Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Легионерите, които пазеха стените на Ариминум, бяха добре защитени от студа. С падането на нощта намятаха върху броните си дебели плащове и увиваха лицата си с шалове.

По цялата каменна стена се палеха мангали и на легионерите се разрешаваше да се скупчват около тях, за да се топлят. Повечето бяха новобранци, събрани от градовете на юг, за да заместят мъжете, които се биеха за Цезар в Галия, и младостта им се проявяваше в подхвърляните шегички и забраненото вино, което си носеха на пост.

Самият град беше работническо селище и след падането на нощта се виждаха малко светещи лампи. Преди зазоряване улиците отново се изпълваха с каруци и продукция от корабите. Търговците хапваха топла храна срещу някоя и друга бронзова монета по пътя си към още един ден, а легионерите по стените биваха освобождавани.

Обърнат с гръб към смълчания град, един от пазачите погледна в далечината и се втренчи в тъмното.

— Май чух конски тропот.

Другите двама се изправиха и застанаха до него. Заслушаха се в пълната тишина — и наистина чуха нещо. Шумът сякаш идваше от по-далече в странната тишина над замръзналата земя.

Най-младият пазач присви очи, размърда глава и се вслуша. Отвъд стените нямаше нищо, освен мрак и въпреки това той можеше да се закълне, че нещо в тъмнината се движи.

Сенките се очертаха по-ясно и младият легионер вдигна ръка и посочи:

— Там! Ездачи… Не мога да кажа колко са.

Останалите нямаха толкова остро зрение и само зяпаха натам, накъдето им сочеше.

— Наши ли са? — попита един малко поуплашено. Съзнанието му беше изпълнено с представи как варварски племена нападат стените на града и студът му се стори толкова силен, че потрепери.

— Не мога да кажа. Да извикаме ли Старата костенурка?

Въпросът накара тримата млади войници да замълчат. Възможността да се приближават ездачи беше едно, но ако събудеха центуриона заради фалшива тревога, направо си търсеха белята.

Терас беше най-възрастният от тримата. Нямаше по-голям опит от останалите, защото се беше присъединил към легиона на по-зряла възраст, след като не беше успял да си намери късмета като търговец. Въпреки това те го погледнаха с очакване, както бяха свикнали да правят при въпроси, свързани с пари и млади жени. Той не знаеше много и по двата въпроса, но излъчваше някаква мъдрост, която впечатляваше по-младите новобранци.

Докато тримата се колебаеха, ездачите се приближиха. Нощният вятър караше дългите знамена да плющят.

— Добре. Върви го доведи — каза Терас и притеснено захапа долната си устна.

— Отворете! — извика някакъв глас под тях. Пазачите застанаха мирно, както бяха научени.

— Затворено е. Елате сутринта, по светло, да ви видим що за типове сте — отвърна един от часовите, а другарят му едва потисна смеха си.

— Ще те намеря аз, шегобиецо, и ще те ритам в задника, докато се насереш — отвърна същият глас, в който се усещаше и раздразнение, и веселост. — Отваряйте портата!

Терас се обърна към мъжете, които бяха долу при резето. Имаше моменти, когато му се искаше да си беше останал търговец, въпреки че бе изгубил наистина много пари.

— Отворете — каза той. Младите мъже долу се размърдаха притеснено.

— Не трябва ли да изчакаме да…

— О, отваряйте. Студено е, а те са римляни. Ако бяха варвари, щяха ли да ни чакат да приключим спора си?

Към края гласът му се извиси в крясък, а ядът явно им влияеше повече от всичко, така че те бързо отвориха.

Брут влезе пръв, слезе от коня си и подаде юздите на най-близкия пазач.

— Добре. Къде е оня веселяк? Още ли е горе на стената?

Още един ездач мина през портата — също толкова увит, колкото и пазачите по стените. Терас видя как мъжете зад него го изчакваха търпеливо да мине през портите. Явно беше важна особа — Терас усещаше важните особи отдалече.

— Нямаме време — каза високо мъжът. — И без това закъснях.

Брут се метна на седлото. Офицерът не го изчака, а заби пети в хълбоците на коня и пое по тъмните улици. Останалите го последваха без дума.

