Кон Игълдън
Земя на славата (29)

Глава 27

След бързането да срещнат хелветите и да ги спрат спокойният поход по новия път беше почти като почивка за ветераните. Въпреки че дните все още бяха непоносимо горещи, дърветата вече бяха изпъстрени с хиляди оттенъци на червеното и кафявото. При приближаването им над гората се вдигаха врани — граченето им звучеше като прокоба. В тези пусти земи на легионерите им беше лесно да си представят, че са единствените хора на хиляди мили.

Юлий беше поставил Десети и извънредните в челото. Конниците на едуените бяха под разпореждане на Домиций и Октавиан и бяха започнали да се учат на дисциплината, която Юлий изискваше от съюзниците си. Въпреки че беше благодарен на Морбен за допълнителната сила, беше показал ясно, че едуените трябва да се научат да изпълняват заповеди и да се строяват по римски модел. Извънредните бяха доста заети с галските конници, които не бяха свикнали с организирани атаки.

Огромните бойни машини се клатушкаха тежко по пътя. Всеки от тежките катапулти си имаше име, гравирано в огромните греди, и всеки легион предпочиташе да използва своите машини, напълно убеден, че те могат да хвърлят камъни по-далече и по-точно от всички други. Малките катапулти за копия приличаха на каруци, натоварени с греди и железа — още не ги бяха сглобили. След всеки изстрел бяха необходими трима мъже, за да заредят отново огромните им лъкове, но пък копията можеха да пронижат кон и да убият втори зад него. Това бяха ценни оръжия и легионерите, които се приближаваха до тях, често ги докосваха за късмет.

Шестте легиона се бяха разтегнали на десет мили по пътя в долината на хелветите — дължината на колоната намаля наполовина, когато Юлий заповяда по-плътна формация при излизането на открито. Тъй като все още беше близо до земите на едуените, не очакваше нападения, но беше напрегнат, защото колоната се виждаше отдалече, а и караха много оборудване и багаж. Във веригата, която идваше от провинцията, имаше и слаби брънки, но при първия знак за опасност легионите можеха да се преподредят в широки защитни карета, които бяха доказали силата си срещу всичко, което беше виждал до този момент в Галия. Юлий знаеше, че хората му са храбри и че вече имат опит. Ако се провалеше, унижението щеше да е само негово.

Морбен устоя на изкушението да се присъедини към тях срещу врага, въпреки че имаше огромно желание да тръгне. Но никой вожд на едуените не можеше да отсъства толкова дълго от земите си, без узурпатори да започнат да се домогват до мястото му. Юлий се сбогува с него на границата на римската провинция. Строените легиони чакаха, изпълнени с напрежението на хрътки преди лов.

Морбен огледа смълчаните редици, очакващи заповедта на пълководеца си, и поклати глава, впечатлен от дисциплината им. Неговите собствени войници обикновено се мотаеха безцелно насам-натам, щом спираха за почивка. В сравнение с тях римляните бяха едновременно потискащи и ужасяващи. Морбен се поколеба, после зададе въпроса, който се въртеше в ума му, откакто видя силата на армията, тръгваща срещу Ариовистус.

— Кой ще пази земите ти, докато те няма?

Тъмните очи на Юлий пронизаха гала.

— Ти, Морбен. Но те едва ли ще имат нужда от охрана.

Морбен го погледна подозрително.

— Има много племена, които може да поискат да се възползват от предимството на отсъствието ти, приятелю. Хелветите може да се върнат, а алоброгите биха откраднали всичко, което могат да вдигнат.

Юлий нахлузи шлема си — желязното лице му придаваше вид на внезапно оживяла статуя. Нагръдникът му блестеше от масло, почернелите му ръце бяха яки, целите в бели линии от белезите, които се открояваха на по-тъмната кожа.

— Те знаят, че ще се върнем, Морбен — отвърна Цезар и се усмихна под желязната маска.

