Кон Игълдън
Земя на славата (41)

Глава 39

Юлий стоеше, увил ръка около високия нос на галерата и изпълнен с нетърпение. Белият бряг нарастваше пред очите му. Беше си взел урок от ужасното преживяване на първата експедиция и този път пресичаше морето в началото на годината. Флотата, която разбиваше морето на пяна с дългите си гребла, беше много по-голяма от първата и му струваше наистина много скъпо. Беше оголил защитата си за този поход, но белите скали на Британия бяха първият му провал и той не можеше да си позволи втори.

Беше трудно да не си спомня почервенялата от кръв морска пяна, когато галерите му бяха полетели към брега и се бяха разбили. Онази нощ, когато племената със синя кожа ги бяха нападнали във водата, изгаряше мислите му.

Хвана по-здраво дървото, докато си спомняше как Десети се беше опитал да пристане сред ревящата морска тъмнина. Прекалено много бойци останаха да плават с лицата надолу, а морските птици кацаха по телата им, докато те се люшкаха във вълните. Независимо откъде ги гледаше, тези три седмици бяха кошмарни. Валеше всеки ден — силен студен дъжд. Хората му бяха отчаяни. Никой не знаеше дали някоя от галерите е оцеляла. Въпреки че Юлий беше скрил това от хората си, никога не се беше чувствал толкова благодарен, както когато видя обрулените си галери да се появяват.

Легионите му се биеха смело срещу племената със синя кожа, но Юлий още тогава знаеше, че не може да остане на острова, ако няма флота, която да ги осигурява с провизии. Беше приел капитулацията на Комий, но мислите му вече бяха насочени към следващата пролет.

Сега уроците на този труден бряг бяха научени добре. От всички страни Юлий чуваше виковете на кормчиите, които командваха гребците. Пръски морска вода го посипваха, когато греблата се вдигаха и падаха. Той огледа брега за боядисаните бойци. Този път нямаше да има връщане.

Във всяка посока, докъдето стигаше погледът му, галерите пореха вълните. Стотици кораби — беше ги изпросил, купил и наел, за да докарат пет пълни легиона до острова. Под палубите имаше две хиляди коня, които трябваше да пометат боядисаните племена.

С потреперване, свързано по-скоро със спомена, отколкото със студа, Юлий видя редиците на бойците да се появяват на скалите — но този път той ги презираше. Нека гледат как най-голямата флота, която е виждал светът, се приближава до бреговете им. Нека видят.

Вълните не бяха толкова силни и яростни като миналата година. В средата на лятото приливът едва разлюляваше тежките галери. Тръбачите засвириха, лодките бяха спуснати и Десети поведе…

Юлий скочи в прибоя. Не можеше да повярва, че това е същият бряг. Мъжете вече изтегляха лодките по-далече от вълните. Навсякъде около него кипеше енергията, която познаваше от години. Крещяха се заповеди, първите слезли на брега оформяха защитен периметър и викаха следващата единица с дългите бронзови рогове. Юлий потрепери, когато мокрият му плащ се уви около тялото му. Качи се нагоре по брега, обърна се, погледна морето и се усмихна. Надяваше се, че боядисаните брити наблюдават армията, която навлизаше в земята им.

След като сваляше на брега толкова хора, можеха да се очакват злополуки. Една лодка се обърна, затисна един опций и му счупи крака. Тъй като имаше само една ръка, Рений падна във водата. Измъкнаха го веднага, но той все пак ръмжеше от унижение. Все пак въпреки трудностите дебаркирането на толкова хора, без нито един живот да бъде изгубен, си беше повод за празнуване. Докато слънцето се скрие зад хоризонта, Десети беше очертал терена за първия отбранителен лагер и охраняваше възвишенията над брега, откъдето все още бяха уязвими.

