Кон Игълдън
Земя на славата (32)

Глава 30

Табик и Александрия се увиха по-плътно в наметалата, за да се предпазят от студа. Вече се приближаваха към заключената работилница. Улиците бяха покрити с лед и всяка крачка бе опасна. Александрия се държеше за ръката на Табик, за да се крепят взаимно. Двамата й охранители както обикновено оглеждаха района.

Спряха, Табик пъхна ключа и изруга, когато той не се превъртя. Навсякъде около тях ранобудни занаятчии бързаха към работилниците си, увити в наметалата си, за да се предпазят от хапещия студ.

— Ключалката е замръзнала — каза Табик, извади ключа и удари с юмрук гравираната брава.

Александрия потърка ръце да ги стопли, но не каза нищо — беше наясно, че не бива да предлага съвети. Табик беше доста раздразнителен, пък и сам беше направил ключалката и ако някой можеше да я отвори, това беше само той. Докато Александрия се мъчеше да не обръща внимание на вятъра, той извади една тънка пинсета, за да почисти леда. Когато не успя, опита с няколко капки масло и притисна бравата с ръце в опит да затопли механизма, като духаше на пръстите си, които залепваха за студения метал.

— Ето че стана — отбеляза той, когато ключалката най-после щракна, отвори вратата и влязоха в тъмната работилница.

Зъбите на Александрия тракаха и ръцете й трепереха. Щеше да мине време, преди да се стопли достатъчно, за да започне някаква прецизна работа. Както обикновено й се прииска Табик да беше наел някой роб, който да идва по-рано и да запалва пещта. Но той не искаше да чуе за това. Никога не беше държал роби и се дразнеше от предложението на Александрия: казваше, че тя най-добре би трябвало да знае защо не е съгласен.

Освен това беше възможно робът да е изпратен от някоя от бандите и всичките им ценни стоки да изчезнат в сандъците на Клодий и Милон. Същата причина ги спираше да наемат нощна охрана и Александрия беше благодарна всяка сутрин, когато откриваха работилницата недокосната. Въпреки всичките ключалки и резета на Табик това все пак си беше късмет. Поне нямаше да мине много време, преди да приключат търсенето на по-просторна нова работилница в район, който не е така заплашен от насилници. Табик се беше съгласил най-после на това, но първо държеше да приключи с големите поръчки, които всъщност ги хранеха.

Табик се зае да запали пещта, а Александрия затвори вратата и размърда измръзналите си пръсти.

— Ние ще тръгваме, господарке — каза Тед.

Както обикновено след сутрешното идване до работилницата, кракът му едва го държеше и Александрия поклати глава. Тед никога не променяше навиците си и въпреки че тя никога не го отпращаше незабавно навън на студа, той все пак й даваше тази възможност.

— Не и докато не пийнете нещо топло — отвърна твърдо тя.

Той беше добър човек, макар че синът му като нищо можеше да е и ням — никакъв интерес не проявяваше към онези, които пазеше заедно с баща си. А сутрин беше особено мълчалив.

Треските и талашът в пещта запукаха. Александрия счупи ледената коричка на ведрото с вода и наля стария чайник, и той направен от Табик. Рутината беше успокояваща и тримата мъже започнаха да се отпускат, още повече че работилницата се постопли.

Входната врата се отвори и Александрия се стресна.

— Елате по-късно — почна тя, но се обърна и млъкна. Трима яки мъже влязоха в тясната работилница и затвориха вратата.

— Надявам се да не се налага — каза първият.

Беше типична рожба на крайните квартали на Рим. Прекалено хитър, за да се интересува от легионите, и прекалено зъл за всяка нормална работа. Александрия усети, че го подушва — мръсна смрад, която я накара да поиска да отстъпи. Мъжът се усмихна и зад напуканите му устни се видяха тъмножълти зъби. Не трябваше да казва нищо повече — ясно бе, че е един от насилниците, събрани под крилото на Клодий или Милон. Собствениците на работилници от района разказваха ужасяващи неща за техните насилия и Александрия се надяваше Тед да не ги предизвика. Пренебрежителните погледи я накараха да приеме истината, че охранителят й просто е прекалено стар за тази работа.

