Кон Игълдън
Земя на славата (28)

Глава 26

Помпей стоеше на белия мраморен балкон на храма на Юпитер. Огромното пространство на форума се простираше далече долу под него. От върха на Капитолия се откриваше гледка към сърцето на града и това, което виждаше, му доставяше огромно неудоволствие.

Крас, който също гледаше люшкащите се тълпи, не показа в никаква степен колко се забавлява. Запази мълчание, докато Помпей мърмореше и от време на време сочеше нещо, което предизвикваше нов изблик на ярост.

— Там, Крас. Виждаш ли ги? Мръсници! — извика Помпей и посочи.

Крас проследи накъде сочи изкривения му пръст. Дълга редица мъже в черни тоги се точеше от другия край на форума към сградата на сената — от време на време спираха, за да запалят благовонна. Крас чуваше погребалната песен, довявана от вятъра, и това също му пречеше да се разсмее.

— Защо си мислят, че могат да ме измамят с това? — изкрещя Помпей, почервенял от гняв. — Целият град да ги види в траурни дрехи. Богове, всички ще се радват да видят това. И какъв ще е резултатът? Кълна се, Крас, хората ще използват неподчинението на сената за извинение за размирици тази нощ. Ще се наложи пак да обявя вечерен час и отново ще ме обвинят, че управлявам без тях.

Крас тихо се изкашля — внимателно подбираше думите си. Под тях дългата редица сенатори също замълча. Ветрецът довя аромата на благовонията от златните кадилници.

— Знаеше, че могат да въстанат срещу нашето споразумение, Помпей. Ти самият ми каза, че недоволството расте — припомни му той.

— Да, така е, но не очаквах подобна публична проява на хаос след всичките проблеми, които ми създадоха в курията. Знам, че онзи глупак Светоний е зад част от това. Мазни се на търговеца Клодий, сякаш е нещо повече от предводител на банда, какъвто всъщност е. Ще ми се да ги беше разбил наистина, Крас. Трябваше да видиш как обсъждат и критикуват законите ми. Все едно някой от тях е бил сенатор по-дълго от едно мигване. Това е непоносимо. Има моменти, когато ми се иска наистина да взема властта, а не само да ме обвиняват. Тогава ще видят те. Ако ме направят диктатор, дори само за половин година, мога да изтръгна от корен недружелюбните и да премахна това… това… — Не намери думи и махна с ръка към форума под тях. Сенаторите вече се приближаваха към курията и тълпата приветстваше опълчването им на Помпей.

Крас не изпитваше съчувствие към него. На Помпей му липсваше тънкият усет да котка противниците си — предпочиташе да използва властта си да притиска сената да му се подчинява. Крас беше съгласен с много от сенаторите, че Помпей вече действа като диктатор — пък и градът бързо губеше търпение от автократичния му стил на управление.

Процесията стигна стъпалата за курията и спря. Играеха гибелна игра, като се опитваха да ядосат по такъв начин Помпей. Това подигравателно погребение на републиката беше замислено като публично предупреждение, но на практика и последните останки от демокрацията можеха да бъдат унищожени, ако Помпей загубеше всякакви задръжки в резултат на поведението им. Със сигурност, ако размириците продължаха, Помпей щеше да е в правото си да затегне мерките в града, а стигнеше ли дотам, до диктатурата нямаше да бъде кой знае каква голяма крачка. Ако се обявеше за диктатор, само война можеше да измъкне властта от ръцете му.

— Ако за момент можеш да прогледнеш през гнева си — започна внимателно Крас, — ще разбереш, че те не искат да те принудят да стигнеш по-далече от там, където вече си стигнал. Твърде много ли е да възстановиш изборите, които спря? Вече имах свои хора за народни трибуни. Няма ли да позволиш отново да се гласува за бъдещите постове? Това ще отнеме част от злобата на демонстрациите срещу теб и поне ще ти спечели време.

Помпей не отговори. Сенаторите влязоха в курията и бронзовите врати се затвориха. Развълнуваните тълпи останаха отвън — мърмореха и крещяха под мрачните погледи на войниците на Помпей.

Въпреки че погребалната процесия беше приключила, по-младите граждани определено бяха впечатлени от представлението и не желаеха да си тръгнат. Помпей се надяваше, че центурионите му ще са достатъчно разумни, за да не действат особено грубо спрямо тях. Когато Рим беше в такова настроение, безредиците можеше да избухнат и от най-малката искра.

