Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Юлий лежеше по корем и наблюдаваше как хелветите се придвижват през равнината. Въпреки че се бе съсредоточил върху врага, някаква част от съзнанието му забелязваше избуялата зеленина. Почвата в Рим изглеждаше бедна в сравнение с тази. Вместо безплодните планини на юга, който познаваше, където земеделците се бореха за оцеляването си, сега виждаше обширни равнини с хубава земя и жадуваше за нея с примитивното желание на мъж, който обработва собствената си нива. Галия можеше да храни империя.

Светлината започваше да помръква. Той стисна юмруци от нетърпение, когато чу звуците на рогове, довени от ветреца. Голямата колона спираше за през нощта. Един от съгледвачите се примъкна пълзешком до него и каза задъхано:

— Явно са всички, господарю. Не можах да видя никакви флангове или резерви. Движат се бързо, но трябва да починат през нощта, иначе ще започнат да изпокапват в равнината.

— Сега спират — отвърна Юлий. — Видя ли как войниците се разполагат на групи около центъра? Приличат на гръцките фаланги. Чудя се дали сами са достигнали до подобно развитие, или предшествениците им са минали през онези земи. Ако имам възможност, ще питам някой от тях.

Огледа равнината: обмисляше възможностите. На миля зад него в гората имаше трийсет хиляди легионери, готови да нападнат хелветите. Но след като бяха извървели почти четирийсет мили, за да пресекат пътя на племето, хората му бяха изтощени. Юлий се ядосваше, че не беше могъл да докара и големите катапулти за камъни и по-малките за стрели — те бяха сериозна част от силата на един легион. Равнината беше идеална за тях, но докато пресичаше пътищата през страната, те си стояха разглобени в сандъците, докарани от Рим.

— Никога не съм виждал толкова много воини — прошепна съгледвачът, впечатлен от армията, пред която бяха изправени. Хелветите бяха прекалено далече, за да ги чуят, но самият размер на преселението беше потискащ и Юлий също понижи гласа си, когато отговори.

— Предполагам, че са осемдесет хиляди, но не мога да съм сигурен колко ги следват.

Бяха прекалено много, за да може да прати легиона в директна атака, дори бойците да не бяха уморени от похода.

— Доведи ми Брут — заповяда той.

Скоро чу шум от тичащи, крака и Брут вече беше до него — приклекна сред влажните листа.

Хелветите бяха преминали през обширната равнина, която водеше в земите на едуените. Бяха вървели бързо, за да заобиколят реката, и Юлий беше впечатлен от хъса и организацията им, когато започнаха да оформят нощния си лагер в равнината. Ако навлезеха по-навътре в земите на едуените, щяха да стигнат до гората и предимствата на легиона щяха да са загубени. Това не бяха просторните гори, които познаваше в Рим. Бяха плътни шубраци, които щяха да хванат конете в капан и да направят невъзможна всяка организация на битката. Битката можеше да продължи цял ден, а хелветите имаха десетки хиляди бойци, които нямаше накъде да вървят, освен напред. Племето беше подпалило първото село, до което беше стигнало на границата на едуените, и съгледвачите бяха докладвали, че не са оставили никого жив. Жените и животните бяха взети в колоната, а останалите бяха убити. Село след село щяха да прекосят земята като скакалци, освен ако Юлий не успееше да ги улови в равнината. Благодари на боговете, че не бяха решили да продължат и през нощта. Несъмнено броят им ги правеше прекалено самоуверени, въпреки че дори легионите му да бяха готови, пак не виждаше как би могъл да нападне подобно множество и да победи.

Обърна се към Брут.

— Виждаш ли онзи хълм на запад? — Посочи възвишението от редове зеленина и сиви скали в далечината. Брут кимна. — Това е силна позиция. Отведи Десети и Трети до билото, да са готови на зазоряване. Хелветите ще видят заплахата и не могат да ви оставят там да ги тормозите. Вземи стрелците с лъкове от Ариминум, но ги дръж далеч назад от първата редица. Ще са по-полезни на хълма, отколкото в равнината.