— Затворено е — каза Табик зад нея.

Александрия чу тихо тропване — той взе някакъв инструмент. Не погледна назад, но видя, че очите на натрапниците се спряха върху него. Водачът им изсумтя недоволно:

— Не и за нас, старче. Освен ако не искаш да затвориш за всички и завинаги.

Александрия го намрази заради явната му наглост. Той не строеше и не произвеждаше нищо и все пак смяташе, че има правото да влиза в работилниците и домовете на усърдно работещите хора и да ги плаши.

— Какво искате? — попита Табик.

Водачът на тримата се почеса по врата и заразглежда какво е открил там, преди да спука нещо черно между ноктите си.

— Искам си десятъка, старче. Тези улици не са спокойни, освен ако не си плащаш десятъка. Осемдесет сестерции на месец и нищо няма да се случи. Никой няма да бъде пребит, докато се прибира вкъщи. Нищо ценно няма да бъде изгорено. — Замълча и намигна на Александрия. — Никой няма да бъде замъкнат в глухите улички и изнасилен. Ще ви пазим.

— Боклук! — изкрещя Табик. — Как се осмеляваш да влизаш в работилницата ми и да заплашваш? Махай се веднага или ще повикам войниците. И вземи със себе си и ухилените си приятели.

Тримата мъже изглеждаха отегчени от избухването му.

— Хайде, старче — каза първият и разкърши огромните си рамене. — Ще си изпатиш, ако не пуснеш тоя чук. Или може би момчето? Ще го пребием тук, пред тебе, ако искаш. Но няма да си тръгна, преди да си получа първата месечна вноска. Клодий не харесва онези, които вдигат врява, а сега тази улица е негова. По-добре си плати и да те оставим на спокойствие. — Той цъкна с език и Александрия потрепери. — Номерът е да не мислиш за това като за свои пари. Просто още един от градските данъци.

— Аз си плащам данъците! — изръмжа Табик, вдигна тежкия чук и мъжът отстъпи. Двамата зад него обаче се приближиха и Александрия видя в поясите им ножове.

Тед изтегли късия си меч с плавно движение и атмосферата в работилницата се промени. Тримата мъже извадиха ножовете си, но Тед държеше меча си по-здраво, отколкото го държеше куцият му крак. Александрия видя раздразнението по лицето на водача им. Никой от тях не погледна към сина на Тед, когато той извади оръжието си. Младежът не беше нищо в сравнение със заплахата от баща му и водачът на насилниците знаеше това. А по-важното — знаеше, че или трябва да убие Тед, или да си тръгне.

— Няма да те предупреждавам, кучи сине. Вън — бавно каза Тед. Гледаше водача в очите.

Водачът на насилниците рязко тръсна глава, сякаш щеше да го удари с чело, и я дръпна. Тед помръдна, а мъжът избухна в смях, дрезгавият му глас изпълни работилницата.

— Малко бавно, нали? Мога да ти видя сметката още тук, но защо да си правя труда, когато е много по-лесно да те причакам в тъмното? — След това престана да гледа Тед и се обърна към Табик, който все още стоеше с вдигнат над рамото чук.

— Осемдесет сестерции на първо число всеки месец. Първото плащане до края на деня. Това е само бизнес, стари глупако. Сега ли ще си ги получа, или да намина по-късно?

Намигна на Александрия и тя потрепери.

— Ще ти платя сега. Но когато си тръгнеш, ще се обадя на войниците и ще ти отрежат главата.

Табик бръкна в плаща си и звънът на монети накара тримата натрапници да се усмихнат. Водачът им се изсмя високо.

— Няма да стане. И аз имам приятели. Много приятели, които ще се ядосат, ако ме отведат на Марсово поле при палача. Съпругата ти и децата ти много ще съжаляват, ако приятелите ми се ядосат, повярвай ми.

Ловко хвана подхвърлената му кесия и бързо преброи монетите в нея, преди да ги прибере в мърлявата си туника. Пак цъкна с език, после се изхрачи на покрития с плочи под.