Помпей най-после заговори; гласът му беше изпълнен с горчивина:

— Те ме блокират на всеки ход, Крас. Дори когато имах целия сенат на моя страна, онези кучи синове трибуните се изправяха и налагаха вето върху законите ми. Настроиха се срещу мен. Защо да не поставя мои хора на местата им? Не мога да си позволя да се проваля заради нечии капризи.

Крас го погледна и забеляза промените у него от последната година. Под очите на Помпей тъмнееха сенки, изглеждаше изтощен. Това не беше лесен период — а когато гражданите проверяваха силата на водачите си, Крас изпитваше удоволствие, че не е подложен на това изпитание. Помпей се беше състарил от отговорностите и Крас се чудеше дали тайно не съжалява за споразумението, в което участваше. Юлий имаше Галия, Крас флотата си и безценния си легион. Помпей водеше битката на живота си — беше започнала още в първия ден в сената, когато беше опитал да прокара пълномощията на Юлий.

Отначало Сенатът беше понесъл твърде леко промяната във властта, но след това бяха започнали да се оформят течения и с новите сенатори като търговците Клодий и Милон, играта стана опасна. Бяха тръгнали слухове, че Бибул е убит или осакатен, и на два пъти сенатът изиска да им бъде показан жив и да бъде принуден да даде обяснение за поведението си. Помпей им разреши да изпратят писма на консула, но думата на Юлий имаше власт. Бибул не дойде, а пратениците до дома му намериха къщата тъмна и залостена.

След като два дебата бяха стигнали почти до насилие, Помпей беше принуден да заповяда на войниците си да пазят сесиите, без да обръща внимание на протестите на сенаторите. Сега те публично проявяваха недоволството си пред народа, което правеше и спора публичен. Въпреки че Крас смяташе гнева на Помпей за забавен, беше притеснен какъв ли ще е резултатът.

— Никой не може да управлява Рим сам, приятелю — промърмори Крас.

Помпей го погледна остро.

— Покажи ми закона, който съм нарушил. Моите трибуни са посочени, а не избрани. Никога не са имали за цел да спрат работата на сената и не го правят и сега.

— Равновесието на системата е нарушено, Помпей. Промяната, която направи, не е незначителна. Трибуните са гласът на тълпата. Рискуваш много, като променяш обичаите. И сенатът открива нови сили в това, че всички могат да работят заедно срещу теб.

Раменете на Помпей бяха увиснали от умора, но Крас не изпитваше съчувствие. Помпей действаше в политиката, все едно всеки проблем може да бъде решен, ако тръгнеш с рогата напред. Беше чудесен генерал, но лош управник на града и последният, който проумяваше тази истина, очевидно беше самият той. Самият факт, че беше поискал да се види с Крас насаме, беше доказателство за проблемите, пред които беше изправен… макар че нямаше директно да поиска съвет.

— Те имат за цел да ограничат властта на сената, Помпей. Може би не бяха прави да те блокират напълно. Но като ги сменяш, това няма да ти донесе нищо, освен гнева на града.

Помпей отново почервеня и Крас продължи бързо; опитваше се да говори така, че колегата му да може да го разбере.

— Ако възстановиш постовете им преди гласуването, ще спечелиш голяма част от позициите, които си загубил. Фракциите ще повярват, че са спечелили победа, и ще се разпаднат. Не можеш да им позволиш да станат по-силни. В името на Юпитер, не бива да го позволяваш. Ти си заявил позицията си. Сега нека стане ясно, че ти не по-малко от тях милееш за традициите на Рим. Все пак законите, които си прокарал, не могат да бъдат върнати.

— Да позволя на тези джавкащи кучета отново да ми налагат вето? — сопна се Помпей.

Крас сви рамене.

— Тези или които изберат гражданите. Ако са същите хора, може да имаш трудности за известно време, но градът не е лесен за управление. Гражданите познават демокрацията от деца. Понякога си мисля, че имат опасно високи очаквания. Не им харесва, когато им отнемат представителите.

— Ще помисля върху това — каза Помпей с нежелание.

Крас се съмняваше, че той напълно разбира опасността. Според Помпей съпротивата в сената беше нещо преходно и не можеше да доведе до открито въстание.

— Знам, че ще вземеш правилното решение — каза Крас.

 

 

Юлий напрегнато потърка лицето си. Колко беше спал, час? Не можеше да си спомни кога точно се беше унесъл, но май небето беше започнало да просветлява. Сега цветовете сякаш бяха отмити и гласът на Марк Антоний се беше сдобил с виещ тон, който Юлий не беше забелязвал преди. Почти всички легионери бяха сънени и бледи, но Марк Антоний изглеждаше така, сякаш е готов за парад, и Юлий беше убеден, че изпитва морално превъзходство над онези, които се бяха отдали на забавления предишната вечер. Устните му се присвиха, докато слушаше разказа за споразумението с Морбен.

