Кон Игълдън
Земя на славата (26)

Глава 24

Юлий седеше на сгъваем стол в палатката на царя на хелветите и пиеше от златна чаша. Настроението на мъжете, които беше събрал, беше чудесно. Военачалниците от Ариминум пиеха на воля от запасите на царя и Юлий не ги спираше. Бяха си спечелили правото на почивка, но все още ги чакаше работа. Отначало той дори не беше подозирал колко трудна ще се окаже простата задача да опишат плячката — сега нощта се огласяваше от войниците, които брояха и трупаха собствеността на хелветите. Беше изпратил Публий Крас с четири кохорти да събира копия и други оръжия от бойното поле. Това не беше приятна задача, но синът на бившия консул бързо и без мърморене беше събрал хората си — имаше организаторските способности на баща си.

Докато слънцето се скриваше далече на запад, Десети и Трети си получиха копията. Много от тежките железни остриета бяха изкривени и неизползваеми, но Крас беше напълнил каруците на хелветите с тях, та ковачите на легиона да ги поправят или претопят. По ирония на съдбата командир на една от кохортите беше Герминий Катон, повишен след Испания. Юлий се чудеше дали двамата се замислят за враждата между бащите си, вражда, прикрита зад учтиви поздрави.

— Има достатъчно зърно и сушено месо, за да се изхраним месеци — каза доволно Домиций. — Само оръжията струват цяло състояние, Юлий. Някои от мечовете са от добро желязо и дори бронзовите имат дръжки, които си заслужава да се запазят.

— Някакви монети? — попита Юлий. Гледаше чашата в ръката си.

Рений отвори една торба в краката си и извади няколко грубо изсечени диска.

— Ако това тук минава за монети — каза той. — Сребро, примесено с мед. Едва ли струват нещо, но пък има цели сандъци.

Юлий взе една монета и я вдигна към лампата. В кръгчето потъмнял метал имаше изрязано парче, което стигаше до средата.

— Странно. Изглежда като птица на лицето, но с тази липсваща част не мога да съм сигурен.

Нощният вятър влезе в палатката с Брут и Марк Антоний.

— Съвета ли свикваш, Юлий? — попита Брут. Цезар кимна и приятелят му подаде глава навън, за да повика Кир и Октавиан.

— Пленниците добре ли се охраняват? — попита го Рений.

Вместо него отговори Марк Антоний:

— Мъжете са вързани, но нямаме достатъчно войници, за да спрем останалите да побегнат нощес. — Погледна торбата с монети и взе една.

— Доста груби са, нали? — обади се Юлий.

Марк Антоний кимна.

— Да. Макар че по-големите селища секат монети, които не са по-лоши от тези в Рим. — Пусна монетата в подложената шепа на Рений. — Но не и тези. Ужасни са.

Юлий им посочи столове и двамата седнаха и се заеха с тъмното вино от царските запаси.

Марк Антоний изпи чашата си на един дъх и изсумтя от удоволствие.

— Виното обаче съвсем не е лошо. Мислил ли си какво ще правиш с пленените хелвети? Имам две предложения, ако ми позволиш.

Рений се изкашля.

— Дали ти харесва, или не, сега ние сме отговорни за тях. Едуените ще ги избият, ако тръгнат на юг без воините си.

— Това е проблемът — отвърна Юлий и потърка уморените си очи. — Или по-скоро това. — Той вдигна един пергамент и им показа началото, изписано с дребни букви.

— Адан твърди, че това е списъкът на народа им. Отне му часове само да пресметне.

— Колко са? — попита Марк Антоний.

Всички загледаха Цезар в очакване.

— Деветдесет хиляди мъже на възраст да се бият и още три пъти по толкова жени, деца и старци.

Броят впечатли всички. Октавиан заговори първи.

— И колко мъже сме заловили?

— Около двайсет хиляди — отвърна Юлий. Постара се да запази изражението си спокойно, докато останалите се разсмяха и се затупаха по гърба. Октавиан подсвирна.

— Седемдесет хиляди убити. Унищожили сме цял град!

Думите му отрезвиха останалите — всички се замислиха за хилядите трупове в долината и на хълма.

— Ами нашите жертви? — попита Рений.

— Осемстотин легионери, от които двайсет и четирима офицери — каза Юлий. — Може би също толкова ранени. Много от тях ще се бият отново, след като ги превържат.

Рений поклати учудено глава.

— Това е добра цена.

— Дано винаги да е така — отвърна Цезар и вдигна чашата си. Всички пиха с него.