— Това е значи. Надявам се да ти върви в работата, старче. Ще се видим следващия месец.

Тримата отвориха вратата и се наведоха от вятъра, който връхлетя в работилницата. Оставиха отворено и изчезнаха в тъмната улица. Тед отиде и затвори, после спусна резето. Табик наистина изглеждаше като старец, когато се отдалечи от Александрия, неспособен да срещне погледа й. Беше бледен и трепереше. Остави чука, взе дългата метла и бавно започна да премита пода.

— Какво ще правим? — попита Александрия.

Табик мълчеше и на нея й се прииска да изкрещи отново въпроса си и да наруши тишината.

— Какво можем да направим? — попита той. — За нищо на света няма да застраша семейството си.

— Можем да затворим работилницата, преди да сме подготвили новото място. То е на другия край на града, Табик. В по-добър район. Там ще е различно.

На лицето му се бяха изписали отчаяние и умора.

— Не. Този мръсник не се интересува дали работилницата е отворена, или не. Ще иска парите дори и да не продадем нищо.

— Това ще е само за месец. Докато не затворим и не се махнем — каза тя. Искаше да види в очите му някаква искрица живот, която да разчупи сковаващото нещастие.

Табик мразеше крадците. От това, че им бе дал монетите, за които беше работил дни наред, го болеше много повече, отколкото ако го бяха пребили. Ръцете му трепереха на дръжката на метлата.

— Няма друго място, момиче. Не знаеш ли? Просто съм изненадан, че не дойдоха по-рано. Нали познаваш Герана?

Александрия кимна. Герана беше бижутер дори по-дълго от Табик и правеше чудесни неща от злато.

— Не им платил и му счупили дясната ръка с чук. Можеш ли да повярваш? Вече не може да си изкарва прехраната, но на тях не им пука. Просто искат историята да се разчуе, за да може хора като мен по-лесно да им дадат парите, за които са работили честно… — Той спря, стисна метлата и тя се счупи с трясък.

— По-добре извади инструментите си, Александрия. Имаме да довършваме три неща.

Гласът му беше спокоен, но Табик само стоеше и гледаше: все едно изобщо не мислеше да започва работа.

— Имам приятели, Табик — каза Александрия. — Юлий и Брут може да са далече, но Крас ме познава. Може да се опитам да окажа натиск върху тях. Все ще е по-добре, отколкото да не правим нищо.

Мрачното изражение на Табик не се промени.

— Направи го. Няма да навреди.

Тед въздъхна и най-сетне прибра меча си и промърмори:

— Съжалявам.

— Недей — каза Табик. — Оня мръсник се уплаши, въпреки всичките му думи.

— Тогава защо им плати? — попита Александрия.

— Защото той щеше да ги убие и после приятелите им щяха да се върнат и да ни запалят — изсумтя бижутерът. — Няма да позволят на никой от нас да се отърве, момиче, иначе и другите ще престанат да плащат.

Обърна се към Тед и го тупна с ръка по огромното рамо, без да обръща внимание на притеснението му.

— Добре направи все пак, макар че ще потърся човек, който да смени сина ти. Разбираш ме, нали? Имаме нужда от убиец от твоя калибър. Сега пийте чай и хапнете, преди да си тръгнете, но ще те искам цялата нощ тук, разбра ли ме?

— Да — обеща Тед и погледна изчервеното лице на сина си.

Бижутерът го погледна в очите и доволно кимна.

— Ти си добър човек — каза той. — Ще ми се само смелостта да вършеше работа в случая.

 

 

Брут разглеждаше напуканото стъкло на водния часовник. Беше с ръкавици, но пръстите му бяха безчувствени от студа. Всичко, което искаше, беше да се върне в бараката и да се увие като мечка, заспала зимен сън. Но рутинното ежедневие на легионите трябваше да продължи. Въпреки че студът изтощаваше мъжете повече от всичко, смените трябваше да се определят от тричасово капене на водата в часовника. Брут тихо изруга, когато при докосването бутна парче от стъклото и то с приглушено тупване падна в снега. Потри брадата, която покриваше лицето му. Юлий беше забелязал ползата от отмяната на бръсненето през студените месеци, но пък влагата на дъха се превръщаше в лед само след час навън.

