Кон Игълдън
Земя на славата (34)

Глава 32

Беше първият есенен ден от четвъртата година на Юлий в Галия. Помпей и Крас вървяха през форума, потънали в разговор. Широкото открито пространство в центъра на града беше изпълнено с хиляди свободни граждани и роби. Ораторите се обръщаха към онези, които можеха да бъдат убедени да слушат, и гласовете им се носеха над главите на тълпата — говореха по стотици различни теми. Робите от богатите домове се промъкваха между хората с пакети и писма за господарите си. Беше станало модерно да обличат домашните прислужници в ярки цветове и мнозина носеха яркосини или златисти туники, хиляди нюанси на фона на по-тъмните червени и кафяви облекла на работниците и търговците. Въоръжени охранители методично крачеха около работодателите си. Това беше биещото забързано сърце на града и нито Помпей, нито Крас забелязваха едва доловимата разлика в настроението на тълпата около тях.

Първото, което Помпей усети от предстоящите проблеми, беше груб удар, когато блъснаха един от легионерите му в него. Чистото учудване накара Помпей да забрави инстинктите си за оцеляване и той спря. Тълпата се сгъстяваше, докато той се колебаеше; лицата бяха погрознели от напрежение. Крас се съвзе по-бързо и повлече Помпей към сградата на сената. Ако започваха поредните безредици, трябваше да се измъкнат възможно най-бързо и да изпратят мъже, които да възстановят реда.

Пространството около сенаторите се изпълни с блъскащи се заядливи мъже. Един камък прелетя над главите им и удари някого в тълпата. Помпей видя как събарят един от ликторите му с тояга и изпита моментна паника, но събра смелост, извади ножа си и когато един от тълпата се приближи прекалено, без колебание разпра бузата му. Мъжът изкрещя и се дръпна.

— Охрана! При мен! — извика Помпей.

Тълпата изрева и той видя как трима едри мъжаги повалиха един от легионерите му и започнаха да го мушкат с ножове. Изпищя жена и викът й се поде от скованите от ужас граждани зад мъжете, които го нападаха. Помпей трябваше да го очаква след изолацията на техния водач в сената, но водеше само шепа легионери и ликтори и те нямаше да са достатъчно. Замахна пак с ножа и видя как Крас разбива с юмрук носа на друг нападател.

Ликторите бяха въоръжени с церемониални секири и пръчки за биене. Когато им развържеха каишките, брадвичките се превръщаха в опасни оръжия и сега буквално разсякоха пътека за Помпей и Крас към сградата на сената. Въпреки това намушкаха неколцина с ножове и кръгът на охраната около двамата сенатори се сви: едва им оставаше място за движение в блъсканицата.

В един и същи момент Помпей усети и надежда, и отчаяние — чу сигнал на рогове. Неговият легион идваше… но щеше да е прекалено късно. Нечии пръсти се вкопчиха яростно в тогата му и той ги поряза с ножа, закълца яростно, докато не го пуснаха. Крас беше повален на земята от камък и Помпей го дръпна да стане и го повлече напред, притиснал го към себе си. По устата на Крас имаше кръв.

Крясъците се промениха. Появиха се нови лица, дори по-голям брой, и Помпей видя как посякоха онези, които се опитваха да го достигнат. От групата се отделиха биещи се мъже — не се сражаваха като легионери, а със сатъри, куки за месо и камъни. Помпей видя как лицето на един от мъжете беше размазано от няколко последователни удара, преди той да падне.

Всякакво движение напред замря и въпреки че Помпей вече можеше да види стъпалата на сената, те пак бяха прекалено далече. Той забиваше ножа си във всичко, което можеше да достигне в яростта си, и не осъзнаваше, че крещи в безумния си гняв.

А после натискът намаля без предупреждение и Помпей видя кървавите ножове на насилниците вдигнати почти триумфално, докато те се отдръпваха. Навсякъде около него лежаха трупове, крещяха мъже — но не нападаха. Помпей се огледа, стиснал ножа. Беше мокър от пот. Гледаше с учудване как мъжете се отдръпват, за да му направят пътека към стъпалата на сената. Замисли се колко ли далече може да стигне, ако се затича натам, после се отказа. Нямаше да им обърне гръб.

В този момент видя своите легионери — пробиваха си път през блъсканицата, и Клодий, който идваше задъхан. Водачът на тълпите изглеждаше ужасяващо солиден. Въпреки че не беше висок, беше изключително силен и тълпата инстинктивно му правеше път, както вълците отстъпват пред най-свирепия в глутницата. Обръснатата му глава блестеше от пот на сутрешното слънце. Помпей го изгледа изумено.

— Разбягаха се, Помпей. Онези, които оживяха — каза Клодий. — Спри войниците си. — Дясната му ръка беше мокра от кръв, а ножът, който носеше, беше счупен почти до дръжката.

Един офицер от легиона вдигна меча си да посече Клодий и Помпей изкрещя:

— Стой! — Най-после бе разбрал. — Това са съюзници.