След първата миля Юлий свали шлема си. От горещината в очите му се стичаше лютива пот и замъгляваше погледа му. Въпреки най-добрите си намерения, Александрия никога не беше вървяла сто мили в броня, независимо колко добре изработена е тя.

Когато стигнеха до селище, Юлий приемаше зърно или месо като данък. Храната никога не беше достатъчно и той проклинаше, че трябва да остави назад хора, за да охраняват доставките, които идваха от Морбен. Като използваше нощните лагери на легионите за пътни станции, той създаде и първите връзки със севера. После щяха да изградят по-трайни пътища и търговците от Рим щяха да навлизат все по-навътре и навътре в страната, да докарват всичко, което могат да продадат. Знаеше, че до две-три години по пътищата ще израснат укрепления и пътни станции. Онези, които нямаха земи в Рим, щяха да дойдат тук, за да си изградят стопанства и да започнат отначало, и щяха да се печелят цели състояния.

Това беше наистина опияняваща мечта, въпреки че легионите му винаги бяха на не повече от десет хранения от глада, а това беше отчайващо важен фактор за силата им. Юлий чувстваше как силите на армията му намаляват, докато оставаше смесени групи конница и велити да поддържат пътя чист за снабдителите, които ги следваха. Беше разтеглил редицата на доставките си възможно най-много, но Галия беше прекалено обширна, за да може да поддържа постоянна връзка с едуените, и Юлий се закле да си намери други съюзници веднага щом се разправи с Ариовистус.

Имаше моменти, когато сякаш самата земя ги спираше. Тревата беше до кръста и това още повече забавяше легионите му. Денят беше добър, когато успяваха да изминат двайсет мили.

Когато съгледвачите докладваха, че конници наблюдават легионите, Юлий дори изпита облекчение. Първите доклади бяха за единични ездачи, но легионите се стегнаха. Всяка нощ войниците лъскаха броните си с по-голямо усърдие, а в списъка на непокорните имаше все по-малко имена. Юлий нареди на най-бързите от извънредните да тръгнат напред, за да заловят някого, но те загубиха целта си в горите и долините. Един от най-добрите коне си счупи крака, докато галопираше с бясна скорост, и уби ездача си.

Юлий беше убеден, че наблюдателите са изпратени от Ариовистус, но наистина се изненада, когато един самотен ездач се появи пред легионите му, докато бяха спрели да обядват. Подкара в тръс коня си от група дървета на върха на стръмен гранитен склон точно на пътя на армията. Щом го видяха, извънредните зарязаха храната си и скочиха на седлата.

— Чакайте! — извика Цезар и вдигна ръка. — Оставете го да дойде сам.

Всички очи бяха приковани в конника, който се приближаваше към тях без следа от страх.

Щом стигна до първите редици на Десети, непознатият слезе от коня, огледа се и кимна сякаш на себе си, когато забеляза Юлий. Погледите им се срещнаха и Юлий се опита да не показва неприязънта, която изпита. Чуваше как легионерите му нервно мърморят; някои правеха защитни знаци заради демоничния вид на конника.

Непознатият беше облечен в кожена броня върху груб плат, краката му бяха голи. Раменете му бяха покрити с кръгли метални плочки, които го правеха да изглежда дори по-едър, отколкото беше. Бе висок почти колкото Кир, но пък Арторат би могъл спокойно да го гледа отгоре. Лицето и черепът му обаче бяха причината римляните да се споглеждат, докато вървеше към Цезар.

Не приличаше на човек от никоя раса, която Юлий беше виждал. Челото му бе така надвиснало над очите, че те сякаш надзъртаха от вечен мрак. Черепът му беше гладко избръснат, с изключение на дълга опашка на тила, която се люлееше тежко — тъмни метални орнаменти бяха вплетени в нея. Самият череп беше силно деформиран, като от две отделни части.

— Разбираш ли ме? Как се казваш и кой е народът ти? — попита Юлий.