— Обаче имаме още четвърт милион пленници — посочи Марк Антоний. — И все още сме незащитени на тази равнина, с едуените, които идват, за да получат дял от плячката. Не се съмнявайте в това. До утре на обед ще има друга армия, която ще претендира за богатствата на хелветите.

— Които са наши по право, независимо какви са — отвърна Рений.

— Аз самият досега не видях кой знае какви богатства, като изключим тези чаши.

— Не, трябва все пак да им отделим някаква част — замислено каза Юлий. — Те изгубиха едно село, а и битката беше на тяхна земя. Имаме нужда от съюзници сред тези хора, а и Морбен има влияние. — Обърна се към Берик, който все още беше с оплисканата си с кръв броня.

— Берик, хората ти да отделят една десета от всичко намерено. Пазете го под охрана за едуените.

Берик стана и отдаде чест. Като всички, и той беше пребледнял от умора, но бързо излезе от палатката и след миг чуха гърмящия му глас, докато крещеше заповеди в тъмнината.

— Но какво ще правиш с пленниците? — попита Брут.

— Рим има нужда от роби — отвърна Юлий. — Въпреки че цената ще падне, ни трябват средства за тази кампания. За момента монетите като тези са единственото богатство, което имаме. Нямаме сребро, за да плащаме на Десети и Трети и шестте легиона изяждат цяло състояние на месец. Но войниците знаят, че цената на продадените в робство пленници се връща при тях, и вече обсъждат новото си богатство.

Марк Антоний изглеждаше малко нервен, докато слушаше всичко това. Неговият собствен легион получаваше заплатата си направо от Рим и той беше приел, че така е и с останалите.

— Не мислех, че… — започна той. — Може ли?

Юлий кимна. Марк Антоний подаде чашата си на Брут, който не му обърна внимание.

— Ако продадете племето в Рим, земите на хелветите ще останат пусти чак до Рейн. Има германски племена, които ще бъдат изкушени да завземат незащитените земи. Галите почитат силните бойци, но няма да кажат нищо добро за мъжете от другата страна на реката. А и вие едва ли ги искате на границите на римската провинция.

— Самите ние можем да завземем тези земи — намеси се Брут.

Марк Антоний поклати глава.

— Ако оставим няколко легиона, за да пазят бреговете на Рейн, ще загубим половината си сили, без да постигнем кой знае какъв резултат. В момента тази земя е ненужна пепел. Ще трябва да им се кара храна, докато полетата не се изчистят и засеят отново, а и тогава кой ще ги обработва? Нашите легионери? Не, много по-добре е да върнем хелветите в страната им. Нека пазят севера заради нас. Все пак те имат много повече за губене.

— А няма ли да бъдат победени от дивите племена, които спомена преди малко? — попита Юлий.

— Останали са им двайсет хиляди войници. Това не е малък брой. А и, по-важното, ще се бият до смърт, за да отблъснат всеки нашественик. Вече видяха какво могат да направят легионите и щом не могат да се преселят на юг, ще стоят и ще се бият за полетата и домовете си. Дай вино, Брут.

Римлянинът го погледна с неприязън — Марк Антоний отново очевидно не бе забелязал отказа му.

— Добре — каза Юлий. — Въпреки че на нашите хора няма да им хареса, ще оставим на хелветите достатъчно храна, за да се приберат у дома, а останалото ще вземем ние. Ще въоръжа един на десет, така че да могат да пазят хората си. Всичко друго остава при нас, с изключение на дела на едуените. Благодаря, Марк Антоний. Това беше полезен съвет.

Цезар огледа мъжете в палатката.

— Ще съобщя на Рим какво сме направили тук. Писарят ми ще подготви доклада. Сега, надявам се да не сте уморени, защото искам хелветите да тръгнат още в зори. — Чу се едва доловим ропот и Юлий се усмихна. — Ние ще останем, колкото да предадем дела на едуените, и после ще се върнем в провинцията. Трябва да пристигнем вдругиден. — Той се прозя. — Тогава ще можем да поспим. — Изправи се и всички станаха с него. — Хайде, и без това нощите през лятото са къси.

 

 

На следващия ден Юлий изпита сериозна завист и уважение към организационните умения на хелветите. Самото подготвяне за тръгване на толкова много хора беше достатъчно трудно. Отмерването на достатъчно храна, за да преживеят пътя към дома обаче отне часове. Задачата беше дадена на Десети и скоро пред войниците, които отмерваха провизии за всеки оцелял член на племето, се простряха дълги опашки.

