Кон Игълдън
Земя на славата (37)

Глава 35

Брут беше сменил плаща си за последния етап от пътя на юг към Рим. Въпреки че въздухът все още беше студен, това не беше нищо в сравнение със студа на Галия, а и ездата го топлеше. Конят, с който бе тръгнал, беше останал далече назад, още на първия пост на легионите по Виа Фламиния. Беше платил да се грижат за него и щеше да си го вземе при последната смяна на връщане. Системата му позволяваше да сменя конете на всеки трийсет мили и той взе разстоянието само за седем дни.

След първата радост от преминаването през градските порти всичко се вгорчи. Рим в много отношения изглеждаше същият, но инстинктът му на воин веднага го накара да застане нащрек. Писмата на Александрия би трябвало да го подготвят за промяната, но тя не беше успяла да предаде усещането за паника, надвиснало във въздуха. Половината мъже, покрай които минаваше, бяха въоръжени по един или друг начин — нещо, което тренираното му око забелязваше веднага. Усещаше непознато преди напрежение по улиците на родния си град. Никой не висеше по ъглите да разговаря. Рим беше почти като град под обсада и Брут несъзнателно започна да подражава на останалите, докато бързаше към работилницата на Александрия.

Стресна се, когато я намери залостена и празна. Минувачите го чуваха да вика, но никой не се осмели да го погледне в очите. Дори просяците липсваха от улиците и Брут за момент спря да тропа по вратата и се замисли. Градът беше изплашен. Беше виждал това и преди — когато се знаеше, че наближава война.

Собствениците на останалите работилници на улицата бяха доста нервни: трима го погледнаха безизразно, когато ги попита къде е Табик; четвъртият беше месар и през цялото време, докато Брут беше в магазина му, стискаше един тежък сатър. Това очевидно му даваше увереността, която липсваше на останалите, така че той упъти Брут към един район на много улици оттам. Без да пуска сатъра обаче.

Когато Брут беше в Гърция, ветераните му разказваха за „сърбеж“, който им подсказвал, че наближава беда. Сега усети как го обзема нещо подобно, докато вървеше през тълпите. Беше почти сигурен, че ще отведе Александрия извън града. Каквото и да приближаваше, не искаше тя да пострада.

Новата работилница беше много по-голяма, заемаше цели два етажа от добре поддържана сграда. Вратата беше отворена. Брут присви очи и извади меча си. Щеше да е глупак, ако влезеше неподготвен в опасна ситуация, а в този случай ситуацията май беше точно такава.

Вътрешността беше пет пъти по-огромна от малкото магазинче на Табик. Брут спря на прага. Александрия и Табик стояха с още двама мъже. Срещу тях имаше четирима други, от онези, които се мотаеха навсякъде по улиците. Никой от тях не го видя. Брут бавно тръгна напред покрай огромната нова пещ. Пращенето на огъня в нея заглушаваше леките стъпки на сандалите му по каменния под.

Внезапно единият от двамата мъже пристъпи напред и бутна Александрия на пода.

Брут изкрещя и се втурна напред. Четиримата се извъртяха към него. Двамата имаха ножове, а другите двама — мечове, но това не спря устрема му. Александрия изкрещя диво и единствено отчаянието в гласа й го накара да не нанесе първия удар.

— Не, Брут! Недей!

Мъжете, които я заплашваха, бяха професионалисти, разбра го веднага. Пристъпваха на една страна, готови за нападение. Брут отпусна меча си и пристъпи в обхвата на остриетата им, все едно нямаше от какво да се бои.

— Какво става тук? — попита той, втренчен в мъжа, който беше бутнал Александрия.

— Нищо, което да те засяга, момче — каза един от мъжете и насочи меча си към него, за да го накара да отстъпи. Брут го погледна невъзмутимо.

— Ти наистина нямаш представа с кого говориш, нали? — попита той и се ухили грозно. Върхът на меча му очертаваше малки кръгчета във въздуха, макар наглед да го държеше лениво. Лекото движение сякаш прикова погледите на непознатите. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който Брут стоеше съвсем спокойно пред оръжията им, и увереността му ги обезпокои.

— Кои са тези? — попита Брут, без да поглежда Александрия.

— Бирници на Клодий — отвърна тя, докато се изправяше. — Искат повече пари, отколкото имаме. Повече, отколкото печелим. Но не бива да ги убиваш.

Брут се намръщи.

— И защо не? На никого няма да липсват.

Един от насилниците се обади:

— Защото това хубаво момиче няма да хареса какво ще й направят нашите приятели, момче. Така че пусни меча и…

Брут му преряза гърлото и изобщо не го погледна как падна. Гледаше останалите. Въпреки че беше само на сантиметри от оръжията им, те не се осмеляваха да помръднат.

— Друг някой да иска да каже нещо? — попита той.

Те го гледаха ококорени — всички чуваха гъргоренето, което идваше от пода. Никой не погледна надолу.

— О, богове, не! — чу Брут шепота на Александрия.

