Кон Игълдън
Земя на славата (12)

Глава 10

Рим никога не беше тих и когато се зазори, огромната площ на форума беше изпълнена с движещи се тълпи граждани, които непрекъснато се люшкаха, сякаш през тях преминаваха течения. Бащите държаха децата си на раменете, за да могат да зърнат консулите и да могат да казват, че са виждали мъжете, победили Спартак и спасили града.

За Юлий тълпата беше безлична и притесняваща. Дали трябваше да гледа в нищото, докато говори, или да спре поглед върху някой нещастен гражданин? Чудеше се дали те изобщо щяха да го чуят. Мълчаха, докато слушаха Помпей, но Юлий не се съмняваше, че консулът е разпръснал из тълпата свои клиенти. Ако се развикаха и почнеха да се присмиват, когато той заговореше след него, това щеше да е много лошо начало на кандидатирането му. Отново и отново прехвърляше речта си през ума си, молеше се да не се запъне и да не загуби самообладание. Когато приключеше, щеше да има въпроси, може би от мъже, на които консулите са платили. Можеше да го унижат. Внимателно постави изпотените си длани върху коленете си и платът попи влагата, която се стичаше по тях.

Седеше на издигнатата платформа с Крас и бащата на Светоний, без да ги поглежда. Всички слушаха внимателно, докато Помпей остроумничеше, а после вдигаше ръка, за да спре смеха на тълпата. Юлий забеляза, че в него няма колебание. Уменията му като оратор можеше да се определят по реакцията на тълпата. Хората бяха вдигнали лица към консула почти в благоговение и младият военачалник почувства отвратителна тежест в стомаха при мисълта, че трябва да говори след него.

Гласът на Помпей стана сериозен, докато разказваше за службата си през едногодишния си мандат, и тълпата избухна в ръкопляскания. Военните успехи бяха изпъстрени с обещания за безплатно зърно и хляб, игри и възпоменателни монети. Крас се намръщи, като чу последното. Чудеше се откъде Помпей ще намери пари, за да изсече лицето си от сребро. Най-лошото от всичко беше, че знаеше, че подкупите са безсмислени. Помпей владееше тълпата, караше я на моменти да се смее или да изпитва гордост. Изпълнението му беше виртуозно и когато той приключи, Юлий се изправи и трябваше да се насили да се усмихне, щом Помпей отстъпи назад и му направи жест да заеме мястото му. Стисна зъби от гняв към протегнатата ръка — да не би да беше доведен тук от бащински настроен спонсор?

Докато се разминаваха, Помпей му прошепна:

— Няма щитове под плащовете, а, Юлий? Мислех, че си подготвил нещо.

Насили се да се усмихне, сякаш думите бяха закачлив коментар, а не обида. И двамата много добре си спомняха делото, което Юлий беше спечелил във форума, когато на тълпата бяха показани щитове, изобразяващи сцени от живота на Марий.

Помпей зае мястото си, без да каже нищо повече. Изглеждаше спокоен и заинтригуван. Юлий се приближи до трибуната и спря за момент, огледа морето от лица. Колко хора се бяха събрали, за да чуят годишното обръщение на консулите? Осем хиляди? Десет хиляди? Изгряващото слънце все още беше скрито зад храмовете, които ограждаха площада. Светлината беше сива и студена. Той пое дълбоко дъх: искаше още от самото начало гласът му да е уверен и силен. Беше важно да чуят всяка негова дума.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на Марий, който беше седем пъти консул на Рим. Вписах името си в сената за същия пост. Не го правя в памет на този велик мъж, а за да продължа делото му. Искате ли да ви обещавам да ви раздават хляб и монети? Не сте деца, че да ви предлагам красиви неща в замяна на вашата вярност. Един добър баща не глези децата си с подаръци.

Юлий замълча. Започваше да се отпуска. Всички очи във форума бяха вперени в него и за първи път от качването си на платформата той усети някакво доверие.

— Познавам онези, които се прегърбват, за да отгледат житото за вашия хляб. От храненето на другите не се трупа състояние, но те са горди мъже. Познавах много, които се биха за този град, без да се оплакват. Понякога ще ги видите по улиците, с липсващи очи или крайници. Тълпата ги отминава, отвърнала глава. Забравяме, че всички ние можем да се смеем и да обичаме само защото тези войници са ни дали толкова много от себе си.