Хелветите бяха изумени от внезапното връщане на част от богатството им. Онези от едуените, които бяха взети като пленници, бяха отделени насила, защото жените от плененото племе решиха да си отмъстят на похитителите си със злоба, която изплаши дори суровите войници. Юлий заповяда две да бъдат обесени и инцидентите престанаха.

Армията на едуените се появи в три редици преди пладне, когато Юлий вече се чудеше дали огромната колона някога ще тръгне. Като ги видя в далечината, изпрати съгледвач с едно-единствено съобщение: „Чакайте“. Знаеше, че хаосът може само да се увеличи от няколко хиляди гневни войници, нетърпеливи да нападнат разбития враг. За да подпомогне търпението им, след час Юлий подкрепи съобщението с керван волове, които караха оръжия и ценности. С тях бяха изпратени и освободените пленници — Юлий всъщност се радваше да се отърве от тях. Беше щедър с едуените, въпреки че Марк Антоний му беше казал, че те ще решат, че е запазил най-доброто за себе си, без значение какво ще им изпрати. Всъщност Цезар беше задържал златните чаши и вече ги бе разпределил сред подчинените си.

Когато мина пладне, а хелветите все още бяха в равнината, Юлий наистина се ядоса. Част от причината за закъснението беше, че всички водачи на племето бяха убити по време на битката и нямаше кой да въведе ред, така че Юлий прати опциите да ги подкарат по-бързо.

Накрая заповяда да върнат мечовете на две хиляди от мъжете. С оръжие в ръка те застанаха много по-гордо и престанаха да гледат безпомощно като пленници или роби. Подредиха колоната и после, само с един зов на рога срещу вятъра, хелветите потеглиха. Юлий ги загледа с облекчение, но както беше предрекъл Марк Антоний, в момента, в който стана ясно, че се насочват на север, едуените се втурнаха към равнината и започнаха да крещят.

Юлий беше наредил шестте легиона да преградят пътя на войните на Морбен, но когато те се приближиха, се зачуди дали ще спрат, или денят ще приключи с още една битка. В настроението, в което беше, почти приветстваше подобно развитие.

Едуените спряха на четвърт миля от римляните. Бяха минали през бойното поле с десетките хиляди непогребани, които вече бяха започнали да вонят. Нямаше по-сериозен начин за демонстрация на силата на легионите, които бяха изправени пред тях, от това да вървят през поле, осеяно с мъртъвци.

Юлий видя как Морбен се отдели с двама придружители с високо вдигнати мирни знамена, които плющяха на вятъра, и зачака. С отдалечаването на хелветите нетърпението му беше започнало да се изпарява. Много от хората му хвърляха погледи към отдалечаващата се колона — изпитваха естественото недоволство на войници, приклещени между две огромни групи. Юлий не показваше никаква тревога. Напрежението го изпълваше с кухо спокойствие, все едно емоциите му бяха пресъхнали с отдалечаването на колоната.

Морбен слезе от коня си и разпери ръце за широка прегръдка. Юлий внимателно я отклони и главатарят прикри объркването си със смях.

— Никога не съм виждал толкова от враговете си мъртви, Цезар. Това е впечатляващо. Твоите думи се оказаха верни, а подаръците, които ми изпрати, ги направиха по-сладки, като знам откъде са. Докарах говеда за голям пир, достатъчен, та хората ти да се наядат до пръсване. Ще празнуваш ли с мен?

— Не — отвърна Юлий за най-голямо учудване на Морбен. — Не и тук. Телата носят болести, ако се оставят така. Те са на твоята земя и трябва да бъдат или погребани, или изгорени. Връщам се в провинцията.

За момент главатарят като че ли се ядоса от отказа.

— Смяташ, че трябва да прекараме деня в копане на дупки за телата на хелветите? Нека гният като предупреждение. Тъй като си чужденец тук, може би не знаеш за местния обичай да се пирува след победа. Трябва да се покаже на боговете на земята, че живите изпитват уважение към мъртвите. Трябва да изпратим онези, които сме убили, по техния път, иначе те не могат да си тръгнат.

Юлий потърка очи. Кога за последен път беше спал? Опита се да намери нужните думи, с които да успокои Морбен.

— Ще се върна в полите на планината с моите хора. За мен ще е чест да ме посетиш там. Тогава ще пируваме и ще вдигнем тост за мъртвите. — Видя, че Морбен погледна подозрително към оттеглящата се колона, и продължи: гласът му стана по-твърд. — Хелветите, които си тръгнаха, са под моята защита, докато се завърнат в земите си. Разбра ли ме?

Галът го погледна със съмнение. Беше приел, че колоната се охранява и заминава в робство. Не можеше да проумее как така просто ще ги пуснат.