Не видяха повече никаква следа от племената, които предишната година толкова яростно бяха защитавали земята си — след първоначалната си поява на скалите бритите се бяха оттеглили. Юлий се усмихна при мисълта за ужаса в техните лагери и селища и се зачуди какво ли е станало с Комий, царя на южните хълмове. Представяше си какво е било за Комий да види легионите му и да изпрати на брега бойците си, за да ги отблъснат. Потрепери, като си спомни за огромните кучета, които се биеха редом с бритите — трябваше буквално да ги насекат на парчета, преди да паднат. Но дори и те не можеха да спрат ветераните от Галия.

Комий се беше предал, когато легионите навлязоха сред дюните и в равнината отвъд тях. Беше дошъл във временния лагер на брега, за да предаде меча си в знак на подчинение. Пазачите го бяха спрели, но Юлий им направи жест да го пуснат, макар сърцето му да туптеше от напрежение.

Спомни си страхопочитанието, което изпита, когато най-накрая заговори с мъже, които в Рим бяха почти легенда. Въпреки дивия им вид откри, че племената разбират простата галска реч, която отдавна беше научил.

— Рибарите отвъд морето ви наричат „претани“, боядисаните — каза Цезар, докато претегляше меча на Комий в ръката си. — Как ги наричате вие?

Синият цар погледна придружителя си, сви рамене и отвърна:

— Не мислим много за тях.

Юлий се усмихна на спомена. Надяваше се Комий да е жив.

Брут доведе Трети Галски, за да подкрепи Десети, а Марк Антоний навлезе навътре в сушата, като всяка кохорта пазеше следващата — напредваха стадий по стадий. Вечерта галерите се върнаха навътре в морето, където нямаше опасност да ги изненадат, а легионите вече изграждаха укрепления.

След годините в Галия бойците работеха със спокойна ефективност. Извънредните обикаляха позицията, готови да предупредят легионерите и да задържат атаката, докато каретата се формират. Валовете се издигаха с лекотата на дълга практика и когато звездите и луната показаха, че наближава полунощ, лагерът бе готов.

Юлий нареди да свикат съвета и загледа как раздават топла храна на легионерите — те бяха работили здраво, за да я заслужат. Взе блюдо задушени зеленчуци и с наслада го помириса за удоволствие на бойците. После тръгна сред тях, като често спираше, за да си поговори с някой.

Берик беше останал в Галия само със своя легион и нередовни войници. Беше опитен и нямаше да рискува живота на хората под свое командване, но Брут беше ужасен от опасността да оставят толкова малко хора да пазят Галия, докато те са далече. Юлий беше изслушал протестите му и после продължи според плановете си: Брут не беше участвал в първата експедиция, когато бурята блъсна корабите му в брега, и не можеше да разбере необходимостта от втори, съкрушителен удар. Не беше виждал как морето почервенява и как легионерите падат под ударите на бойците със синя кожа и от зъбите на ужасните им кучета.

Юлий се молеше тази година бритите да преклонят глава пред него — или да бъдат разбити. Имаше и хора, и кораби. Имаше благоприятно време и воля. Когато влезе в осветената от факли командна палатка, остави купата храна на масата: беше толкова напрегнат, че не можеше да яде. Рим беше далечен като мечта и имаше моменти, когато Юлий само клатеше учудено глава, че е толкова далече. Ех, ако Марий или баща му можеха да са тук и да споделят това с него. Марий щеше да разбере задоволството му. Беше навлязъл достатъчно навътре в Африка все пак.

Съветът се събра и Юлий нареди да донесат храна. Изчака всички да се нахранят — стоеше на входа на палатката и гледаше нощното небе.

 

 

Новината за флотата пристигна бързо. Щом пълната мощ на нашествието стана ясна, Комий се отказа от плановете си да защитава брега. Нямаше никакво съмнение в намерението на такава огромна сила и нямаше никаква възможност триновантите да могат да се справят с нея. Изтеглиха се навътре в укрепленията по хълмовете и Комий изпрати вестоносци до всички околни племена. Повика сениманите и анкалитите. Повика сегонтиаките и биброките и те дойдоха при него със страх. Никой жив човек не беше виждал толкова огромно струпване на врагове, а те знаеха колко много тринованти бяха избити предишната година, докато се биеха с много по-малка група.

