Кон Игълдън
Земя на славата (19)

Глава 17

В прохладата на вечерта Юлий крачеше в ложата и очакваше пристигането на Сервилия. Хората на Помпей му бяха донесли сандък с монети само минути преди да тръгне за последните двубои и той беше принуден да се забави, докато събере достатъчно войници от Десети, за да пазят подобно съкровище. Дори и с мъжете, на които вярваше, пак се тревожеше за огромната сума.

Всички останали бяха дошли много преди него и Помпей се смееше безмилостно на загриженото му изражение, когато Юлий пристигна забързан да заеме мястото си. Къде беше Сервилия? Не дойде при него в щаба, но сигурно нямаше да пропусне финалните двубои на сина си, нали? Юлий просто не можеше да си намери място и крачеше нервно в ложата.

Арената беше осветена от припламващи факли. Вечерта беше донесла ветрец, който да облекчи жегата от деня. Местата бяха препълнени с граждани, присъстваха и всички членове на сената. В града никой не работеше до приключването на състезанията и напрежението сякаш беше достигнало дори и до най-мрачните улички. Хората се събираха на огромна тълпа на Марсово поле, както щяха да направят и в деня на изборите.

Пристигането на Сервилия съвпадна с първия звук на роговете, които приканваха последната четворка на арената. Юлий я погледна въпросително, когато седнаха, но тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше по-хладна от когато и да било.

— Съжалявам — прошепна той в ухото й. Тя не показа с нищо, че го е чула, и той се облегна на мястото си раздразнен. Закле се, че няма да се извинява пак.

Тълпата се изправи да приветства любимците си и робите, които събираха залозите, се втурнаха между хората. Помпей не им обърна внимание, забеляза Юлий; изпитваше злобно удоволствие от това, че беше спечелил облога. Погледна Сервилия, за да види дали е забелязала, и задоволството му се изпари при хладното изражение, с което тя се обърна към него. Отново се наведе към нея.

— Толкова ли малко знача за теб? — прошепна той толкова високо, че Бибул и Адан се размърдаха на местата си, макар да се направиха, че не са чули. Тя не отговори и Юлий гневно стисна зъби и се загледа в тъмната арена.

Последните състезатели бавно тръгнаха под светлината на факлите. Ревът на тълпата беше оглушителен — двайсет хиляди гърла изреваха едновременно. Брут вървеше до Домиций и му говореше нещо — опитваше се да надвика шума. Саломин ги следваше, а след него крачеше последният боец, когото тълпата най-малко приветстваше. По някаква причина стилът и победите на Сун не се харесваха на публиката. Самият той не показваше никакви емоции. Беше по-висок и по-едър от Саломин и плоското му лице и избръснатата глава му придаваха някак обиден вид, докато вървеше след другите, сякаш ги следеше. Оръжието му беше най-дългото и несъмнено му даваше предимство, въпреки че всеки от участниците можеше да използва също толкова дълго оръжие, ако беше пожелал. Юлий знаеше, че Брут бе обмислял тази възможност, още повече че имаше известен опит с дълги мечове, но в крайна сметка беше предпочел познатия му къс римски меч.

Юлий наблюдаваше внимателно четиримата. Саломин определено страдаше и ходеше с приведена глава. И четиримата носеха раните и изтощението от предишните дни. До някаква степен крайният победител можеше да се реши не от уменията, а от издръжливостта. Юлий се зачуди по какъв начин ще бъдат определени двойките. Надяваше се Брут да срещне Домиций, за да е сигурно, че на финала ще има римлянин. От политическа гледна точка беше наясно, че тълпата ще загуби интерес, ако последният кръг е между Саломин и Сун. Това щеше да е ужасен спад, вместо да е кулминация на седмицата и сърцето му прескочи, когато чу двойките. Брут щеше да се бие със Саломин, Домиций — със Сун. Залозите отново захвърчаха в какофония от викове и нервен смях. Напрежението надвисна над всички. Юлий усети как въпреки ветреца, който преминаваше над арената, под мишниците му потича пот.