Докато Костенурката се изкатери на стената, Терас вече беше преброил пълна центурия. Портата отново беше здраво залостена и младите пазачи отново заеха позициите си, без да се осмеляват да срещнат погледа на центуриона.

Костенурката беше ветеран и ако се вярваше на всички истории, които се разказваха за него, беше участвал във всички по-големи битки след Картаген. Въпреки факта, че това би го направило поне на няколко века, той говореше за тези времена, сякаш лично беше участвал в тях, с ясното подразбиране, че само неговото участие е спасило републиката от нашественици, лоша дисциплина и дори чума. Каквато и да беше истината, той беше вечно в лошо настроение, че са му дали зелени новобранци, които да превърне в нещо подобно на легионери.

— Ти, ти и… ти — каза мрачно старият войник и посочи накрая Терас. — Не знам какво си мислите, че направихте тази нощ, но утре ще копаете нужници по пътя Фамена. Това го знам.

И без повече думи се смъкна надолу по хлъзгавите стълби, като ругаеше през зъби. Терас усещаше сладкия мирис на виното в дъха му още доста време, след като Костенурката си беше отишъл.

Младият легионер, който беше отговорил на Брут, отвори уста да каже нещо.

— Мълчи, че ей сега ще те удуша! — изръмжа Терас.

 

 

Юлий намери мястото на срещата без особена трудност. В кодираното си съобщение Крас говореше за мястото, където някога бяха планирали победата над Спартак. Въпреки че не беше виждал Ариминум от десетилетие, градът просто беше непроменен, а и къщата на пустата улица край доковете беше единствената, в която се виждаше светлина. Беше се опитал да запази всичко в тайна, доколкото може. Напусна Галия без предупреждение, за да изпревари информаторите, и се движи с най-голямата възможна скорост, придружен само от една центурия от Десети. Изминаха първите шейсет мили за малко повече от десет часа и после мъжете почнаха да се оплакват, че искат по-дълги почивки, а не само за храна и вода. Когато се увери, че дори най-бързите шпиони трябва да са останали зад тях, той позволи по-бавен ход през проходите на Алпите — и наистина едва ли можеха да се движат по-бързо в хапещия студ и редкия въздух. Когато приключиха спускането, Юлий беше убеден, че който и да ги е следил, трябва да изчака до пролетта.

Остави Брут и центурията да блокират пътя и тръгна към пората, която си спомняше от предишната кампания.

Отвори му мъж, когото не познаваше, и Юлий се зачуди дали не е собственикът на къщата.

— Да? — попита мъжът. Гледаше го безизразно.

— Галия — отвърна Юлий и мъжът отстъпи, за да му направи път.

Юлий чу пукането и съскането на огромния огън още преди да влезе в стаята. Помпей и Крас се изправиха, за да го посрещнат, и той усети прилив на привързаност и към двамата, когато си стиснаха ръцете. Двамата сенатори явно също го усетиха и усмивките им бяха искрени.

— Мина доста време, приятелю. Доведе ли сина ми? — попита Крас.

— Да, както ме помоли. Да го повикам ли?

— Не и преди да поговорим — каза с нежелание Крас. — На масата има храна, а при огъня греяно вино. Ела, седни и се стопли.

Юлий усети пристъп на вина, като си помисли за хората си, които трепереха навън. Крас беше настоял да се срещнат насаме, но въпреки това хората му имаха нужда от храна и подслон преди сутринта. Зачуди се колко ли от тях могат да се поберат в пристройките на къщата или дали ще трябва да спят в оборите.

— Отдавна ли сте в града? — попита Юлий.

— От няколко дни — отвърна Крас. — Но е достатъчно дълго и ще трябва да се връщам в Рим. Радвам се, че дойде.

— Как да не го направя след това странно писмо? Пароли и нощни походи през севера. Наистина много вълнуващо. — Юлий се усмихна. — Да ви кажа, предпочитам през зимата да съм тук, а не в Галия. Нямате представа колко е студено там.

