Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Брут яздеше със своите извънредни начело на Десети, като подсигуряваше и фланговете на колоната. Намираха се на северозапад от града, тъй като по-голямата част от легиона трябваше да бъде взета от лагера край брега и да бъде доведена, за да се срещне с центурията, която Брут беше довел от старите казарми на Първородните.

След като се събраха, част от притесненията, които глождеха Брут, изчезнаха при въодушевлението, че за първи път води легиона срещу врагове. Въпреки че се надяваше Юлий да ги настигне, част от него искаше да бъде оставен сам да поведе хората в битката. Извънредните завиваха по негова заповед, сякаш от години се биеха заедно. Брут се изпълваше с гордост от тази гледка и не изпитваше ни най-малко желание да ги остави под нечие чуждо ръководство.

Рений беше останал край брега с пет центурии, за да пази екипировката и златото от Испания. Така трябваше да бъде, но Брут страдаше от липсата на всеки мъж — все пак броят на враговете беше неизвестен. Хвърли опитно око назад по колоната и изпита тръпка на гордост от мъжете, които бяха тръгнали с него. Бяха започнали само с един златен орел и спомена за Марий, но сега отново бяха легион и бяха негови.

Вдигна поглед, за да определи мястото на слънцето, и си спомни картите, които бяха нарисували съгледвачите му. Силите на Катилина бяха на повече от ден ход от града и щеше да му се наложи да реши дали да издигне укрепен лагер, или да се движи и през нощта. Десети несъмнено беше толкова отпочинал, колкото можеха да се надяват. Мъжете отдавна се бяха възстановили от пътуването по море. Освен това му мина бунтовническата мисъл, че ако спрат на лагер, Юлий ще може да ги настигне и тогава ще му се наложи да предаде командването. Неравният терен щеше да е изпълнен с опасности през нощта, но в крайна сметка Брут реши да води мъжете си, докато не стигнат врага.

Етурния, в чийто най-южен край се намираше Рим, беше осеяна с върхове и клисури, трудни за преминаване. Десети беше принуден да се разгърне в широка линия, за да си проправя път край възвишенията и долините, и Брут се радваше на бързината и дисциплината на престрояването.

Октавиан се появи отнякъде, спря рязко коня си до него и попита:

— Колко остава?

— Още трийсет мили до селата, които огледахме — отвърна усмихнато Брут. Можеше да види собственото си въодушевление, отразено в лицето на Октавиан. Момчето никога не беше влизало в битка и за него походът не беше помрачен от мисли за смърт и болка. Брут трябваше да е претръпнал, но броните на Десети искряха на слънцето и някогашното момче се завръщаше в командира.

— Вземи една центурия и огледайте задните редици — заповяда Брут и се направи, че не забелязва разочарованието, което премина по лицето на младежа. Трудно щеше да го преглътне, но Брут добре разбираше, че не трябва да го оставя на предна линия, преди да е научил малко повече за истинските битки.

Гледаше как Октавиан събира ездачите и се придвижва в идеална формация към задния край на колоната. Кимна доволно и изпита наслаждение от възможността да мисли като пълководец.

Спомни си как преди години беше предал Първородните на Юлий и го обхвана горчиво съжаление, но бързо го прогони. Командваше само като заместник до пристигането на Юлий, но знаеше, че моментите от този поход ще останат задълго в съзнанието му.

Един от съгледвачите пристигна забързан — изпод копитата на коня се разхвърча трева, когато ездачът дръпна юздите. Лицето му беше пребледняло от вълнение.

— Врагът е срещу нас, господарю. Маршируват към Рим.

— Колко са? — сопна се Брут. Сърцето му се разтупка.

— Два легиона, господарю, в карета. Няма кавалерия, доколкото видях.

Някъде зад тях се чуха викове и Брут се обърна — и почти изпита страх. Зад колоната се приближаваха двама конници. Разбра, че Домиций е изпълнил задачата си и води Юлий при Десети. Стисна зъби, за да овладее гнева, който заплашваше да го залее.

Обърна се към съгледвача и се поколеба. Трябваше ли да изчака Юлий да пристигне и да поеме командването? Не, не би трябвало. Той самият трябваше да издаде заповедта. Пое дълбоко дъх.