— Ще трябва да палим огън под часовниците. Малки, само да не дават на водата да замръзне. Разрешавам да вземете по малко дърва за всеки. Караулите да поддържат огъня по време на смяната си. Мисля, че ще се зарадват на топлината. Нека ковачите ви направят железни подложки, които да предпазват стъклото и дървото от пламъците, че иначе ще изварите половината вода.

— Да, господарю — отвърна тесерарият, облекчен, че не са му се накарали. Брут си помисли, че сигурно е идиот, щом не се е сетил сам — а резултатът беше разрушаване на системата, с която Десети отмерваше времето.

Римляните вече бяха разбрали защо племената не воюват през зимата. Първият паднал сняг беше достатъчно тежък, за да срути покривите на бараките и да превърне уютните спални помещения в хаос от вятър и лед. На следващия ден снежната покривка беше станала още по-дебела и само след месец Брут вече трудно си спомняше какво е да е топло. Въпреки че всяка нощ палеха огромни огньове под стените, топлината стигаше само на няколко крачки, отвявана от неспирния вятър. По Рейн плаваха ледени късове големи колкото колесници, а понякога падаше толкова сняг, че създаваше движеща се пелена от единия до другия бряг. Брут се чудеше дали реката ще замръзне съвсем.

Сякаш прекарваха целите си дни в тъмнина. Юлий караше легионерите да работят толкова дълго, колкото могат, но замръзналите ръце водеха до наранявания и това го принуди да спре строителните работи, когато осъзна цялата суровост на зимата.

Брут тръгна през лагера, краката му се пързаляха по заледените следи, оставени от влековете. Понеже нямаше паша, трябваше да заколят повечето волове, тъй като не можеха да си позволят да ги хранят със зърно от запасите на легионите. Поне месото оставаше прясно, помисли си мрачно Брут. Погледът му се плъзна към купчината трупове под снежната покривка. Месото беше твърдо като камък, както и всичко останало наоколо.

Покатери се по вала на лагера и се взря в сивотата. Меки снежинки го докоснаха по страните, но не се разтопиха върху студената му кожа. Не можеше да види нищо, освен пъновете на първите дървета, които бяха повалили и довлекли до лагера, за да се греят.

Гората поне ги защитаваше от вятъра, докато я имаше. Сега знаеха, че трябваше да запазят най-близките дървета и да ги отсекат последни, но нищо, което бяха виждали до този момент, не ги бе подготвило за суровостта на тази първа зима. Беше убийствено студено.

Брут знаеше, че много от мъжете нямат достатъчно топли дрехи. Онези, които бяха получили волски кожи, всеки ден ги мажеха с мазнина, но въпреки това те се втвърдяваха като желязо. В момента цената на едни кожени ръкавици беше по-висока от месечна заплата и се вдигаше с всеки заек или лисица, донесени от ловците.

Поне легионите най-после получиха заплатите си. Юлий беше взел достатъчно злато и сребро от Ариовистус, за да даде заплатата на всеки легионер за последните три месеца. В Рим парите щяха да изтекат през пръстите им за проститутки и вино, но тук нямаше кой знае какво да правят с тях, освен да залагат, и много от мъжете отново обедняха само няколко дни, след като си получиха парите. По-отговорните изпратиха част от сумите в Рим на роднини и слуги.

Брут завиждаше на онези, които бяха изпратени през Алпите в Ариминум, преди снегът да затрупа проходите. Това беше жест, който беше зарадвал мъжете, но Брут знаеше, че е направен от необходимост. В такава сурова зима дори самото физическо оцеляване беше достатъчно трудно. Суебите, които бяха оцелели в битката, не можеха да бъдат опазени в суровата зима. Беше по-добре да бъдат продадени като гладиатори и пазачи, като първо бяха разделени и разпръснати. При традицията, че част от приходите от робите след битка отива при легионерите, суебите щяха да донесат поне по една златна монета на всеки от хората, които се бяха били срещу тях.

