Кон Игълдън
Земя на славата (45)

Глава 43

В палатката цареше полумрак — гореше само една лоена свещ, за да може Адан да пише. Но той не пишеше, а гледаше Цезар, който лежеше на една пейка да му превържат ръката. По старата превръзка имаше кръв и платът беше мръсен — превръзката беше взета от мъртвец. Юлий изръмжа, когато лекарят дръпна да стегне възела. За момент очите му се разшириха от болка и Адан видя, че са помътнели от изтощение.

Лекарят събра инструментите си и излезе — откъм вратата полъхна свеж въздух и свещта потрепна. Адан погледна думите, които беше записал, и му се прииска Юлий да поспи. Всички бяха гладни и зимата беше изтощила и Цезар. Кожата му беше пожълтяла, а под очите му имаше тъмни кръгове, което му придаваше вид на смъртник.

Реши, че Юлий е заспал, и започна да събира нещата си, за да се измъкне, без да го буди. И замръзна, когато Юлий вдигна ръце и избърса потното си лице.

— Къде спрях? — попита Юлий, без да отваря очи. Гласът му беше прегракнал и немощен и накара Адан да потрепери.

— Аварикум. Лечителят дойде, когато пишех за последния ден.

— А, да. Готов ли си да продължим?

— Ако искаш, господарю. Но може би ще е по-добре да те оставя да си починеш.

Юлий почеса небръснатата си брадичка.

— Аварикум дойде скоро след избиването на трите кохорти под командването на Берик. Пишеш ли това?

— Да — прошепна Адан. За своя изненада усети как на очите му лютят сълзи — не можеше да си ги обясни.

— Нападнахме. Не можех да задържа мъжете след това, което бяха видели. Но не се и опитах. — Юлий спря. Дъхът му излизаше като грубо съскане.

— Само осемстотин оцеляха, Адан. Запиши истината. От четирийсет хиляди мъже, жени и деца само осемстотин оцеляха, когато приключихме. Изгорихме града и взехме всичкото зърно от хамбарите. Но пак на всичките ми войници им се брояха ребрата. Верцингеторикс се беше придвижил напред естествено и всеки град, до който стигахме, беше унищожен. Подкарваше стадата пред себе си и не оставяше нищо, освен птици и зайци, ако можехме да ги уловим. За да храня четирийсет хиляди мъже, Адан. Без запасите на Аварикум щяхме да сме свършени.

— Разбивахме ги отново и отново всеки път, когато ги настигнехме в равнината, но всички племена на Галия се бяха присъединили към него и той всеки път беше с по-голяма армия от нашата — продължи Цезар. — Берик беше убит през третия месец — или четвъртия, не мога да си спомня. Собствените му нередовни войници го хванаха в засада. Не открихме тялото му.

Юлий замълча: спомняше си как Берик беше отказал да повярва, че мъжете, които е обучавал, ще го убият. Беше честен човек и беше платил с живота си за честността си.

— Верцингеторикс се придвижи на север към Герговия и когато дойде пролетта, видях как моите войници ядяха зелени кълнове, докато не повърнеха. Въпреки това унищожавахме армиите, които се осмеляваха да се изправят срещу нас. Брут и Октавиан се справиха добре, но броят, Адан… Всяко племе, което бяхме нарекли приятели, се беше вдигнало срещу нас и имаше моменти, когато… Не. Изтрий това, съмненията ми не трябва да бъдат записвани… Не можехме да го уморим от глад в Герговия, а бойците ми ставаха все по-слаби. Бях принуден да се придвижа на запад, за да събера провизии, и въпреки това едва успяхме да намерим достатъчно, за да не умрем от глад. Верцингеторикс изпрати войска срещу нас и тя ни нападаше нощем. Изминах хиляда мили през последната година, Адан. И видях смъртта да върви с мен.

— Но сега го хвана в капан в Алезия — тихо каза писарят.

Юлий с усилие седна, главата му увисна.

— Най-голямото укрепление, което съм виждал в Галия. Град на четири хълма, Адан. Да, улових го в капан. И гладуваме навън, докато той ни чака да измрем.

— От юг вече карат зърно и месо. Най-лошото свърши.

Юлий потрепери — толкова леко, че можеше да се приеме и за дишане.

— Може би. Запиши сега. Построихме около Алезия осемнайсет мили окопи и укрепления. Издигнахме три огромни могили, толкова високи, че да можем да построим наблюдателници. Верцингеторикс не може да избяга, поне докато ние сме тук — а ние ще останем тук. Нашите пленници говорят за него като за цар на всички гали и докато той не умре или не го заловим, галите ще продължат да се бунтуват. Посичаме ги с хиляди, но те ще се вдигат на бунт всяка пролет, докато царят им не умре. Нека в Рим знаят, Адан. Нека разберат какво правим тук.