— Под твоята закрила? — повтори бавно той.

— Повярвай ми. Ако някой ги нападне, ще стане мой враг — отвърна Юлий.

След кратко мълчание Морбен сви рамене и прокара ръка през брадата си.

— Добре, Цезар. Ще тръгна напред с личната си охрана и ще те чакам.

Юлий го тупна по рамото и се обърна. Видя, че Морбен гледа объркано как прави знак на тръбачите си. Звуците проехтяха над равнината и шестте легиона се обърнаха на място. Меката земя потрепери и Юлий се усмихна, когато войската тръгна напред в идеална линия. Морбен и едуените зяпаха изумено.

Когато навлязоха в гъсталака в края на равнината, Юлий извика Брут и му каза:

— Няма да позволя да ме изпреварят до лагера. Няма да спираме и през нощта, докато не стигнем вкъщи. А там ще празнуваме. — Юлий знаеше, че мъжете ще понесат трудностите, без значение колко са изтощени. Изпрати на предна линия Десети, за да определя скоростта.

 

 

На зазоряване шестте легиона прехвърлиха последното било преди римското селище в полите на Алпите. Мъжете бяха ходили и тичали повече от четирийсет мили и бяха на края на силите си. Юлий също. Беше вървял редом с хората си, защото знаеше, че личният пример ще ги стимулира да продължат. Подобни дребни неща имаха значение. Въпреки разранените си крака войниците нададоха радостни възгласи, щом видяха сградите, и ускориха ход.

— Кажете на хората, че имат осем часа за сън и че като се събудят, ги очаква пир, който ще издуе коремите им до пръсване. Ако са гладни като мен, няма да искат да чакат, така че нека има студено месо и хляб. Гордея се с всички тях — каза Юлий на вестоносците си, преди да ги прати при командирите на легионите. Чудеше се дали неговите бойци могат да се мерят с армиите на Спарта или на Александър. Е, поне бяха способни на дълги походи.

Когато Морбен стигна същото било с петдесет от най-добрите си бойци, слънцето вече беше изгряло — а Юлий спеше дълбоко. Морбен дръпна юздите и огледа промените, които бяха направили римляните. Тъмните стени, които бяха издигнали, се виеха далече на север, ограждайки плодородната равнина, в която се издигаха укрепления, сгради и палатки, свързани с прашни пътища. Морбен беше пресякъл следата на легионите преди няколко мили, но все пак се изненада да види лагера. По някакъв начин го бяха оставили зад себе си в тъмнината. Обърна се в седлото и погледна огромния си телохранител Арторат.

— Колко странни са тези хора.

Вместо отговор Арторат хвърли бегъл поглед зад гърба си и каза:

— Идат конници. Не са от нашите.

Морбен погледна назад и кимна.

— Другите вождове се събират, за да видят този нов човек на нашата земя. Няма да са доволни, че е победил хелветите, преди те да стигнат тук.

Групите конници се приближаваха с високо вдигнати мирни знамена. Изглежда, всяко племе в радиус от двеста мили беше изпратило свои представители в римското селище.

Морбен пак погледна лагера и квадратните му укрепления.

— Ако сме хитри, може да се възползваме от предимството, което имаме — каза той високо. — Търговия с храна, като начало, но тези легиони не са от армиите, които си почиват. От това, което видях досега, този Цезар е жаден да воюва. А ако е така, едуените имат и други врагове, с които той може да се бие.

— Мисля, че твоите планове най-накрая ще доведат до смъртта ни — измърмори Арторат.

Морбен вдигна вежди и го изгледа. Арторат беше най-огромният мъж, когото беше виждал, но понякога се отчайваше — особено когато търсеше интелигентност в тази маса от мускули.

— Мислиш ли, че пазачите трябва да говорят с господарите си по този начин? — попита главатарят.

Арторат го погледна със сините си очи и сви рамене.

— В момента говоря като твой брат, Мор. Видя какво направиха с хелветите. По-лесно ще е да яздиш мечка, отколкото да използваш сребърния си език пред новодошлите. Поне когато слезеш от мечката, все още можеш да бягаш.

— Има моменти, в които не мога да повярвам, че баща ни е един и същ — отвърна Морбен.

Арторат се усмихна.

— Искал е едра жена за втория си син. Убил е трима, за да я вземе от арверните.

— Да, за да създаде вол като теб. Но не и вожд, братчето ми, не забравяй това. Вождът трябва да е способен да защитава хората си с нещо повече от яки мускули.

