят в битка, освен ако не сте оставили шупли вътре или пък ако не сте ги закалявали при неподходящ цвят. Нека ви покажа — каза Кавало с изпълнен с гордост глас. Взе мечовете и направи знак на всички да се отдръпнат. После удари силно поред и двата в ръба на наковалнята. Звукът беше дълбок като от утринна камбана. Мечовете останаха непокътнати и той бавно и удовлетворено пое дъх.

— Тези мечове ще убиват хора. Ще превърнат смъртта в изкуство. — Говореше замечтано и всички го разбираха. — Започва нов ден, приятели. Вашите въглища ще са готови към полунощ и вие ще се върнете в своите работилници, за да направите такива мечове. Бих искал да видя работата на всеки от вас, да кажем, след… три дни. Оставете ги без дръжки — ще ги изработим заедно. Сега отивам да спя.

Подгизналите от пот римски майстори замърмориха благодарности и заизлизаха от работилницата, като хвърляха жадни погледи към остриетата, които бяха изковали през нощта.