— Изградили сме този град върху кръвта и потта на онези, които са си отишли преди нас, но все още има много, което трябва да се направи — продължи той. — Чухте ли консул Крас, който говореше за войници, които да направят улиците по-сигурни? Аз дадох моите хора без съжаление, но когато ги отведа, за да търсим нови земи и богатства за Рим, кой ще пази улиците спокойни, ако не самите вие?

Тълпата не спираше да се движи и Юлий за момент замълча. Можеше да види идеята в съзнанието си, но търсеше начин, по който да я направи разбираема за хората.

— Аристотел твърди, че държавникът копнее да създаде у съгражданите си някакъв морален характер, някакво отражение на добродетелта. Търся го у вас и виждам, че го има, готово да се прояви. Вие сте онези, които излязоха на стените, за да защитят Рим от въстанието на робите. Тогава не се скрихте от дълга си, няма да го направите и сега, когато го поискам от вас. — И продължи, по-високо отпреди: — Ще заделя средства за всеки безработен мъж, ако чисти улиците и държи бандите настрана, за да не тормозят по-слабите сред нас. Къде е славата на Рим, ако живеем в страх през нощта? Колко от вас залостват вратите си и чакат зад тях да чуят първото драскане на убиец или крадец?

Мълчаливо благодари на Александрия за това, което му беше разказала, и от кимащите глави разбра, че е докоснал струна в душите на много от присъстващите.

— Консул Крас ме избра за едил^[1], което означава, че аз съм човекът, на когото трябва да се оплаквате, ако има престъпление или нередности в града. Елате при мен, ако сте несправедливо обвинени. Аз ще ви изслушам и лично ще ви защитавам, ако не мога да ви намеря защитник. Времето и силата ми сега са ваши, ако ги искате. Моите клиенти и моите войници ще направят улиците спокойни, а аз ще направя закона справедлив за всички. Ако стана консул, ще има храна за онези, които чистят улиците на Рим от столетната мръсотия, но не само за тях. Няма да ви дам по-добър град. Ще го направим заедно.

Отговорът накара кръвта му да закипи от радост. Гърдите му се надигнаха и гласът му се разля над тълпата. Всички го гледаха внимателно.

— Къде са богатствата, които нашите легиони донесоха в града? Само в този форум? Мисля, че това не е достатъчно. Ако ме изберете за консул, няма да се срамувам от по-малките неща. Улиците са задръстени от движение и това затруднява търговията. Ще ги накарам да се движат нощем и постоянните викове на воловарите ще секнат. — При тези думи хората се засмяха и Юлий им отвърна с усмивка. Това бе неговият народ.

— Мислите ли, че не трябва да го правя? Трябва ли да използвам времето си, за да издигна още някоя красива сграда, която няма да използвате?

Някой извика: „Не!“ и Цезар се засмя на самотния глас, наслаждаваше се на вълната смях, която премина през тълпата.

— На мъжа, който извика, ще кажа: „Да!“ Ние трябва да строим велики извисяващи се храмове, мостове и акведукти за чиста вода. Ако някой чужд владетел дойде в Рим, искам да знае, че сме благословени с всичко. Искам да вдигне поглед — но не отвратен от някое неприятно нещо.

Изчака смехът да спре, преди да продължи. Знаеше, че го слушат, просто защото гласът му беше изпълнен с убеждение — и с убедителност. Той вярваше в това, което говореше, и те го слушаха и бяха въодушевени.

— Ние сме практични хора, и вие, и аз. За да живеем, имаме нужда от канали и сигурност, от честна търговия и ниски цени на храната. Но също сме и мечтатели, практични мечтатели, които ще пресътворят този свят, така че да просъществува хиляда години. Строим, за да просъществува. Ние сме наследниците на Елада. Имаме силата, но не само силата на тялото. Ние изобретяваме и подобряваме, докато не направим така, че всичко най-добро да е в Рим. По една улица, ако трябва.

Пое си дъх бавно и дълбоко и очите му се изпълниха с обич към хората, които го слушаха.

