Кон Игълдън
Земя на славата (23)

Глава 21

Лятото беше дошло и си беше отишло с дългите си напрегнати дни, но зимата все още беше далече. Юлий яхна коня си при портата Квиринал, готов да се присъедини към легиона си на Марсово поле. Огледа се — искаше да запази града в съзнанието си. Колко ли време щеше да го поддържа тази картина в далечна Галия? Пътешествениците и търговците, които бяха посещавали малкия римски лагер в подножието на Алпите, твърдяха, че природата била сурова и било по-студено от всяко известно място. Юлий беше стигнал до границата на кредитите си за кожи и провизии за десет хиляди войници. Знаеше, че впоследствие ще се наложат преизчисления, но не си позволи мисълта за дълговете да развали последните му моменти в неговия град.

Войниците го чакаха в блестящи карета на Марсово поле. Съмняваше се по света да има легион, равен на Десети — Брут беше работил здраво, за да направи от мъжете, които беше събрал, истински бойци. На нито един от тях не беше разрешено да напуска преди края на първата година и те добре бяха оползотворили времето си. Беше доволен от името, което им беше избрал Брут. Трети Галски щеше да се кали в земите, на които беше кръстен.

Брут и Октавиан се качиха на конете си и застанаха до него. Домиций за последен път проверяваше каишите на седлото. Юлий се усмихна на сребърните им брони. И тримата си бяха спечелили правото да ги носят, но изглеждаха необичайно на улицата при портата и вече се беше събрала група хлапета — сочеха ги и ги зяпаха. И съвсем уместно. Всяка част от броните им блестеше толкова ярко, колкото можеше да постигне лъскането с политура и парцал; Юлий беше горд, че язди за Рим с тези мъже.

Ако Саломин беше дошъл с тях, щеше да е идеално. Още едно разяждащо съжаление сред цяло море, понеже не беше успял да убеди дребния боец да дойде с тях в Галия. Саломин беше говорил дълго за римската чест и Юлий беше слушал. Това беше всичко, което можеше да му предложи след срамното отношение на Помпей, но не го беше притискал след първия отказ.

Месеците в сената бяха увеличили надеждите на Юлий — триумвиратът се държеше по-добре, отколкото се беше надявал. Крас господстваше над търговията и огромната му флота вече съперничеше на древните флоти на Картаген. Новоизлюпеният му легион беше изкован в някаква прилична форма от най-добрите офицери на Десети и Помпей можеше да продължи работата и след тяхното заминаване. Тримата с усилие си бяха изградили уважение един към друг през месеците заедно и Юлий не съжаляваше за уговорката помежду им.

След нощта на изборите Бибул изобщо не се появи в сената. В града се ширнаха слухове за тежка болест, но Юлий не наруши мълчанието си за това какво се е случило. Беше удържал обещанието си към децата — изпрати ги в любвеобилни семейства далече на север, където да ги отгледат. Личният му срам, че се е възползвал от мъките им, го накара да им купи свободата, въпреки че това, като капак на всичко останало, доста пресуши финансовите му запаси. За негово учудване тази постъпка му донесе повече удовлетворение, отколкото почти всичко друго в месеците му на консул.

— Брут! — извика някой и го сепна.

Юлий завъртя коня си в кръг, а Брут се разсмя — идваше Александрия. Когато стигна до него, се надигна на пръсти, за да го целуне, но Брут се наведе и я вдигна на седлото при себе си. Юлий отклони поглед. Беше му трудно да не мисли за Сервилия, като гледаше щастието им.

Брут свали Александрия от коня и тя пристъпи към Юлий. Носеше някакъв вързоп. Той вдигна вежди, когато му го подаде, изчервен от притеснение, че е присъствал на нежностите им. Взе вързопа и бавно го развърза. Очите му се разшириха, когато видя шлем, изработен с изключително умение. Беше от полирано желязо и блестеше от масло, но най-странна беше лицевата му част — бе направена така, че да прилича на неговите собствени черти.

С благоговение го вдигна над главата си и после си го сложи, притисна го надолу, докато пасна на мястото си. Прилягаше му като втора кожа. Дупките за очите бяха достатъчно широки, за да вижда добре, а от реакцията на приятелите си разбра, че шлемът е постигнал търсения от Александрия ефект.

— Доста студено гледа — промърмори Октавиан.

Брут кимна, а Александрия се надигна към Юлий и му прошепна:

— Сметнах, че ще пази главата ти по-добре от онзи, който носиш обикновено. Отгоре има и процеп за перо, ако искаш да сложиш. В Рим няма втори като него.

Юлий я погледна през желязната маска; за един болезнен момент пожела Александрия да е негова, а не на приятеля му.

