Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Имаше нещо особено тържествено в голямата тълпа, която беше излязла от града, за да гласува. Юлий гледаше с гордост как хората се разделят на избирателни центурии и дават восъчните си плочици на събирачите, за да ги пуснат в кошниците за броене. Градът блестеше на хоризонта. На запад далечното знаме на хълма Яникулум беше вдигнато в знак, че Рим е в безопасност и затворен, докато трае гласуването.

Цяла нощ не бе могъл да мигне и когато авгурите излязоха да осветят земята, отиде с тях при портата, нервен и странно замаян. Гледаше ги как приготвят ножовете си и извеждат един огромен бял бик от града. Сега разсеченото тяло на животното лежеше близо до мястото, където той стоеше мълчаливо и се опитваше да прецени настроението на тълпата. Много хора му се усмихваха и кимваха, докато пускаха гласовете си в плетените кошници, но Юлий не изпитваше удоволствие. Само гласовете на центуриите им се брояха и тъй като богатите гласуваха първи, Пранд вече си беше осигурил седем срещу четири за Бибул. Нито една от първите единайсет центурии не беше подкрепила Юлий и той почувства как със засилването на дневната жега под мишниците му започва да се стича пот.

Знаеше, че най-богатите свободни мъже са най-трудните за спечелване гласоподаватели, но да вижда загубените гласове беше наистина тежко. Консулите и кандидатите стояха край него във високомерна групичка, но Помпей не можеше да прикрие задоволството си и бърбореше с роба, който му подаваше разхладителни напитки.

Юлий полагаше сериозни усилия да запази ведро изражение. Въпреки всичките му приготовления ранните гласоподаватели можеха да повлияят на следващите центурии и резултатът можеше да е огромна изборна победа без място за него. За първи път от завръщането си в града си помисли какво ще се случи, ако загуби.

Беше сигурен, че оставането в град, управляван от Бибул и Пранд, ще го довърши. Помпей щеше да намери начин да го унищожи, ако не го направеше Светоний. Щеше да му се наложи да моли за пост в някоя забравена от боговете дупка на границите на римското влияние, само за да преживее годината. Юлий несъзнателно тръсна глава, докато мислите му разиграваха от лоши по-лоши варианти. Гражданите продължаваха да гласуват. Поддръжниците на Пранд и Бибул приветстваха всеки успех, а Юлий бе принуден да се усмихва, въпреки че радостта им бе като отрова за него.

Каза си, че не може да направи нищо, и намери моментно успокоение в това. Мъжете на Рим предаваха дъсчиците си обърнати, за да не се виждат знаците, които са направили. На този етап не можеше да има никакво въздействие и всички подкупи и игри нямаха никакво значение в момента, когато избирателите оставаха сами и притискаха два пъти восъка срещу името, което бяха избрали. Въпреки това тълпата, която чакаше, чуваше резултатите и скоро щеше да гласува с масата преди себе си. При много избори Юлий беше виждал как бедните класи биват отпращани в града, след като бъде постигнато мнозинство. Надяваше се този ден да не се случи така.

— Цезар — извика магистратът и Юлий наклони глава, за да чуе. Това беше краят на богаташите и накрая и той беше получил глас. Сега беше ред на онези с по-малко собственост и благосъстояние. Дори когато се усмихваше, се изяждаше вътрешно, но се стараеше да не го показва. Най-голямата му подкрепа беше сред най-бедните, които виждаха в него мъж, който сам се е издигнал до позицията си. Въпреки това без много гласове от по-богатите неговите хора дори нямаше да имат възможността да отбележат името му върху восъка.

След гласуването на втората класа резултатите бяха почти изравнени и Юлий се поизправи. Пранд имаше седемнайсет срещу четиринайсет на Бибул, а пет се бяха обявили за Юлий, което повишаваше надеждите му. Видя, че не е единственият, който страда. Бащата на Светоний беше пребледнял от напрежение и Юлий осъзна, че той иска поста също толкова силно като него. Бибул също беше нервен, а очите му често-често се спираха на Светоний, все едно му се молеше.

През следващия час водачът се смени три пъти и накрая цялостният вот за бащата на Светоний го правеше трети — и продължаваше да изостава. Юлий видя как Светоний се приближава до Бибул. Дебелият римлянин се дръпна настрана, но Светоний го сграбчи за ръката и му прошепна грубо в ухото. Гневът му беше очевиден за всички и Бибул стана пурпурночервен.