Първата нощ беше прекарана в спорове.

— Не вие се бихте с тях предния път! — каза Комий на вождовете. — Бяха само няколко хиляди, а ни разбиха. С армията, която са довели сега, нямаме никакъв избор. Трябва да ги понесем, както понасяме зимата. Това е единственият начин да оцелеем.

Видя гняв по лицата на мъжете пред себе си. Анкалитът се изправи и Комий го изгледа решително — предусещаше думите му още преди да бъдат изречени.

— Катувеланите казват, че ще се бият. Ще приемат всеки от нас като брат по оръжие под управлението на техния цар. По-добре, отколкото да легнем и да ни вземат един по един.

Комий въздъхна. Знаеше за предложението на младия цар Касивелан и от него му се гадеше. Никой от събралите се, изглежда, не разбираше опасността от армията, дошла на бреговете им. Римляните нямаха спиране. Комий се съмняваше дали могат да бъдат принудени да се върнат в морето дори всеки от мъжете на тази земя да вдигнеше оръжие срещу тях. Царят на катувеланите беше заслепен от собствената си амбиция да поведе племената и Комий не искаше да участва в тази лудост. Касивелан щеше да получи урок по единствения възможен начин, също както Комий миналата година. За другите обаче все още имаше надежда.

— Нека Касивелан събере племената под знамената си. Това няма да е достатъчно, дори и ние да се присъединим. Кажи ми, Беран, колко мъже можеш да отделиш от нивите и стадата им, за да се бият?

Беран се размърда неспокойно, после сви рамене.

— Дванайсет стотици. По-малко, ако оставя достатъчно, за да пазят жените.

Под суровия поглед на Комий всеки от събралите се каза своята цифра.

— Значи заедно можем да съберем около осем хиляди бойци. Касивелан има три, а племената около него могат да добавят още шест, ако се съгласят да го последват. Седемнайсет хиляди, а срещу нас са мъже, които вероятно наброяват двайсет и пет, плюс още хиляди конници.

— Виждал съм и по-лошо — каза с усмивка Беран.

Комий го погледна.

— Не, не си. Изгубих три хиляди от най-добрите си мъже срещу тях на брега и в равнините. Те са страховити бойци, приятели, но не могат да ни управляват през морето. Никой никога не е успявал да го направи. Трябва да ги изтърпим, докато зимата не ги принуди да си идат. Вече знаят какво могат да направят бурите с корабите им.

— Ще ми е трудно да накарам хората си да оставят мечовете си — каза Беран. — Ще има много, които ще поискат да се присъединят към катувеланите.

— Тогава ги пусни! — изкрещя Комий, най-после загубил търпение. — Остави всеки, който иска да умре, да се присъедини към Касивелан и да се бие. Ще бъдат унищожени. — Потърка гневно чело. — Първо трябва да мисля за триновантите, без значение какво решите. Останали сме съвсем малко, но дори да имах купища мъже, пак щях да чакам и да видя как катувеланите ще преживеят първата битка. Ако техният цар е толкова нетърпелив да ни поведе всички, нека покаже, че има силата да го направи.

Мъжете се заспоглеждаха. Това, че обсъждаха общ съюз, беше необичайно преживяване, но пък нищо не беше нормално, откакто бяха видели флотата сутринта.

Беран заговори първи.

— Ти не си страхливец, Комий. Затова те изслушах. Ще изчакам и ще видя как Касивелан ще се справи в първата битка. Ако може да пусне кръв на нашествениците, ще се присъединя към него. Не искам да стоя настрана с наведена глава, докато избиват народа ми. Това е прекалено трудно.

— Още по-трудно е да видиш как разрушават храмовете ни и пепелта, в която превърнаха анкалитите — сопна се Комий, но после каза примирително: — Направи това, което смяташ за правилно. Триновантите няма да участват. — И без повече думи Комий излезе и ги остави сами.