— Чудесен е — каза той. — Благодаря ти. — После се наведе и я прегърна, вдъхна тежкия парфюм, който тя използваше винаги. Внезапно го обзе някакъв импулс и той свали шлема. Лицето му беше зачервено. Легионът можеше да почака. Все още имаше време да посети Сервилия, преди да тръгне.

— Александрия, моля те да ме извиниш — каза Юлий. — Приятели! Имам да свърша нещо в града, преди да се присъединим към войниците.

Домиций веднага скочи на седлото, а двамата други обърнаха конете. Докато Юлий забиваше пети в хълбоците на жребеца си, Александрия изпрати въздушна целувка на Брут. Четиримата пришпориха конете. Тълпата се пръскаше пред тях.

Докато се приближаваха към къщата на Сервилия, Брут се мръщеше — усмивката му, предизвикана от идването на Александрия, изчезна. До тази сутрин беше доволен, че връзката между Юлий и майка му е приключила. Но сега, като виждаше нетърпеливото изражение на приятеля си, ръмжеше вътрешно. Трябваше да се сети, че Юлий не би се отказал толкова лесно.

— Сигурен ли си? — попита го Брут, докато слизаха от конете пред вратата и подаваха юздите на робите.

— Да — отвърна Юлий и влезе.

Като консул можеше да отиде навсякъде в града, но и четиримата бяха известни по различни причини в тази къща и Октавиан и Домиций останаха в една от предните стаи, за да се сбогуват с любимките си още веднъж, доволни от тази възможност. Брут се тръшна на една дълга кушетка и зачака. Само той никога не беше влизал в къщата за друго, освен за да види майка си — насилваше се да пренебрегва момичетата, които работеха тук. Все пак си имаше Александрия, нали.

Юлий мина по коридорите към покоите на Сервилия. Какво щеше да й каже? Не бяха разговаряли от месеци, но в заминаването му имаше някаква магия, която можеше да им помогне да открият поне някакво приятелство.

Видя я и сърцето му подскочи. Тя носеше тъмносиня дреха, която оставяше раменете й голи. Юлий се усмихна, като забеляза черната перла в златен обков да проблясва в нежните гънки на гръдта й.

— Заминавам, Сервилия — каза той и тръгна към нея. — За Галия. Бях вече при портата, но реших да дойда при теб.

Помисли си, че е видял усмивка да докосва устните й, и се осмели да посегне към нея. Никога не бе изглеждала толкова красива, колкото в този момент, и той знаеше, че няма да му е трудно да си спомня лицето й в дългия поход. Хвана ръцете й и ги стисна; гледаше я в очите.

— Защо не дойдеш? — попита я. — Ще изпратя най-хубавата карета в Рим да те докара при колонията. Има римско селище на юг в Галия и можеш да си с мен.

— За да не се налага да си търсиш курви ли, Юлий? — тихо попита тя. — Притесняваш се какво ще правиш без жена толкова далече от дома?

Той я зяпна и видя в очите й студена твърдост, която смрази сърцето му.

— Не те разбирам.

Тя издърпа ръцете си от неговите и той се олюля. Беше достатъчно близо, за да усети парфюма й, и това беше влудяващо. Почувства как го залива гняв.

— Много си жестока, Сервилия — промълви той.

Тя се разсмя.

— Знаеш ли колко отхвърлени любовници съм виждала да крещят в тази къща? Също и консули, Юлий. Да не би да мислиш, че те са прекалено могъщи за подобно нещо? Каквото и да търсиш от мен, то не е тук. Разбираш ли?

Някъде иззад нея Юлий чу мъжки глас да вика и се скова.

— Крас? Той ли е тук?

Сервилия направи крачка напред и го бутна в гърдите. Усмихна се студено. Гласът й беше изгубил мекотата, която той толкова обичаше.

— Изобщо не е твоя работа с кого се виждам, Юлий.

Младият мъж стисна ръце в безсилен гняв. Посегна към нея, все едно искаше да откъсне перлата от шията й, и Сервилия се отдръпна.

— Сега негова курва ли си? Е, поне е близо до твоята възраст — каза Юлий.

Тя го зашлеви и той инстинктивно разтърси главата й с ответен удар. Плесниците проехтяха почти едновременно.

Сервилия замахна и одра бузата му с нокти. Юлий изръмжа и пристъпи към нея. Беше заслепен от ярост. Сервилия го изгледа твърдо и гневът му го остави — опустошен, задъхан и изпълнен с горчивина. По брадичката му се стече кръв.

— Такъв си бил значи — каза тя.

Юлий видя, че устата й вече се подува, и го изпълни срам.

Тя се изсмя.