Усмихна се криво и тупна Брут по рамото.

— Тези племена никога не са се били с легиони, Брут. Когато се вдигне слънцето, ще видят просто десет хиляди, изправени срещу тях. Ще се наложи да ги научим.

Брут го погледна. Слънцето вече залязваше и светлината му се отразяваше в свирепия поглед на Юлий.

— Ще се стъмни, преди да стигна там — отвърна Брут. Това беше най-близкото възможно до оспорване на заповед, при условие че имаше съгледвачи, които ги слушаха.

Юлий сякаш не забеляза това, а бързо продължи:

— Трябва да си тих, докато се придвижваш. Щом те видят и те нападнат, аз ще ги ударя отстрани. Хайде, бързо.

Брут се измъкна пълзешком назад, после се изправи и затича към хората си.

— Ставайте, момчета — каза той, когато стигна първите редици на Десети. — Тази нощ не ни е писано да спим.

 

 

Когато зората наближи, Юлий се върна да огледа равнината. Слънцето щеше да изгрее зад гърба му и вече хвърляше сивкава светлина — дълго преди да се покаже над планините. Хелветите започнаха да се придвижват в походен строй и Юлий наблюдаваше как воините подкарваха останалите. Тези, които имаха мечове и копия, имаха определено положение — не носеха провизии и бяха свободни, за да се бият или да бягат. Той чакаше момента, в който щяха да видят разположените на хълма легиони. Времето сякаш се разтегна до безкрайност.

Зад него Марк Антоний чакаше със своя легион и три други, измръзнали и сърдити без закуска и огън, който да ги сгрее. Това едва ли беше достатъчно, за да се справи с такава огромна армия, но Юлий не можеше да измисли нищо, което да промени баланса на силите.

Някакъв кон препусна към него и Юлий се обърна бесен и замаха на вестоносеца да се сниши, за да не го видят. Той дръпна юздите и се смъкна от седлото. Едва си поемаше дъх.

— Господарю, има вражеска сила на хълма на запад! Безчет са.

Юлий погледна към хелветите в полумрака. Приготвяха се да напуснат лагера си без знак за паника или объркване. Дали не бяха забелязали неговите хора и не бяха подготвили флангови позиции? Уважението му към племето нарасна. Но къде беше Брут? Двете сили очевидно не се бяха срещнали в тъмнината — иначе грохотът на битката щеше да се чува на цели мили. Дали не беше обърка хълма през нощта? Юлий прокле на глас, ядосан от развитието на ситуацията. Нямаше никакъв начин да се свърже с липсващите легиони, а докато те не се покажеха, не се осмеляваше да атакува.

— Ще му откъсна топките — изръмжа той, после се обърна към вестоносеца. — Никакви рогове и сигнали. Просто отстъпете. Съобщи да се прегрупират край потока.

Чу роговете — хелветите тръгваха. Ядосваше се и защото щеше да се наложи да ги напада в гъстата гора — това нямаше нищо общо с разбиващата победа, на която се беше надявал.

 

 

Брут чакаше слънцето да разпръсне тъмните сенки по хълма. Беше подредил Десети пред своя Трети Галски заради по-големия им опит да устоят на всичко, което хелветите биха могли да изпратят срещу тях. Освен това част от собствения му легион беше от Галия. Юлий беше казал, че един легион може да бъде обучен за по-малко от година. Това, че живееха, работеха и се биеха заедно, привързваше хората като нищо друго, но винаги оставаше неприятното съмнение какво може да се случи, когато накараш тези мъже да се бият срещу собствения си народ. Когато Брут ги попита за хелветите, те само свиха рамене и казаха, че няма да има проблем. Никой от тях не беше от това племе, а онези, които бяха отишли в Рим за злато, изглежда, не изпитваха особена привързаност към племената си. Явно бяха от онзи вид наемници, които не живееха за друго, освен за заплатата си и откриваха близост само сред себеподобните си. Брут знаеше, че редовното плащане и хранене в легионите е мечта за някои от тях, но все пак постави Десети отпред.