Платнището на палатката се отметна и влезе Брут. Погледна Адан и попита:

— Как е Юлий?

— Жив съм — чу се гласът на Цезар, почти като шепот.

— Трябва да излезеш навън. Съгледвачите се върнаха. Идва армия гали.

Юлий го погледна със зачервените си очи — изглеждаха повече мъртви, отколкото живи. Изправи се и се олюля от изтощение. Брут му помогна да си сложи бронята и червения плащ — мъжете трябваше да го видят с тях.

— Значи онези, които избягаха от крепостта, са имали за задача да доведат армия — промърмори Цезар, докато Брут връзваше нагръдника за металните ленти около врата. И двамата бяха мръсни и воняха на пот. Адан беше впечатлен от нежността, с която Брут обърса бронята с един парцал, а после подаде на Юлий меча му. Без да каже и дума, Адан взе червения плащ от закачалката и помогна на Брут да го сложи на раменете на генерала. Може и да си въобразяваше, но в бронята си Юлий сякаш стоеше по-изправен.

— Събери съвета, Брут, и доведи съгледвачите. Ще се бием и в двете посоки, ако трябва, за да довършим този цар.

— И после ще се приберем вкъщи? — попита Брут.

— Ако оцелеем, приятелю. После най-накрая ще се приберем вкъщи.

 

 

Съветът се събра. Всички бяха прекалено уморени, за да говорят. Опожарената земя и месеците война, откакто се бяха върнали от Британия, бяха изтощили всички, а сега този последен удар ги беше докарал до границата на отчаянието.

— Вече сте чули новините от съгледвачите и има съвсем малко, което мога да добавя — каза Юлий. Беше взел манерка скъпоценна вода от един от пазачите и сега отпи, за да отмие вкуса на прах в гърлото си. — Войниците най-после ядат, въпреки че запасите са малко и с лошо качество. Без полученото от нашите заселници щяхме да имаме още по-малко. Галите са събрали всички племена срещу нас, дори конницата на едуените се присъедини към тях. Морбен най-после ме предаде.

Юлий замълча и потърка лицето си.

— Ако съгледвачите са прави, имаме много малък шанс да оцелеем в битката. Ако питате мен, ще опитам достойна капитулация и спасяване на живота на нашите легиони. Верцингеторикс ни показа, че не е глупак. Ще ни позволи да се върнем през Алпите с нашите заселници. Такава победа ще го затвърди на позицията му като върховен цар и мисля, че ще приеме. Това ли искате?

— Не — каза Домиций. — Бойците няма да приемат такова поведение нито от нас, нито от теб. Нека дойдат, Цезар. Ще ги разбием.

— Той говори и от мое име — добави Рений.

Всички закимаха и Юлий се усмихна на верността им.

— Тогава или ще оцелеем, или ще се провалим при Алезия, приятели. Горд съм, че ви познавам. Ако боговете кажат, че това е краят, така да бъде. Ще се бием до последно.

Усмихна се замислено.

— Може би трябва да използваме част от питейната вода, та утре да изглеждаме като римляни. Донесете картите. Ще направим план как да унижим племената още веднъж.

 

 

Верцингеторикс стоеше на високите стени на Алезия и гледаше към равнината. Към тях идваха безчет факли.

— Това Мадок ли е? — напрегнато попита Брай.

Царят погледна по-малкия си брат и го стисна за рамото във внезапен прилив на обич.

— Кой друг може да е? Доведе армиите на Галия, за да ги пометем. — Наведе се по-близо към него. — Водачите на арверните са истински мъже и не могат да бъдат победени, нали?

Брай му се усмихна.

— Бях започнал да губя надежда. Не ни е останала храна за повече от месец…

— Тогава им кажи тази вечер да се наядат добре. Утре ще видим римляните разбити, ще си проправим път през техните крепости и стени и ще си върнем Галия. И следващите поколения няма да видят повече легиони.

— И ти ще бъдеш цар? — попита Брай.

Верцингеторикс се разсмя.

— Аз съм цар, братчето ми. Цар на велик народ. Сега, когато племената си спомниха повика на кръвта, нищо на света не може да ни спре. Със зората всичко това ще свърши и ще сме свободни.

 

 

В първите сивкави лъчи видяха лагера на галските конници — простираше се на цели три мили. Чуха и радостните викове на защитниците на Алезия — галите бяха видели пристигналата подкрепа.