— Ще ми се да се беше посъветвал с мен, преди да гарантираш подкрепата си — каза Марк Антоний. Едва прикриваше раздразнението си.

— Според това, което каза Морбен, този Ариовистус в някаква степен ще е заплаха и за нас. По-добре да се справим с него сега, преди да е пуснал корен толкова дълбоко, че никога да не успеем да го изхвърлим отвъд Рейн. Имаме нужда от съюзници, Марк Антоний. Едуените обещаха три хиляди от конниците си на мое разположение.

Известно време Марк Антоний се бореше с раздразнението си.

— Да, те биха ни обещали всичко. Няма да го повярвам обаче, преди да го видя. Предупредих те, че Морбен е умен вожд, но изглежда, по някакъв начин е успял да накара двете най-големи армии в Галия да се хванат за гушите. Несъмнено Ариовистус също би предложил приятелство, а едуените ще се възползват от една война, която би унищожила и двамата им врагове.

— Не съм видял нищо в Галия, което да може да се изправи срещу нас — отвърна пренебрежително Юлий.

— Но не си видял германските племена. Те живеят, за да воюват, до един. Във всеки случай Ариовистус е… — Марк Антоний въздъхна. — Ариовистус не може да бъде докоснат. Той вече е приятел на Рим и е определен за такъв за десет години. Ако тръгнеш на битка срещу него, сенатът като нищо може да ти отнеме командването.

Юлий го сграбчи за раменете.

— Не мислиш ли, че това е нещо, което би трябвало да ми кажеш?

Марк Антоний се изчерви.

— Не мислех, че ще поемеш такова обещание пред Морбен, господарю. Та ти едва го познаваш! Как изобщо бих могъл да предположа, че ще поведеш легионите си почти три хиляди мили през страната?

Юлий пусна раменете му.

— Ариовистус е безжалостен нашественик, Марк Антоний. Моите единствени съюзници ме помолиха за помощ. Честно да ти кажа, изобщо не ме интересува дали Морбен се надява да ни види разбити във войната един срещу друг. Не ме интересува дали Ариовистус е двойно по-силен, отколкото го описваш. Защо според теб доведох легионите си в Галия? Виждал ли си тази земя? Може да хвърля шепа семена навсякъде и да ги видя как покълват, преди още да съм се обърнал. Има достатъчно гори за построяването на флота, стада, които са толкова големи, че никога не могат да бъдат преброени. Ами отвъд Галия? Искам да видя всичко това. Ние не сме тук само за лятото, генерале. Смятаме да останем — и възможно най-скоро ще прокарам път за останалите, които да ни последват.

Марк Антоний слушаше объркано.

— Но Ариовистус е един от нас. Просто не можеш…

Юлий тръсна глава и Марк Антоний млъкна.

— Ще ми трябва месец, за да построя път за катапултите. Нямам намерение отново да тръгна на война без тях. Ще проводя пратеник до този Ариовистус и ще поискам среща. Ще се обърна към него с уважението, дължимо към приятел на моя град. Тогава ще бъдеш ли доволен?

Марк Антоний въздъхна с облекчение.

— Разбира се, господарю. Надявам се, че не си се обидил от думите ми. Мислех за твоите позиции у дома.

— Разбирам. Намери вестоносец, който да отнесе писмото — отвърна с усмивка Юлий.

Марк Антоний кимна и излезе. Юлий се обърна към Адан, който ти бе слушал с отворена уста.

— Какво си зяпнал? — сопна се Юлий и веднага съжали за думите си. Главата го болеше, а и стомахът му се беше свил и изсушил като след повръщане. Появи му се смътен спомен за това как се измъкна с олюляване в банята в тъмното и изхвърли огромно количество тъмна течност в канала. Беше останала само жълта жлъчка, но тя все още гореше и дразнеше гърлото му.

Адан внимателно подбра думите си.

— Вероятно някога това се е случило и с моята страна. Римляните са решили бъдещето ни, сякаш нашето мнение не е имало никакво значение.

Юлий понечи да отговори остро, но се отказа.

— Мислиш ли, че мъжете на Картаген са съжалявали за завоеванията си? А как според теб твоят народ е решавал съдбата на онези, които са заварили, когато са пристигнали в Испания? Тези келти идват от някаква далечна земя. Мислиш ли, че предшествениците ти са се тревожили за първоначалните заселници? Може би дори те самите са били нашественици в някакво далечно минало. Не приемай своя народ за по-благороден от моя, Адан.