Макар че беше неизразимо напрегнат, докато се катереха, трябваше да признае, че Юлий има усет за добро място. Съжаляваше, че е оставил своите извънредни в лагера, но нямаше как да знае, че слизането ще е лесно, само с няколко навяхвания и една счупена ръка от лошо падане в тъмното. Трима мъже бяха изгубили мечовете си и сега носеха ножове, но всички превалиха билото преди зазоряване, без да загубят и един човек.

Легионерът със счупената ръка я беше вързал към гърдите си и щеше да се бие с лявата. Беше отказал да се върне и посочи Кир на първия ред на Десети — каза, че огромният Кир може да хвърля копията вместо него.

При първите сивкави лъчи на утрото Брут даде шепнешком заповед за строяване. Дори ветераните от Десети бяха капнали, докато намерят позициите си в тъмнината, и дори техният легион имаше нужда от намесата на опциите, за да се въведе ред. Войниците разхлабиха ремъците на копията си — по четири на човек. Брут знаеше, че могат да се справят с всеки враг. Хелветите носеха овални щитове, но тежките копия щяха да ги приковат на земята, с щитовете им и всичко.

Слънцето се показа над планините. Хелветите вървяха към позициите им, без да подозират за засадата. Брут бе обзет от старото въодушевление, докато чакаше съгледвачите им да забележат Десети и Трети, които се бяха притаили на склона. Усмихна се на първите лъчи на светлината и когато слънцето изгря, се разсмя на глас: само за минута десет хиляди шлема и брони се превърнаха от сиво в блестящо злато. Жълтите пера на центурионите сякаш грееха. Колоната на хелветите спря в равнината под тях, всички ги сочеха и крещяха.

За племето изглеждаше така, сякаш легионът се беше появил от нищото — и въпреки това хелветите не бяха изплашени. След като първоначалният шок отмина, те видяха, че армията на склона е малка, и като един зареваха бойни викове.

— Поне половин милион са. Кълна се в Марс, толкова са — прошепна Брут.

Видя фалангите да се струпват отпред, настръхнали от копия. Първите редици носеха широки щитове, за да се отбраняват от врага, но формацията никога нямаше да издържи насечения терен на хълма. Втурнаха се по склона като вълци и Брут поклати учудено глава — толкова много бяха.

— Стрелците! Обсег! — изкрещя той и загледа как четири стрели полетяха високо и белязаха най-далечната граница на изстрелите. Беше само с три хиляди души от легионите от Ариминум и не знаеше доколко са опитни. Срещу незащитени хора стрелбата им можеше да е опустошителна, но се съмняваше, че ще е повече от дразнеща за хелветите под техните щитове.

— Копия готови! — извика той.

От Десети хвърлиха четири копия, проверявайки обсега за последен път. Нямаше да се целят в хората, а да запратят тежките оръжия с метални върхове високо във въздуха, така че да паднат почти вертикално. За това се изискваше умение, но нали такава им беше работата и те бяха специалисти в нея.

— Готови! — ревна Брут.

Кир върза червен парцал на върха на едно копие и го запрати във въздуха с усмивка. Никой от тях не можеше да се мери с огромния мъж и когато копието се заби и затрептя в земята, Брут имаше маркирана най-далечната си точка, само петдесет крачки по-близо от стрелите, които се бяха забили още по-надолу по склона. Щом първият ред на хелветите преминеше тази линия, щеше да бъде засипан като от порой. А когато минеха край точката на Кир, още четирийсет хиляди остриета щяха да полетят към тях за по-малко от десет удара на сърцето.

Хелветите изреваха и се закатериха по склона. Сутрешният вятър носеше прах от равнината.

