Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 34

Юлий се събуди много преди зазоряване до топлото тяло на Сервилия. Беше я оставил само веднъж през нощта, за да помоли Крас да вкара войниците в къщата. Докато сенаторът отваряше стаи и събираше храна и одеяла за центурията, Юлий тихо се върна при любимата си и забрави за тях.

Сега, в тъмнината, чуваше хъркането на войниците, натъпкани къде ли не из къщата. Несъмнено щяха да им приготвят закуска, но и той трябваше да стане и да планира деня си. В тази топла тъмнина обаче имаше някаква приятна отмала и той се протегна и погали Сервилия по рамото. Тя измърка и промърмори нещо неразбираемо. Той се надигна на лакът и погледна лицето й.

Някои жени изглеждаха най-добре на ярката светлина на слънцето, но Сервилия беше най-красива вечер или на лунна светлина. В лицето й нямаше нищо от острата твърдост, която бе видял по време на последната им среща. Все още виждаше убийственото й презрение, когато беше отишъл притеснен в дома й при последната им среща. За него беше загадка как бе могъл да предизвика такава очевидна омраза и въпреки това сега да е в леглото му, мъркаща като спяща котка. Той самият можеше да се отдръпне след първата им прегръдка на светлината на камината, но очите й бяха пълни с някаква странна тъга, а той никога не бе в състояние да устои на сълзите на красива жена. Това го разнежваше повече, отколкото всяка усмивка или кокетничене.

Прозя се и челюстта му изпука. Ех, ако животът беше толкова прост, колкото му се искаше. Ако можеше да се облече и да си тръгне само с един последен поглед към спящото й лице, щеше да има идеален спомен за жената, която беше обичал толкова дълго. Това щеше да е достатъчно да заличи част от болката, която му беше причинила. Гледаше я как се усмихва в съня си и неговото лице засия в отговор. Чудеше се дали присъства в сънищата й и се замисли за някои от изключително еротичните сцени, които изпълваха съня му през първите няколко месеца в Галия. Наведе се към ухото й и прошепна името си в него, отново и отново, усмихваше се на себе си. Може би това щеше да я накара да го сънува.

Замръзна, когато тя вдигна ръка, за да почеше ухото си, без да се събуди. Меката завивка разкри лявата й гърда. За Юлий гледката беше едновременно разнежваща и възбуждаща. Въпреки че възрастта беше оставила своите следи по тялото й, гърдите й бяха съвършени. Юлий гледаше впечатлено как оголеното зърно се втвърди и потъмня и се замисли дали да не я събуди с топлината на устата си върху него.

Въздъхна и се отпусна в леглото. Когато тя се събудеше, външният свят отново щеше да нахлуе при тях. Крас щеше да запази тайната, но Брут трябваше да научи, че майка му е идвала тук. Юлий се намръщи — обмисляше реакцията на приятеля си при новината, че Сервилия отново е била в леглото му. Беше забелязал облекчението на Брут при края на тяхната връзка, завършила с два шамара в Рим. Щеше да му е тежко да разбере, че е подновена. Юлий сплете пръсти под тила си и се замисли.

Не можеше да се върнат в Галия преди пролетта. Знаеше го още преди да тръгнат. След като проходите се затвореха, нищо живо не можеше да премине. В един момент Юлий беше обмислял пътуване до Рим, но се бе отказал. Ако не успееше да осъществи пътуването, без да го познаят, щеше да е прекалено голямо изкушение за враговете му да се появи там само със сто души защита. Рим беше толкова недостижим, както и проходите през Алпите, и Юлий се притесни, като се замисли, че трябва да прекара месеци по мрачните улици на Ариминум.

Поне писмата му щяха да пристигат. А и можеше да отиде до корабостроителниците, за да нагледа флотата, която беше поръчал. Струваше му се напразна надежда да очаква, че ще му ги дадат, без да плати, независимо какво обещаваше. Без корабите обаче плановете му за прекосяване на морето щяха да се отложат вероятно с година.

Въздъхна. В Галия винаги имаше битки, които трябваше да води. Дори когато някое племе си беше плащало данъка две лета, можеше на третото да забие знамена в твърдата земя и да обяви война. Юлий беше принуден да приеме факта, че без пълно унищожение на врага подобни въстания могат да продължат през целия му престой там. Галите бяха твърди хора и не се огъваха лесно.

Докато размишляваше за племената, погледът му стана студен. Те не бяха като хората, които беше опознал като момче в Рим. Например по-лесно пееха и се смееха, въпреки че животът им беше по-кратък и по-труден. Юлий все още си спомняше изненадата си, когато за първи път седна с Морбен да слушат един разказвач, който им разказа древна легенда. Може би нещо беше изгубено при превода на Адан, но Юлий видя сълзи в очите на слушателите, а в края на историята Морбен плака като дете, без да се притеснява от сълзите си.

— За какво мислиш? — попита Сервилия. — Изглеждаш толкова жесток…

Юлий се взря в тъмните й очи и се опита да се усмихне.

— За песните на галите.