Юлий стисна основата на носа си и затвори очи — главата му се пръскаше.

— Ще ми се умът ми да беше по-ясен, за да мога да ти кажа това, което имам предвид. В случая не само силата има значение. Картаген е бил силен, но когато е бил победен, това е променило света. Някога Гърция е била една от най-великите сили, но когато гърците отслабнали, сме дошли ние и сме ги направили наши. Богове, пих прекалено много, за да водя спор толкова рано сутринта.

Адан не го прекъсна. Усети, че Юлий е на прага на нещо важно, и се наведе напред на стола си, за да слуша. Гласът на Юлий беше хипнотизиращ, почти като шепот.

— Земята се взема с кръв. Изнасилват се жени, убиват се мъже. Всеки ужас, който можеш да си представиш, хилядократно умножен, но после свършва и победителите се настаняват на земята. Обработват я, изграждат градове и създават закони. Хората страдат, Адан, независимо дали ти харесва, или не. После идва справедливостта и правото на закона. Тези, които грабят съседите си, биват екзекутирани, отхвърляни от останалите. И трябва да бъдат, защото дори завоевателите остаряват и ценят мира. Кръвта на нашествениците се смесва с тази на местните хора и след хиляда години те не са нито келти, нито картагенци, нито дори римляни. Те са като… виното и водата, невъзможно е да бъдат отделени. Това започва с битката, но това се случва при всяка вълна, Адан. Ще ти кажа, ако някога намеря земя, която да не е калена с огън, и ще ти покажа диваците, на които ще построим градове.

— Вярваш ли в това? — попита писарят.

Юлий отвори очи, черните му зеници блестяха.

— Не вярвам в меча, защото мога да го видя, Адан. Това е простата истина. Рим е много повече от железни мечове и силни мъже. Ще ги доведа тук, въпреки че се опъват. Галия ще страда под моята ръка, но когато приключа, ще съм ги направил по-велики, отколкото са си представяли.

Изпратеният от Марк Антоний вестоносец спря на вратата и тихо се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата подскочиха, изтръгнати от унеса си, и Юлий изръмжа и се хвана за главата.

— Намери ми студен парцал и виж дали Кабера няма някое от неговите прахчета за болка — каза той на младежа. После погледна Адан и видя, че се е намръщил.

— Това е странна гледна точка, господарю — осмели се да каже младият испанец. — Мога да разбера защо мислиш по този начин, след като армията ти е готова да прекоси Галия. Но това ще е малко успокоение за семействата, които ще загубят мъжете си в следващите дни.

Юлий усети пристъп на гняв, въпреки отвратителното главоболие.

— Мислиш ли, че те се поздравяват едни други с цветя, докато ние с теб стоим тук? Племената са се хванали за гърлата. Морбен е само на четирийсет години, а вече е един от старците в племето си. Помисли за това! Войните и болестите ги отнемат, преди да побелеят. Може и да ни мразят, но се мразят едни други многократно повече. Нека оставим този разговор за друго време. Трябва да ти издиктувам писмо за Ариовистус. Ще помолим този „приятел на Рим“ кротко да отстъпи от земите, които е завоювал, и да се махне от Галия.

— Смяташ ли, че ще го направи?

Юлий не отговори, а му направи знак да вземе табличката за писане и започна да диктува писмо до царя на суебите.

 

 

Разчистването на горите за новия път отне повече време, отколкото беше мислил Юлий. Легионите работеха по цял ден в лятната жега, сечаха огромните дъбове и после ги извличаха с волове. Кабера обучаваше няколко младежи от легиона как да наместват счупени кости и да превързват рани, които при тази работа бяха неизбежни. Два месеца преминаха агонизиращо бавно, преди да може да бъде положен първият камък, но преди края на четвъртия гладките камъни се простираха почти на четирийсет мили и пътят бе достатъчно широк и здрав, за да може спокойно да прекарат огромните катапулти и обсадните машини. В хълмовете бяха изкопани кариери и гранитни камъни отбелязваха милите от Рим — много по-далече, отколкото беше достигано някога.

Юлий събра съвета си. Морбен и Арторат също присъстваха — като съюзници. Цезар огледа всички, като за последно се спря на Адан, който го гледаше странно. Младият испанец беше превел съобщението, което беше пристигнало от Ариовистус до римската провинция, и за разлика от всички останали, знаеше какво ще каже Цезар. Юлий се зачуди дали изобщо някога е бил толкова невинен, колкото младия испанец. И да беше, бе прекалено отдавна, за да може да си го спомни.