— Гледам ви и се чувствам горд. Моята кръв е помогнала за издигането на Рим и не мисля, че е пролята напразно, като гледам хората, които е създала. Това е нашата земя. И въпреки това отвъд има свят, който трябва да знае какво сме открили. Това, което сме направили, е достатъчно велико, за да го отнесем по мрачните краища, за да разпространяваме властта на закона, да прославяме нашия град, така че навсякъде по света, щом някой каже: „Аз съм гражданин на Рим“, това да му осигурява добро отношение. Ако ме изберете за консул, аз ще работя за този ден.

Беше приключил, но те не го разбраха отведнъж. Чакаха търпеливо, за да чуят какво още ще каже. Беше почти изкушен да продължи, но един вътрешен глас го предупреди, че трябва просто да им благодари и да слезе от трибуната.

Тишината се взриви от въодушевени крясъци и Юлий се изчерви от вълнение. Не мислеше за хората на платформата зад себе си. Виждаше само народа, който го беше слушал — всички го бяха слушали и бяха попивали думите му. Усещането беше по-хубаво и от вино.

Зад гърба му Помпей се наведе към Крас и прошепна, докато ръкопляскаше:

— Направил си го едил? Той не ти е приятел, Крас, повярвай ми.

Възрастният мъж му се усмихна в отговор само заради тълпата, но очите му блестяха гневно.

— Знам как да преценявам приятелите си, Помпей.

Помпей се изправи и тупна Юлий по рамото, когато той се приближи към него. Когато тълпата видя как двамата мъже си се усмихват, отново се зарадва и консулът вдигна другата си ръка, за да ги поздрави, сякаш Юлий беше негов ученик и се беше постарал да им достави удоволствие.

— Чудесна реч, Цезар — каза Помпей. — Ако успееш, ще си като свеж повей за сената. Практични мечтатели! Чудесна концепция!

Юлий хвана ръката му и се обърна, за да покани Крас да излезе напред. Другият консул вече беше станал — беше твърде хитър, за да пропусне тази чудесна възможност.

Тримата стояха заедно, докато тълпата ги приветстваше, и отдалече усмивките им изглеждаха искрени. Сенатор Пранд също се изправи, но никой не му обърна внимание.

 

 

Докато тълпата приветстваше тримата мъже на платформата, Александрия се обърна към Тед, който стоеше до нея, и попита:

— Е, какво мислиш за него?

Старият войник потри наболата си брада. Беше дошъл, защото Александрия бе поискала, но не изпитваше никакъв интерес към обещанията на мъжете, които управляваха града, и не знаеше как да го каже, без да обиди работодателката си.

— Добре беше — отвърна след кратък размисъл. — Въпреки че не чух да обещава да изсече монети както останалите. Обещанията са нещо много добро, господарке, но сребърните монети купуват храна и вино.

Александрия се намръщи за момент, после развърза кесията си и извади един денарий. Даде го на Тед и той го прие, вдигнал вежди.

— Защо ми го даваш?

— Изхарчи го — отвърна тя. — Когато го похарчиш и пак си гладен, Цезар все още ще е тук.

Тед кимна, сякаш я е разбрал, и внимателно пъхна монетата в един таен джоб на туниката си. Огледа се, за да види дали някой е забелязал къде си държи парите, но вниманието на тълпата явно беше съсредоточено върху издигнатата сцена. И все пак в Рим човек трябваше да внимава.

 

 

Сервилия гледаше как Помпей тупа по рамото мъжа, когото обичаше. Консулът усещаше промяната на вятъра по-бързо от всеки друг в сената и все пак тя се чудеше дали знае, че Юлий няма да позволи дори и намек за контрол от негова страна.

Имаше времена, когато Сервилия мразеше плитките игри, които играеха всички. Дори даването на възможност на Юлий и Пранд да говорят по време на формалното консулско обръщение беше част от тях. Знаеше за още двама кандидати в списъка на сената, а имаше още няколко дни до края на срока. На никой от тях не беше позволено да включи евтините си обещания в консулското обръщение.

