Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 42

Нередовните войници от Галия бяха от почти всички племена. Много от тях от пет и повече години се биеха за легиона и действаха и мислеха като римляни. Плащаха им със същото сребро и оръжията и броните им идваха от същите ковачи, както и на редовния легион.

Когато Берик изпрати три хиляди от тях да пазят изпращането на зърното, малцина можеха да забележат леката разлика между техните редици и тези на римляните. Дори офицерите им бяха от племената след толкова време на бойното поле. Въпреки че в началото Юлий ги беше размесил с най-добрите си мъже, войната и повишенията бяха променили структурата. Но това почти не се забелязваше.

Конвоят със зърното беше пристигнал от Испания по заповед на Берик и трябваше да бъде охраняван по пътя от северните пристанища. Зърното беше достатъчно да нахрани градовете и селата, които им бяха останали верни. Достатъчно, за да ги запази живи през зимата — нали Верцингеторикс изгаряше всичко, което откриеше.

Нередовните вървяха на север в идеален ред със скоростта на най-бавната каруца. Съгледвачите им бяха на няколко мили наоколо, за да предупредят при нападение. Всеки мъж знаеше, че зърното ще е заплаха за въстанието, и ръцете рядко се отпускаха от дръжките на мечовете. Ядяха студена храна в движение от намалените си дажби и спираха само колкото да построят временни лагери за нощта.

Но когато дойде, нападението не приличаше на нищо, което бяха очаквали. Тъмна редица конници се появи с грохот в широката равнина. Съгледвачите препускаха бясно, а колоната вече подреждаше тежките каруци в защитен кръг и подготвяше копията и стрелите. Всички бяха изплашени от огромната конница. През калта и тревата към каруците препускаха хиляди ездачи. Слабото слънце пречупваше лъчите си в оръжията им. Много от галите започнаха да се молят на старите си богове, които бяха забравили от години.

Марвен беше войник за Рим, откакто преди четири години беше заменил глада за сребърни монети. Когато видя препускащите към тях сили, осъзна, че няма да оцелее, и усети горчивата ирония на това да бъде убит от собствения си народ. Не се интересуваше от политика. Когато римляните дойдоха в селото му и му предложиха място при тях, прие парите им, даде ги на жена си и децата си и тръгна да се бие за Рим. Беше по-добре, отколкото да ги гледа как гладуват.

Когато дойде, повишението беше истинско чудо. Беше участвал в битките срещу сеноните и беше яздил с Брут да отвлекат царя им. Това беше велик ден.

Потънал в горчиви спомени, отначало не забеляза лицата на мъжете, които се бяха обърнали към него за заповеди. Когато ги видя, сви рамене и каза тихо:

— Ето в тези моменти си изкарваме прехраната, момчета.

Усещаше как земята под краката му трепери — конниците летяха към тях. Защитните редици около каруците бяха достатъчно здрави. Копията бяха забити в калта, за да отблъснат нападението, и нямаше какво друго да направят, освен да изчакат първото кръвопролитие. Марвен мразеше чакането и още повече страха, който свиваше стомаха му.

Засвириха рогове и редицата нападащи спря точно извън обхвата им. Марвен се намръщи, когато видя един от мъжете да слиза и да тръгва към тях по меката земя. Знаеше кой е още преди да е видял русата коса и златната огърлица, която носеше в боя. Верцингеторикс.

Изпълнен с недоверие, Марвен гледаше как царят се приближава.

— Мирно — заповяда той на хората си, внезапно притеснен, че някой от тях може да хвърли стрела. Кръвта бушуваше в него и той дишаше все по-ускорено, докато царят се приближаваше. Това беше акт на самоубийствена смелост и много от мъжете замърмориха с възхищение, макар да стискаха мечовете, готови да насекат царя на парчета.

Верцингеторикс застана точно пред тях и погледна право в очите на Марвен — бе забелязал чина му по шлема и плаща. Може и да беше само игра на въображение, но да видиш царя тук, толкова близо, с великия си меч в ножницата на бедрото, беше нещо славно.

— Какво искаш? — попита Марвен.

Очите на царя проблеснаха — видя как ръката на Марвен хвана по-здраво дръжката на меча.

— Ще убиеш ли своя цар? — попита Верцингеторикс.

Марвен объркано отпусна ръка. Погледна спокойните очи на мъжа, който се беше изправил толкова смело пред него, и потрепери.

— Няма.

— Тогава ме последвай — каза Верцингеторикс.

Марвен погледна наляво и надясно хората, които командваше, и ги видя да кимат. Погледна отново Верцингеторикс и без да откъсва поглед, бавно падна на едно коляно в калта. Като в някакъв сън усети ръката на царя на рамото си.

— Кой си ти?

Марвен се поколеба. Думите за ранга и единицата му заседнаха на гърлото.

— Аз съм Марвен Ридерин, от нервните — най-после каза той.

— Нервните са с мен. Цяла Галия е с мен. Стани.