Вятърът се усили и Брут реши да брои наум до пет хиляди — искаше да остане тук поне толкова дълго. Часовите стояха на пост сред сивата пустота и беше добре да видят, че и той понася това заедно с тях.

Уви плаща си по-плътно. Лицето му се кривеше при всеки дъх, който бодеше гърлото му. Искаше му се то да е също толкова безчувствено, колкото и останалата част от тялото му. Кабера го беше предупредил за опасността от измръзване и той носеше два чифта вълнени чорапи, въпреки че това сякаш не променяше нищо. След първия сняг осемнайсет души бяха загубили пръсти на ръцете или краката — без Кабера сигурно щяха да са повече. Всичко това беше през първите няколко седмици, преди да се научат да уважават студа. Брут беше видял един от сбръчканите черни крайници, отрязан от един ковач — и най-странното в случая беше пасивното изражение на легионера. Дори когато режеха костта, той не усети болка.

Най-близкият легионер беше като статуя. Брут се промъкна към него и видя, че очите му са затворени и че лицето му е пребледняло и подуто. Наказанието за заспиване на пост беше смърт, но Брут тупна мъжа по гърба за поздрав, като се направи, че не забелязва прилива на страх, когато очите му се отвориха и веднага се присвиха от вятъра.

— Къде са ти ръкавиците, момче? — попита Брут, като видя изкривените сини пръсти, когато войникът измъкна ръцете си изпод туниката и застана мирно.

— Загубих ги, господарю — отвърна той.

Брут кимна. Несъмнено мъжът беше толкова добър в хазарта, колкото и в стоенето на пост.

— Ще останеш без ръце, ако не ги топлиш. Вземи моите. Аз имам още един чифт. — Загледа как младежът се опитва да си ги сложи. Не успя и след кратка битка едната ръкавица падна. Брут я вдигна и я нахлузи на замръзналата ръка на момчето. Надяваше се да не е прекалено късно. Импулсивно разкопча подплатения си с кожа плащ и го уви около войника, като се мъчеше да не се мръщи, когато вятърът започна да хапе тялото му през дебелите дрехи. Зъбите му затракаха и Брут ги стисна, за да спрат.

— Не, господарю. Не мога да взема плаща ти — каза легионерът.

— Това ще те топли достатъчно, за да приключиш смяната си, момче. После, ако прецениш, можеш да го дадеш на следващия, който ще те замести. Оставям избора на теб.

— Ще го дам, господарю. Благодаря.

Брут изчака, докато първите признаци на цвят започнаха да се връщат по лицето на младежа, и едва тогава остана доволен. Поради някаква причина се почувства изненадващо щастлив, докато слизаше надолу. Фактът, че беше завършил обиколката си на лагера, беше само част от това естествено. Топлото телешко задушено и затопленото с горещи тухли легло щяха да му помогнат да понесе загубата на единствения си плащ и единствените си ръкавици. Надяваше се да е така доволен и следващата нощ, когато щеше да му се наложи да обикаля лагера без тях.

 

 

Юлий извади горещия ръжен от огъня и го топна в двете чаши вино. Нажеженото желязо изсъска и парата се накъдри нагоре. Той върна ръжена в жаравата и предложи едната чаша на Морбен.

Почти можеше да повярва в устойчивостта на новите постройки. Дори за краткото време преди първия сняг легионите му бяха успели да удължат пътя от римската провинция на юг до новите лагери с почти пет мили. Вдигнаха новите бараки и Юлий беше доволен от напредъка им — но зимата започна внезапно, за една нощ, и на следващата сутрин един от войниците от караула беше намерен замръзнал на стената. Строителните работи бяха прекратени и ходът на живота се промени, след като всички опити да направят по-трайна връзка с юга бяха сменени от по-важната битка да оцелеят.