— Манипулите да тръгват. Велитите в средата, извънредните да поемат фланговете. Ще разбием тези мръсници с първия удар.

Съгледвачът отдаде чест и препусна да предаде заповедите. Брут почувства празнота, докато наблюдаваше облака прах, който обещаваше кръв и битка. Е, Юлий вече можеше да поеме нещата.

 

 

Когато видяха как легионът се приближава, бунтовниците се разколебаха и забавиха ход. Десети се плъзгаше по полето пред тях като някакъв огромен посребрен звяр, земята леко трептеше в ритъма на неговия ход. Вятърът люлееше знамената и донасяше воя на роговете.

Четири хиляди от мъжете, привлечени от златото на Катилина, идваха от Галия и техният водач се обърна към римлянина и постави силната си ръка на рамото му.

— Каза, че пътят към града ще е незащитен.

Катилина бутна ръката му и му се сопна:

— Достатъчно сме, за да ги победим, Главис. Да не си мислеше, че няма да се лее кръв?

Галът изхъмка и се вгледа в римските редици през прахоляка. Зъбите му проблеснаха сред брадата. Той извади тежкия си меч от ножницата на гърба и изръмжа. Мъжете около него също измъкнаха оръжията си и над главите им израсна гора от остриета.

— Само този малък легион сега и още един в града. Ще ги изядем — викна Главис, после отметна глава и изрева. Галите около него също зареваха и първите редици се втурнаха напред.

Катилина извади меча си и попи потта от очите си. Сърцето му прескачаше от необичаен страх и той се зачуди дали галът го е забелязал. Горчиво поклати глава и прокле Крас заради лъжите му. Можеше и да има възможност да превземе Рим чрез объркване, паника и по тъмно, но легион в полето?

— Повече сме — прошепна на себе си той и преглътна с усилие. Видя как конницата на легиона помита първите му редове. Земята се разтресе от тежестта на битката и Катилина внезапно разбра, че ще умре. И в същия момент страхът му се изпари и краката му с непозната лекота го понесоха напред.

 

 

Юлий пое командването без колебание още щом спря запенения си кон до Брут. Показа му восъчната табличка, подписана от консулите.

— Сега сме законни. Даде ли заповедите за битката?

— Да — отвърна приятелят му. Опита се да прикрие студенината, която усещаше, но Юлий не гледаше към него, а преценяваше линията на приближаване към силите на въстаниците.

— Извънредните са готови по фланговете — каза Брут. — Бих искал да се присъединя към тях.

Юлий кимна.

— Трябва да ги разбием бързо. Поеми десния фланг и поведи хората по мой сигнал: две кратки изсвирвания на роговете. Слушай внимателно, за да ги чуеш.

Брут отдаде чест и препусна, без да поглежда назад. Извънредните вече бяха заели местата си в редиците. Щом го видяха да се присъединява към тях, пропуснаха коня му да мине напред, доволни възгласи го приветстваха. Брут се намръщи: надяваше се да не са прекалено самоуверени. Както и при Октавиан, имаше разлика между ударите по специално поставени щитове и забиването на мечовете в истински хора.

— Не разваляй строя — извика Брут.

Всички се смълчаха, въпреки че въодушевлението беше осезаемо. Конете цвилеха и се дърпаха в желание да препуснат, но юздите бяха в здрави ръце. Мъжете бяха нервни — отново и отново проверяваха копията си в дългите кожени калъфи, които висяха отстрани на конете.

Вече можеше да види лицата на бунтовниците — крещящи тичащи мъже, вдигнали мечовете си високо над раменете си за един-единствен смъртоносен удар. Остриетата отразяваха слънцето.

Центуриите на Десети стегнаха строя. Всеки мъж беше готов с изваден меч и щит, който да го пази отляво. Всички вървяха уверено напред, в редиците нямаше пролуки. После роговете изсвириха три пъти кратко и Десети затича. Мълчаха до последния момент, а после изреваха като един и копията излетяха.