При думите му Клодий кимна и Помпей чу как заповедта се повтаря. Легионерите се събраха около него в бойно каре и започнаха да изблъскват Клодий настрана, но Помпей го хвана за ръката и попита:

— Трябва ли да налучквам кой стои зад нападението?

Търговецът сви огромните си рамене.

— Той вече е в сградата на сената. Няма да има връзка, която да стигне до него, но можеш да си сигурен. Достатъчно е хитър, за да си пази ръцете чисти. — И като по ирония, Клодий хвърли счупения нож и избърса кървавите си ръце в робата си.

— Имал си подготвени мъже? — попита Помпей, като прикри постоянното си подозрение, че това е част от живота му.

Клодий присви очи.

— Не. Никога не влизам във форума без петдесет от моите момчета. Бяха достатъчно, за да стигнат до теб навреме. Не знаех нищо, преди да започне.

— Тогава дължим живота си на бързата ти мисъл — каза Помпей. Чу наблизо предсмъртен стон и бързо се огледа. — Има ли останали живи, за да бъдат разпитани?

Клодий го погледна.

— Не. При подобна работа не се казват имена. Повярвай ми, знам това.

Помпей кимна и се опита да пренебрегне вътрешния си глас, който му казваше, че Клодий е инсценирал цялата ситуация. Това беше неприятна мисъл, защото сега беше длъжник на мъж, който би могъл да си иска отплатата с години. За много от мъжете в сената подобен дълг би струвал смъртта на мнозина техни слуги, Клодий беше известен с безжалостността си във всяко отношение. Помпей срещна погледа на Крас. Знаеше, че по-възрастният мъж си мисли същото. Крас леко вдигна рамене и после ги отпусна, а Помпей отново погледна мъжа, който им беше спасил живота. Нямаше как да знаят и сигурно никога нямаше да разберат.

Осъзна, че все още стиска ножа, и с болка отпусна пръстите си. Чувстваше се стар до волската сила на Клодий. Част от него искаше да измие кръвта от кожата си и да се потопи в гореща баня на някое уединено и преди всичко сигурно място, но той знаеше, че от него се очаква повече. Хиляди мъже стояха достатъчно близо, за да го чуят, и преди падането на нощта историята за нападението щеше да се разказва във всяка работилница и кръчма в града.

— Закъснявам за сената, приятели — каза той и гласът му се изпълни с нарастваща сила. — Почистете кръвта, преди да се върна. Данъците за зърното няма да бъдат отложени заради никого.

Това не беше много по силата на логиката, но Клодий цъкна с език.

С Крас до рамото си, Помпей мина през шпалира от мъже на Клодий. Мнозина наведоха с уважение глави.

Десети се оттегли в паника, подредените му линии се бяха разбъркали в хаоса на пълния погром. Хиляди конници на сеноните ги преследваха, откъсваха ги от основната битка, където легионите от Ариминум се биеха здраво и удържаха линията.

Укрепеният лагер от предишната нощ беше на не повече от миля и бягащият Десети я измина с невероятна бързина — и Юлий беше с тях. Извънредните покриваха тила срещу яростните атаки на сеноните и нито един от легионерите не беше убит. Стигнаха до тежките порти на укреплението и се втурнаха вътре.

Сеноните се оказаха трудни противници. Юлий беше загубил много хора от Трети Галски в засада в гората, а и други след това. Племето се беше научило да не започва открита битка срещу легионите. Вместо това сеноните нападаха и се измъкваха, използваха конницата си, за да тормозят римските сили, без да им позволяват да ги приклещят на място, където могат да ги разбият.

Извънредните последваха мъжете от Десети през портите на укреплението и ги затвориха. Ситуацията беше унизителна, но укреплението беше издигнато точно с тази цел. Освен че им осигуряваше защита през нощта, то им даваше възможност да се оттеглят и да спечелят по-силни позиции. Конниците на сеноните крещяха и свиркаха, докато обикаляха около укрепените стени, но бяха достатъчно предпазливи, за да не навлизат в обсега на стрелите. Вече на два пъти Юлий бе принуждаван да изтегли целите си сили зад стените и сеноните дюдюкаха, че отново са го принудили да се оттегли.

Царят им яздеше с тях. На копията, които бяха вдигнати от двете му страни, се вееха дълги знамена. Юлий гледаше от стените на укреплението как водачът на сеноните размахва меча си към мъжете в крепостта и им се подиграва. Озъби се и викна:

— Хайде, Брут!

Сеноните нямаха изглед към полето и радостните им викове продължиха необезпокоявани. Заради тропота на своите коне те не можеха да чуят извънредните, които се събраха и се втурнаха в галоп през обширния лагер, право към стената до портата.

Докато те набираха скорост, петдесет мъже от Десети с дълги колове събориха нарочно направения слаб участък на стената. Тя падна точно както Юлий беше планирал, и се отвори достатъчно широка дупка, за да могат през нея да преминат петима конници наведнъж.

Извънредните излетяха като стрели, прицелени право в царя. Преди неговите конници да могат да реагират, той беше обграден и свален от коня си. Римляните направиха кръг пред лицето на враговете си и препуснаха обратно през пролуката в стената — а царят им беше преметнат на седлото на Брут.