Четиримата мъже наблюдаваха внимателно как един от организаторите хвърля монета във въздуха. Сун кимна и Домиций му каза нещо, което не можа да се чуе от рева на тълпата. Между четиримата имаше професионално уважение, което си личеше много добре. Бяха гледали как всеки от тях побеждава отново и отново и не хранеха никакви илюзии, че предстоящата битка ще е лека.

Брут подвикна нещо окуражително на Домиций през рамо и тръгна заедно със Саломин към тентата. Беше забелязал сковаността в движенията на противника си и се чудеше дали не е от скъсан мускул. Подобно дребно нещо можеше да създаде разликата между това да достигнеш финала и да си тръгнеш с нищо. Заизучава го по-внимателно. Дали пък дребният мъж не се преструваше, за да извади полза? Това нямаше да го изненада. На този етап всеки от тях би опитал всичко, което би му дало предимство.

Тълпата се умълча толкова бързо, че тишината беше нарушена от нечий нервен смях. Тръбачите бяха готови на местата си и чакаха Юлий да даде знак.

Цезар също чакаше. Домиций започна да се разтяга. Сун не обръщаше внимание на противника си, а се бе втренчил в тълпата. От публиката започнаха да го сочат и да му подвикват. Всички бяха развълнувани от предстоящия край на състезанията. Стотиците деца, доведени от родителите си, бяха изнервени, че будуват до толкова късно.

Домиций приключи бавните си движения с пад на дясното коляно и Юлий забеляза как лицето му се озари от усмивка, когато кракът издържа без болка. Благодари на боговете за Кабера, но изпита и вина, че го бе помолил да помогне. Старият лечител беше паднал на земята след процедурата и беше съвсем блед, направо болен. Юлий се закле, когато всичко приключи, да го награди с каквото си пожелае. Мисълта, че може да му се наложи да остане без него, беше нещо, за което не искаше да мисли, но пък си даваше сметка, че никой не знае колко стар е Кабера.

Рязко свали ръка и роговете отекнаха над арената. Още от първия момент беше ясно, че Сун смята да се възползва от предимството, което му даваше дългият му меч. Китките му сигурно бяха от желязо, след като можеше да го държи толкова далече от тялото си и да удържа на тежките удари на Домиций. Въпреки това силните му крака стояха като закотвени в пясъка, а дългата сребърна линия на метала държеше Домиций настрана. След толкова много изучаване всеки от двамата познаваше стила на другия почти като своя собствен и резултатът беше впечатляващ. Домиций не се осмеляваше да навлезе в обсега на дългия меч на Сун, но пък в защитата му нямаше пропуск.

При един добър удар на Домиций Рений тупна с юмрук по парапета и извика одобрително, когато младежът за момент притисна Сун и наруши равновесието му. Дългото оръжие се завъртя настрана и римлянинът се мушна под него, най-сетне получил възможност да се хвърли напред. Нападението му беше идеално, но Сун се измести плавно настрана — мечът мина покрай облечените му в доспехи гърди — а после удари бузата на противника си с дръжката.

Повечето зрители не разбраха какво стана. Юлий поклати глава, учуден от уменията на състезателите, макар че за неопитното око това изглеждаше повече като хаотична битка. Нямаше нищо общо с брилянтните атаки и контраатаки, които бяха гледали, докато по-добрите майстори се биеха със слабаци в първите кръгове. Тук всеки бърз удар се спираше още в началото и резултатът беше буря от страшни удари без нито капка кръв.

Домиций се дръпна настрани. Челюстта му беше ожулена от удара с дръжката и той вдигна ръка и я опипа. Сун чакаше търпеливо, с готово оръжие. Домиций му показа чистата си ръка — кожата не беше разкъсана. Двамата скочиха един към друг с удвоена ярост.