Боецът го гледаше мълчаливо и Юлий се ядоса, защото внезапно осъзна, че мъжът вероятно има представа за ефекта, който предизвиква. Ариовистус вероятно го бе избрал точно по тази причина.

— Аз съм Редулф, от суебите. Научих езика ви, когато царят ми се би за вас и беше наречен доживотен приятел — отвърна мъжът.

Беше странно да чуят правилен латински от подобен демонично изглеждащ мъж. Юлий обаче кимна, облекчен, че не трябва да разчита на преводачите, които му беше осигурил Морбен.

— Значи те изпраща Ариовистус?

— Така казах — отвърна конникът.

Цезар се подразни. Този мъж беше нагъл също като господаря си.

— Тогава казвай каквото са ти поръчали — подхвърли Юлий небрежно. — Нямам време да те чакам.

Мъжът се стегна от тона му и по лицето му плъзна червенина. Дали деформацията на черепа му беше по рождение, или бе резултат на някаква странна церемония сред мъжете оттатък Рейн? Юлий махна на един вестоносец и му прошепна да доведат Кабера. Когато вестоносецът хукна, боецът заговори достатъчно силно, за да се чува надалече.

— Цар Ариовистус ще се срещне с теб на север, при скалата, известна като Ръката. Наредено ми е да ти кажа, че няма да позволи да доведеш със себе си войници. Той ще дойде само с конниците си и ти разрешава същото. Това са неговите условия.

— Къде е тази скала? — попита Юлий и присви замислено очи.

— На три дни път на север. Каменните пръсти обграждат върха й. Ще я познаеш. Ще те чака там.

— Ами ако реша да пренебрегна условията му? — попита римлянинът.

Боецът сви рамене.

— Тогава той няма да е там и ще реши, че е предаден. И ще има война, докато една от армиите не бъде разбита.

Подигравката в очите му, докато оглеждаше римската армия, даде ясно да се разбере какъв според него ще е изходът от евентуалния сблъсък. Редулф погледна към Кабера — старецът идваше, като се подпираше от едната страна на тояга, а от другата — на пратеника. Лечителят беше изтощен от лишенията на похода, но въпреки това сините му очи погледнаха необичайния череп на боеца с нескрито любопитство.

— Кажи на господаря си, че ще се срещна с него, където казваш, Редулф — каза Юлий. — Ще почета приятелството, което моят град му е обещал, и ще го срещна в мир при скалата, която назова. Сега върви и му кажи всичко, което си видял и чул.

Редулф като че ли се изненада от това бързо отпращане, но си позволи да хвърли още един подигравателен поглед към римските редици, преди да се метне на коня си. Брут бе строил извънредните в две редици и Редулф беше принуден да мине през тях. Не погледна нито наляво, нито надясно и се отдалечи бързо на север.

Брут скочи от коня си и се разсмя.

— Марс ми е свидетел, този беше доста странен.

Забеляза, че един от мъжете от Десети прави защитен знак с пръсти, и се намръщи, като си помисли за въздействието върху по-суеверните сред хората си.

— Кабера? Видя ли го? — попита Юлий. — Това деформация по рождение ли е?

Лечителят погледна след ездача.

— Не съм виждал толкова необичаен череп. Сякаш е направено нарочно. Но не знам. Може би, ако го изследвам по-обстойно, ще мога да съм сигурен. Ще помисля над това.

— Надявам се, че Ариовистус иска мир. Това ще ни отърве от задачата да избиваме такива грозници — обади се Брут.

— Не знам. Сега, когато сме близо до него, внезапно е решил все пак да се срещне с мен. Странно е как римските легиони променят мнението на хората — отвърна Цезар. Усмивката му се стопи, когато се замисли за останалата част от посланието на царя.

— Иска от мен да заведа само конницата на мястото на срещата, Брут.

— Ха! Няма да те оставя само с галски конници, Юлий. За нищо на света. Не бива да му даваш възможност да те улови в капан, независимо дали е приятел на Рим, или не.

— Рим ни гледа, Брут. Марк Антоний беше прав. Трябва да се отнасяме към Ариовистус с уважение.