Тежките железни остриета пронизваха враговете и ги поваляха. Още преди армиите да се сблъскат наистина, стотици бунтовници загинаха, без да бъде отнет нито един римски живот. Извънредните се завъртяха на крилата и Юлий видя как автоматично преместват щитовете си, за да покрият гърбовете си — превъзходна демонстрация на умения, дошла след дълги тренировки.

А после основните редици се сблъскаха.

Първият мощен удар на Главис попадна в един щит и го разцепи. Докато се подготвяше за втори, един меч се заби в корема му. Лицето му се сгърчи в очакване на болката, докато отново вдигаше оръжието си, но друг римлянин го удари с щита си и галът падна на една страна. Мечът му беше избит от безчувствените му пръсти. Изпадна в ужас, когато погледна нагоре и видя гора от крака и мечове — преминаваше над него. Ритаха го и се спъваха в него, тялото му беше прободено още четири пъти. Изплю се с усилие, усещаше кръвта в гърлото си. Мъчеше се да се изправи, но отново го сечаха и поваляха. Никой не забеляза точния миг на смъртта му. Самият той нямаше време да види как първата линия на неговите гали рухва под бойния ритъм на Десети.

Щом видяха, че Главис пада, галите се разколебаха и точно това беше моментът, който бе очаквал Юлий. Изкрещя на тръбачите си и прозвучаха два кратки сигнала.

Брут ги чу и сърцето в гърдите му подскочи. Въпреки че ги превъзхождаха по брой, наемниците се огъваха пред римското нападение. Някои вече бягаха и хвърляха мечовете си. Брут се ухили, вдигна юмрук във въздуха и замахна към врага. Копията бяха свършили и сега извънредните трябваше да докажат истинската си цена.

Сякаш се бяха били заедно през целия си живот, те се раздалечиха, за да си осигурят достатъчно пространство, и после удариха врага като нож, който раздира редиците. Всеки ездач управляваше коня си с една ръка и сечеше главите на тези, които се изправеха пред него, с дългия си меч. Конете бяха достатъчно тежки, за да смажат мъжете, попаднали под краката им. Нищо не можеше да устои на тежестта им, докато навлизаха все по-навътре в редовете на бунтовниците.

Първата редица на Десети се придвижи бързо към врага: всеки използваше оръжието и щита си с мисълта, че е предпазен от другаря си отдясно. Нямаше как да бъдат спрени и след като първите редове паднаха, легионерите набраха скорост, въпреки че ръмжаха от умора.

Юлий изкрещя заповедите си и центурионите ги повториха. Велитите бързо се дръпнаха назад и оставиха триариите да минат напред с по-тежките си брони.

Бунтовниците изпаднаха в ужас, когато видяха приближаването на свежи сили. Стотици хвърлиха мечовете си и още стотици хукнаха да се спасяват, пренебрегнали заповедите на командирите си.

Нямаше милост за онези, които се предадоха прекалено рано. Римската линия не можеше да си позволи да ги пропусне през себе си и ги изби до крак.

Извънредните летяха около бунтовниците — черна маса от цвилещи коне и крещящи ездачи, целите оплискани в кръв и подивели като в същински кошмар. Затвориха бунтовниците в кръг и сякаш по даден знак, хиляди мъже хвърлиха мечовете си и задъхано вдигнаха ръце.

Юлий се поколеба. Ако не накараше тръбачите да свирят отбой, Десети щеше да продължи, докато и последният бунтовник не паднеше мъртъв. За миг се изкуши да остави нещата така, защото какво щеше да прави с толкова много пленници? Хиляди бяха останали живи, а не можеха да ги оставят да се върнат в земите и домовете си. Усещаше погледите на центурионите, които чакаха сигнал за края на битката. Тя се бе превърнала в истинска касапница, но бунтовниците, които бяха най-близо до римските редици, отново посягаха към оръжията си, за да не загинат без борба. Юлий изруга, спусна ръка надолу, тръбачите изсвириха отбой и всичко свърши.

 

 

Останалите живи бунтовници бяха разоръжени толкова бързо, колкото Десети можеше да премине през тях. На малки групички легионерите претърсваха наемниците и докато един римлянин вземаше оръжието, другите гледаха мрачно и съсредоточено, готови да убият пленника при всяко рязко движение.