Само лудото биене на пулса накара Юлий да осъзнае, че е затаил дъх. Беше сигурен, че няма да могат дълго да поддържат такава скорост, и във всеки момент очакваше някой от тях да пореже другия.

Двамата на арената отново се разделиха и закръжиха почти тичешком един около друг; променяха ритъма си почти толкова бързо, колкото другият успяваше да го забележи. На два пъти Домиций почти излъга Сун с измамна стъпка, докато променяше посоката си, и вторият път доведе до удар, който можеше да отсече ръката на Сун, ако той не я беше дръпнал и не се беше предпазил с бронята си.

Изтощението от предишните дни започна да се проявява и у двамата, но вероятно повече при Домиций, който беше видимо задъхан. Юлий знаеше, че схватката се води не по-малко в умовете, отколкото с оръжията, и не беше сигурен дали това не е поредната хитрост, или Домиций наистина е уморен. Силата му сякаш идваше на приливи и скоростта на ударите му се променяше.

Сун също беше неуверен и на два пъти пропусна възможности, при които можеше да получи предимство от закъсняло париране. Наклони глава на една страна, сякаш преценяваше, и отново задържа римлянина настрана с впечатляваща поредица размахвания на меча.

Светкавично бърз отговор едва не спечели двубоя, когато Домиций удари с ръка плоската страна на меча си и промени посоката толкова бързо, че Сун се хвърли по гръб. Рений извика от въодушевление. Малцина сред публиката знаеха достатъчно, за да разберат, че падането е обмислено и контролирано. Нямаше по-бърз начин за избягване на удар, но тълпата приветства своя любимец, сякаш беше победил, и възропта, като видя Сун да се измъква като рак далече от досега на Домиций. След миг, като по чудо, отново беше на крака.

Може би заради яда, че е бил толкова близо до победата, Домиций за миг се разсея и ударът на Сун го бръсна под долния край на бронята. И двамата замръзнаха, а тълпата изрева от яд.

Кръв рукна по крака на Домиций и той почна да ругае, но след миг се овладя и отпусна меча си. Лицето на Сун не се промени, но когато двамата се изправиха един срещу друг, той се поклони за първи път в турнира. За удоволствие на тълпата Домиций върна жеста и се усмихна широко, макар и уморено. Двамата заедно приветстваха тълпата.

Рений се обърна към Юлий със светнали очи.

— Ако Домиций беше мой, тренирането на новаците щеше да върви много по-лесно. Той е мислещ боец и всички ще се стараят да са като него.

Юлий усети как всички в консулската ложа наостриха уши при това споменаване на новия му легион.

— Ако двамата с Брут се съгласят, ще ти го изпратя. Обещах най-добрите си центуриони и опции, нали? И той ще отиде с тях.

— Освен това имаме нужда от ковачи и сарачи, както и от… — започна Рений, но спря, когато Юлий поклати глава.

На арената излязоха Брут и Саломин и Сервилия се изправи на седалката. Потръпна несъзнателно, докато гледаше сина си, свила ръката си в юмрук. В осветената от факли арена имаше нещо ужасно обидно.

Юлий понечи да я докосне, но спря. Усещаше всяко нейно движение до рамото си. Можеше да помирише аромата й в нощния въздух и това го измъчваше. Гневът и объркването му почти развалиха момента, в който притисна пръстена си с печат за залог от пет хиляди в злато за победа на Брут. На лицето на Помпей беше изписано задоволство. Въпреки студенината на Сервилия настроението на Юлий се подобри. Адан му хвърли изплашен поглед и Юлий му намигна. Заедно бяха проверили резервите и простата истина беше, че донесеното от Испания злато беше почти свършило. Ако загубеха тези пет хиляди, щяха да са принудени да разчитат на заеми до края на кампанията. Юлий предпочете да не казва на младия испанец за черната перла, която беше купил за Сервилия. Чувстваше тежестта й в торбичката до гърдите си и беше толкова възхитен, че искаше дай я подаде, без значение какво е настроението й. Цената го накара да потръпне при мисълта за доспехите и оборудването, които можеше да купи за тези пари. Шейсет хиляди златни монети. Наистина беше луд. Със сигурност беше прекалено екстравагантно да го добави към сметките си. Търговецът се закле в кръвта на майка си да не споменава за сумата, което означаваше, че щяха да минат поне няколко дни, преди огромната сделка да стане известна във всяка кръчма и публичен дом в Рим. Юлий усещаше тежестта на перлата под тогата си и често я докосваше несъзнателно, за да усети издутината й под плата.

