Кон Игълдън
Земя на славата (42)

Глава 40

Юлий заповяда на легионите си да нападнат. Приликата с галите беше стряскаща. Племената от вътрешността не боядисваха кожата си синя, но носеха някои от древните имена, които беше чул за първи път в Галия. Съгледвачите му бяха докладвали за племе на запад, което се нарича белги, вероятно от същия произход като онези, които беше разбил отвъд морето.

Легионите изкачиха дълга верига хълмове под обстрел с копия и стрели. Римските щитове обаче се бяха доказали срещу тях и напредването беше безжалостно. Трудно беше да качат тежките катапулти на хълмовете, но те доказаха необходимостта си, когато бритите се опитаха да задържат платото и бързо се научиха да уважават огромните машини. Нищо не можеше да се сравни със силата на стрелите на скорпионите и атаката на бритите беше разбита. Юлий знаеше, че част от предимството им се състои в скоростта през откритото пространство, и племената, събрани от Касивелан, се оттеглиха. Римските легиони продължиха напред.

Въпреки съпротивата Юлий не можеше да се отърве от подозрението, че племената ги увличат към избрано от тях място. Всичко, което можеше да направи, беше да поддържа скоростта, но винаги готов да спре. Извънредните тормозеха оттеглящия се враг със стремглави нападения под ръководството на Октавиан и Брут.

Два пъти на следващата сутрин ги атакуваха бойци, изостанали от основните британски сили. Манипулите не се изплашиха, когато ги удариха в гръб, а извънредните нападнаха точно както бяха обучени.

Нощите бяха трудни, защото племената непрекъснато вдигаха врява, което правеше съня невъзможен. Извънредните обикаляха лагера на смени, за да отблъскват нападенията, и гинеха в тъмнината от незнайно откъде пуснати стрели. Но дори и на вражеска територия навиците продължаваха да са в сила. Ковачите поправяха оръжията и щитовете, а лекарите лекуваха ранените. Юлий беше доволен, че разполага с хора, обучени от Кабера, макар че старият приятел му липсваше. Болестта, която го беше поразила, след като изцери Домиций, беше ужасна — крадец, който постепенно отнемаше разума му.

Отначало Цезар мислеше, че ще притисне бритите и ще ги разбие край реката, както беше направил преди години със суебите край Рейн. Но царят на катувеланите беше подпалил мостовете и на легионите им трябваха няколко дни да минат през реката.

Под непрекъснатия дъжд от стрели от отсрещния бряг Юлий беше принуден да изпрати съгледвачи да търсят брод, но само едно място изглеждаше подходящо.

Юлий подреди огромните катапулти покрай брега, за да покриват атакуващите. А после си помислиха, че дори и най-добрата тактика може да бъде провалена от трудностите на терена. Легионите му бяха оформили широка колона между флаговете, които съгледвачите бяха забили в меката кал на Темза, за да отбележат по-дълбоките места. На такова място не можеше да има капани. Катапултите щяха да осигурят на легионите чист район от почти сто крачки. След това хората му щяха да се сблъскат с бритите, които имаха всички възможни предимства. Това можеше да е повратната точка на битката. Ако неговите хора се скупчеха на отсрещния бряг, останалата част от легионите нямаше да може да прекоси. Всичко, което бяха спечелили от брега, щеше да бъде загубено.

Имаше нещо странно в това да се подготвят за битка, когато врагът беше толкова близо, макар и неспособен да направи друго, освен да гледа. Юлий чуваше как офицерите крещят команди. В далечината също отекваха подобни команди. Погледна през тъмната Темза и изпрати вестоносци при военачалниците, след като огледа терена и подреждането на бритите. Изглеждаха достатъчно самоуверени, една група дори оголи задниците си към римляните, с което предизвиква всеобща веселба сред другите брити.

Юлий разбираше увереността им. Легионите щяха да са уязвими за стрели и копия, докато пресичаха реката, жертвите щяха да са много. Изпрати съгледвачи нагоре и надолу по реката да търсят други бродове, които можеше да използва, за да пресече с част от силите си, но дори да имаше такива места, те бяха прекалено далече, за да му вършат работа. Дори и най-добрите пълководци понякога бяха принудени от случая да се уповават само на уменията и яростта на хората, които водеха.

Юлий нямаше да е сред първите, които щяха да прекосят реката. Октавиан беше проявил желание да поведе извънредните напред, а Десети да е плътно зад него. Младият римлянин щеше да е късметлия, ако оживееше в схватката, но Юлий му беше дал тази възможност, защото изборът си беше негов. Десети щеше да си проправи с бой път зад кавалерията и да прочисти пространството за останалите, които щяха да ги последват по петите. Цезар щеше да премине с Трети Галски и Брут, а Домиций щеше да ги следва.

Слънцето грееше. Юлий си сложи шлема и обърна студеното си метално лице към катувеланите. Вдигна меча си и мнозина от тях видяха жеста му и му замахаха приканващо.

Погледна към Октавиан, който го наблюдаваше в очакване на знак. Извънредните бяха навъсени, готови за свирепа битка.

Цезар мълчаливо спусна ръка и тръбачите изсвириха сигнала по цялата широка колона. Октавиан изрева и извънредните се понесоха в плитката вода като едно цяло, все по-бързо и по-бързо. Конете разпениха реката, а римската кавалерия извади мечовете си, готова да вземе първите жертви. Към тях полетяха стрели и копия, западаха мъже и коне и водата стана червена. Бритите изреваха и тръгнаха напред.