Тя се нацупи, надигна се и се облегна на възглавницата. Огънят отдавна беше изгаснал и Сервилия потрепери, издърпа завивката и се уви като в пашкул, от който го наблюдаваше.

— Пропътувах толкова мили и се хвърлих в нощ на сладострастно удоволствие с теб, а ти все още мислиш за някакви си мърляви племена? Изненадваш ме.

Той се усмихна, прегърна я и я придърпа с целия й пашкул до гърдите си.

— Не ме интересува защо си дошла. Просто се радвам, че дойде.

Това явно й достави удоволствие и тя надигна устни, за да получи целувка. Юлий я целуна и ароматът на парфюма й му припомни страстта и невинността на миналото. Беше прекалено болезнено.

— Липсваше ми — каза тя. — Много. Исках да те видя.

Юлий я погледна. Бореше се с чувствата си. Искаше му се да й се ядоса. Тя му беше причинила толкова много тъга, че дълго я мразеше — или поне така си казваше. Въпреки това, с изключение на първия момент, нощес не се бе поколебал. Всичките му вътрешни спорове и рани бяха забравени и той отново се почувства уязвим като млад глупак.

— Значи съм за теб вечерно забавление? — попита той. — Не изглеждаше да имаш съмнения, когато ме изгони от дома си в Рим.

— Имах, дори тогава. Ако не те бях отпратила, една стара жена в леглото ти щеше да ти омръзне. Не ме прекъсвай, Юлий. Ако не го кажа, може да не мога…

Той зачака. Тя се загледа в полумрака. Едната й ръка стисна здраво тежката завивка, която ги покриваше.

— Когато поискаш син, той не може да е от мен, Юлий. Вече не.

Цезар се поколеба, после попита:

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна и вдигна очи.

— Разбира се, че съм сигурна. Бях сигурна още когато замина от Рим. Може би вече мислиш за деца, които да продължат рода ти. Ще се обърнеш към някое младо момиче с широки бедра, за да ти ги роди, а аз ще бъда захвърлена.

— Имам дъщеря — напомни й той.

— Син, Юлий! Не искаш ли да имаш свои синове, които да те последват? Често си ми говорил за баща си. Никога няма да си доволен само с дъщеря, която не може да стъпи в сградата на сената. Дъщеря, която не може да води легионите ти след теб.

— Затова ли ме изгони? — попита той, най-после разбрал. — Мога да намеря жена от всяко семейство в Рим, която да продължи моята кръв. Нищо между нас няма да се промени.

Сервилия поклати тъжно глава.

— Ще се промени, Юлий. Повярвай ми. Ще ме гледаш виновно заради всеки час, който ще прекарваме заедно. Няма да го понеса.

— Тогава защо си тук? — попита той внезапно разгневен. — Какво се промени, та дойде при мен и отново обърна всичко с главата надолу?

— Нищо не се е променило. Има дни, когато изобщо не мисля за теб, и други, когато си непрекъснато в главата ми. Когато Крас ми каза, че идваш да се срещнете, го придружих. Може би не трябваше. До теб бъдещето ми е ужасно.

— Изобщо не те разбирам, знаеш ли — тихо каза Юлий и докосна лицето й. — Не ме интересуват синовете, Сервилия. Ако дойде време, когато ме заинтересуват, ще се оженя за някоя дъщеря на сенатор. Ако си моя, няма да обичам никоя друга.

Тя затвори очи и при първата светлина на зората той видя сълзи да се стичат по страните й.

— Не трябваше да идвам — прошепна тя. — Трябваше да те оставя сам.

— Бях сам — отвърна той и я прегърна по-силно. — Но вече не съм.

 

 

Зимното слънце беше изгряло. Юлий откри Брут в малкия вътрешен двор на къщата — говореше с Крас за разквартируването на центурията от Десети. Бяха довели десет коня от Галия и през нощта ги бяха спънали в двора, завити с тежки чулове, които да ги предпазят от студа. Брут вече беше напълнил торбите им със зърно и беше счупил тънкия лед, покрил ведрата с вода.

— Бих искал да поговорим насаме — каза Юлий.

Крас веднага разбра и ги остави. Брут започна да четка коня си. После попита:

— Е?

— Майка ти е тук — отвърна Юлий.

Брут го погледна. Лицето му се скова, когато проумя значението на думите му.

— За да види мен или за да види теб?

— И двамата, Брут.

— Значи вдигаш ръка срещу майка ми и сега тя отново допълзява в леглото ти, така ли?

Юлий почервеня от гняв.

— Поне веднъж първо помисли, преди да говориш така. Този път няма да понасям гнева ти, кълна се! Още една дума с такъв тон и ще те обеся направо в двора. Сам ще дръпна въжето.

Брут заговори ужасно бавно, сякаш всяка дума с мъка си проправяше път.

— Юлий, знаеш, че съм направил много за теб. Знаеш колко битки съм спечелил за теб. Бях твой меч през всичките тези години и винаги съм бил напълно лоялен. И в първия момент, когато усетиш прилив на гняв, ме заплашваш с въже?

Приближи лицето си до неговото.