Въпреки че наближаваше лято, сутринта беше студена. Храната, докарана от римската провинция в подножието на Алпите, беше първото топло ядене от дни и войниците я изядоха бързо — много дори облизаха канчетата.

Римските укрепления около Алезия бяха достатъчно високи, за да накарат галите да спрат и да обмислят как да нападнат. Издигаха се на двайсет стъпки и зад и върху тях бяха разположени четирийсет хиляди от най-добрите пешаци на света. Това не беше лесен противник дори при огромния брой хора, които беше събрал Мадок.

Самият той не знаеше колко точно са бойците му — знаеше само, че никога не е виждал такава армия, събрана на едно място. Но въпреки това беше предпазлив, тъй като Верцингеторикс го беше предупредил да внимава, когато се измъкна от Алезия, за да събере племената.

— Не забравяй хелветите — напомни му той.

Дори когато врагът ги превъзхождаше многократно, римляните бяха победили всяка армия, изправила се срещу тях. Оцелелите римляни пък, събрани тук, бяха ветерани — а те най-трудно можеше да бъдат убити. На Мадок му се искаше брат му да е с него, за да направлява конниците. Усещаше критичните погледи на бойците си и това го притесняваше. Знаеше, че брат му е по-добър цар, отколкото би бил той. Той нямаше да успее да обедини племената — нещо, което не се беше случвало от хиляда години. Старите вражди бяха забравени и в крайна сметка племената бяха изпратили най-добрите си мъже, за да помогнат на върховния цар да счупи гръбнака на римските нашественици.

Сега всичко зависеше от неговите думи и десетки хиляди ги очакваха.

 

 

Юлий се качи на хълма, за да се обърне към мъжете, които предвождаше вече девет години. Познаваше стотици от тях по име. Огледа редиците и видя десетки познати лица — всички го чакаха да заговори. Знаеха ли колко е напрегнат? Беше споделял с тях лишенията на походите и опасността на битките. Бяха го виждали да полага повече усилия от всеки от тях, да върви с дни, без да спи, докато не му останеше нищо друго, освен желязната воля, която го крепеше на крака.

— Няма да искам от вас да се биете за Рим! — изрева той. — Какво знае Рим за нас тук? Какво разбира сенатът от това какви сме ние? Търговците в домовете си, робите, строителите и курвите не са били с нас в нашите сражения. Когато мисля за Рим, не мога да мисля за тях — те са толкова далече. Моите братя са тези, които виждам пред мен.

Думите идваха лесно. Обичаше тези хора. Не би могъл да обясни тази връзка на някой непознат, но не беше и необходимо. Те го познаваха такъв, какъвто е. Бяха го виждали и ранен, и изтощен след дълъг поход. Всеки от мъжете пред него си спомняше моментите, когато беше говорил пред тях, и това означаваше много повече от сребърните монети, с които им плащаше.

— Няма да ви карам този последен път да се биете за Рим. Ще го поискам за себе си — каза той и те вдигнаха глави още по-високо, когато го чуха, а по редиците се понесоха одобрителни възгласи.

— Кой би се осмелил да се нарече Рим, докато ние все още сме живи? Градът е само камъни и мрамор без нас. Ние сме неговата кръв и неговият живот. Ние сме неговият смисъл! — Юлий махна с ръка към ордите на галите и продължи: — Чест е да видиш толкова много мъже, тръгнали срещу нас! Те знаят нашата сила, легиони мои! Знаят, че нашият дух е непобедим. И ще ви кажа, че ако бях сред техните редици, щях да се изплаша от това, което виждам. Щях да се ужася. Защото те не са като нас. Александър щеше да се гордее да крачи с вас, както се гордея аз. Щеше да се гордее да види мечовете ви, вдигнати в негово име. — Пак се взря в редиците и видя, че Рений го гледа.

— Когато сърцата и ръцете ни са уморени, ние пак продължаваме — извика Юлий. — Когато коремите ни куркат и умираме от жажда — пак продължаваме!

Спря и се усмихна.

— И запомнете едно, приятели. Ние сме истински войници. Хайде да я пометем тая сбирщина!

Войниците удариха мечовете в щитовете си и изреваха одобрително.

— На стените! Идват! — извика Брут и всички се втурнаха към позициите си.

Юлий остана още миг на хълма, изпълнен с гордост от войниците си.

 

 

Мадок потръпна. Когато само преди месец бе избягал от Алезия, римляните прокопаваха първите окопи. А сега стените бяха високи… и покрити с войници.