Трябваше да са прецизни, но всеки мъж край тежките катапулти беше опитен. Щом бритите се спуснаха напред, за да пресрещнат извънредните, Юлий даде знак и камъни и стрели полетяха над главите на препускащите римляни и разбиха първите стремителни редици на бритите.

Сред врага се оформиха огромни пробойни и Октавиан насочи коня си към една от тях. Конят дишаше тежко, а ездачът беше целият подгизнал от ледената вода. Чу виковете на Десети, докато легионерите пресичаха брода зад тях. Знаеше, че римските богове гледат синовете на своя град дори и на това далечно място.

При първия сблъсък нямаше време за мислене. Октавиан и Брут бяха избрали извънредните заради техните умения с коня и меча и без да бъде произнесена и една заповед, те оформиха острие, което удари бритите и проби пътека дълбоко в редиците им.

Десети не можеше да използва копията си, след като римската кавалерия беше пред него, но легионерите бяха ветерани от Галия и Германия и който и да се изправеше пред тях, биваше посечен. Бритите отстъпиха. Основното им предимство беше загубено с невероятна бързина, когато Десети разшири линията си с точността на танц, за да освободи място за следващите легиони. По фланговете се оформиха карета и извънредните препускаха между тях — скоростта и гъвкавостта им ги предпазваха от копията и мечовете на катувеланите.

Юлий чу роговете на враговете. Бритите се разделиха и отвориха широко пространство по средата. В него се видя облак прах, после стена от коне и колесници, които препускаха с убийствена скорост. Римските тръбачи изсвириха заповед за сгъстяване и спиране на каретата — мъжете трябваше да вдигнат щитовете и да спрат, за да удържат позицията.

Колесниците бяха с по двама бойци и Юлий се впечатли от умението им: копиеносците стояха прави, без да се държат за нищо, въпреки високата скорост, а партньорите им майсторски управляваха конете. Хвърлените в последния момент копия имаха достатъчно сила, за да пробият дори римски щит. Десетки легионери паднаха.

Октавиан изкрещя нови заповеди и извънредните се отделиха от фланговете и пресякоха пътя на колесниците, преди кочияшите да могат да обърнат. Десети и Трети тръгнаха напред и затвориха центъра, навлязоха сред мъжете на колесниците и зареваха от ярост.

Юлий погледна назад и видя, че два от легионите все още са в реката — не можеха да я преминат заради струпалите се на брега хора. Даде заповед за придвижване напред и Десети отговори с дисциплината, която беше очаквал, като си пробиваше път през врага.

Римската линия се разшири. Извънредните се върнаха да пазят фланговете. Жестоката схватка беше намалила броя на извънредните, но Юлий се зарадва, като видя, че Октавиан е жив. Младият му роднина беше покрит с кръв, но крещеше заповеди и хората му се подреждаха в нова формация.

По равната земя римските легиони не можеха да бъдат спрени. Отново и отново катувеланите нападаха редиците им и биваха отблъснати. Юлий вървеше през купчини трупове. Още два пъти Десети и Трети удържаха нападението на колесниците, а после роговете на противника изсвириха друг сигнал и катувеланите започнаха да се оттеглят.

Римските тръбачи изсвириха сигнал за атака и легионите хукнаха напред.

Касивелан явно се беше надявал да задържи римляните при реката и би трябвало да е хвърлил всичко, което има, в първия сблъсък. Но Юлий беше участвал в прекалено много битки, за да позволи да бъде изненадан — извънредните преследваха врага далече напред, като същевременно проверяваха за засади.

Почти с разочарование Юлий чу сигнала за отбой от роговете на врага и видя как бритите почват да хвърлят оръжията си.

Нямаше нужда да дава заповед на хората си да приемат поражението. Те бяха достатъчно опитни. Бойците от Десети тръгнаха сред враговете — караха ги да сядат — и започваха да събират оръжията им. Нито един брит не беше убит след капитулацията.

Легионите бяха на самата граница на града край Темза — Касивелан се беше предал пред очите на хората си, за да не вкара битката по улиците. Това беше достойно за уважение решение и Юлий му кимна разбиращо, когато го доведоха при него.

Касивелан беше чернокос, млад, с месесто лице. Бе облечен в светла роба, пристегната на кръста, и дълъг плащ. Очите му бяха изпълнени с горчивина, когато коленичи.

Юлий свали шлема си — наслаждаваше се на свежия вятър по лицето си.

— Като командир на силите на Рим приемам твоята капитулация — каза той официално. — Няма да има повече убийства. Хората ще бъдат задържани като пленници, докато не приключим преговорите за заложниците и данъка. От този момент можеш да се смяташ за васал на Рим.

Касивелан го погледна объркано. Но бе видял римските линии и тяхната организация. Въпреки битката, в която бяха тичали почти две мили, формациите им бяха стегнати и той осъзна, че е взел правилното решение. Макар да му беше струвало много. Но докато гледаше римляните с мръсните им брони, опръсканите с кръв сандали и тридневната четина по лицата, Касивелан можеше само да клати невярващо глава. Беше загубил земята, която му беше завещал баща му.