— Ти си се забравил! Аз съм до теб от началото. И какво ми е спечелило това? Хвалиш ли ме, както хвалиш Марк Антоний? Даваш ли ми десния фланг, когато рискувам живота си за теб? Не, идваш тук и ме заплашваш, все едно съм ти куче!

Юлий само го зяпаше, онемял от яростта му. Устата на Брут се изкриви от горчива ирония.

— Много добре те разбрах, Юлий. Вашите отношения не са моя работа. Тя ми даде ясно да го разбера предишния път. Но няма да стоя тук и да гледам как прекарвате зимата… в подновяване на връзката си. Достатъчно мило ли го казах?

За момент Цезар не можа да му отговори. Искаше да намери думи, които да облекчат болката на приятеля му, но след заплахата му думите щяха да са безсмислени. Накрая стисна зъби и се отдръпна зад студенината.

— Няма да те спирам, щом искаш да си тръгнеш.

Брут поклати глава.

— Прав си. И за двама ви ще е неприятно да съм ви свидетел. Ще отида до Рим до пролетта. Нищо не ме задържа тук.

— Щом искаш — отвърна Юлий.

Брут не отговори, само кимна и продължи с четкането на коня. Юлий стоеше в болезненото мълчание, макар да знаеше, че трябва да каже нещо. Брут мърмореше нежно на коня. После го яхна и погледна надолу към мъжа, на когото държеше най-много на света.

— Как ще свърши този път според теб? Ще я удариш ли?

— Не те засяга — отвърна Юлий.

— Не искам да се отнасяш с нея като с някое от твоите завоевания, Юлий. Чудя се кога най-после ще си доволен? Дори Галия не ти е достатъчна, та строиш нови двайсет кораба. Кампаниите все някога трябва да свършват, Юлий, никой ли не ти го е казвал? Легионите трябва да се приберат вкъщи, когато войната свърши, а не да започват нова и нова.

— Върви в Рим — отвърна Цезар. — Почини си през зимата. Просто запомни, че ще имам нужда от теб през пролетта.

Брут се загърна в коженото си наметало. Имаше достатъчно злато в кесията, за да си купува храна по време на пътуването на юг, а и искаше да се махне оттук. Въпреки това, като погледна нещастното лице на приятеля си, осъзна, че не може просто така да пришпори коня и да тръгне, без да е казал още нещо.

— Ще дойда.

 

 

Крас и Помпей тръгнаха за Рим на следващата сутрин и оставиха Юлий пълен господар на къщата. Само след седмица той отново влезе в коловоза на ежедневието си. Сутрин пишеше писма и доклади с Адан, а със Сервилия прекарваше останалата част на деня. Ходеше с нея до корабостроителниците на запад — държаха се така, все едно са младоженци. Юлий благославяше идеята й да дойде при него. След изтощителната кампания в Галия беше истинско удоволствие да посещава театрите на римския град и да слуша родния си език от хората по пазарите. Това го караше да копнее да види Рим отново, но дори и в Ариминум трябваше да е предпазлив. Ако римските лихвари откриеха, че се е върнал в страната, щяха да настояват да си плати дълговете, а на него му беше останало съвсем малко, колкото да покрие разходите на хората си през зимата.

Знаеше, че неговото предимство е във факта, че мъже като Херминий искаха парите си повече, отколкото главата му. Ако бъдеше отвлечен и откаран в Рим, нямаше да получат нищо. Въпреки това, когато излизаха, мъжете му носеха плащове върху броните си, а Юлий избягваше домовете на хора, които биха могли да го познаят.

Беше се отдал на Сервилия и любовта им беше като вода в пустинята. Не можеше да утоли жаждата си и миризмата на тялото й непрекъснато беше по кожата и в дробовете му. Когато зимата започна да отминава и дните се удължиха, самата мисъл, че трябва да се раздели с нея, му причиняваше почти физическа болка. Понякога си мечтаеше да я вземе със себе си или поне да я убеди да посети новите земи, които беше завзел за Рим. Хиляди заселници вече живееха в именията си в девствените земи и можеше да й обещае поне някакви удобства.

Това беше само мечта и двамата го знаеха, дори когато обсъждаха как ще си построят малка къщичка в римската провинция. Сервилия можеше да напусне Рим толкова, колкото и самият сенат. Градът беше част от нея и далече от него тя беше загубена.

От нея Юлий научи колко далече са стигнали Клодий и Милон в господството си над бедните райони. Надяваше се увереността на Помпей да не е неуместна и отново му написа писмо, в което му обещаваше подкрепа, ако иска да направи гласуване за диктатура. Макар да знаеше, че никога не би могъл да му има пълно доверие, малцина бяха тези, които притежаваха силата и способността да контролират своенравния Рим и идеята беше добра. Превръщането на Помпей в диктатор беше много по-приемливо от анархията.

Когато зимните мразове започнаха да омекват, на Юлий вече му беше омръзнала бледата имитация на Рим, която представляваше Ариминум. Жадуваше снеговете по планините да се стопят, въпреки че това го измъчваше с тайна вина и страх. Всеки ден го приближаваше до момента, в който или щеше да види как най-старият му приятел се завръща, или щеше да знае, че трябва да мине през проходите без него.