Тълпата щеше да запомни само трима мъже и Цезар беше един от тях. Пое си дъх. За разлика от повечето събрали се на форума, тя не можеше да се отпусне или да се наслаждава на речите. Докато Юлий говореше, сърцето й тръпнеше от страх и гордост. Той не се запъна. Споменът за мъжа, когото беше открила в Испания, беше избледнял пред този. Юлий си беше възвърнал някогашната магия и тя докосна дори и нея, докато слушаше. Видя как погледът му премина през нея, без да се спре. Беше толкова млад; можеше ли тълпата да види това? Въпреки уменията и хитростта си Помпей и Крас бяха залязващи звезди в сравнение с него… а той беше неин.

Някакъв мъж се приближи малко повече до нея, докато си пробиваше път през тълпата, и Сервилия видя твърдото му, покрито с белези лице, мокро от пот. Преди да може да реагира, една силна ръка стисна рамото на мъжа и той изкрещя.

— Върви си по пътя — тихо каза Брут.

Непознатият се дръпна, за да се освободи, въпреки че спря, за да се изплюе, когато вече беше достатъчно далече. Сервилия се обърна към сина си и той й се усмихна, вече забравил за случката.

— Мисля, че заложи на правилния кон, майко — каза той; гледаше Юлий. — Не го ли усещаш? За него всичко се подрежда.

Сервилия се засмя, заразена от ентусиазма му. Без бронята си синът й изглеждаше по-момчешки от обикновено. Посегна и разроши нежно косата му.

— Знаеш, че с една реч не се става консул. Работата тепърва започва. — Тя проследи погледа му към Юлий, който най-после се обръщаше, за да си проправи път през тълпата. Стискаше протегнатите му ръце и отговаряше на гражданите, които го викаха. Дори от разстояние можеше да забележи радостта му.

— Но началото е добро — допълни Сервилия.

 

 

Светоний вървеше с приятелите си по празните улици — дюкяните и къщите бяха затворени и заключени. Зад редиците сгради на форума все още се чуваше приглушеният шум на тълпата.

Светоний мълчеше, лицето му беше сковано от горчивина. Всеки радостен възглас го гризеше все повече — вече едва издържаше. Юлий, винаги Юлий! Каквото и да се случеше, този мъж явно имаше късмет за трима. Няколко думи на тълпата и тя непоносимо го боготвореше, докато баща му беше унижен. Беше обидно да види как всички се вълнуват от номерца и думи, докато добрият римлянин остава незабелязан. Беше толкова горд, когато баща му прие името му да бъде вписано в надпреварата за консул. Рим заслужаваше мъж с неговите качества и неговото достойнство, а не Цезар, който не притежаваше нищо, освен славата си.

Светоний стисна юмруци и почти изръмжа на глас. Двамата му приятели се спогледаха нервно.

— Ще спечели, нали? — попита ги той, без да ги поглежда.

Бибул кимна — вървеше на крачка зад приятеля си — после се сети, че той не може да го види, и каза:

— Може би. Поне, изглежда, Помпей и Крас мислят така. Баща ти все пак може да заеме втория пост.

Чудеше се дали Светоний ще ги накара да вървят пеша по целия път до имението извън града. В друга посока ги очакваха добри коне и удобни стаи, но Светоний вървеше напред, заслепен от омраза. Бибул мразеше да върви пеша, когато имаше на разположение коне. Мразеше и да язди, но поне не изморяваше краката си и се потеше по-малко.

— Напуска поста си в Испания и пристига тук, за да обяви, че ще се опита да се бори за консул, а те го приемат! Какви ли подкупи са раздадени, за да може това да се случи?! Той е способен на това, повярвайте ми. Познавам го добре. Този човек няма никаква чест. Спомням си го от корабите и от Гърция. Този мръсник се върна, за да ме преследва. Човек би си помислил, че след смъртта на жена си ще остави политиката на по-добри мъже, нали? Още тогава трябваше да разбере какво го заплашва. Ще ти кажа, Катон може и да имаше врагове, но беше два пъти мъж в сравнение с Цезар. Баща ти знае това, Бибул.

Бибул се огледа нервно, за да види дали някой не ги чува. Когато Светоний беше в такова настроение, нямаше никакви гаранции какво ще изтърси. Бибул се наслаждаваше на хапливите му приказки, когато бяха в някоя усамотена стая, впечатляваше се от гнева му. На улицата обаче усещаше, че мишниците му вече са подгизнали от пот. А Светоний вървеше така, сякаш издигащото се слънце беше само мираж и жегата не се усилваше.