Дори посред зима Юлий не си губеше времето. Едуените бяха свикнали да се справят със зимата и той ги преквалифицира във вестоносци до толкова племена, колкото познаваха. В крайна сметка установи съюз с девет от тях и предяви претенции за земите на още три, до които имаше достъп от освободените от Ариовистус територии. Нямаше представа колко от това ще успее да запази, когато зимата най-после свърши. Ако изпълнеха обещанията си, щеше да има достатъчно доброволци, за да сформира два нови легиона през пролетта. Несъмнено много от по-малките племена се бяха съгласили само за да получат уменията, с които бяха разбити хелветите и суебите, но Юлий беше планирал с Марк Антоний как да смесят легионите с най-доверените си мъже. Беше направил същото и с онези, които Катон беше изпратил, за да предпази сина си. Беше направил легионери дори от наемниците на Катилина. Независимо дали го знаеха, галите, които дойдеха при него, щяха да станат такава опора на Рим, каквато беше Кир и дори самият Юлий.

Притесняваха го много повече племената, които не му бяха отговорили. Белгите бяха ослепили пратеника и го бяха довели на коня му близо до римския лагер, та животното само да намери пътя към храната и топлината. Нервните бяха отказали да се срещнат с неговия вестоносец, същото бяха направили и още три племена.

Юлий нямаше търпение да дочака пролетта. Моментът на тържество, който беше изпитал, когато Ариовистус беше улучен и повален, не се повтори, но той все още изпитваше увереност, която не можеше да бъде обяснена. Галия щеше да е негова.

— Племената, които спомена, никога не са се били заедно, Юлий. По-лесно е да си представиш, че едуените ще застанат гръб о гръб с арверните, отколкото някои от тези племена да станат братя. — Морбен отпи от топлото вино и се наведе към огъня.

— Може би — каза Юлий. — Но хората ми едва са стъпили в Галия. Има племена, които дори не са чували за нас. Как белгите и нервните биха приели управлението на хора, които дори не са виждали?

— Не можеш да се биеш с всички, Юлий. Дори твоите легиони не могат да направят това — отвърна галът.

— Не бъди сигурен, приятелю — изсумтя Юлий. — Моите легиони могат да унищожат самия Александър, ако се изправи срещу тях, но при тази зима нямам представа къде да ги поведа после. Още на север? На запад? Дали да търся по-силни племена и да ги побеждавам едно по едно? Почти се надявам да се бият заедно, Морбен. Ако мога да победя най-силните, останалите ще приемат правото ни над земята.

— Вече удвои владенията на Рим — напомни му Морбен.

Юлий се вгледа в пламъците и направи жест с чашата си към невиждания студ навън.

— Не мога да седя и да ги чакам да дойдат при мен. Във всеки момент може да ме извикат в Рим. На мое място може да бъде изпратен друг. — Спря, преди да продължи, като забеляза интереса на Морбен. Въпреки че той беше ценен съюзник, Цезар беше оставил виното да извади прекалено много думи от устата му.

Последното писмо от Крас, преди зимата да затвори проходите през Алпите, беше притеснително. Помпей губеше контрол над града и Юлий беше бесен на слабостта на сената. Почти искаше Помпей да обяви диктатура и тиранията на мъже като Клодий и Милон да приключи. За него те бяха само имена, но Крас приемаше заплахата достатъчно сериозно, за да довери страха си, а Юлий знаеше, че старецът не е от онези, които се стряскат лесно. В един момент Юлий дори обмисляше дали да не се върне в Рим и да подкрепи Помпей в сената, но зимата беше сложила край на всичко това. Беше ужасно да мисли, че докато той завладява нови земи, градът, който обича, пропада в корупция и насилие. Отдавна беше приел, че завоюването на една страна трябва да мине през кръв, но тази представа нямаше място в неговия собствен дом и самата мисъл за това го хвърляше в ярост.

— Имам толкова много работа! — каза той на Морбен и пак посегна към ръжена в пламъците. — А всичко, което мога да направя сега, е да се тормозя с планове и писма, които дори не мога да изпратя. Нали каза, че пролетта вече трябва да е дошла? Кога ще започне топенето на снеговете, което ми обеща?

Морбен сви рамене и каза за хиляден път:

— Скоро.