Ариовистус не беше от лесните. Първите двама пратеници бяха върнати с възможно най-кратък отговор, който отхвърляше всякакъв интерес към Юлий и неговите легиони. Марк Антоний беше успял да внуши на Юлий необходимостта да подходи внимателно към царя, но писмата му бяха пренебрежителни и вбесяващи. В края на първия месец Цезар изчакваше само завършването на пътя, за да поведе легионите си да разбият Ариовистус, независимо дали той е приятел на Рим, или не. Въпреки това всички трябваше да видят, че полага всички усилия, за да уреди нещата по мирен начин. Знаеше, че Адан не е единственият, който праща писма в Рим. Помпей със сигурност имаше шпиони, които да го информират непрекъснато, и последното нещо, което искаше Юлий, беше Рим да го обяви за враг на държавата заради действията му. Подобно нещо съвсем не беше невъзможно, докато Помпей беше начело на сената. Несъмнено беше притиснал сенаторите до такава степен, че с едно-единствено гласуване можеше да отнеме властта на Юлий.

Седмиците минаваха бавно. Всеки ден имаше срещи с племенните водачи и Юлий им обещаваше каквото искат, стига да му позволят да мине през техните земи и да му осигурят провизии за армиите. Брут беше навлязъл в езика с нюх, който учуди и двамата, и вече беше в състояние да участва в преговорите, макар че изразите му често караха галите да се смеят до сълзи.

Юлий се усмихна на Адан, но той погледна настрана. Колкото повече време прекарваше в компанията на римския водач, толкова по-объркан се чувстваше младежът. Понякога, когато Юлий се опитваше да го предразположи, Адан усещаше огромния му личен чар и разбираше защо другите го следват. Но имаше и моменти, когато не можеше да проумее крайната безсърдечност на военачалниците, когато на съветите решаваха съдбата на милиони. Не можеше да прецени дали Юлий е толкова суров като Рений например, или наистина вярва, че навлизането на Рим в Галия е по-добър път за местните племена, отколкото всеки, който могат да намерят сами. За младия мъж това имаше значение. Ако Юлий наистина вярваше на собствените си думи за славата на цивилизацията, Адан можеше да приеме уважението, което изпитваше към него. Но ако всичко беше само игра, само благовиден предлог на завоевател, тогава беше направил най-голямата грешка в живота си, когато бе напуснал Испания, за да го последва.

— Ариовистус отново обиди моите пратеници — каза Юлий и всички се заспоглеждаха. — Въпреки че Марк Антоний изрази желание да не пренебрегвам титлата приятел, която му е била дадена, не мога да не обърна внимание на подобна наглост от страна на този цар. Съгледвачите ми докладваха за огромна армия, която се събира на границите му за ново нашествие, а аз се съгласих да опазя земите на едуените с легионите ни.

Юлий хвърли поглед към Марк Антоний, който бе забол очи в масата.

— Конницата на Морбен ще се присъедини към нашите извънредни, за което му благодаря — продължи Юлий.

Галът се усмихна малко насила.

— Тъй като Ариовистус е правил услуги на Рим в миналото, ще продължа да му изпращам вестоносци и по време на похода. Той ще има пълната възможност да се срещне с мен и да намерим мирно решение. Информирах сената за действията си и чакам отговор, макар че той може и да не пристигне, преди да тръгнем.

Юлий разви една карта, направена от фина телешка кожа, затисна я с оловни тежести по краищата и всички станаха от столовете си, за да огледат земята, която се разкриваше пред тях.

— Съгледвачите са отбелязали хълмовете, приятели. Районът се нарича Алсатия. Три хиляди мили на север и запад.

— Граничи със земята на хелветите — промърмори Брут, наведен над картата — беше им я дал Морбен. Беше груба и само набелязваше земите, без подробности, но никой от римляните не беше виждал дори част от Галия и всички бяха впечатлени.

— Ако не отпратим суебите отвъд Рейн, хелветите няма да оцелеят следващото лято — отвърна Юлий. — След това Ариовистус може да погледне на юг към нашата провинция. Наш дълг е да установим Рейн като естествена граница на Галия. Ще се противопоставим на всеки опит да бъде прекосена, без значение от кого. Ако е необходимо, ще направя мостове и ще изпратя наказателни отряди в техните земи. Този Ариовистус е станал прекалено нагъл. Сенатът му е оставил прекалено много свобода за твърде дълго време.

Не обърна внимание на гримасата, която направи Марк Антоний при думите му, а приключи:

— Сега да подготвим заповедта за тръгване. Въпреки че се надявам на мир, трябва да се готвя за война.