— Откажи се, Биби. Трябва да се откажеш сега! — изръмжа Светоний, като пренебрегна погледа на Помпей.

Бибул кимна нервно, като спазъм, но Помпей постави огромната си ръка върху рамото на Бибул, сякаш Светоний не беше там, и принуди младия римлянин бързо да отстъпи.

— Надявам се, че нямаш намерение да напуснеш надпреварата, Бибул — каза Помпей.

Бибул издаде някакъв звук, който трябваше да е отговор, но консулът продължи:

— Ти постигна добри резултати сред първите класи и може да получиш още подкрепа до края. Изчакай, пък кой знае? Дори и да не успееш, за представителите на старите семейства винаги има място в сената.

Лицето на Бибул се разкриви в болезнена усмивка и Помпей го потупа по рамото и го пусна. Светоний гледаше гневно как Бибул получи още три гласа.

Към пладне всеки резултат се приветстваше с викове, тъй като продавачите на вино продаваха товара си на тълпите. Юлий почувства, че би могъл да си наложи да изпие една чаша, но не можеше да понесе вкуса й. Размени си някакви празни думи с Бибул, но сенатор Пранд стоеше като вкаменен и само кимна на Юлий, когато той заговори. Светоний не притежаваше и грам от способностите на баща си да прикрива чувствата си и Юлий непрекъснато усещаше погледа му върху себе си, което изпъваше нервите му.

Когато слънцето премина зенита, Помпей поръча тента, която да им направи сянка. Сто центурии бяха гласували и Юлий беше втори, на седемнайсет гласа пред Пранд. Както вървяха нещата, постовете щяха да бъдат заети от Бибул и Юлий. Тълпата започна по открито да проявява интереса си, да крещи възторжено и да се блъска да види кандидатите. Юлий видя как Светоний извади от тогата си голям червен парцал, размаха го и попи челото си. Жестът беше странен и се набиваше на очи. Юлий се усмихна и погледна на запад, където се вееше знамето на Яникулум.

 

 

От хълма Яникулум се откриваше идеална гледка към града и земята около него. На каменната площадка на върха се издигаше висок стълб и имаше пост, който гледаше за нашественици. Сега това беше лесна работа, но не и в отминалите времена на непрестанна заплаха от какви ли не племена и армии. Конспирацията на Катилина отново беше върнала необходимостта от постоянно наблюдение и онези, които по жребий бяха избрани да изпълняват тази задача, бяха зорки и бдителни. Бяха шестима — четирима младежи и двама ветерани от легиона на Помпей. Обсъждаха кандидатите, докато ядяха студения си обяд, и се наслаждаваха на почивката от обичайните си задължения. По залез-слънце денят им щеше да приключи със сигнал на рог и тържествено сваляне на знамето.

Войниците не видяха мъжа, който се катереше по хълма зад гърбовете им, докато някакво камъче не се търкулна по скалата и не се понесе с трополене по стръмния сипей под билото. Момчетата се обърнаха да видят какво става и едното извика, като видя въоръжени мъже да се катерят към тях. Бяха седем, всичките яки и набити; оголиха зъби, щом видяха малцината защитници.

Мъжете на Помпей скочиха, събориха храната и счупиха глинената стомна: водата се разля на тъмно петно по прашните камъни. Бяха обградени, но извадиха мечовете си, защото знаеха дълга си, и първите нападатели бяха повалени още с приближаването си. Другите се втурнаха напред с ръмжене — и изведнъж във въздуха проехтя глас:

— Стой! Който мръдне, умира! — изкрещя Брут. Тичаше към тях, следван от десетина войници. Дори да беше сам, щеше да е достатъчен — всички в Рим вече знаеха за сребърната броня, която носеше, и за меча със златна дръжка, който беше спечелил на състезанията.

Нападателите замръзнаха. Бяха крадци и убийци, но нищо от опита им не ги беше подготвило да се изправят лице в лице с войниците от своя град. Отне им само миг да се откажат от опита да свалят знамето и се разскачаха във всички посоки по стръмните склонове. Двама се препънаха и се изтърколиха, като хвърлиха оръжието си.

— Щеше да е срамота да прекратим изборите заради няколко крадци, нали? — каза Брут на войниците на Помпей и погледна надолу към бягащите мъже.