Светоний се спъна в някакъв камък и изруга. Цезар все се появяваше, за да го тормози. Когато беше в града, страдаше цялото му семейство. Знаеше, че Юлий е разпространил клюки за него, и сега не можеше да влезе в командването на никой легион. Беше видял безброй прикрити усмивки и знаеше откъде идват.

Когато видя как убийците се промъкват към дома на Юлий, изпита истинско удоволствие. Можеше да вдигне тревога и да изпрати конници да ги предупредят. Можеше да спре убийците, но просто се отдалечи и не каза нищо. Те бяха убили съпругата на Цезар. Светоний си спомни как се беше смял, когато баща му му разказа ужасните новини. Старецът имаше такова сериозно изражение, че Светоний просто не можеше да се спре. Учудването на баща му подклаждаше веселието му, докато очите му не се напълниха със сълзи от смях.

Вероятно сега баща му щеше да го разбере по-добре, след като сам беше видял угодничеството и празните обещания на Цезар. Мисълта, че ще може отново да поговори с баща си и да сподели нещата с него, заседна странно в съзнанието му. Светоний не можеше да си спомни кога за последен път той му бе казал повече от няколко учтиви думи. Тази студенина също беше причинена от Цезар. Баща му беше върнал земите, които хитро бяха завзели, докато Юлий беше далече. Върна и парцела, където Светоний смяташе да си построи къща. Все още си спомняше очите му, когато се възпротиви. В тях нямаше любов, а само хладна оценка към сина, който винаги иска нещо.

Светоний вдигна глава и отпусна юмруци. Щеше да се види с баща си и двамата щяха да споделят огорчението си. Може би старецът щеше да омекне, когато погледне сина си в очите и види отвращението му от случилото се на форума. Може би нямаше да е толкова разочарован от него.

Бибул видя промяната в изражението на приятеля си и се възползва от нея.

— Става горещо, Светоний. По-добре да се върнем в странноприемницата.

Младият мъж спря и се обърна към приятеля си. После внезапно попита:

— Колко си богат, Бибул?

Бибул нервно потри ръце, както правеше винаги, когато двамата заговореха за пари. Бе наследил достатъчно голяма сума, за да не му се налага никога да работи, но когато станеше дума за това, винаги се изпотяваше от притеснение. Щеше му се Светоний да не смята тази тема за толкова интересна.

— Знаеш, че имам достатъчно. Е, очевидно не колкото Крас, но достатъчно — напрегнато каза той. Дали Светоний нямаше да му поиска още някой заем? Надяваше се да не е така. Все така се случваше, че единствените моменти, в които Светоний обещаваше да върне парите, бяха тези, в които му ги искаше. Веднага щом ги получеше, забравяше обещанието си. Когато Бибул събереше достатъчно смелост да си поиска обратно огромната сума, Светоний се ядосваше и така се разфучаваше, че Бибул започваше да се извинява.

— Достатъчно ли са, за да се кандидатираш за консул? Има още ден-два, преди сенатът да затвори списъка.

Бибул премигна от объркване и ужас от самата идея за това.

— Не, Светоний, определено не. Няма да го направя, дори и за теб. Харесвам живота си и мястото си в сената такова, каквото е. Не бих поискал да съм консул, дори и да ми го бяха предложили.

Светоний пристъпи към него и хвана потната му тога. Лицето му бе пропито с омраза.

— Искаш ли да видиш Цезар консул? Спомняш ли си изобщо гражданската война? Спомняш ли си Марий и щетите, които нанесе? Ако се кандидатираш, това може да разцепи гласовете за Цезар и да даде възможност някой друг да спечели, заедно с баща ми. Ако си ми приятел, няма да се колебаеш.

— Разбира се, че съм ти приятел, но това няма да помогне! — каза Бибул; мъчеше се да се измъкне от хватката му. Самата мисъл, че Светоний може да усети миризмата на потта му, беше унизителна, но приятелят му така здраво беше хванал тогата му, че бе оголил бялата кожа на хлътналите му гърди.