— Морбен каза, че хората му живеят на седлата — отвърна Брут. — Видя ли го как яздеше тоя грозник? Ако всички са като него, едва ли би искал да идеш на срещата само с едуените и шепа извънредни.

— А, няма — отвърна Юлий и на лицето му бавно се изписа усмивка. — Извикай едуените при мен.

— Какво си намислил? — попита Брут, объркан от внезапната промяна в настроението му.

Юлий се усмихна като момче.

— Ще кача Десети на коне, Брут. Три хиляди от моите ветерани и извънредните ще са достатъчно, за да му свият крилцата, не мислиш ли?

 

 

Помпей приключи обръщението си към сената и даде думата за изказвания преди гласуването. Въпреки че усещаше взривоопасното напрежение у събралите се в курията триста мъже, заплахата от насилие беше премахната поне тук вътре, ако не и от улиците навън. Помпей погледна към мястото, където седеше Клодий, този вол с обръсната глава, роден в калта на града и издигнал се само благодарение на това че беше по-безскрупулен от всичките си съперници. Като се имаше предвид властта, която имаше Крас над търговията, Клодий би трябвало да се оттегли, но вместо това той беше успял да намали загубите си и се кандидатира за място в сената. Помпей потрепери вътрешно, докато гледаше наглото му тлъсто лице. Част от нещата, които беше чул, със сигурност бяха преувеличени. Но ако бяха истина, това означаваше, че цял един град се крие под Рим — и че този град може би вече се управлява от Клодий. Тлъстакът присъстваше на всички заседания на сената и когато срещнеше препятствие, из града плъзваха банди насилници, които изчезваха в лабиринта на уличките веднага щом легионерите тръгнеха да ги преследват. Клодий беше достатъчно хитър, за да отрича публично бандите — вдигаше учудено ръце всеки път, когато тяхното насилие съвпаднеше с някаква пречка пред амбициите му.

Когато постовете на трибуните отново станаха избираеми, Клодий загуби една от основните опори на обществена подкрепа. След отвратителната погребална процесия преди два месеца Помпей беше последвал съвета на Крас. За негово удоволствие, само един от първоначалните трибуни беше избран отново в сената. За втория пост беше избран непознат и въпреки че враговете на Помпей явно му се подмазваха, до момента той не беше показал на чия страна е. Възможно беше Клодий да няма пръст в неговия избор, въпреки че Помпей се съмняваше в това. Мъжът не се свенеше да заплашва семействата, за да постигне целите си, и Помпей беше свидетел как при едно от гласуванията честни хора се бяха обърнали срещу него без видима причина. Те дори не смееха да срещнат погледа му, когато заставаха до Клодий, и Помпей едва успяваше да удържи яростта си при вида на самодоволството на търговеца. В резултат на това безплатното жито, което се даваше на гражданите, сега заемаше една пета от приходите на града и всеки месец хиляди нови напираха, за да се запишат. Помпей знаеше, че Клодий намира най-грубите си поддръжници сред бездомните нищожества, които пристигаха в Рим. Не можеше да го докаже, но смяташе, че голяма част от това зърно така и не стига до гладните, а изтича в подземния свят, където Клодий и хората му купуваха човешки живот с лекотата, с която продаваха зърното.

Помпей направи жест на Светоний да говори и седна, когато младият римлянин се изправи и се изкашля. Нищо от отвращението на Помпей не се изписваше на лицето му, макар че той дълбоко презираше Светоний: младият мъж очевидно би последвал и куче заради останките от вечерята му. Доверието към Светоний беше нараснало, откакто Клодий му оказваше подкрепа и го финансираше. Светоний говореше достатъчно добре, за да прикове вниманието на сената, а връзката му с Клодий му беше дала статуса на говорител, на който той се наслаждаваше.