Двамата бивши консули се спогледаха и Юлий видя, че много от противоречията между тях са се изгладили с времето. Изчака търпеливо да му съобщят причината за срещата, макар че сега, когато вече беше дошъл, нито един от тях явно не беше сигурен как да започне. Юлий задъвка парче студено агнешко и зачака.

— Спомняш ли си нашето споразумение? — най-после каза Помпей.

Юлий кимна.

— Естествено. И двамата го уважавахте, също като мен.

Помпей изръмжа в знак на съгласие.

— Но времената се променят. Трябва да преразгледаме условията.

— Приемам — отвърна Юлий. — Знам, че има нови консули и се чудите дали все още има полза да сте свързани с мен. Кажете ми от какво имате нужда.

Крас сухо цъкна с език.

— Винаги си толкова директен, Юлий. Е, добре. Сенатът се промени много през годините, когато ти беше далече.

— Знам — отвърна Цезар и Крас се усмихна.

— Да, сигурен съм, че имаш собствени източници. Водят се разговори да те извикат от Галия, знаеш това. Твоите атаки отвъд Рейн не ти направиха услуга пред сенаторите. Никога не ти е било възлагано да покоряваш германските племена и Помпей беше доста притеснен, докато те защитаваше.

Юлий сви рамене.

— Е, имате моите благодарности. Все пак сметнах за необходимо да задържа Рейн като граница.

Помпей се наведе напред и приближи ръцете си към огъня.

— Знаеш колко са капризни, Юлий. Една година те приветстват, на следващата искат главата ти. Винаги е било така.

— Ще може ли да предотвратиш призоваването? — попита Юлий. Опитваше се да е абсолютно спокоен. Много зависеше от отговора.

— Точно затова сме тук, Юлий — отвърна Помпей. — Искаш времето ти в Галия да бъде удължено, а аз мога да ти дам това, което желаеш.

— При първоначалната ни уговорка не се споменаваше за срок — напомни му Цезар.

Помпей се намръщи.

— Но сега ситуацията е променена. Вече не си консул и никой от нас не може да се кандидатира през следващите години. Има прекалено много нови хора в сената, които те знаят само като пълководец някъде невъзможно далече. Очакват някакъв край на докладите ти, Юлий.

Цезар го погледна спокойно и не отговори.

— Оголи севера, когато отведе легионите на Ариминум — изсумтя Помпей. — Това ти струва голяма част от подкрепата, а дори и сега сме далече от засилване. Кредиторите ти се опитват да те преследват чрез сената. Имаше дори предложение да те съдят, защото си убил Ариовистус. Заради всички тези неща могат да решат да оставиш командването и да се прибереш.

— И каква цена ще искате, за да остана? Дъщеря ми вече ти е обещана — тихо каза Юлий.

Помпей се насили да се усмихне и Юлий забеляза колко е уморен. Крас заговори първи:

— Ти разбираш, Юлий. Радвам се. За мен цената на подкрепата ми е връщането на сина ми, за да оглави моя легион. Помпей ще ми осигури провинция и аз ще продължа да обучавам сина си там, след като ти си го тренирал. Той говори добре за теб в писмата си.

— Къде си решил да отидеш? — попита Юлий с искрен интерес.

— В Сирия. Хората от Парта отказаха да позволят на корабите ми да търгуват с тях. Но с легион човек може да отиде и там, където никой обикновен търговец не се осмелява.

— Царят на търговците — измърмори Юлий и Крас се усмихна и каза:

— И царете имат нужда от добри легиони.

Юлий се обърна и погледна Помпей.

— Значи Крас иска да подчини Сирия на Рим. Давам сина му да води войската. С какво обаче мога да задоволя нуждите на Помпей? Чух, че Клодий и Милон създават размирици по улиците. Искаш ли моята подкрепа? Би могъл да я имаш. Ако имаш нужда от мен да гласувам за теб като диктатор, ще се върна с Десети, за да се погрижим за това, което ще се случи после, каквото и да е то. Имаш думата ми, че ще го направя. Все още имам приятели в Рим.

Помпей се усмихна сухо.

— Липсваше ми твоята енергичност в града, Юлий. Наистина. Не, оправих се с Клодий, а Милон вече не е такава сила. Нуждите ми са по-прости.