— Стрелци! — извика Брут и десет реда назад мъжете с лъкове започнаха да стрелят, докато колчаните им не се изпразниха. Брут наблюдаваше полета на стрелите — те падаха върху крещящите мъже долу: хелветите все още бяха извън обсега на много по-смъртоносните копия. Повечето стрели бяха отбити — хелветите вдигнаха щитовете си и продължиха напред, като оставиха зад себе си само няколко десетки тела. Първата кръв беше пролята. Брут се надяваше Юлий да е готов.

 

 

Юлий чу рева на племето и завъртя бясно коня си — търсеше съгледвача, който му беше донесъл новината.

— Къде е онзи, дето каза, че враговете са на хълма? — изкрещя той. Внезапно стомахът му се присви.

Мъжът се появи на коня си. Беше много млад и с порозовели от сутрешния студ бузи. Юлий го погледна с ужасяващо подозрение.

— Врагът, за който докладва. Какво видя?

Младият съгледвач нервно се размърда под погледа на пълководеца.

— Имаше хиляди горе на хълма, господарю. В тъмното не можах точно да преценя броя им, но бяха много, господарю. Засада.

Юлий затвори очи за миг.

— Задръжте този боец и да изчака наказанието си. Това са нашите легиони, глупаво нищожество!

Юлий обърна коня си. Мислеше трескаво. Не бяха изминали и няколко мили от долината. Може би не беше прекалено късно. Развърза шлема от седлото и грубо го намести на главата си, после обърна металното си лице към събралите се мъже.

— Десети и Трети Галски са без подкрепление. Ще поемем с най-бързия ход да атакуваме хелветите. Напред! Бързо напред!

 

 

Брут чакаше хелветите да отминат копието на Кир. Ако дадеше заповед прекалено рано, Трети отзад щеше да хвърля копията прекалено наблизо. Ако беше прекалено късно, атаката нямаше да бъде разбита, тъй като първите редове на хелветите щяха да са преминали.

— Копия! — изкрещя Брут и хвърли своето.

Десет хиляди ръце запратиха копия и после грабнаха вторите — копията бяха сложени в краката на легионерите. Брут знаеше, че още преди първите да паднат, Десети ще запрати във въздуха още по две. Мъжете от Трети бяха по-бавни, но само малко, вдъхновени от примера на ветераните и нервния страх от атаката.

Беше преценил съвсем точно момента и редиците на Десети и Трети запратиха копията си в килим от свистящо желязо над врага. За секунди не само предните, но голяма част от първите десет реда се превърнаха от тичащи мъже в прободени трупове. Стотици загинаха при първата вълна копия, а мъжете, които оцеляха, вече виждаха черния облак на втората, който идваше към тях.

Нямаше как да избегнат смъртта от въздуха. Копията летяха различно и падаха на групи или далече едно от друго. Един мъж можеше да бъде ударен от няколко, или пък цялата редица да бъде повалена, а един да остане недокоснат като по чудо. Хелветите се криеха под щитовете си, но тежките железни върхове пробиваха дървото. Брут видя как мнозина се борят да освободят щитовете си, понякога свързани с щитовете на другите чрез огромните остриета. Мнозина хелвети бяха все още живи, но тежко ранени и не можеха да се изправят.

Атаката спря. Третата вълна копия нанесе още щети и врагът побягна назад, ужасен от мъжете на хълма. Десети се развика, когато галите се обърнаха в бяг. Брут погледна на изток — къде беше Юлий? Ако удареше с легионите си точно в този момент, хелветите щяха да побегнат презглава. Но от Юлий нямаше и следа.

Хелветите се преподредиха на границите на обсега на стрелбата и пак настъпиха: газеха по телата на първите си паднали.

— Те никога не са се били с римски легион! — извика Брут на войниците около себе си.