Не й обърна внимание — изчакваше някой от мъжете да наруши тишината. Беше виждал как Рений плаши цели тълпи, но пък винаги имаше и глупаци. Мъжете сковано се отдръпнаха извън обсега на меча му и Брут направи твърда крачка към тях.

— Без никакви подигравки повече, момчета. Никакви викове, след като си тръгнете. Просто си вървете. Ще ви намеря, ако се наложи.

Мъжете се заспоглеждаха, но нито един от тях не се обади. Изнизаха се покрай пещта и се измъкнаха през вратата. Последният я затвори внимателно.

Александрия беше пребледняла от гняв и страх.

— Така значи — каза тя. — Нямаш представа какво направи. Те ще се върнат с много други и ще изгорят работилницата до основи. Богове, Брут, не чу ли какво ти казах?

— Чух, но сега съм тук — отвърна той и обърса меча си в дрехите на трупа на пода.

— За колко време? Ние ще трябва да живеем с тях, когато ти се върнеш при легионите си, не осъзнаваш ли това?

Брут усети как в него се разпалва гняв. Беше му предостатъчно, че Юлий го критикуваше.

— Значи трябваше просто да гледам? Така ли? Не съм такъв, за какъвто ме мислиш, щом очакваш просто да стоя и да кротувам, когато те заплашват.

— Той е прав, Александрия — намеси се Табик. — Вече няма връщане назад, но и Клодий няма просто да забрави за нас. Ще трябва да спим в работилницата следващите няколко нощи. Ти ще останеш ли с нас, Брут?

Брут погледна Александрия. Това не беше точно посрещането, което си беше представял по пътя на юг, но само сви рамене.

— Разбира се. Поне ще си спестя наема. А сега дали ще получа целувка за добре дошъл, или не? Естествено не от теб, Табик.

— Първо се отърви от тоя труп — изсумтя Александрия.

Брут въздъхна, хвана убития за глезените и го повлече по каменните плочи.

— Никога не съм виждал някой толкова бърз — каза Тед.

— Той спечели турнира на Цезар — каза Александрия. — Не помниш ли?

Тед подсвирна.

— Сребърните доспехи? Не мога да повярвам. Аз също спечелих малко — като заложих на него. Искаш ли да остана тази нощ? Може да се окаже дълга, когато Клодий открие какво е станало с неговия човек.

— Можеш ли да останеш?

Старият войник погледна притеснено настрана, после каза сърдито:

— Естествено, че мога. Ще извикам и сина ми, с твое позволение. — Изкашля се, за да прикрие неудобството си. — Ако тази нощ пратят хора срещу нас, ще е добре да имаме някой да наблюдава на покрива. Там няма да създава проблеми.

— Ще заведа жена ми и децата при сестра й за няколко дни — каза Табик. — После ще мина през старата улица и ще видя дали не мога да доведа две жилави момчета за тази нощ. Залостете вратата и ме чакайте.

 

 

Хората на Клодий се върнаха по тъмно, с лампи, за да изгорят магазина. Синът на Тед се спусна по стълбите, за да ги предупреди, и Брут изруга. Беше взел сребърната си броня и сега я навличаше. Огледа разнородната група, която се беше събрала около пещта. Табик беше довел четирима младежи от работилниците по старата им улица. Имаха добри оръжия, но Брут се съмняваше, че ще могат да направят нещо повече от това да мушкат с тях напосоки. През последния час преди падането на тъмнината ги беше обучавал на значението на повторната атака. Сега очите им блестяха на светлината на лампата, докато гледаха воина в сребърна броня, който стоеше пред тях.

— Ще трябва да излезем и да ги пресрещнем вън, щом са дошли да палят. И е добре да имаме ведра с вода, в случай че ни отблъснат. Ако са много, ще е… трудно. Кой идва?

Четирите момчета вдигнаха като един мечове си. Тед също вдигна ръка, но Брут поклати глава.

— Ти не. Навън един повече няма да е от значение, но ако минат през нас, някой трябва да е тук да пази Александрия. Не искам да е сама.

Брут я погледна и се навъси. Тя беше отказала да отиде със съпругата и децата на Табик и сега той се боеше за нея.

— Ако влязат, Тед ще ги задържи, докато ти стигнеш до задните стълби, нали? Синът му ще те преведе по уличките. Тук не е място за теб, особено ако са голяма група. Знаеш какво може да ти се случи.

Предупреждението му я постресна, но тя все пак вирна брадичка.

— Този магазин е мой. Няма да бягам.

Брут я гледаше, раздвоен между възхищението и гнева. Хвърли й една малка кама и тя ловко я хвана във въздуха и провери острието. В мрака кожата й беше бяла като мляко.

— Ако минат през нас, ще ти потрябва — каза й нежно той. — Не искам да се притеснявам какво могат да ти направят.

Преди тя да отговори, крясъците на улицата се засилиха и Брут въздъхна, извади меча си и разкърши рамене.

— Добре, момчета. Почваме. Правете каквото ви казах и ще имате спомени, на които да се радвате. Паникьосате ли се, майките ви ще носят траур. Ясен ли съм?