Погледна отново Крас. Юлий се чудеше на приятелството, което се беше появило помежду им. Странно колко много се променят хората с годините. Юлий никога не би повярвал, че двамата могат да са повече от съюзници по неволя, и то в най-добрия случай. Но те се чувстваха толкова добре заедно, сякаш бяха братя. Зачуди се дали Помпей изобщо е научил истината за участието на Крас в заговора на Катилина. Е, в Рим винаги имаше тайни.

— Трябва ми злато, Юлий — каза Помпей. — Крас ми каза, че си открил огромно богатство в Галия, много повече, отколкото градът някога е събирал като данъци и такси.

Цезар погледна Крас с интерес и се зачуди колко ли точни са приблизителните оценки на източниците му. Помпей продължи:

— Личните ми доходи не са достатъчни, за да възстановя града, Юлий. Части от него бяха унищожени при размириците, а сенатът няма пари. Ако ти имаш, те ще бъдат използвани за довършване на храмовете и къщите, които сме започнали.

— Крас със сигурност би могъл да ти осигури тези пари — каза Цезар.

Помпей се изчерви и се сопна на Крас:

— Казах ти, че не искам да дойда като просяк!

Крас сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Това не е заем, Юлий, а подарък. — Усмихна се напрегнато. — Никога не съм можел да разбера защо парите са такава неудобна тема за много хора. Нещата са съвсем прости. Съкровищницата на сената не е достатъчно пълна, за да осигури милионите, необходими за възстановяването на някои части на града. Още един акведукт, храмове, нови улици. Помпей не иска да трупа нови дългове, дори към мен.

Юлий се замисли за корабите — и за тях трябваха пари. Подозираше, че Помпей не знае пълното съдържание на писмото, което му беше изпратил Крас, но поне беше дошъл подготвен. Понякога безцеремонността на Крас беше истинско спасение.

— Разбирам — отвърна той. — Но в замяна искам на Десети и Трети да се заплаща от сената. Не мога да продължавам да им давам заплати от собствената си кесия.

Помпей кимна и каза:

— Това е… приемливо.

Юлий взе още едно парче студено месо от масата и го задъвка. После каза:

— Ще искам това да се потвърди писмено, разбира се. Още пет години в Галия, с толкова твърди условия, колкото можеш да осигуриш. Не искам да предоговарям условията следващата година. Крас, синът ти е готов да командва. Съжалявам, че се налага да загубя толкова добър офицер, но такова беше споразумението ни и ще го удържа. Желая ти късмет с новата ти провинция. Повярвай ми, не е лесна задача да проправяш нови пътища за Рим.

Помпей не каза нищо, но Крас усмихнато заговори и вместо него:

— Ами златото, Юлий?

— Чакайте тук — отвърна Цезар и се изправи.

Върна се с Публий и Брут. Тримата с усилие носеха дълъг кедров сандък, вързан с железни въжета. Когато влязоха, Помпей и Крас се изправиха и Крас прегърна сина си. Юлий отвори сандъка и извади шепа жълти монети. Дори Крас бе толкова впечатлен, че пусна сина си и заопипва монетите.

— Докарал съм още три такива, приятели. Повече от три милиона сестерции, според теглото им. Достатъчни ли са?

Помпей също не можеше да откъсне поглед от скъпоценния метал.

— Да — каза той. Гласът му беше съвсем малко по-силен от шепот.

— Значи се споразумяхме? — каза Юлий, като местеше поглед от единия към другия. И двамата сенатори кимнаха.

— Чудесно. Ще ми трябват стаи за хората ми за тази нощ, тук или в някоя странноприемница. Ако можете да ми препоръчате. Те са си спечелили правото на топла храна и баня. Ще се върна тук на зазоряване, за да уточним подробностите заедно.

— Има още нещо, което може да те заинтересува, Цезар — каза Крас. Очите му блестяха. Погледна Брут, докато говореше, после сви рамене. — Една особа пристигна с нас от Рим. Ще те заведа при нея.

— Води тогава — съгласи се Юлий и последва Крас в студените коридори на къщата.