Войникът стана. Ръцете му трепереха. През грохота на мислите си чу, че Верцингеторикс отново говори.

— Сега изгорете зърното в каруците.

— Между нас има римляни. Не всички сме от Галия — внезапно каза Марвен.

Светлите очи на царя се обърнаха към него.

— Искаш ли да ги оставим да живеят?

Лицето на войника стана сурово.

— Така ще е справедливо — отвърна той и непочтително вдигна глава.

Верцингеторикс се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ги пусни, нервий. Вземи мечовете и щитовете им и ги пусни да си ходят.

Когато нередовните галски войници тръгнаха след царя си, конниците вдигнаха мечовете си за поздрав и ги приветстваха. Безценните каруци с жито вече горяха.

 

 

Когато стигнаха защитения залив на Итий, Юлий видя широките кафяви спирали дим в далечината. Дори въздухът миришеше на битка и той изпита яростен гняв при мисълта за поредното въстание срещу него.

Не беше загубил и минута от плаването — раздаваше заповеди и правеше планове, които трябваше да бъдат осъществени преди зимата да затвори планинските проходи. Изпращането на новини до Рим за второто му нападение над Британия щеше да е надпревара с времето, но той имаше нужда от настроението, което щеше да създаде това по улиците на града. Тази година нямаше да има десятък от сената, точно когато имаше нужда от всяка монета, за да смаже племената, предвождани от Верцингеторикс. Това име беше на устата на всички. Юлий едва си спомняше ядосания младеж, който беше напуснал първата му среща с вождовете преди осем години. Нито един от тях вече не беше млад. Сингето беше станал цар и Юлий знаеше, че не може да го остави жив. И двамата бяха изминали дълъг път от началото, а годините бяха изпълнени с кръв и война.

Докато вървеше през пристанището, говореше с Брут и едновременно диктуваше на Адан. Бързите извънредни бяха изпратени, за да повикат Берик, и веднага щом той пристигнеше, Юлий щеше да събере съвета си и да планира кампанията. Един поглед към кафявия дим на хоризонта му беше достатъчен, за да затвърди решението си. Това беше неговата земя и той нямаше да я изгуби, дори всеки мъж в Галия да вдигнеше оръжие срещу него.

Легионите бързо издигнаха лагерите. Сред войниците се усещаше явно напрежение и тревога — и те не искаха още година война, а може и повече. Дори най-жилавите вече се чудеха кога всичко това ще свърши и ще си получат обещаните награди.

На третия ден Юлий събра съвета си в крайбрежната крепост, която бяха изградили като част от верига, която някой ден щеше да опаше брега на Галия.

Домиций пристигна първи със сребърната си броня — загубила голяма част от блясъка си. Нагръдникът особено беше очукано доказателство за войните, които беше водил за Цезар. Без да каже нищо, сграбчи ръката на Юлий в легионерска хватка, преди да заеме мястото си.

Марк Антоний пък прегърна Цезар, когато се срещнаха. Юлий имаше причина да бъде доволен от него, когато видя дъсчиците със сметките. Сумите в злато и сребро в резерва бяха огромни, въпреки че намаляваха ден след ден, докато градовете и селищата на Галия чакаха да видят дали въстанието ще успее. Равнището на хранителните запаси вече беше критично. Юлий беше благодарен на Марк Антоний, че е поел тази част от задълженията му. Хиляди легионери трябваше да бъдат нахранени, преди да могат да се бият, и вече беше ясно, че Верцингеторикс се опитва да пресече доставките им. Горящите земи бяха все стопанства и когато извънредните достигаха до тях, се оказваха празни и изоставени. Юлий изпитваше гневно възхищение към безжалостността на новия цар. Верцингеторикс беше решил да унищожи селата и градчетата, които останеха верни на легионите. Хиляди от собствения му народ щяха да измрат заради съюзниците си, а може и повече, ако легионите не се справеха бързо с въстанието. Това беше висока цена, но гладът би уморил легионите също толкова сигурно, колкото и мечовете.

За събирането Юлий беше избрал стая, която гледаше към морето. Навън над сивите скали се виеха и крещяха птици. Той поздрави всеки от мъжете с истинско удоволствие. Берик беше ранен при първия сблъсък с Верцингеторикс и рамото и гърдите му бяха превързани. Въпреки че изглеждаше изтощен, отговори на усмивката на Юлий, когато той му предложи място и чаша вино. Октавиан пристигна с Брут и Рений за разговор за тактиката на конницата. И тримата поздравиха Юлий бодро и той се усмихна на увереността им. Те сякаш не споделяха неговите съмнения и притеснения, но все пак бяха свикнали той да решава всичко. За жалост той нямаше човек, който да направи това вместо него.