— Сигурен съм, че с Брини щяхме да ги спрем, господарю — отвърна един от хората на Помпей. — Но несъмнено щяхме да загубим един-двама от момчетата. — Млъкна, понеже се усети, че изобщо не е благодарил за помощта. — Радваме се, че дойде, господарю. Ще ги оставиш ли да избягат?

— Оставил съм ездачи в подножието на хълма. Няма да стигнат до града.

— Благодарим ти, господарю — отвърна войникът и се усмихна студено. — Те не го заслужават.

— Можеш ли да видиш кой от кандидатите губи в момента? — попита Брут и присви очи към тъмната маса граждани в далечината. Видя Юлий — стоеше прав — и видя мъжът до него да развява някаква червена кърпа. Кимна доволно. Юлий беше преценил правилно.

Войникът на Помпей сви рамене.

— Оттук не можем да видим много, господарю. Мислиш ли, че този червен парцал им е бил сигнал?

Брут се усмихна.

— Знаеш, че не можем да го докажем. Мисля обаче да променя мнението на тези крадци с малко злато и да ги изпратя срещу господаря им. По-приятно е, отколкото просто да ги избием, нали?

Войникът се усмихна сковано. Знаеше, че неговият началник не обича Брут, но пък той си беше спечелил всеобщо възхищение. Можеше да разказва на децата си, че е говорил с най-големия майстор на меча в Рим.

— Много по-добре ще е, господарю — каза той, — ако наистина го направят.

— О, мисля, че ще стане. Моите ездачи могат да са много убедителни — отвърна Брут. Знамето над тях плющеше на вятъра.

 

 

Светоний погледна възможно най-безгрижно към знамето на хълма. Все още се вееше! Той раздразнено захапа долната си устна; чудеше се дали отново да не размаха червената кърпа. Заспали ли бяха? Или просто бяха взели парите му и седяха в някоя кръчма и се напиваха до безпаметност? Стори му се, че вижда фигури, които се катерят по тъмния склон, и се запита дали хората, които беше наел, могат да забележат сигнала. Огледа се виновно и отново бръкна под робата си, за да извади мекия плат. В същия момент видя как Юлий му се усмихва — веселият му поглед сякаш разчиташе всяка мисъл в главата му. Светоний отпусна ръка и се изправи сковано. Болезнено осъзнаваше червенината, плъзнала по врата и бузите му.

 

 

Октавиан лежеше във високата трева. Конят му лежеше до него — дългият му гръден кош се издигаше в дълги бавни вдишвания.

Месеци бяха тренирали животните да заемат неестествени пози и сега само трябваше да положат длан на меките им мускули, за да ги накарат да стоят неподвижни.

Гледаха как насилниците се спускат и подскачат надолу по склона. Октавиан се усмихна. Юлий се беше оказал прав, че някои може да се опитат да свалят знамето, ако вотът се обърне срещу тях. Въпреки че планът беше прост, ефектът му щеше да е опустошителен. Гражданите на Рим щяха да се втурнат към града и моментният резултат от изборите щеше да бъде обявен за невалиден. Вероятно щеше да мине поне месец, преди да се съберат отново, а дотогава можеха да се случат много неща.

Октавиан изчака, докато тичащите мъже се приближат, после изсвири тихо и прехвърли крак върху седлото, докато конят му се изправяше. Останалите от неговата двайсетица скочиха едновременно с него — мятаха се на седлата още преди конете да са се изправили напълно.

Въоръжените конници изникнаха сякаш изпод земята. Седмината мъже се стъписаха; едни се хвърлиха на земята, други вдигнаха ръце в знак, че се предават. Октавиан извади меча си. Гледаше ги съсредоточено. Водачът им го изгледа примирено, после завъртя глава, плю във високата трева и каза:

— Е, свършвайте.

Въпреки абсолютното си примирение, крадецът вече беше направил цялостна преценка на позициите на конниците и се отказа да побегне едва когато всеки път за отстъпление беше преграден. Беше чувал, че на късо разстояние човек може да надбяга кон, но като гледаше лъскавите животни, това не му се струваше много вероятно.

Когато взеха и последните оръжия на престъпниците, Октавиан разкопча шлема си от седлото и го сложи на главата си. Перото се вееше леко от ветреца, добавяше му височина и му придаваше заплашителен вид. Смяташе, че си струва парите, които беше платил за него. Всички заловени го гледаха намръщено и очакваха заповедта му да ги посекат.