 

 

Саломин беше наблюдавал всички битки на Брут, включително онази, когато изпрати в безсъзнание противника си, а после пусна първа кръв с почти небрежно рязване на крака. Дори да беше здрав, пак щеше да предпочете да се изправи срещу Домиций или срещу мързеливия китаец Сун. Беше наблюдавал обаче как този млад римлянин се бие без ни най-малката почивка за размисъл или тактика, сякаш тялото и мускулите му са тренирани да действат без съзнателно насочване. Сега, когато се изправи пред него на арената, Саломин преглътна сухо и се помъчи да се съсредоточи. Изпълни го отчаяние, когато размърда рамене и усети как раните на гърба му се отварят. От челото му рукна пот, но той застана нащрек и зачака сигнала на роговете.

Войниците бяха дошли следобед, докато се хранеше и почиваше в скромната стая на къщата близо до външната стена на града. Не знаеше защо го извлякоха на улицата и го биха, докато пръчките им не се счупиха. Беше намазал раните си с гъша мас и се стараеше да не показва, че е пребит, но каквито и шансове да беше имал, те бяха изгубени и сега само гордостта му го караше да застане тук.

Промълви кратка молитва на езика на своя народ и това малко го успокои.

Роговете прозвучаха и той инстинктивно влезе в защита. Гърбът му гореше от болка. Очите му се напълниха със сълзи, които заблестяха на светлините на факлите. Замахна наслуки с меча и Брут му се изплъзна. Саломин изкрещя от болка и гняв. Опита още един удар и пропусна. Потта течеше на огромни капки по лицето му. Той спря и се опита да се овладее.

Брут отстъпи, объркан и намръщен. Посочи ръката на Саломин. За момент той не се осмели да я погледне, но после усети паренето, видя плиткия разрез в кожата, кимна и каза тихо:

— Не е най-лошата ми рана за днес, приятелю. Надявам се да нямаш вина за останалите.

Брут го погледна неразбиращо, докато вдигаше меча си към тълпата, после внезапно осъзна странната стойка на гъвкавия Саломин и лицето му пребледня, когато с ужас осъзна думите му.

— Кой беше?

Саломин сви рамене.

— Кой би могъл да различи един римлянин от друг? Бяха войници. Всичко свърши.

Брут пребледня още повече — от ярост — и погледна с подозрение към ложата, откъдето го приветстваше Юлий. И тръгна през арената, глух за възгласите на тълпата.

Макар и побеснял от гняв, беше запазил достатъчно разум, за да прибере меча в ножницата, преди да се приближи към охраната около ложата. Нейно задължение беше да го спре, въпреки че бе победил в състезанията.

Юлий и Сервилия бързо излязоха при него. Поздравите на Цезар заседнаха в гърлото му, щом видя лицето на приятеля си.

— Ти ли поръча да пребият Саломин? — почти викна Брут. — Той едва се държеше на крака. Ти ли го направи?

— Не, аз… — започна Юлий объркано. Прекъсна го внезапното отдръпване на завесите: при тях идваше Помпей.

Макар и разтреперан от гняв, Брут поздрави и застана мирно. Помпей го огледа и заяви хладно:

— Аз издадох тази заповед. Дали си се възползвал от нея, или не е без значение. Един чужденец, който не изразява почитта си, не може да се надява на по-добро отношение и заслужава дори по-лошо. Ако не беше стигнал до последния тур, сега щеше да се вее на вятъра.