Офицерите на наемниците бяха извикани да се изправят пред Юлий. Гледаха го с мълчаливо отчаяние — странна група, облечена в парцаливи дрехи и с неподходящи брони.

Слънцето се скри зад хоризонта и над бойното поле повя хладен ветрец. Юлий гледаше към коленичилите пленници. Тялото на Катилина беше открито и довлечено най-отпред. Юлий сведе очи към окървавения труп на бившия сенатор. От него нямаше да получи отговори.

Въпреки че знаеше истината за пропадналия бунт, Юлий разбираше, че Крас ще остане незасегнат за участието си в него. Може би беше по-добре някои тайни да останат скрити от обществото. Нямаше да е лошо най-богатият мъж в Рим да му е длъжник.

Погледна Октавиан, който потупваше коня си по шията и буквално сияеше от затихващата тръпка на битката. Най-накрая извънредните бяха получили бойно кръщение. Конете и мъжете бяха опръскани с кръв и кал. Брут стоеше сред тях и тихо им говореше, докато чакаше заповедта на Цезар: знаеше, че няма да е от заповедите, които биха му доставили удоволствие, но Рим не можеше да си позволи проява на милост.

Юлий направи знак да избутат офицерите по-близо до него. Знаменосците ги заблъскаха напред, един от мъжете падна по очи и изкрещя от гняв: щеше да се хвърли да се бие, ако един от другарите му не го беше спрял. Юлий ги слушаше как се карат, но езикът му беше непознат.

— Има ли командир сред вас? — най-после ги попита той.

Водачите се спогледаха и един от тях отвърна:

— Беше Главис. На онези от нас, които са от Галия. После погледна към труповете, които покриваха бойното поле. — Той е някъде там.

Студено отдаде чест, огледа тъжно бойното поле и пак се обърна към Юлий.

— Вече взе оръжията ни, римлянино. Сега не сме заплаха за никого. Пусни ни да си вървим.

Юлий бавно поклати глава.

— Вие никога не сте били заплаха за нас. — Забеляза искрите, които припламнаха в очите на пленника, и извиси глас, за да го чуят всички: — Имате избор. Или ще умрете по моя заповед… — Поколеба се. Помпей щеше да откачи, когато чуеше. — Или ще се закълнете като легионери за мен, под мое командване.

Думите му бяха последвани от клокочещ шум, обхванал не само пленниците. Войниците от Десети ахнаха, като го чуха.

— Ще получавате заплата на първия ден от месеца. Седемдесет и пет сребърни монети на всеки, макар че ще задържам част от сумата.

— Каква част? — попита някой.

Юлий се обърна по посока на гласа.

— Достатъчно за сол, храна, оръжие, брони и издръжка за вдовиците и сираците. Всеки мъж ще разполага с четирийсет и два денария, които да харчи, както намери за добре. — Една внезапна мисъл го стресна и го накара да се поколебае. Заплащането на толкова много мъже щеше да струва хиляди монети. Щеше да трябва цяло състояние да поддържа два легиона и дори и златото, което беше донесъл от Испания, бързо щеше да се стопи при такива разходи. Откъде Катилина бе намерил пари? Отхвърли внезапното си подозрение и продължи: — Ще поставя в редиците ви мои офицери и ще ви обуча да се биете толкова добре, колкото мъжете, които днес ви накараха да изглеждате като невръстни деца. Ще имате добри мечове и добри брони и ще ви се плаща навреме. Или това, или ще умрете сега. Вървете сред хората си и им кажете. Предупредете ги, че ако смятат да се измъкнат, ще ги преследвам, ще ги заловя и ще ги обеся. Тези, които изберат живота, ще бъдат отведени в Рим, но не като пленници. Обучението ще е тежко, но те имат достатъчно смелост — поне като начало. Всичко останало може да се научи.

— Ще ни върнеш ли оръжията? — попита някой.

— Без глупости — отвърна Юлий. — Вървете при хората си! По единия или другия начин, всичко ще приключи до залез.