Беран се намръщи, после попита:

— Дали е прав?

Същият въпрос беше в главите на всички.

— Да оставим катувеланите да се счепкат — каза Беран. — Ще изпратя съгледвачите ми да наблюдават и ако кажат, че тези римляни могат да бъдат разбити, ще се включа и аз.

— Биброките ще са с теб — каза техният представител. Другите се присъединиха към него и Беран се усмихна. Разбираше защо царят на катувеланите иска да събере племената под свое управление. Мъжете в стаята можеха да доведат осем хиляди войници на бойното поле. Каква гледка щеше да бъде само! Беран трудно можеше да си представи толкова бойци на едно място.

 

 

Юлий стигна до укрепленията на триновантите в хълмовете на дванайсет мили от брега. Шумът и мирисът на морето бяха далече зад маршируващата му колона и легионерите, които мислеха за бъдещето, мърмореха доволно, докато вървяха през полята. Имаше дори лозя и те късаха още зелените чепки. Имаше и ябълки и Юлий беше доволен да се увери, че тази земя си заслужава завземането. Но въпреки това погледът му търсеше тъмните белези на мините. Беше обещал на Рим злато и калай от Британия — знаеше, че без тях лакомията на сената никога няма да бъде задоволена.

Легионите бяха разтегнати на цели мили, разделени един от друг от обозите. Имаха провизии за месец и съоръжения и екипировка, за да прекосяват реки и да строят мостове, дори да изградят град. Юлий не беше оставил нищо на случайността при втория си опит да покори тази страна.

Укрепленията бяха разпрострени в извита линия по хълмовете. Бяха солидни, от дърво и камък. Реката, отбелязана на картите като „Стър“, течеше под тях и Юлий изпрати водоносците да попълнят запасите на легионите. Все още не бяха в нужда, но Галия ги беше научила никога да не пропускат възможност да си набавят храна и вода. Картите им завършваха при реката и от всичко, което знаеха, това можеше да е последният източник на прясна вода, преди да стигнат до Темза — Тъмната река — на шейсет мили от брега. Ако тя изобщо съществуваше.

Юлий извика Брут и Октавиан и прати една кохорта ветерани от Десети да се приближи до укрепленията. После видя огромния Кир да се приближава към тях, усмихна се на притесненото му изражение и отговори на въпроса му, преди да е зададен:

— Добре, Кир. Ела при нас.

Броните на Десети блестяха под слънцето и Юлий почувства, че се изпълва с мощно въодушевление. Във всеки момент британците можеха да ги нападнат — но идеалните редици на хората му бяха готови да ги посрещнат.

Високо в чистия въздух пееха птици. Юлий бавно подкара коня си по склона към най-голямото укрепление. Започна да си представя отбраната и да планира как да я разбие, ако противникът не искаше да се предаде. Стените бяха добре изградени и всеки нападател щеше да попадне в обсега на оръжията, ако решеше да нападне направо. Юлий си представи големината на тарана, необходим за разбиването на дебелите греди на портата, и отговорът не му хареса. Видя тъмните глави на бритите по ръба на високата стена и седна по-изправено на седлото — беше наясно, че го наблюдават и преценяват.

Откъм крепостта се чуваха викове, засвириха рогове. Портата се отвори и Юлий се стегна. Триариите пред него извадиха мечовете си без заповед — очакваха да ги нападнат.

Отвътре обаче не изскочиха бойци. В сенките стояха само няколко души и един от тях вдигна ръка в знак на приветствие и покана.

Юлий заповяда на кохортата да прибере мечовете, за да разпръсне поне част от напрежението.

— Нека първо вкарам вътре петдесет души, господарю — обади се Октавиан. — Може да е капан.

Цезар погледна с обич младия си роднина. Не видя страх или колебание в спокойните му очи. Ако беше капан, онези, които влезеха първи в крепостта, щяха да бъдат избити. Юлий беше доволен, че човек от неговата кръв проявява такава смелост.