Отвърна равнодушно на изненаданите им погледи и добави:

— Вярвам, че дори и един чужденец може да бъде приучен на уважение. Сега, Брут, върви и си отпочини за финала.

След тази заповед Брут можеше само да хвърли извинителен поглед на приятеля си и на майка си.

— Може би щеше да е по-добре да изчакаш края на турнира — отбеляза Юлий, след като Брут си тръгна. Нещо в змийския поглед на Помпей го накара да внимава в избора на думи. Арогантността на консула беше по-голяма, отколкото беше предполагал.

— Или може би да го забравим напълно? — отвърна Помпей. — Консулът е Рим, Цезар. С него не може да се подиграват или да се отнасят пренебрежително. Може би ще го разбереш, ако гражданите ти дадат възможност да застанеш там, където сега стоя аз.

Юлий отвори уста, за да го попита дали е заложил на Брут, но спря точно навреме, за да не си навреди. Пък и си спомни, че не беше — извратеното чувство за чест на Помпей го беше спряло.

Внезапно уморен, Юлий само кимна, все едно е разбрал, и задържа открехната завесата, за да могат Сервилия и Помпей да минат. Тя дори и сега не го погледна и той въздъхна горчиво и ги последва. Знаеше, че тя ще очаква той да я посети насаме, и въпреки че тази мисъл го притесняваше, разбираше, че няма избор. Плъзна ръка към торбичката с перлата и я потупа замислено.

 

 

Задъхан от ездата, Юлий потропа на вратата. Собственикът на странноприемницата беше потвърдил, че Сервилия се е прибрала в стаята си, и Юлий чу как вътре се плиска вода — тя се къпеше преди последния тур. Въпреки нетърпението си Юлий усети първите признаци на възбудата, докато слушаше приближаващите се стъпки, но гласът, който чу, беше на робинята, която пълнеше ваната за гостите.

— Юлий — отвърна той на въпроса кой тропа. Може би титлите му щяха да накарат момичето да се задвижи по-бързо, но по малкия коридор имаше много уши, а и имаше нещо леко безумно в обръщенията към затворена врата — все едно бе полудял от любов хлапак. Запука пръсти, докато чакаше. Поне странноприемницата беше достатъчно близо до градските стени, за да може да се върне навреме.

Конят му чакаше отвън, а на него му беше нужна само минута, за да даде на Сервилия перлата, да приеме възторжената й прегръдка и да препусне към Марсово поле с нея за последния двубой в полунощ.

Най-после робинята отвори и му се поклони. Юлий можеше да види смеха в очите й, когато го пусна в тясното преддверие, но бързо я забрави, когато вратата се затвори зад гърба му.

Сервилия беше облечена в семпла бяла рокля, косата й беше прибрана в плитка на тила. За миг той се зачуди кога е намерила време да постави масла и грим на лицето си, но се втурна към нея.

— Не ми пука за годините помежду ни! Те имаха ли значение в Испания? — Но преди да я докосне, тя протегна ръка гордо като царица и го спря.

— Нищо не разбираш, Юлий.

Той се опита да възрази, но тя заговори високо; очите й блестяха.

— В Испания беше друго. Тук всичко е различно. Не мога да обясня… беше сякаш Рим е прекалено далече и ти беше всичко, което имаше значение. Когато съм тук, усещам годините, десетилетията, Юлий. Десетилетия помежду ни. Вчера беше четирийсет и третият ми рожден ден. Когато ти станеш на четирийсет, ще съм побеляла старица. Вече имам бели коси, но ги покривам с най-добрите бои от Египет. Остави ме на мира, Юлий. Не можем да сме повече заедно.

— Не ме интересува, Сервилия! — сопна се Юлий. — Ти все още си красива…

Сервилия грозно се изсмя.

— Все още, Юлий? Да, цяло чудо е, че поддържам вида си, въпреки че ти не знаеш нищо за усилията, които ми струва да показвам пред света гладко лице.