Помпей като че ли се чувстваше неудобно. Публий усети това, изкашля се и се обади:

— Да донесем останалото злато, консуле, с твое разрешение.

— Добре — отвърна Помпей, взе плаща си от закачалката до вратата и излезе със сина на Крас и с Брут в нощта.

 

 

Крас взе една лампа от стената и поведе Юлий по някакъв дълъг коридор.

— Чия е тази къща? — попита Юлий, докато оглеждаше богатата мебелировка.

— Моя — отвърна Крас. — Собственикът беше в затруднение и успях да я получа на чудесна цена.

Юлий знаеше, че собственикът вероятно е бил един от пострадалите от монопола в търговията, който Крас бе получил като част от първоначалното им споразумение. Беше малко заинтригуван, че старият мъж не се опита да поиска удължаване на лиценза си, но пък провинцията, която му беше предложил Помпей, щеше да е достатъчна, за да ангажира времето му. Юлий се надяваше, че Крас е достатъчно разумен, за да остави сина си да вземе решението. Въпреки че харесваше стария сенатор, той изобщо не беше пълководец, докато синът му беше, и то чудесен.

— Тук, Юлий — каза Крас и му подаде лампата.

Юлий видя почти детинското удоволствие на сбръчканото му лице и това го обърка. Отвори, влезе и затвори вратата.

Сервилия никога не бе изглеждала по-красива. Юлий замръзна, когато я видя, после потърси място, където да остави лампата — това внезапно му се стори ужасно трудно.

Стаята беше затоплена — в огромната камина, достатъчно висока, за да застане в нея прав, пламтеше огън. До тях не достигаше и полъх от бушуващия зимен вятър. Юлий се опиваше от вида й… а тя го гледаше, без да продума, легнала на дългата кушетка. Беше с тъмночервена дреха, с цвета на кръв. Юлий не знаеше какво да каже и само я гледаше.

— Ела — каза тя и протегна ръка към него. На китката й звъннаха сребърни гривни. Той пристъпи към нея, ръцете им се докоснаха и той потъна в прегръдката й. Целунаха се. Нямаше нужда от думи.

 

 

Помпей съжаляваше, че е излязъл на студа, но разяждащото любопитство не го напускаше. След като внесоха сандъците със злато, той мина по редицата мълчаливи войници, като съвсем естествено влезе в ролята си на римски офицер. Те бяха застанали мирно и бяха отдали чест веднага щом се появи и сега проверката му беше естествена, почти очаквана.

На практика Помпей се чувстваше отговорен за Десети. Негова беше идеята Първородните да се смесят с един легион, който се беше посрамил в битка, и той изпитваше почти собственически интерес, когато четеше докладите на Юлий пред сената. Легионерите от Десети се бяха превърнали в най-доверените мъже на Юлий и не беше изненада да ги види тук, на тази тайна среща.

Помпей заговори един-двама и те отговориха на въпросите му нервно, гледаха право напред. Трепереха от студ, но стискаха зъби, тъй като не желаеха да проявяват слабост.

Сенаторът спря пред центуриона и го поздрави за дисциплината на хората му.

— Как се казваш? — попита той, въпреки че знаеше.

— Регул, господарю — отвърна мъжът.

— Имах удоволствието да кажа на сената колко добре се справя Десети в Галия. Трудно ли беше?

— Не, господарю — отговори Регул.

— Чух, че легионерите смятат чакането за най-трудната част от войната.

— Това не е проблем, господарю.

— Радвам се да го чуя, Регул. От това, което чух, мечовете ви не са имали възможност да ръждясат. Несъмнено ви предстоят още битки.

— Винаги сме готови, господарю — отвърна офицерът.

 

 

Крас се върна в топлата стая. Синът му беше там и го чакаше. Възрастният сенатор се приближи към него; целият сияеше.

— Толкова бях горд с теб, момче. Юлий спомена името ти на два пъти в докладите до сената. Добре си се справил в Галия. Толкова добре, колкото очаквах. А сега готов ли си да ръководиш легион вместо баща си?

— Готов съм — отвърна Публий.