— Не мисля, че някога изобщо ще се повдигне обвинение срещу господаря ви — каза Октавиан.

Водачът се изплю отново.

— Не познавам никакъв господар — с изключение може би на среброто. — На лицето му се изписа лукаво изражение: разбираше, че това е началото на някакъв пазарлък.

— Ще е срамота, ако се отърве, без да е получил дори един добър бой, не мислите ли? — попита небрежно Октавиан.

Престъпниците кимнаха и дори и най-мудните започнаха да осъзнават, че заповедта да ги убият така и няма да бъде дадена.

— Мога да го намеря, ако ни пуснеш — каза водачът им; опитваше се да не си прави излишни илюзии. Беше отраснал в града и конете го плашеха. Някак си никога не беше осъзнавал колко са огромни и потрепери, когато един от тях изпръхтя зад него.

Октавиан му подхвърли една кесия и мъжът я улови и автоматично прецени тежестта й, преди да я скрие под туниката си.

— Свърши си работата както трябва — каза Октавиан и дръпна коня си назад, за да направи място на мъжете да минат. Двама от тях се опитаха да отдадат чест, докато минаваха през конниците. После всички тръгнаха към града. Никой не се осмели да погледне назад.

 

 

Преди да гласуват последните центурии, Юлий знаеше, че двамата с Бибул са спечелили постовете на консули за следващата година. Когато сенаторите се скупчиха около тях, си спомни как роякът пчели се трупа около майката и се усмихна на смаяния Бибул.

Десетки мъже, които едва познаваше, стискаха рамото му и сграбчваха ръката му и преди напълно да е осъзнал промяната в положението си, вече получаваше въпроси и молби за разговори, като дори му предложиха възможности за инвестиции. В ролята си на формално Comitia Centuriata[1] гражданите на Рим бяха създали две нови вимета, които да доят, и Юлий дори се ядоса от прекаленото им внимание. Къде бяха тези усмихнати поддръжници по време на кампанията му?

В сравнение с повърхностната сърдечност на сената, поздравленията от Крас и Помпей бяха изтънчено удоволствие, като се имаше предвид, че Помпей с по-голямо удоволствие би ял стъкло, отколкото да изрича похвали. Юлий разтърси протегнатата му ръка без следа от удоволствие: мислите му вече бяха насочени към бъдещето. Без значение кого бяха избрали хората да ръководи сената, оттеглящите се консули все още бяха сила в града. Само глупак би ги обидил в момент на триумф.

Магистратът се качи на една малка платформа, за да освободи последните центурии. Те наведоха глави, докато той редеше молитвата. Завърши с традиционната заповед: Discedite![2]

Гражданите направиха както им беше казано — разпръснаха се, като се смееха и се шегуваха, и тръгнаха към затворения град.

Светоний и баща му също изказаха поздравленията си и Юлий говори топло с тях: знаеше, че това е възможност да възстанови прекъснатите по време на кампанията и в миналото мостове. Можеше да си позволи този жест и Пранд, изглежда, прие добрите му пожелалия и дори му се поклони леко — все пак той бе новият консул, избран от Рим. Светоний обаче гледаше право през него, а лицето му беше пребледняло заради поражението.

Хората на Помпей доведоха коне и Юлий вдигна поглед, когато му подадоха юздите. Помпей го гледаше от гърба на сивия си жребец. Изражението му беше неразгадаемо.

— Ще минат часове, преди сенатът да се събере, за да потвърди избора, Юлий. Ако дойдеш с нас, ще отидем в курията първи. И сами.

Крас се наведе до шията на коня си и каза тихо:

— Ще ми се довериш ли още веднъж?

Юлий ги гледаше. Усещаше едва доловимото им напрежение, докато чакаха отговора му. Не се поколеба, а се метна на седлото и вдигна ръка към тълпата. Тя отвърна с възторжени възгласи и той пое през обширното поле с двамата мъже. Центурията на Помпей яздеше зад тях. Тълпата се раздели пред ездачите и сенките им се изтеглиха далече напред.

Бележки

[1] Събрание на центуриите (лат.). — Б.пр.

[2] Разпръснете се! (лат.). — Б.пр.