Някои от тях се усмихнаха, но погледите им бяха съсредоточени върху напредващите орди, които се катереха по хълма. Някои от хелветите грабваха копията на легиона, измъкваха ги от телата, и ги запращаха към Десети, но тъй като хвърляха от долу нагоре, копията не стигаха до римляните.

— Мечове готови! — заповяда Брут и двата легиона извадиха оръжията си и ги вдигнаха високо, за да уловят слънцето. Брут се огледа и гордо вдигна глава. „Нека се катерят“, помисли си.

Когато вече задъханите хелвети приближиха линиите на римляните, фалангите се разпръснаха. Десети чакаше търпеливо. Всеки мъж стоеше сред приятели, които познаваше от години. В римските линии нямаше страх. Стояха в идеална формация, а тръбачите бяха готови да сменят предните редове, когато се уморят. Мъжете носеха мечове от твърдо желязо и по лицата им Брут забелязваше напрегнато очакване. Някои от легионерите дори се подиграваха на противниците и ги приканваха да нападат по-бързо. В моментно озарение Брут ги видя така, както ги виждаха хелветите — стена от мъже и щитове, без пролука.

Първите хелвети стигнаха до Десети и бяха посечени с ефикасна ярост. Твърдите римски оръжия ги посичаха по цялата линия, отделяха ръце и глави с един удар. Дългите копия на хелветите не можеха да пробият римските щитове и Брут ликуваше.

Той стоеше на третия ред вдясно, опиянен от кръвопролитието. Огромни маси хора се стичаха да подкрепят другарите си, още повече се бяха насочили по фланговете около хълма. Усети как го избива пот, докато за пореден път потърси с поглед Юлий. Слънцето блестеше под ъгъл, но той присви очи, за да огледа линията на дърветата.

— Хайде, хайде! — възкликна високо.

Въпреки че щеше да мине известно време, преди хелветите да успеят да обградят хората му, ако стигнеха до билото зад него, Десети и Трети нямаше да имат път за отстъпление. Той изръмжа от ярост, когато видя колко малко от бойците на племето са останали, за да пазят жените и децата. Една атака отстрани можеше да причини внезапна паника.

Огромният брой нападатели започна да пробива пролуки в желязната линия на Десети. Велитите бяха бързи и с леки брони и можеха да се бият два часа без почивка. Брут си помисли дали да не прати по-тежката пехота сред тях, за да ги остави свежи за отстъплението, което можеше да му се наложи да заповяда. Ако Юлий не дойдеше бързо, щеше да му се наложи да изтегли легионите на билото, при това като се бият за всеки сантиметър от отстъплението си. Щеше да стане по-лошо, ако племето ги изненадаше в гръб.

Брут погледна над главите на хората си. Сърцето му биеше лудо от гняв. Закле се, че ако оцелее при отстъплението, Юлий ще си плати за унищожението на Десети. Познаваше почти всеки от мъжете след годините, прекарани в Испания, и всяка смърт беше истински удар за него.

Внезапно видя в далечината сребърната линия на легионите на Юлий и изкрещя от радост и облекчение. Хелветите в колоната надуха предупредително роговете си и Брут видя как резервните им фаланги поеха, за да посрещнат новата заплаха. Още рогове прозвучаха на хълма и мъжете от племето спряха и погледнаха към равнината. Брут изрева от триумф, когато хелветите започнаха да се отдалечават от Десети и разстоянието между двете армии започна да се увеличава. Нямаше да има никакво движение по фланговете, защото всички воини отчаяно се втурнаха да защитават плячката и народа си.

— Десети и Трети! — извика Брут наляво и надясно. Бяха готови за заповедите му и той вдигна ръка, с което ги прикани да слязат надолу по хълма.

— Близки формации! Стрелците да съберат стрелите, които намерят! Напред, Десети! Напред, Трети!

Десет хиляди мъже поеха напред при думите му и Брут почувства, че гърдите му ще се пръснат от гордост.

