Кон Игълдън
Земя на славата (48)

Глава 46

Помпей се облегна на една колона на храма на Юпитер и погледна към обляния в лунна светлина град. Диктатор. Поклати глава и се усмихна в тъмнината на тази мисъл.

Градът беше тих и спокоен и вече беше трудно да си представи бандите и безредиците, които някога му изглеждаха като края на света. Погледна към новата сграда на сената и си спомни за пламъците и писъците онази нощ. За няколко години Клодий и Милон щяха да бъдат забравени, а Рим щеше да продължи да съществува — и беше само негов.

Сенатът беше удължил диктатурата му без ни най-малък натиск от негова страна. Беше сигурен, че ще го направят пак, толкова пъти, колкото поиска. Бяха видели нуждата от силна ръка, която да пресече всички закони, в които се бяха овързали. Понякога беше необходимо, просто за да може градът да заработи.

Част от Помпей искаше Крас да беше доживял, за да види какво е направил от хаоса. Силата на мъката, която изпита, когато научи за смъртта му, изненада и него самия. Познаваха се от близо трийсет години, във война и в мир, и възрастният мъж му липсваше.

През живота си беше видял толкова много хора да пропадат. Имаше моменти, когато не можеше да повярва, че е оцелял през бурните години, докато мъже като Марий и Сула, Катон и Крас бяха преминали през реката на забравата. Но той беше още тук и в живота му имаше повече от една надпревара. Понякога единственият триумф беше да оцелееш, когато другите умират. Това също можеше да се нарече умение.

Повей на вятъра го накара да потрепери и Помпей се замисли дали да не се прибере вкъщи да си почине. Мислите му се върнаха към Юлий и писмата, които беше изпратил на север. Дали Регул щеше да изпълни заповедта? Искаше му се да го направи. Доблестната част в него се срамуваше от заповедта, която беше дал, но пък така трябваше. Помисли за дъщерята на Юлий, натежала от новия живот, който носеше в себе си. Тя беше преживяла труден период — не беше леко да си съпруга на най-силния мъж в Рим. Въпреки това не можеше да сподели плановете си с нея: в жилите й все пак течеше кръвта на Цезар. Беше изпълнила дълга си добре и беше осъществила старото споразумение, което той беше подписал с баща й. Той не искаше нищо повече от нея.

По начина, по който сега разбираше нещата, не можеше да има никакво споделяне на властта. Юлий или щеше да бъде убит там, на север, или щеше да се подчини на заповедите му и резултатът щеше да е същият.

Помпей въздъхна и поклати глава с искрено съжаление. Не можеше да позволи на Цезар да живее — иначе един ден той щеше да дойде в сената и годините на кръвопролития щяха да започнат отново.

— Няма да го позволя — прошепна Помпей на вятъра и нямаше никой, който да го чуе.

Юлий седеше на брега на Рубикон и гледаше на юг. Искаше му се Кабера и Рений да бяха тук, за да го посъветват, но в крайна сметка решението трябваше да е само негово, както толкова много пъти вече.

Луната беше ясна в чистото пролетно небе. Юлий се усмихна, като погледна мъжете, които стояха край него. Кир беше до рамото му, Брут и Марк Антоний седяха от другата страна и гледаха светлата нишка на реката. Октавиан седеше наблизо с Регул, а Домиций се беше излегнал по гръб и зяпаше звездите. Беше лесно да си представи, че Рений и Кабера също са тук, живи и здрави, преди болестите и раните да ги отнесат. Публий Крас и баща му ги нямаше, също и Берик. Баща му и Тубрук; и Корнелия. Смъртта ги беше отнесла един по един.

— Ако поведа легионите на юг, това означава гражданска война — тихо каза Юлий. — Моят нещастен разбит град ще види още кръв. Колко още ще умрат тази година заради мен?

Всички мълчаха. Цезар знаеше, че не могат да си представят как така ще нападнат собствения си град. Самият той трудно се осмеляваше да го изрече на глас. Сула го беше направил и беше презрян в спомените на всички. След подобно действие за никого от тях нямаше да има път назад.

— Каза, че Помпей е обещал безопасно преминаване — най-после се обади Марк Антоний.