Юлий отвори портите и Десети излезе триумфално навън. Престорената паника и страх бяха изчезнали и римляните удариха с рев обърканите сенони. Нападаха ги с копия и мечове и ги отблъскваха все по-далече и по-далече от лагера и техния пленен цар. Отворът в стената бързо беше запълнен с каруци, приготвени точно за тази цел. Юлий скочи на седлото, за да препусне след бойците си, като погледна назад, за да се увери, че укреплението отново е защитено.

Беше им необходима безлунна нощ, за да издигнат фалшивата стена, и беше доста трудно да го направят, но тя си свърши работата добре. Царят на сеноните беше жизненоважен за напредването им, защото беше човек, който умееше да отговори на всяка бойна стратегия със скорост и интелигентност. Изваждането му от битката беше важна стъпка към разгромяването на племето.

Юлий препускаше към предната линия на Десети и виждаше удоволствието на бойците от това, че е с тях. Легионите от Ариминум държаха позицията си, както им беше наредено, и Десети можеше да удари сеноните в тил, така че да ги притиснат между двете армии.

В момента, в който Десети стигна до линиите на сеноните, Юлий усети разликата между бързоподвижните ездачи и пешаците. Сеноните бяха разчитали прекалено много на своя цар и без него бяха на ръба на паниката.

Въпреки че се опитваха да действат на групи, както им беше заповядал царят им предишните дни, сърцето на дисциплината беше изчезнало. Вместо организирано да се отдръпнат за тактическо предимство, двете групи се объркваха една друга в опитите си да се организират. Десети ги събори от седлата им и продължи. Конете без ездачи тичаха по бойното поле и скоро сеноните бяха разбити. Хиляди хвърлиха оръжията си на земята и се предадоха, когато новината за залавянето на царя се разпространи.

На три мили по-нататък се намираше най-големият им град и Юлий поведе Десети към него веднага щом войниците бяха обезоръжени и вързани като роби. Цената за тях още повече щеше да натъпче сандъците му, а градът се славеше като богат. След като платеше дължимото на сената, се надяваше все още да има достатъчно, за да ускори строежа на флотата си и най-после да е в състояние да пресече тъмния канал между Галия и островите. Бяха пленили девет от корабите на венетите, но щеше да има нужда от още двайсет галери, за да може да превози през морето по-голяма група, а не само съгледвачи. Още една година, за да ги доизгради, и после щеше да прекара най-добрите си мъже до земите, където не беше стъпвал римски крак.

Докато Десети маршируваше към укрепленията на сеноните, Юлий се смееше на глас, въодушевен от тази перспектива, въпреки че умът му беше изпълнен с хилядите подробности по оборудването и управлението, за да предприеме тази битка. Трябваше да се срещне с делегация на три племена на морския бряг след два дни и очакваше те да му донесат данък и нов договор. След като флотата на венетите беше потопена или извлечена на сушата, цялата северна част се беше предала. Сега, след като и заплахата от сеноните беше премахната, половината Галия беше негова. Към този момент вече нямаше племена, които да не са чували за легионите му. Галия жужеше от новините за завоеванията му и рядко минаваше ден, без вождовете им да пристигат в лагерите му и да чакат за подписа му под мирните договори. Адан непрекъснато беше зает и трябваше да назначи още трима писари, за да се справят с безкрайното преписване и преводи.

Юлий се чудеше какво да прави с царя. Ако го оставеше жив, той можеше да поведе въстание през следващите години. Способностите му не позволяваха проява на милост и Юлий реши съдбата му без съжаление.

Когато пред погледите им се появи градът на сеноните, Юлий го погледна с удоволствие — вече си представяше храмовете, които щеше да издигне там. Беше известно, че сеноните проявяват почитта си към боговете с монети и бижута и пълнят цели стаи със съкровища. След като ковачите на легиона претопяха ценния метал в кюлчета и изработеха нови монети, Юлий щеше да прибере всичко стойностно от къщите и храмовете. Щеше да остави хората живи и под защитата на легионите, но имаше нужда от техните богатства, за да продължи напред.

Студен вятър повя над равнината и Юлий потрепери от първия признак за новата зима. Присви очи на изток и си представи Алпите и разстоянието, което трябваше да измине. За първи път нямаше да прекара студените месеци в Галия. Щеше да замине за Ариминум на среща, на която щеше да реши бъдещето.

Писмото от Крас пукаше до тялото му, докато яздеше. Юлий се надяваше, че все още може да вярва на обещанията на стария мъж. Не беше време да го призовават да се прибере, след като Галия се разтваряше пред него. Островите отвъд морето населяваха сънищата му. Все още имаше хора, които твърдяха, че те не съществуват, но Юлий беше застанал на една висока скала на брега и ги беше видял да тъмнеят в далечината.

Градът на сеноните се предаде и портите бяха отворени. Юлий мина през тях, но умът му вече беше в Ариминум и в бъдещето.