— Да изгорим портите и кулите им! — заповяда той и видя как пламват хиляди факли. Пукането на пламъците беше знак за война и сърцето му заби по-бързо. Но въпреки това се притесняваше, като гледаше високите укрепления. Конете не можеха да преодолеят такава преграда. Ако римляните не бъдеха подмамени навън, загубите щяха да са ужасни.

Усещаше хилядите очи върху себе си. Вдигна дългия си меч и посочи към римските сили. Любимите му арверни бяха готови на десния фланг. Знаеше, че те ще последват заповедите му. Искаше му се да е така уверен и в останалите в разгара на битката, но се боеше, че когато започнат да падат, ще изгубят и малкото дисциплина, която беше успял да им внуши.

Вдигна юмрук, с рязко движение го спусна и пришпори коня си в галоп, за да ги поведе. Грохотът зад него заглуши всичко друго, а после галите изреваха. Конете летяха към стените.

 

 

— Катапулти, готови! Гюлета, скорпиони — готови! Чакайте роговете! — изкрещя Брут. Римляните не бяха бездействали през нощта и сега всички военни машини бяха готови да разбият огромната армия на галите. Всички очи на стената наблюдаваха как ордата препуска към тях, лицата на бойците светеха от напрегнато очакване.

Бяха запалили огромни пънове, накиснати в масло. Задушаващият дим, който вдигаха, не намаляваше ентусиазма на мъжете, готови да ги запратят върху главите на галите.

Брут прецени разстоянието и потупа най-близкия тръбач по рамото. Прозвуча дълъг сигнал и камъни и желязо полетяха във въздуха.

 

 

Мадок за момент затвори очи и се помоли. Чу трясъка и тътена наоколо, чу и виковете на поразените бойци. Отвори очи, изненадан, че е жив, и изрева — отчасти от радост от това. Сред племената се бяха отворили пролуки, но се затвориха, когато разстоянието до легионите намаля. Кръвта на галите кипеше.

Бойците му хвърлиха копията си с цялата ярост на хора, оцелели от удара на римските машини. Копията се извисиха над стените и преди да паднат, Мадок вече беше стигнал до дълбокия ров, който опасваше римските укрепления. Трийсет хиляди от хората му скочиха от седлата и се закатериха — забиваха мечовете си в пръстта, за да прескочат шиповете, които трябваше да ги спрат.

Докато се катереше, Мадок гледаше легионерите над себе си. А после, без предупреждение, земята под него поддаде и той се срина надолу. Изкрещя от яд и се закатери отново, но чу пукането на пламъци и видя как римляните вдигат нещо огромно над ръба и го пускат върху него. Опита се да отскочи, но нещо го повали в хаос от кости и тъмнина.

 

 

Юлий наблюдаваше от стените. Първото нападение беше разколебано и той заповяда бойните машини да стрелят отново и отново — пъновете и камъните чупеха краката на конете. Портите горяха, но това нямаше значение — той нямаше намерение да ги чака да паднат.

По цялата дължина на укрепленията римските легиони разбиваха тези, които стигаха до тях. Стотици трупове лежаха вече под стената и Юлий се поколеба. Знаеше, че войниците му не могат дълго да се бият с такава скорост — все пак бяха доста отслабнали. Галите обаче явно бяха решили да не отстъпват пред римските оръжия.

Хилядите конници се трупаха пред римските позиции, газеха собствените си хора. Юлий се страхуваше, че ако изпрати легионите навън, те ще бъдат погълнати. Накрая взе решение и викна:

— Октавиан. Изведи извънредните. Десети и Трети ще са зад теб — точно както действахме срещу бритите.

За момент погледите им се срещнаха и Октавиан отдаде чест.

Отвориха портите. Те вече горяха, но извънредните препуснаха през пламъците, за да смажат врага. Десети и Трети тръгнаха след тях.

Това беше опасен момент. Ако извънредните не успееха да отблъснат галите, легионите, които бяха готови за атака, нямаше да могат да се придвижат напред. Юлий се взираше в пушека — следеше знамето на легиона сред кипящото море от племена. Видя го как пада и как някой отново го вдига. Дванайсети легион беше готов да излезе, но Юлий не знаеше дали да заповяда атака.

Погледна към укрепленията на Алезия — оттам непрекъснато ги наблюдаваха дали ще нападнат. Колко хора можеше да остави в резерва? Ако Верцингеторикс тръгнеше срещу него, легионите му щяха да се провалят, притиснати от две страни. Не биваше да позволи това да се случи.

Рений както винаги стоеше до него, готов да вдигне щита си над главата му. Изглеждаше пребледнял и остарял, но както винаги бдеше за възможна опасност.