— Нашият диктатор няма никаква чест, Юлий — изсумтя Брут. — Не забравяй това. Накара да пребият Саломин почти до смърт по време на турнира — къде му беше честта тогава? Той не е достоен да върви по стъпките на Марий. Ако отидеш сам, той никога няма да те пусне да си тръгнеш. Ще те прати под ножа веднага щом преминеш през портите. Знаеш го така добре, както и всеки от нас.

— Какъв избор имаме тогава? — попита Марк Антоний. — Гражданска война срещу собствения ни народ? Дали някой изобщо ще ни последва?

— Да — прогърмя басът на Кир в тъмнината.

Никой от тях не знаеше как да отговори на огромния мъж и отново настана напрегната тишина.

— Почти не си спомням от колко време съм на война — тихо каза Юлий. — Понякога се питам какво ли ще стане, ако спра тук. За какво съм жертвал живота на приятелите си, ако овчедушно отида на смърт?

— Това може и да не е смърт! — каза Марк Антоний. — Каза, че познаваш този човек, а той е обещал…

— Не — прекъсна го Регул и направи крачка към Юлий. — Не, Помпей няма да те остави жив. Знам го.

Юлий видя напрегнатото изражение на центуриона на лунната светлина и се изправи.

— Как така знаеш?

— Защото бях негов човек. Ти не биваше да напуснеш Ариминум. Имах заповед да те убия.

Всички скочиха. Брут бързо застана между Регул и приятеля си.

— За какво говориш? — Ръката му стискаше дръжката на меча.

Регул не го погледна — продължи да гледа Юлий в очите. Накрая каза:

— Не мога да се подчиня на заповедта му.

— Има заповеди, на които човек не може да се подчини, приятелю — въздъхна Юлий. — Радвам се, че си осъзнал това. Седни, Брут. Ако беше решил да ме убие, мислиш ли, че първо щеше да го каже пред всички ни? Седнете!

Всички с нежелание се настаниха на тревата, въпреки че Брут не откъсваше очи от Регул, все още неуверен в него.

— Помпей има само един легион, който пази Рим — каза замислено Домиций. Юлий го погледна и младият мъж само сви рамене. — Имам предвид, че може да се направи, ако се движим достатъчно бързо, за да не получи подкрепления. За седмица можем да сме при стените, ако ускорим ход. Срещу четири легиона ветерани той няма да може да удържи града дори един ден.

Марк Антоний го погледна объркано и Домиций цъкна с език и продължи:

— Просто казах, че може да стане, нищо друго. Един-единствен залог. Един удар — за Рим.

— Мислиш, че можеш да убиваш легионери? — попита Юлий.

Домиций потърка лицето си и погледна настрана.

— Е, може да не се стигне дотам. Нашите войници са калени в Галия и знаем какво могат да направят. Не мисля, че Помпей има нещо, което може да се равнява на нас.

Брут погледна мъжа, когото следваше от детинство. Беше преглътнал много повече горчилка през годините им заедно, отколкото би могъл да повярва, и не знаеше дали Юлий дори разбира какво му е дал. Гордостта си, честта си, младостта си. Всичко. Познаваше Юлий по-добре от всеки от присъстващите и забеляза как очите на приятеля му проблясват, докато обмисля още една война. Чудеше се колко ли от присъстващите ще преживеят амбициите му. Другите гледаха толкова доверчиво, че му се прииска да затвори очи, за да не му призлее. И все пак знаеше, че Юлий може да го привлече само с една дума.

Домиций се изкашля.

— Изборът е твой, Юлий. Ако искаш да се върнем в Галия и да изчезнем, с теб съм. Боговете знаят, че може никога да не ни открият на някое от местата, където сме били. Но ако искаш да отидеш в Рим и да рискуваш всичко още веднъж, пак съм с теб.

— Един последен удар? — каза Юлий. Това бе въпрос към всички.

Един по един те кимнаха. Остана само Брут. Цезар вдигна вежди и се усмихна нежно.

— Не мога да го направя без теб, Брут. Знаеш го.

— Добре, един последен удар — прошепна приятелят му и погледна настрана.

Когато слънцето се вдигна, легионите ветерани на Галия прекосиха Рубикон и тръгнаха към Рим.