 

 

Хелветите нямаха кавалерия и Юлий изпрати извънредните да ударят линиите им, докато те отчаяно се опитваха да се подредят във формация, за да отблъснат новата атака. Докато се приближаваше заедно с Марк Антоний, гледаше как Октавиан води редицата конници косо към фалангите на хелветите. Докато галопираха, всеки се наведе към дългия кожен калъф в краката си, извади тънко копие и го хвърли с невероятна прецизност. Хелветите изреваха и вдигнаха щитовете си, но Октавиан не се приближи до тях, докато и последното копие не беше хвърлено. Докато Юлий стигне тила на колоната, резервите вече бяха в хаос и не беше трудно да се справят с тях.

По негова заповед тръбачите изсвириха команда за удвояване на скоростта и двайсет хиляди легионери се втурнаха право към врага. Тичаха със скорост, с която можеха да изминат цели мили. Широката колона на хелветския керван ги наблюдаваше мълчаливо, докато тичаха към тях без един вик. Жените, старците и децата не представляваха никаква опасност и Юлий се чудеше трескаво как да се възползва най-добре от това.

Бойците, които бяха атакували хълма, вече бягаха ужасени към колоната. Юлий се усмихна, като видя блестящите карета на Десети и Трети да идват след тях. Плътните им бойни формации приличаха на блестящи плочки под лъчите на сутрешното слънце. Склонът на хълма беше покрит с трупове. Хелветите бяха уплашени, фалангите им бяха безредни. Страхът им ги отслабваше и Юлий се надяваше той да се усили. Обмисляше дали да не извика извънредните да се върнат, за да изтощят колоната още повече, но точно тогава Октавиан направи знак за нападение и конниците оформиха огромен клин, който удари бягащите бойци. Юлий изчака извънредните да приключат и да се върнат, за да се подготвят за следващо нападение, преди да им даде знак да спрат.

— Копия готови! — извика той и вдигна своето: усети тежестта му. Вече можеше да види лицата на бойците, които тичаха към него. Щеше да има време само за едно хвърляне, преди армиите да се сблъскат.

— Хвърляй! — изкрещя той и запрати копието си във въздуха.

Редиците край него почерниха небето с желязо и първите редове на хелветите бяха повалени. А след това легионите атакуваха и започнаха да ги размазват.

Легионерите разбиваха всичко, което заставаше на пътя им, и напредваха толкова бързо, че Юлий дори се притесни, да не би да предизвика маневри по фланговете. Тръбачите изсвириха предупреждение да разширят линията и зад него легионите от Ариминум се разпростряха, за да обгърнат врага. Извънредните тръгнаха с тях, готови за нападение.

Пръска кръв се лепна на устните му и той бързо плю и се избърса. Извика да хвърлят вторите копия, във вълна от десет реда едновременно, и дори не погледна къде падат. Това беше опасна тактика, тъй като нищо не вредеше повече на духа на легиона от копия, които падат близо до римските линии, но Юлий се нуждаеше от всички възможности за намаляване на силите на племето.

Хелветите се биеха с отчаяна ярост, опитваха се да се върнат при основната си колона, сега беззащитна зад римските легиони. Онези, които не бяха в първите линии, се рояха като пчели в краищата, разпростираха се още повече в равнината. Юлий контраатакува с още по-широк и по-широк фронт, докато четирите му легиона не се превърнаха в линия с дълбочина само от шест реда, която помиташе всичко пред себе си.

Не можеше да види много от битката. Биеше се като обикновен войник — а му се искаше да беше останал на някоя висока точка, за да направлява боя.

Брут разпростря нашироко Десети и Трети, за да пресече пътя за отстъпление. Слънцето вече бе високо и стана горещо. Момчета тичаха сред редиците с мехове вода за онези, които бяха изпили собствените си запаси и все още продължаваха да се бият.