Неспособни да срещнат погледа му, водачите на бунтовниците тръгнаха към коленичилите си в калта другари. Легионерите се заспоглеждаха учудено.

— Сенатът няма да бъде очарован, Юлий — каза Брут. — Нямаш нужда от повече врагове.

— Аз съм на бойното поле — отвърна Цезар. — Независимо дали им харесва, или не, тук аз говоря от името на града. Аз съм Рим тук и решението е мое.

— Но ние имаме заповед да ги унищожим — отвърна Брут достатъчно тихо, за да не ги чуят останалите.

Юлий сви рамене.

— Все още може да се стигне дотам, приятелю. Но ти би трябвало да се надяваш да положат клетва.

— И защо? — попита с подозрение Брут.

Юлий се усмихна и го тупна по рамото.

— Защото те ще са твоят легион.

Брут прие новината съвсем спокойно.

— Те се огънаха пред нас, Юлий. Самият Марс не би могъл да направи легион от тази сбирщина.

— Ти го направи вече с Първородните. Ще го направиш и с тези. Кажи им, че са оцелели в битка с най-добрия легион, който е имал Рим, предвождан от благословен от боговете военачалник. Вдигни им самочувствието заради самите тях, и те ще те последват.

— И ще са само мои? — попита приятелят му.

Юлий го погледна в очите.

— Ако все още мечът ти е мой, кълна се, че няма да се меся, въпреки че върховното командване трябва да е мое, когато се бием заедно. Въпреки това, ако последваш моя път, това ще е твой собствен избор — както е било винаги.

Водачите на наемниците отново се събираха един по един. Кимаха си, видимо облекчени. Юлий разбра, че са приели, още преди говорителят им да се приближи към него.

— Всъщност нямаме избор — каза галът.

— И няма… недоволни? — тихо попита Юлий.

Галът само кимна.

— Добре. Тогава да станат. Когато всички се закълнат, ще запалим факли и ще тръгнем към Рим. Там ви чака подслон и топла храна. — Юлий се обърна към Брут. — Изпрати ездачи да занесат съобщение в сената. Няма да знаят дали сме врагове, или не, а не искам да започне бунтът, който се бихме да предотвратим.

— Ние сме врагът — промърмори Брут.

— Вече не, Брут. Никой от тях няма да направи и крачка, преди да е обвързан с клетвата. След това ще са наши, независимо дали го разбират, или не.

 

 

Портите бяха затворени. На хоризонта вече се показваше първата сивкава светлина на деня. Юлий бе капнал от умора. А имаше да свърши още много неща, преди да може да поспи.

— Отворете! — изкрещя той, дръпна юздите на коня и погледна нагоре.

Един легионер с броня на войник на Помпей се показа на стената и погледна надолу към тях. Видя, че са малко, и хвърли поглед по пътя, за да се увери, че няма скрити сили, които чакат, за да нахлуят в града.

— Не и преди зазоряване, господарю — извика той. — Заповед на Помпей.

Юлий изруга през зъби.

— Тогава ми хвърли въже. Имам работа с консула и не мога да чакам.

Войникът изчезна, вероятно за да попита началника си. Извънредните неспокойно се въртяха на седлата.

— Имаме заповед да те придружим до сградата на сената — осмели се да каже един.

Юлий се обърна и го погледна.

— Щом Помпей е затворил града, значи легионът му е вдигнат на крак. Така че няма да съм в опасност.

— Да, господарю — отвърна ездачът. Дисциплината му пречеше да оспори заповедта.

На стената се появи офицер в пълни доспехи, перата на шлема му се люлееха от нощния ветрец.

— Едил Цезар? Ще ти хвърля въже, ако ми дадеш думата си, че ще се качиш сам. Консулът не очакваше, че ще се прибереш толкова рано.

— Кълна се — отвърна Юлий.

Офицерът махна с ръка и войниците спуснаха едно дебело въже. Юлий видя стрелци с лъкове да го наблюдават от кулите и стисна устни. Помпей не беше глупак.

Слезе от коня, хвана въжето и се обърна към извънредните.

— Върнете се в казармите на Първородните. Брут ще командва до завръщането ми.

И без повече думи се закатери по въжето.