Десети започна да напредва през ордата гали и Юлий прецени, че е време, и извика:

— Дванайсети и Осми — напред!

Десет хиляди души тръгнаха напред като един.

В битката вече имаше четири легиона. Юлий изпрати още един и остави само толкова хора, колкото да пазят стените. Тръбачите стояха и чакаха. Цезар ги погледна твърдо и нареди:

— Щом ви кажа, свирите отстъпление.

Галите отстъпваха. Юлий чакаше.

— Отстъпление! Бързо! — извика най-после. Гледаше бойното поле. Легионите бяха стигнали надалече, но той знаеше, че ще се оттеглят организирано, стъпка по стъпка — като продължават да убиват.

Галите напредваха като мътен порой, във водовъртежи от крещящи умиращи мъже. Легионите бавно си проправяха път назад. Накрая първите влязоха на бегом зад стените и започнаха да се подиграват на врага.

Юлий погледна към катапултите. Цялата галска армия се беше устремила напред и моментът беше идеален, но той не се осмеляваше да заповяда стрелба, преди да е сигурен, че легионите му са се прибрали.

Не забеляза хвърлените копия, но Рений ги видя и вдигна щита си, да отбие металните остриета. И изведнъж изпъшка и Юлий се обърна, за да види какво става. Пребледня, когато видя, че Рений е пронизан във врата.

— Прибрахме се, господарю! — изкрещя тръбачът. — Можем да стреляме!

Юлий гледаше как Рений пада.

— Трябва да стреляме, господарю! — повтори тръбачът.

Юлий почти не го чуваше, но махна с ръка и огромните катапулти изтрещяха. Тонове камъни и желязо пометоха конниците на галите. Хиляди бяха повалени.

Настана суматоха, после галите се отдръпнаха. Юлий обаче не чуваше радостните възгласи на хората си. Затвори изцъклените очи на Рений. Не му беше останала вече никаква тъга. За негов ужас ръцете му започнаха да треперят, усети в устата си метален вкус.

Октавиан дотича и викна:

— Да ги ударим пак? Готови сме.

Юлий го погледна объркано. Не можеше да получи пристъп пред всички. Не можеше да си го позволи. Мъчеше се да отрече това, което се случваше. От години не беше имал пристъпи. Не можеше да го позволи. Със силата на цялата си воля се изправи. Олюля се. Свали си шлема и се опита да си поеме дъх, но болката в главата му само се усили и пред очите му се появиха искри. Октавиан се намръщи, като видя стъклените му очи.

— Легионите чакат, господарю. Готови са отново да се хвърлят в бой, ако заповядаш.

Юлий отвори уста, за да заговори, но не успя. Строполи се на земята и Октавиан скочи, за да го улови. Без да обръща внимание на тялото на Рений, изкрещя на тръбача да намери Брут.

Брут пристигна в стремглав бяг и пребледня, като разбра какво става.

— Изнесете го, бързо — каза той на Октавиан. — В палатката му. Бързо, преди хората да видят.

Вдигнаха гърчещия се Цезар — беше олекнал от месеците на глад и война — и го замъкнаха в палатката му.

— Какво ще правим? — попита Октавиан.

Брут взе металния шлем от скованите пръсти на Юлий и го вдигна.

— Свали му бронята. Прекалено много хора видяха да го внасяме тук. Трябва да го видят да излиза.

 

 

Мъжете се развикаха, като видяха Брут да излиза, облечен с бронята и с шлема на приятеля си. Зад него Юлий лежеше гол на земята: Октавиан беше усукал парче от туниката му и го беше натикал между зъбите му, за да не си прехапе езика. Юлий се гърчеше и трепереше.

Брут изтича на стената и видя, че галите все още са объркани от втория залп на катапултите. Легионите го гледаха и чакаха заповедите му. За миг го обзе паника. Откакто беше стъпил в Галия, не беше командвал сам. Юлий винаги беше до него.

Огледа се отчаяно. Не можеше да измисли никаква стратегия, освен най-простата. Да отвори вратите и да избива наред. Юлий не би го направил, но Брут не можеше да гледа как хората му умират.

— Намерете ми кон! — извика той. — Никакви резерви! Всички напред!

 

 

И Брут поведе легионите. Това беше единственият начин, който знаеше.

Галите се разпиляха в хаотичен страх, изплашени, че може отново да бъдат подмамени и разбити от бойните машини.

— Бягайте, мръсници, бягайте! — изкрещя диво Брут.

Легионите изреваха и тръгнаха напред. Нищо не можеше да ги спре.