— Сенатори, трибуни — започна Светоний, — както мнозина знаят, аз не съм приятел на Цезар. — Позволи си лека усмивка в отговор на развеселяването по пейките. — Всички чухме за победата му срещу хелветите в Галия, най-достойната битка, която зарадва нашите граждани по пазарите. Въпреки това въпросът за неговите дългове не е маловажен. И тук имам оценка.

Светоний показа списък, макар да знаеше цифрите наизуст.

— На Херминий дължи малко под милион сестерции. На други лихвари общо милион и двеста хиляди. Това не са дребни суми, приятели. Без тези пари хората, които са му ги заели на добра воля, може да изпаднат в бедност. Те имат правото да се обърнат към нас, след като Цезар не показва знак или намерение да се върне в града. Законът на Дванайсетте таблици е напълно ясен по въпроса за дълговете и ние не трябва да подкрепяме военачалник, който обижда съгражданите си по такъв начин. Призовавам сената да поиска неговото завръщане, за да изплати дълговете си. Ако не това, то поне някакво уверение от Помпей, че мандатът му в Галия има някакъв ясен срок, така че тези, които страдат заради невърнатите заеми, да могат да потърсят споразумение с ясна дата. Аз ще гласувам в полза на призоваването на Цезар.

Той седна. Помпей понечи да покани следващия говорител, но видя, че новият трибун се изправи.

— Имаш нещо да добавиш ли, Полоний? — попита Помпей и му се усмихна.

— Само че това ще е пречка за успехите на Цезар в Галия — отвърна Полоний. — Доколкото разбирам проблема, тези дългове са лично негови, макар че той ги е използвал, за да оборудва и подготви войниците си. Когато се върне в града, кредиторите му могат да си потърсят сумите и ако той не може да ги върне, наказанията са сурови. Дотогава не виждам причина сенатът да иска завръщането му и да го даде в ръцете на алчните лихвари.

Сред сенаторите се чу одобрително мърморене и Помпей потисна усмивката си. Голяма част от тях имаха дългове и Светоний трябваше да е луд да ги призовава да върнат Цезар, за да задоволи хора като Херминий. Помпей беше доволен, че Полоний се изказа против вота. Може би все пак не му плащаше Клодий. Улови погледа на трибуна, кимна му и заслуша с половин ухо следващия говорител — един от малките синове на някакъв нотабил.

Помпей знаеше, че мнозина описват освобождаването и възстановяването на трибуните като майсторски ход. Специално по-старите членове го търсеха заради силата му да се справи с новите играчи. Мнозина се срещнаха с него насаме, но в сената не смееха да се обадят — не искаха да рискуват Клодий да им стане враг. Дори Помпей се потеше при мисълта, че някой ден Клодий може да стане консул.

Младият сенатор говореше. Погледът на Помпей премина към друг от новите мъже, Тит Милон. И той, също като Клодий, беше дошъл в сената, след като търговията му бе съсипана. Може би заради това общо минало двамата явно се мразеха непоносимо. Милон беше дебел, с червено от пиене лице. И той, и Клодий можеха да бъдат груби като уличници от крайните квартали. Помпей се чудеше дали може да направи така, че да се хванат за гушите. Това щеше да е най-чистото решение на проблема.

Гласуването мина бързо и за първи път поддръжниците на Помпей не се огънаха. Клодий не беше говорил и Помпей знаеше, че може да е окуражил Светоний, без да му гарантира пълна подкрепа. Нямаше да има внезапни доклади за банди, които обират пазарите през нощта. Клодий улови замисления поглед на Помпей и му кимна като равен на равен. Помпей автоматично върна жеста, но най-гадните слухове също се върнаха в съзнанието му. Бяха му казали, че Клодий е наел охранители, които използват изнасилването като обичаен начин за убеждаване. Това беше само една от историите, които кръжаха като мухи около този мъж. Помпей стисна зъби, като видя таен блясък на задоволство в очите на Клодий. В този момент завиждаше на Юлий в Галия. Въпреки трудностите на кампанията битките му щяха да са по-прости и по-чисти от онези, пред които се изправяше той.