Юлий заповяда мъжете му да хвърлят последните си две копия на сляпо. Много от тях политаха обратно почти толкова бързо, колкото ги мятаха, но меките железни върхове се бяха изкривили от първия удар и копията летяха лошо, с малка сила. Юлий видя как един мъж само на крачка от него се протяга, за да отбие едно, докато то лети към него, и чу как ръката му изпуква. Започна да осъзнава, че хелветите ще се бият до последния човек, и извика пълководците си.

Берик дойде пръв. Изглеждаше спокоен и свеж, сякаш участваше в учебна маневра.

— Берик — започна Юлий. — Искам да вземеш хиляда души и да нападнеш колоната зад нас.

Берик се намръщи.

— Господарю, те не са заплаха. Там са само жени и деца.

Юлий кимна. Зачуди се дали не трябва да съжалява, че такъв благопристоен мъж води войниците му.

— Това е заповед. Но поне се постарай да вдигнеш възможно най-голям шум, за да всееш паника.

За момент Берик го погледна неразбиращо, после устните му се разтегнаха в разбираща усмивка.

— Ще крещим като луди, господарю — каза той и отдаде чест.

Щом Берик тръгна, Юлий извика един вестоносец.

— Кажи на извънредните, че са свободни да нападнат когато намерят за уместно.

Берик стигна до хората си и Юлий видя как те се раздвижват. Съвсем скоро две кохорти се отделиха от битката и местата им в редицата бяха запълнени от други. Юлий чу рева на кохортите, докато се обръщаха и тръгваха с решителна крачка назад, за да нападнат колоната. Берик беше взел тръбачи и вдигна такава врява, че не остана и един човек в равнината, който да не е разбрал за заплахата за колоната.

Отначало хелветите се биеха с обновена енергия, но извънредните подновиха покосяващите си удари по крилата и римската дисциплина се справяше с яростните им атаки. Внезапно обаче хелветите се отчаяха, изплашени от легионерите, които вървяха към беззащитната колона.

Чу се внезапен радостен възглас и Юлий се надигна, за да види какво става. Заповяда на манипулите да сменят велитите на предна линия и тръгна с тях, задъхан от напрежение. Колко ли време се биеха вече? Слънцето изглеждаше като заковано над главите им.

Радостните възгласи се усилиха откъм лявото крило и това му донесе надежда. В следващия миг обаче се озова пред двама мъже, които, заслонени зад щитовете си, разбиваха римската линия. Успя да зърне уста с бял кръг от пяна около нея — и усети как мечът му потъва в човешка плът. Мъжът падна с крясък и Марк Антоний му преряза гърлото, докато го стъпкваха. Вторият беше посечен в краката от един легионер и Юлий чу как ребрата му изхрущяват, когато друг войник му строши гръдния кош с коляно. А когато се изправи, хелветите започнаха да хвърлят оръжията си с ужасен трясък. С мрачно удоволствие Юлий заповяда спиране на боя и погледна през равнината към масата трупове, които бяха оставили зад себе си. Имаше повече плът, отколкото трева. Само две римски кохорти още се движеха по червената земя.

Тих вой се чу откъм колоната, когато жените и децата видяха как воините се предават, после Юлий чу радостни възгласи — гласовете на Десети и Трети. Взе бронзовия рог от най-близкия тръбач и изсвири сигнала за край, за да спре Берик, преди да е започнал нападението си. Щом чуха сигнала, бойците на Берик спряха в идеална формация. Юлий се усмихна. Каквото и да ставаше, поне не можеше да се оплаче от качеството на легионите, които командваше.

Спря, свали шлема си, обърна за миг лицето си към вятъра, после изпрати заповед на центурионите да съберат хората си. Това трябваше да стане бързо и дори, ако се наложеше, грубо, защото традицията повеляваше цената на продадените в робство вражески войници да се разпределя между легионите, което пък предотвратяваше кланетата на предалите се. Все пак Юлий знаеше, че в яростта на битката много от легионерите му нямат нищо против да посекат невъоръжен враг, особено ако той тъкмо ги е ранил. Цезар накара тръбачите да свирят сигнала за край отново и отново, докато не стигна до всички и в равнината не се възцари някакво подобие на ред.