Юлий се почувства въодушевен. Годините на война не бяха сломили приятелите му. Говореха за въстанието по-скоро с гняв, отколкото с примирение. Бяха вложили години от живота си в завоюването на вражеската земя и се ядосваха, че бъдещето им е заплашено. И въпреки че разговаряха помежду си, всички наблюдаваха Юлий за някакъв знак, че смята да започне. Той беше ядрото им. Когато отсъстваше, сякаш най-чистата част от пътя и енергията им бе отнета. Свързваше мъже, които при никакви други обстоятелства не биха могли да са заедно. Дотолкова бяха свързани, че дори не се замисляха за това, докато се настаняваха и обръщаха лица към него.

Кабера дойде последен — доведоха го двамата мъже от Десети, които се грижеха за него. Юлий отиде при него веднага щом старият лечител се настани и взе крехките му ръце в своите. Заговори му съвсем тихо, за да не могат другите да чуят през виковете на чайките и вятъра.

— По-далече от всеки друг в Рим, Кабера. Бях отвъд края на света. Видя ли ме там преди толкова години?

Отначало Кабера сякаш не го чу. Юлий се натъжи от промяната, която беше дошла с възрастта. Съзнанието му се разкъсваше и от вина. Нали по негова молба Кабера беше излекувал счупеното коляно на Домиций и това беше досъсипало изтощеното му тяло. Най-после Кабера го погледна и съсухрената му изкривена уста се размърда.

— Беше там, защото ти избра да бъдеш, Гай — каза старецът. Гласът му беше съвсем малко по-силен от дишане и Юлий се наведе съвсем до устните му. — Никога не съм те виждал в тази ужасно студена стая. — Кабера замълча, мускулите на врата му подскочиха в спазъм, когато си пое дъх.

— Казвал ли съм ти, че те видях убит от Сула? — прошепна той.

— Сула отдавна е мъртъв, Кабера — отвърна Юлий.

Старият лечител кимна.

— Знам. Но те видях убит в къщата му и после в килиите на пиратския кораб. Виждал съм те толкова пъти да падаш, че понякога се изненадвам, че те виждам толкова силен и жив. Не разбирам виденията си, Юлий. Те ми причиниха повече болка, отколкото някога съм си представял.

Цезар се натъжи, като видя в очите на стареца сълзи. Кабера забеляза изражението му и сухо цъкна с език. Лявата ръка на стареца лежеше безжизнено в скута му, но той протегна дясната и придърпа Юлий по-близо до себе си.

— Не бих променил и ден от това, от нещата, които съм видял. Разбираш ли? Не ми остава много и смъртта ще е облекчение. Но не съжалявам за нищо от момента, в който стъпих в дома ти преди толкова време.

— Нямаше да оцелея без теб, старче. Не можеш да ме оставиш сега. — Очите му се напълниха със сълзи и спомени.

Кабера изсумтя и потърка лицето си.

— Някои възможности за избор са ни отказани, Гай Юлий. Някои пътеки не могат да бъдат избегнати. Накрая и ти ще пресечеш реката. Виждал съм го по много повече начини, отколкото мога да ти кажа.

— Какво си видял? — попита Юлий; изгаряше от желание да разбере, макар да го обзе сковаващ страх. За момент си помисли, че Кабера не го е чул.

— Кой знае къде ще те отведе твоят избор? — Гласът продължи своето съскане. — Въпреки това не съм те виждал стар, приятелю, а веднъж те видях да падаш от ножове в тъмнината в първите дни на пролетта. Видях те да падаш в Рим, през мартенските иди[1].

— Значи никога няма да стоя в моя град през март — отвърна Юлий. — Кълна ти се, ако това ще ти даде покой.

Кабера вдигна глава и погледна към крещящите чайки.

— Някои неща е по-добре да не се знаят, Юлий. Така мисля. Вече нищо не ми е ясно. Казах ли ти за ножовете?

Юлий нежно постави ръцете на възрастния мъж в скута му и нагласи възглавниците, така че да може да седи изправен.

— Каза ми, Кабера. Отново ме спаси — изрече той с безкрайна нежност.

— Това ме радва — отвърна лечителят и затвори очи.

От гърдите му излезе дълъг дъх и той замря в необичайна неподвижност. Цезар извика сподавено, като видя как животът си отива от него, и докосна бузата му. Тишината сякаш трая много дълго. Гърдите на Кабера никога нямаше да се помръднат отново.

— Сбогом, стари приятелю — каза Юлий.

Чу скърцането на дъските и Рений и Брут застанаха до него. Годините изчезнаха и те отново бяха две момчета и учителят им — стояха и гледаха как Кабера държи лъка, без ръката му да трепне.

И другите членове на съвета наставаха, разбрали какво се е случило. Юлий обърна към тях зачервените си очи и всички видяха безкрайната му болка.

— Ще се присъедините ли към мен в молитвите ми за мъртвия, приятели? Войната може да почака още един ден.

Чайките крещяха във вятъра навън. Тихото мърморене на гласовете изпълни студената стая. Последва тишина и взрян в смаленото тяло на мъртвия старец. Юлий прошепна:

— А сега съм оставен на течението. — Прошепна го толкова тихо, че само Брут, който беше до него, можа да го чуе.

Бележки

[1] Юлий Цезар е убит на 15 март. — Б.пр.