— Дори и да се кандидатирам и да събера няколко гласа, може да ги отнема както от Цезар, така и от баща ти. Не го ли разбираш? Защо сам не се кандидатираш, щом искаш? Кълна се, че ще ти дам пари за кампанията.

— Да не си си загубил ума? Да се изправя срещу собствения си баща?! Може да не си кой знае какъв приятел или кой знае какво като човек, но в списъка няма никой друг, който да се забелязва. Ако не направим нищо, Цезар ще унищожи баща ми. Виждаш как се подмазва на тълпите и колко го обичат. Колко души ще покажат уважение към баща ми, когато Цезар се перчи като натруфена курва? Ти произхождаш от старо семейство и имаш пари, за да популяризираш името си преди изборите. — Очите му светеха от злоба.

— Баща ми не е бил далече от Рим с години, както знаеш. Той има подкрепа от богатите центурии, които гласуват първи. Чу речите. Цезар призовава безпомощните бедняци. Ако се постигне мнозинство предварително, половината Рим може и да не гласува. И това може да стане.

— Не мисля, че… — запелтечи Бибул.

— Трябва. Заради мен. Само няколко от първите центурии във вота ще са достатъчни. И тогава той ще е опозорен и принуден да напусне Рим. Ако виждаш, че това вреди на гласуването за баща ми, можеш да се оттеглиш. Ще е съвсем лесно. Освен ако не предпочиташ да оставиш Цезар да стане консул без борба?

— Нямам толкова пари, че да платя за…

— Баща ти ти остави цяло състояние! Да не мислиш, че не знам? Смяташ ли, че той би искал да види стария враг на Катон консул? Не, дребните заеми, които си ми давал, са колкото разходите ти за няколко дни. — Светоний сякаш усети колко е нелепо да държи приятеля си така здраво, пусна го и оправи тогата му.

— Ще направиш ли това заради мен, Бибул? Знаеш колко е важно за мен. Кой знае, може да ти е приятно да бъдеш консул заедно с баща ми, ако се стигне дотам. По-важното е да не допуснем Цезар да си проправи път до властта в този град.

— Не. Чу ли? Няма! — каза Бибул. Почти трепереше от страх.

Светоний присви очи, сграбчи приятеля си за ръката и го дръпна настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват, се наведе към потното лице на младия римлянин и изсъска:

— Помниш ли какво ми каза миналата година? Какво видях, когато дойдох в къщата ти? Знам защо баща ти се отвращаваше от теб, Бибул, защо те отпрати далече в хубавата ти къща и се отказа от сената. Може би тогава сърцето му не е издържало, кой знае? Колко време мислиш, ще оцелееш, ако се разчуе за предпочитанията ти?

Бибул пребледня и лицето му се разкриви.

— Това беше случайно! Момичето…

— Ще можеш ли да се оправдаеш? — засмя се злобно Светоний. — Видял съм резултатите от твоята… страст. Мога сам да повдигна дело срещу теб и наказанието хич няма да е леко, въпреки че няма да е повече от това, което заслужаваш. Колко малки момиченца и момченца са минали през ръцете ти през последните години, а? Помисли си само колко от мъжете в сената са бащи!

Устата на Бибул се разтресе от ярост.

— Нямаш никакво право да ме заплашваш! Робите ми са моя собственост! Никой няма да те слуша.

Светоний се озъби. Лицето му беше погрозняло от победата му.

— Помпей загуби дъщеря си. Той ще ме чуе. Ще направи необходимото, за да изстрадаш удоволствията си, не мислиш ли? Сигурен съм, че няма да ме отпрати, ако отида при него.

Бибул се сви, очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те… — прошепна той.

Светоний го потупа по рамото.

— Добре, забравяме тази история. Нали приятелите са затова. — И го погали по потната буза.