Събраха копията и мечовете от бойното поле и ги дадоха на извънредните да ги пазят. Накараха бойците на хелветите да коленичат и им вързаха ръцете на гърба. Дадоха им да пият вода, после Юлий тръгна между редиците да ги огледа — а и да видят и него.

Легионерите пресмятаха броя на пленниците и мъртвите. Знаеха, че са победили много по-голяма армия, и Юлий изпита гордост, като видя един от бойците му да вика момче с мех с вода при един вързан боец и сам да държи бронзовия мундщук до устните му.

Всички римляни го гледаха с надежда да уловят погледа му и когато успяваха, му кимаха, изпълнени с уважение като деца.

Дойде и Брут — яздеше в лек тръс някакъв кон, чийто ездач явно беше убит.

— Каква победа, Юлий! — извика той, докато скачаше от седлото.

Войниците започнаха да го сочат и да си шепнат, познали сребърната му броня, и Юлий се усмихна на страхопочитанието, което се изписа на лицата им. Смяташе, че носенето на сребро в битка е опасно — беше много по-меко от желязото, но Брут беше останал със сребърната си броня. Твърдеше, че когато хората му се бият редом с най-добрия, това повдига духа им.

Юлий се усмихна.

— Не мога да ти кажа колко се зарадвах, като те видях в равнината — продължи приятелят му.

Цезар го погледна остро, усещаше въпроса в думите. Нареди да доведат съгледвача и Брут вдигна учудено вежди, като видя нещастния римлянин с вързани на гърба ръце като затворник. Младежът беше вървял заедно с легионите и всеки път, когато изостанеше, някой го ръгаше в гърба. Юлий се радваше, че е оцелял, и с радостта от победата реши да не заповяда да го набият с пръчки, както несъмнено заслужаваше.

— Освободете го — заповяда Юлий и един от пазачите веднага сряза ремъците, с които беше вързан младежът. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче, но се опитваше да стои с достойнство пред пълководеца си и пред победителя в римския турнир с мечове.

— Този младеж ми докладва, че врагът е завзел хълма, който ти бях заповядал да изкачиш. В тъмнината объркал два чудесни римски легиона с тълпа от племето.

Брут избухна в смях.

— И ти спря? Юлий, това е… — И той отново избухна в смях. Юлий се обърна с престорен гняв към отчаяния съгледвач.

— Имаш ли представа колко е трудно да си изградя репутация на тактически гений, като ме гледат как отстъпвам пред собствените си хора?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че чух галски гласове — запелтечи съгледвачът. Целият се беше изчервил.

— Да, това трябва да са били моите хора — весело отвърна Брут. — Нали точно затова имаш парола, момче. Трябваше да извикаш, преди да побегнеш да докладваш.

Младият съгледвач се усмихна несигурно и изражението на Брут незабавно се промени.

— Естествено, ако беше забавил атаката още малко, щях да те одера жив.

Болезнената усмивка на лицето на младежа се стопи.

— Лишавам те от тримесечната ти заплата и ще ходиш пеш, докато началникът ти не реши, че може да ти се вярва и да ти се даде кон — добави Юлий.

Момчето въздъхна с облекчение, без да се осмелява да погледне към Брут, после отдаде чест и се отдалечи. Цезар се обърна към приятеля си и двамата се засмяха.

— Планът беше добър — каза Брут.

Юлий яхна коня си и огледа бойното поле. Беше започнал да се възцарява някакъв ред. Раните на римляните се превързваха, а телата на мъртвите се подготвяха за погребалните клади. Щеше да изпрати най-зле ранените на лечение. Броните на загиналите щяха да бъдат продадени. Свободните места на мъртвите офицери щяха да се заемат от редови войници, повишени с неговия подпис. Светът отново вървеше в правилната посока, а и жегата на деня беше започнала да намалява.