— Чудя се какво ли ще каже синът ми, когато се видите. — Очите й проблеснаха със злоба и Юлий тръсна глава.

— Щях да ти дам всичко, Сервилия. Всичко, каквото поискаш — каза тихо той.

Но тя му обърна гръб и излезе.

 

 

Брут вече беше прав. Октавиан и Домиций бяха с него и по лицата им Юлий разбра, че са чули всичко. Брут беше пребледнял, очите му бяха студени и Юлий неволно потръпна от страх.

— Удари ли я, Юлий? — попита Брут.

Юлий докосна разкървавената си буза и отвърна:

— Няма да обяснявам действията си пред теб, дори пред теб.

Брут хвана златната дръжка на меча, който беше спечелил. Домиций и Октавиан сложиха ръце на своите и направиха крачка напред, за да застанат между него и Юлий.

— Недей — изсумтя Домиций. — Отстъпи!

Брут откъсна поглед от Юлий и се втренчи в мъжете. Те го гледаха с омраза.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме спреш?

Домиций твърдо отговори на погледа му.

— Ако се наложи. Мислиш ли, че като извадиш меча си, това ще промени нещо? Това, което става между тях, не е твоя работа, както не е и моя. Не се меси.

Брут пусна меча. Отвори уста да каже нещо, после мина край всички и тръгна към конете. Скочи на седлото и препусна към портите на града.

Домиций избърса потта от челото си с ръка. Погледна Октавиан и видя, че е угрижен, сякаш беше притиснат между сили, на които не можеше да противостои.

— Ще се успокои, Октавиан, повярвай ми.

— Походът ще изцеди гнева му — допълни Юлий. Гледаше след приятеля си. Надяваше се да е така. Отново докосна бузата си и направи гримаса.

— Не е най-добрият спомен. Да вървим, приятели. Видях достатъчно от този град, за да ми държи влага доста време. Щом излезем през портите, ще сме свободни от всичко това.

— Да се надяваме — отвърна Домиций, но Юлий не го чу.

 

 

Яздеха в тръс към портата Квиринал. Брут ги чакаше в сянката й. Очите му бяха налети с кръв, изражението му бе смразяващо. Юлий спря до него и каза:

— Направих грешка, че се върнах при нея. — Гледаше го внимателно. Обичаше приятеля си повече от всеки на света, но ако ръката му посегнеше към меча, беше готов да срита коня, за да избегне атаката. Всеки мускул на краката му беше напрегнат за действие. Брут вдигна поглед.

— Легионите са готови за похода. Време е. — Очите му бяха студени. Юлий бавно си пое дъх, думите угаснаха в гърлото му. Каза само:

— Тогава да тръгваме.

Брут кимна и мълчаливо подкара през портите и навън по Марсово поле, без да поглежда назад. Юлий смуши коня си, за да го последва.

— Консуле! — чу се вик от тълпата.

Юлий изръмжа. Кога щеше да свърши това? Сянката на портата беше толкова близо, мамеше го. Той се обърна навъсено и видя няколко мъже да тичат към коня му. Най-отпред беше Херминий, лихварят, и щом го позна, Юлий погледна към портата с истински копнеж.

— Господарю, радвам се, че успях да те стигна. Сигурен съм, че не може да си решил да напуснеш града, без да направиш нещо за заемите си — каза мъжът; беше задъхан от бързане.

— Ела тук — отвърна Юлий и поведе коня си към сянката на портата. Лихварят го последва неразбиращо.

Юлий погледна надолу към него и попита:

— Виждаш ли тази линия, където портата е оставила следа в камъка?

Херминий кимна безизразно и Юлий се усмихна.

— Добре. Тогава мога да ти кажа, че изхарчих и последната медна монета, която можах да заема или изпрося, за да екипирам мъжете си за Галия. Само провизиите и воловете и магаретата, които ги носят, струват цяло състояние. Сол, кожа, желязо, злато за подкупите, коне, копия, седла, палатки, списъкът е безкраен.

— Господарю? Да не би да казваш… — започна Херминий.

— Казвам, че в момента, в който пресека тази линия, дълговете ми ще останат зад мен. Думата ми е честна, Херминий. Ще платя, когато се върна. Но днес няма да получиш и монета от мен.

Херминий се смръщи от безсилен гняв. Погледна сребърните брони на мъжете, които яздеха до Юлий, после въздъхна и се опита да се усмихне.

— Ще очаквам завръщането ти, консуле.

— Естествено, Херминий — отвърна Юлий и наклони глава в ироничен поздрав.

Когато лихварят се отдалечи, Юлий погледна за последен път назад през портата. Проблемите на града вече не бяха негови, поне за известно време.

— Е — каза той на Домиций и Октавиан, — да тръгваме на север.