 

 

— Сто дни, Сервилия — каза той и я прегърна на стъпалата на сената. — Изпратих хора, които да търсят съдебни случаи. Ще избера най-подходящите, за да си създам име, и хората ще дойдат да ме слушат. Богове, имам толкова много работа! Имам нужда да се свържеш с всеки, който има дългове към семейството ми. Трябват ми доброволци, организатори и всеки, който може да говори в моя подкрепа по улиците от зори до мрак. Брут ще трябва да използва Десети, за да прогони бандитите. Сега това е моя отговорност, благодарение на Крас. Старецът е истински гений, кълна се. С един удар получих необходимата власт, за да докажа, че мога да направя улиците безопасни. Всичко се случи толкова бързо, че почти не мога…

Сервилия притисна пръсти до устните му, за да спре потока от думи. Разсмя се, когато той продължи да говори, не, направо да бълва идеите, които го изпълваха. Целуна го. За секунда той продължи да говори и след като устните им се докоснаха, докато тя не го плесна леко по бузата.

Юлий се отдръпна и се разсмя.

— Трябва да се срещна със сената и не мога да закъснявам. Заеми се с работата, Сервилия. Ще се срещнем след пладне.

Тя го загледа как тича нагоре по стълбите и изчезва в сумрака на сградата. После тръгна с лека стъпка надолу към мястото, където я чакаше охраната й.

 

 

До вратата го чакаше Крас. Изглеждаше странно нервен, по лицето му се стичаше пот.

— Юлий, трябва да говоря с теб, преди да влезеш — каза Крас. — Не вътре, където има уши, които могат да ни чуят.

— Какво има? — попита младият мъж. Усети внезапна тежест, когато забеляза нервността на консула.

— Не бях напълно честен с теб, приятелю — отвърна Крас.

 

 

Седяха на широките стъпала, гледащи към форума, и чуваха ромоленето на гласовете на сенаторите зад себе си.

Юлий поклати недоверчиво глава.

— Не вярвах, че си способен на това, Крас.

— Не съм — сопна се консулът. — Казвам ти го сега, преди заговорниците да направят нещо срещу Помпей.

— Трябвало е да ги спреш, щом си научил. Трябвало е да дойдеш право в сената и да разобличиш този Катилина, преди да е имал възможността да осъществи нещо от идеите си. А сега ми казваш, че е събрал армия? Вече е малко късно да твърдим, че си невинен, Крас, независимо колко се противиш.

— Ако бях отказал, щяха да ме убият и да, когато ми обещаха да управлявам Рим, това ме изкуши. Ето, чу ме да го казвам. Трябваше ли да ги дам на Помпей, за да може да се кичи с още една победа? Да го видя как става доживотен диктатор като Сула? Бях изкушен, Юлий. Оставих ги твърде дълго да действат, без да им се противопоставя, но сега променям това. Знам плановете им и къде се събират. С твоя легион ще можем да ги унищожим, преди да навредят.

— Затова ли ме направи едил?

Крас сви рамене.

— Разбира се. Сега отговорността да ги спреш, е твоя. Това ще стане чудесна опорна точка на кампанията ти. Хората ще видят как нотабили като Катилина понасят отговорността за престъпленията си както всички останали граждани. Ще те видят като човек, застанал над всякакви дребни граници на класи и прослойки.

Юлий го погледна с подозрение.

— Ами ако не се бях върнал от Испания?

— Тогава щях да намеря друг начин да се преборя с тях.

— Щеше ли? — притисна го Юлий.

Крас се обърна и го погледна в очите.

— Не се съмнявай в това. Но все пак ти си тук. Мога да ти дам предводителите и Десети ще унищожи сганта, която са събрали. Те са заплаха само когато никой не знае за това. Ще ги прогониш и постът ще е твой. Сигурен съм, че тогава няма да забравиш за приятелите си.

Юлий се изправи и го погледна. Дали беше чул цялата истина, или само частите, които искаше Крас? Може би мъжете, които предаваше, носеха единствената вина, че са противници на Крас? Нямаше да изпрати хората си по домовете на властни граждани само въз основата на разговор, от който консулът би могъл да се отметне — Юлий беше сигурен, че е способен на това.

— Ще реша какво да направя, Крас. Но няма да съм твоят меч в борбата ти с враговете ти.

Консулът се изправи и застана лице в лице с него. Очите му блестяха от потиснат гняв.

— Политиката е нещо кърваво, Юлий. По-добре да го научиш сега, отколкото когато ще е прекалено късно. Чаках твърде дълго, за да се разправя с тях. Постарай се да не допуснеш същата грешка.

Влязоха в сградата на сената, едновременно и все пак поотделно.