За момент очите й се свиха и тя се опита да преглътне сълзите си. Когато заговори отново, гласът й беше изпълнен с безкрайна горчивина:

— Няма да позволя да ме гледаш как остарявам, Юлий. Не и ти. Върни се при приятелите си, преди да съм извикала охраната да те изхвърли. Остави ме да довърша обличането си.

Юлий отвори ръката си и й показа перлата. Знаеше, че това е грешка, но беше планирал този жест по целия път от Марсово поле и сега сякаш ръката му се движеше сама, независимо от волята му. Сервилия поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Да не би да очакваш сега да се хвърля в прегръдките ти, Юлий? Или да се разплача и да кажа колко съжалявам, че съм те сметнала за хлапак?

И с внезапна злоба грабна перлата и я хвърли право в лицето му. Улучи го по челото и той се сепна. Чу как перлата се търкулна някъде в стаята — звукът сякаш продължи цяла вечност.

Сервилия заговори бавно, сякаш се обръщаше към малоумен:

— А сега излез.

Когато вратата се затвори зад него, тя избърса ядосано очите си и клекна да намери перлата. Вдигна я към лампата и за момент лицето й омекна. Въпреки красотата си перлата беше твърда и студена, точно на каквато се правеше самата тя.

Завъртя я с върховете на дългите си пръсти. Мислеше за него. Юлий все още нямаше трийсет и въпреки че явно не се беше замислял за това, щеше да иска жена, която да го дари със синове. Очите й се напълниха със сълзи, когато се замисли за остаряващата си утроба. От три месеца не беше имала кръвотечение, нито пък живот, който да се движи в нея. За известно време се беше осмелила да се надява, че е дете, но когато мина още един месец, осъзна, че е преминал и последният етап на младостта й. Нямаше да може да има деца и за Юлий беше по-добре да го отпрати, преди мислите му да се обърнат към синовете, които тя не може да му даде. Така беше по-добре, отколкото да чака той да я отхвърли. Беше толкова силен и толкова добре се справяше със силата си, че тя знаеше, че той самият никога няма да разбере страховете й. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Той щеше да се съвземе, младите винаги успяваха.

 

 

Брут и Сун излязоха на арената в полунощ. Лампите бяха напълнени с масло и пясъкът блестеше. Робите, които приемаха залозите, дискретно се бяха оттеглили — вече не се приемаха пари. Много от гражданите бяха пийнали сериозно в очакване на кулминацията на състезанието и Юлий изпрати вестоносци да извикат повече хора от Десети, в случай че има размирици. Въпреки горчивината, която беше хвърлила сянка върху духа му, изпита тръпка на гордост, докато гледаше как Брут вдига един от мечовете на Кавало. Жестът беше личен, изпълнен с болезнено значение за всички, които го разбираха.

Без да се замисля, Юлий посегна да хване ръката на Сервилия, но се отказа.

Настроението й щеше да се промени, ако Брут спечелеше, беше почти сигурен в това.

Луната беше изгряла, блед сърп над кръга фенери. Въпреки че беше късно, новините бързо бяха прекосили града и цял Рим беше буден и чакаше финалния резултат. Ако спечелеше, Брут щеше да стане известен и Юлий за миг си помисли, че ако приятелят му се кандидатира за консул, почти сигурно ще спечели поста.

Тръбачите надуха роговете и Сун атакува без предупреждение — целеше победа още в първите секунди. Острието му изсвистя, преминавайки на косъм от краката на Брут, но младият римлянин го отби с дрънчене на метал. Не контраатакува и за момент Сун загуби равновесие. Тесните му очи останаха неподвижни; той си възвърна баланса и опита отново, като дългия му меч направи дъга във въздуха.

Още веднъж Брут отби оръжието му настрана и звукът на метала беше като звън на камбана над смълчаната тълпа. Всички наблюдаваха вцепенени тази последна битка, съвсем различна от онези преди това.