— Добре, Октавиан. Влез и пази портите — отвърна той с усмивка.

Октавиан даде заповед и първите пет реда се втурнаха нагоре. Юлий наблюдаваше реакцията на бритите — и беше дори малко разочарован да види, че не изпитват никакъв страх.

Октавиан пришпори коня си в тръс, мина през портата и Юлий видя как бронята му блесна на слънцето, когато се завъртя да огледа двора. Докато Цезар се качи по склона с останалата част от кохортата, Октавиан вече беше слязъл от коня си и когато Юлий влезе в крепостта, му кимна, че всичко е наред. Това беше ненужна предпазливост, но в Галия Юлий беше научил цената на риска. Имаше моменти, в които можеше само да напада и да се надява на късмета си, но те бяха редки. Беше открил, че колкото повече планира и обмисля, толкова по-рядко му се налага да разчита само на силата и дисциплината на хората си.

Мъжете, които го чакаха, бяха непознати, но там беше и Комий и той го прегърна. Беше съвсем формален жест — заради войниците — и двамата знаеха, че единствено огромната римска армия ги кара да се правят на приятели. Но това нямаше значение.

— Радвам се да те видя, Комий — каза Юлий. — Съгледвачите ми мислеха, че това все още е земята на триновантите, но не бяха сигурни. — Говореше езика с лекота, което накара Комий да вдигне учудено вежди. Юлий се усмихна, все едно това беше естествено, и продължи: — Кои са хората с теб?

Комий му представи вождовете на племената и Юлий ги поздрави, като се постара да запомни имената и лицата им.

— Добре си дошъл в земите на триновантите — най-после каза Комий. — Ако мъжете ти изчакат, ще им донесат храна и напитки. Ще влезеш ли?

Юлий го погледна внимателно: чудеше се дали подозрението на Октавиан няма да се сбъдне. Усети, че също го преценяват, и най-после се отказа от предпазливостта си.

— Октавиан, Брут… Кир — с мен. Води, Комий, и остави портите отворени, ако нямаш нищо против. Денят е прекалено горещ, за да спираме вятъра.

Комий го погледна студено и Юлий се усмихна и каза на центуриона Регул:

— Изчакай една смяна. Знаеш какво да правиш, ако не дойда дотогава.

Регул се навъси и кимна и Юлий видя, че и Комий е разбрал за какво става въпрос.

Укреплението бе по-голямо, отколкото изглеждаше от пътя.

Комий поведе четиримата римляни през двора. Влязоха в дълга ниска зала, направена от тежки греди с цвят на пчелен мед. Мечове и копия украсяваха стените. Имаше маса и пейки за царя и хората му, а до отсрещната стена — олтар. Струйка сребрист дим се издигаше от каменно лице, поставено на стената.

Комий зае мястото си начело на масата, а Юлий, без да се замисли, седна в другия край. Беше съвсем естествено римляните да заемат едната страна, а бритите — другата. След като се настаниха, Юлий търпеливо зачака домакинът да проговори. Усещането за опасност се беше разсеяло. Комий беше наясно, че легионите отвън ще сринат крепостта, ако пълководецът им не излезе, а Юлий беше сигурен, че заплахата от нападение ще предотврати всеки опит да го пленят или убият. Дори само Брут и Октавиан бяха много по-добри от обикновени бойци и скоростта и уменията им изглеждаха почти магически, а един-единствен удар на Кир можеше да счупи врата на всеки мъж.

— Триновантите не са забравили за съюза от миналата година — почна Комий. — Сениманите, анкалитите, биброките и сегонтиаките се съгласиха да уважат мира. Ще удържиш ли на думата си?

— Да — отвърна Юлий. — Ако тези мъже се обявят за мои съюзници, няма да им искам друго, освен вземането на заложници и определянето на данъка. Другите племена ще видят, че няма от какво да се страхуват, ако се държат разумно. Вие ще сте моят пример за тях.

Огледа хората на масата, но не разчете по лицата им нищо. Комий, от друга страна, изглеждаше облекчен и Юлий се отпусна. Преговорите започнаха.