Едрият мъж изсумтя, а Морбен продължи:

— Имаме нужда от тях, Арторат. Едуените ще имат полза от един съюз и това е самата истина, независимо дали ти харесва, или не.

— Ако използваш змии, за да уловиш плъховете, Мор…

Брат му въздъхна.

— Бих искал поне веднъж да разговарям с теб, без да хвърляш в лицето ми мъдрости, свързани с животни. Знаеш, че от това не ставаш по-умен. Кълна се, и дете би могло да излага мислите си по-ясно.

Арторат го погледна сърдито, но не каза нищо. Морбен кимна с облекчение.

— Благодаря ти, братко. Смятам, че ще е по-добре до края на деня първо да преценяваш ситуацията като мой телохранител и едва след това като мой брат. Сега идваш ли с мен?

Настаниха ги в палатки да чакат Юлий да се събуди. Морбен изпрати ездачи, които да подкарат по-бързо стадата, които водеше за пиршеството, и още преди пладне изклаха всички животни — двамата с брат му лично надзираваха подготвянето и подправянето на месото.

Когато започнаха да пристигат и другите вождове, Морбен направо се забавляваше. Наслаждаваше се на изненадата им да го видят как оплескан с кръв до лактите раздава заповеди на момчетата и мъжете, които подготвяха пиршество за трийсет хиляди души. Цвъртенето на месото изпълваше въздуха над хилядите огньове. Сънените легионери ставаха от постелите си, за да помагат в работата — за награда получаваха правото да опитват. Мнозина облизваха опарените си пръсти.

 

 

Щом Марк Антоний се събуди, няколко роби му донесоха кофи с речна вода, за да се измие и избръсне на спокойствие. Юлий може да беше решил да проспи най-голямото събиране на племенни вождове в последно време, но той със сигурност нямаше да излезе при тях с двудневна четина. След това Марк Антоний започна да буди войниците наред, без да обръща внимание на проклятията, които се чуваха от палатките, когато съобщението му успяваше да пробие унеса на изтощението им. Обещанието за топла храна обаче правеше чудеса с настроението им, а гладът спираше оплакванията им и като следваха примера на началника си, те се измиваха и обличаха най-хубавите си униформи.

В римската провинция имаше много малки селища и Марк Антоний изпрати дотам ездачи за зехтин, подправки и плодове. Благодари на боговете, че дърветата бяха отрупани с ябълки и портокали, без значение колко зелени бяха. След като войниците толкова дълго бяха пили само вода, киселият сок, изстискан от плодовете, беше по-добър и от виното.

Юлий беше един от последните събудени. Лепнеше от жегата. Беше спал в едно от масивните крила на първоначалната постройка, която сега беше доста разширена. Който и да я беше проектирал, беше наясно с римските навици за чистота и Юлий веднага се изми със студена вода в банята, после се излегна на една твърда пейка, за да намажат тялото му с масло. Почувства се чист и освежен. Мускулите на гърба му най-после се отпуснаха и когато седна да го избръснат, той се зачуди дали всекидневният масаж няма да му помогне да поддържа формата си. Преди да се облече, се огледа за натъртвания и синини. Имаше една голяма под ребрата, сякаш беше участвал в сериозен сблъсък. Странно, но не си спомняше как я е получил. Облече се бавно, наслаждавайки се на прохладата на чистите дрехи при допира с кожата му — толкова различна от миризмата на собствената му пот по време на похода. Косата му се заплете при разресването с гребена и когато дръпна, той с ужас погледна космите, останали по него. В банята нямаше огледало и Юлий се опита да си спомни кога за последен път се е оглеждал. Дали косата му не започваше да капе? Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Брут влезе заедно с Октавиан и Домиций. И тримата носеха сребърните доспехи, които бяха спечелили в състезанията, излъскани до ослепителен блясък.

— Племената са изпратили представители, за да се видят с теб, Юлий — каза Брут, зачервен от въодушевление. — Има поне трийсетина групи в нашата земя. Всичките са с мирни флагове и се опитват да скрият интереса си към нашия брой и стратегия.

— Чудесно — отвърна Юлий спокойно, макар да споделяше техния ентусиазъм. — Нареди да подредят маси и за тях в залата за хранене. Трябва да успеем да ги поберем всичките, стига да нямат нищо против, че ще е малко претъпкано.

— Направено е — отвърна Домиций. — Всички чакат само теб, а Марк Антоний е направо като трескав. Казва, че нямало да помръднат, докато лично не ги поканиш на масата си, а ние не му позволихме да те събуди.

Юлий се усмихна.

— Тогава да вървим при тях.