Юлий все още виждаше петната гняв по лицето и врата на Брут и се чудеше дали ще убие Сун, или пък ще падне убит, докато съзнанието му все още е заето с нечестната победа над Саломин.

Двубоят се развиваше на серии от нападения и дрънчене на метал, като римлянинът не беше направил и крачка от мястото си. Когато оръжието на Сун се опитваше да го достигне, Брут го блокираше с рязък удар. Когато ударът беше слаб, не му обръщаше внимание дори и когато острието минаваше достатъчно близо до него, че да може да чуе как цепи въздуха. Сун дишаше тежко. Тълпата започна да повишава глас при всяка от атаките му, замлъкваше при самия удар и издишваше със свистене, което звучеше почти подигравателно. Мислеха, че Брут учи чужденеца на някакъв урок за Рим.

Юлий наблюдаваше двубоя и знаеше, че преди всичко приятелят му се сражава със себе си. Почти отчаяно искаше да победи, но срамът от отношението към Саломин го разяждаше и той просто държеше Сун на разстояние, докато обмисляше ситуацията. Юлий съзнаваше, че присъства на демонстрация на безупречни умения с меча. Това беше стара истина, но момчето, което беше познавал, се беше превърнало в майстор, по-велик от Рений и от всеки друг.

Сун го осъзна, когато в очите му започна да тече пот, а римлянинът все още стоеше неподвижен пред него. Лицето на чужденеца се изпълни с гняв и ярост. Беше започнал да ръмжи при всеки удар и без да е вземал съзнателно решение за това, вече се биеше не до първа кръв, а за да убива.

Юлий не можеше да понесе да гледа това. Наведе се над парапета и изкрещя на приятеля си:

— Спечели, Брут! Заради нас спечели!

Хората му изреваха, като го чуха. Брут извъртя оръжието на Сун и го приклещи достатъчно наблизо, за да удари с лакът противника си в устата. По бледата кожа на чужденеца изби кръв и той отстъпи назад вцепенен. Юлий видя как Брут вдига ръка и говори нещо на мъжа, но Сун само поклати глава и атакува отново.

Едва сега Брут се раздвижи и беше все едно котка, която се готви за скок. Остави дългото острие да се приплъзне покрай ребрата му, за да може противникът да попадне в обхвата му, и заби меча си в шията на Сун с всеки грам от яда си. Острието изчезна под сребърната броня, а Брут пусна дръжката и тръгна по арената, без да се обръща.

Сун го гледаше с разкривено лице. Лявата му ръка хвана меча в опит да го измъкне и да изкрещи, но в мъртвата тишина се чу само дрезгав хрип.

Тълпата започна да му се присмива и Юлий се засрами. Изправи се й изкрещя да пазят тишина, което беше достатъчно за онези, които можеха да го чуят. Останалите ги последваха и в напрегнатото мълчание всички зачакаха Сун да се строполи.

Чужденецът се изплю гневно на арената. Лицето му беше станало напълно безцветно. Дори от разстояние се чуваше как всеки дъх се откъсва от гърдите му. Бавно и съвсем внимателно той разкопча доспехите си и ги остави да паднат. Платът отдолу беше подгизнал и почернял от кръв. Сун се погледна изненадано, после черните му очи зашариха в тълпата римляни.

— Хайде, момче — тихо прошепна Рений. — Покажи им как се умира.

С точността на агонията чужденецът прибра дългия си меч в ножницата и едва тогава краката му го предадоха и той падна на колене.

Въпреки това все още ги гледаше и всяко вдишване звучеше като писък, все по-кратко и по-кратко. После се строполи и тълпата си пое дъх, застинала като статуи на боговете, които отсъждат.

Помпей вдигна вежди и поклати глава.

— Трябва да поздравиш своя човек, Цезар. Никога не съм виждал по-добър.

Юлий го изгледа студено. Помпей кимна сякаш на себе си, после извика охраната си да го придружи до стените на града.