Когато накрая Юлий излезе навън, бритите се събраха по високите стени на укреплението, за да го видят как си тръгва. По бледите им лица вече нямаше напрежение. Кохортата се обърна кръгом и заслиза към чакащите легиони.

Щом се събраха с основните сили, Юлий изпрати да повикат Марк Антоний и щом той дойде, му каза:

— Отивам на север, но не мога да оставя тези укрепления зад гърба си. Ти ще останеш тук с легиона си и ще приемеш заложниците, които ще изпратят. Няма да ги провокираш да започнат битка, но ако почнат, ще ги унищожиш. Разбра ли?

Марк Антоний погледна към извисяващите се укрепления. Вятърът сякаш се усили и той внезапно потрепери. Задачата не беше лесна, но не можеше да направи нищо друго, освен да каже.

— Разбрах, господарю.

Марк Антоний загледа как легионите потеглят с тропот, който разтресе земята. Вятърът наистина се усилваше, от запад заприиждаха тъмни облаци и скоро заваля пороен дъжд. Марк Антоний се зачуди колко ли време ще трябва да пази съюзниците на Рим в техните сухи и топли крепости.

 

 

Същата нощ брегът беше ударен от лятна буря. Четирийсет от римските галери загубиха греблата и платната си и се разбиха в брега. Много повече се откъснаха от котвите си и бяха отнесени навътре в морето. Нощта се превърна в кошмар — отчаяните екипажи правеха всичко възможно корабите да не се сблъскат.

Стотици загубиха живота си. Когато преди зазоряване вятърът отслабна, раздърпаната флота се заклатушка обратно към чакълестия бряг. Тези, които не бяха виждали кървавите последици на първото акостиране, закрещяха от ужас, като видяха труповете и дъските по плажа.

На зазоряване офицерите започнаха да въдворяват ред. Металните части на обсадните машини бяха пуснати като временни котви, за да държат галерите на място. Много лодки бяха изгубени в морето, а тези, които бяха останали, прекараха сутринта в обиколки между корабите, за да разпределят запасите. Тъмните трюмове на три от галерите бяха пълни с ранени и виковете се чуваха надалече, носени от вятъра.

Когато се нахраниха, обсъдиха положението. Някои гласуваха за незабавно връщане в Галия. Тези, които познаваха Юлий, заявиха, че няма да спуснат и едно гребло във водата, преди да чуят неговите заповеди. Изпратиха вестоносци до брега и зачакаха.

Посрещна ги Марк Антоний. Бурята се беше разразила навътре в морето, а на брега беше духал само ужасен вятър. Все пак светкавиците и гръмотевиците го бяха събудили на няколко пъти. Той прочете докладите за щетите. Не можеха да оставят галерите да се разбият от ветровете и теченията.

Отвори уста да заповяда завръщане в Галия, но мисълта за гнева на Юлий спря думите му.

— Имаме пет хиляди мъже — каза той. — Можем да изтеглим галерите една по една тук и да им построим пристанище. Аз почти не усетих бурята, значи няма нужда да навлизаме много навътре. Половин миля и една предпазна стена ще са достатъчни, за да подсигурят флотата до връщането на Цезар.

Един от пратениците го изгледа неразбиращо.

— Господарю, корабите са стотици. Дори да докараме и робите като работна ръка, ще ни трябват месеци, за да ги преместим.

Марк Антоний се усмихна твърдо.

— Робите ще отговарят за собствените си кораби. Имаме въжета и хора, нали така. Мисля, че две седмици ще са достатъчни. След това бурите могат да си духат колкото си щат.

Чудеше се дали някой някога изобщо е опитвал подобно нещо. Едва ли, въпреки че всяко пристанище имаше един или два дока навътре в сушата. Може би това беше само продължение на същата задача? При тази мисъл съмненията му секнаха и той се зае с изчисления. Когато офицерите му дойдоха, той вече имаше заповеди за тях.