Табик цъкна с език, а младежите кимнаха мълчаливо, изпълнени със страхопочитание към сребърния воин. Без да ги чака, Брут тръгна към вратата и я отвори със замах. По бронята му заиграха оранжеви отблясъци.

 

 

Брут сухо преглътна, когато видя колко много мъже са изпратени, за да им дадат урок. И все пак тълпата се люшна назад, щом той излезе с младежите. Бяха само петимата, рамо до рамо, но едно беше да плашиш кротки занаятчии, а съвсем друго да нападнеш добре въоръжени мъже. Пък и всички в тълпата познаха сребърната му броня и виковете и смехът изведнъж секнаха. Брут чуваше пукането на факлите им, докато те го гледаха зяпнали; очите им отразяваха мътната оранжева светлина и блестяха като на глутница кучета.

Рений му беше казвал, че един силен мъж може да се справи с тълпа, ако поеме инициативата и я задържи. Беше казал и че най-голямата заблуда на тълпата е да разчита на броя си. И че никой не очаква сериозно да умре, когато е заобиколен от приятели, и че тази увереност може да ги накара да се втурнат срещу мечове, срещу които не биха се осмелили да се изправят сами. Брут се надяваше да не са пили. Пое си дълбоко дъх и извика:

— Нямате работа тук. Аз съм командирът на Трети Галски и ви казвам да се приберете в домовете при семействата си. Имам стрелци с лъкове на покрива. Не се посрамвайте да нападнете старците и жените в тази къща.

За момент му се прииска Юлий да е с него. Юлий щеше да намери думи, за да ги накара да се откажат. И несъмнено накрая щяха да го понесат по улиците и да се влеят в новия му легион. Самата мисъл за това накара Брут да се усмихне въпреки напрежението и тези, които видяха усмивката му, се поколебаха. Някои се размърдаха в тъмнината. Ако Брут имаше два дни, може би щеше да събере неколцина добри бойци, които да постави на покрива, но сега там беше само синът на Тед — и беше невъоръжен.

Внезапен трясък накара всички да подскочат — една керемида падна от покрива и се пръсна на плочника. Никой не пострада, но Брут видя, че натрапниците нервно поглеждат нагоре. Зачуди се дали е било случайно, или след миг младежът ще последва керемидата и ще се изтърси сред тълпата като смотаняк, какъвто всъщност беше.

— Махай се! — извика някой от тълпата. Останалите изреваха в знак на съгласие.

— Аз съм войник на Рим, кучи сине! — извика Брут. — Не бягам от роби. Не бягам от племената в Галия. Да не сте по-добри от тях?

Виждаше, че това не са войници. Мотаеха се и се побутваха, но никой нямаше властта да ги накара да тръгнат срещу мечовете на мъжете пред магазина.

— Ще ви кажа още нещо — изкрещя Брут. — Мислите, че сте защитени, нали, момчета? Когато Цезар се върне от Галия, ще намери всеки, който е заплашвал приятелите му. Сериозно говоря, момчета. Всичко се знае. На някои от вас вече им е платено за това. Има списък с имената ви и къде да ви намерят. Повярвайте ми. Цезар няма да ви прости.

В тъмнината нямаше как да е сигурен, но му се стори, че тълпата намалява и последните започват да се измъкват. Без значение с какво ги държеше Клодий, името на Юлий от години се четеше на всеки ъгъл и всички знаеха, че той не прощава.

След малко пред Брут и четиримата младежи останаха само петнайсетина души, несъмнено първоначалната група, която Клодий беше изпратил да подпали работилницата. Никой от тях не можеше да се откаже, защото на следващата сутрин щеше да бъде измъкнат грубо от леглото си. Брут виждаше, че лицата им блестят от пот, и им заговори по-спокойно: знаеше, че отчаянието им може само да нарасне при заплахи.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се махна от града за известно време. Ариминум е достатъчно спокоен и там винаги има работа по доковете за онези, които нямат нищо против да се поизпотят малко.

Те се заозъртаха хем гневно, хем нерешително назад. Все още бяха прекалено много, за да може Брут да смята, че ще успее да ги победи, ако нападнат. Оръжията им отразяваха светлината на факлите, а в твърдите им лица нямаше и следа от слабост. Той погледна младежите от двете си страни, забеляза колко са напрегнати и прошепна:

— Нито дума, момчета. И не помръдвайте, докато не ви кажа.

С отвратено сумтене един от мъжете хвърли факлата си на земята и си тръгна. Още двама го последваха, а останалите мълчаливо се спогледаха. После, на групи от по двама-трима, си тръгнаха и те и на улицата остана само шепа мъже.

— Ако бях отмъстителен, щях да ви посека на мига — каза Брут. — Хайде, махайте се. Не може да стоите тук цяла нощ.

Един от тях направи грозна гримаса.

— Знаеш, че Клодий няма да остави това да ти се размине. На сутринта ще обърне и ада наопаки.

— Може би. Но може и да успея да поговоря с него преди това. Може да се окаже разумен мъж.

— Не го познаваш май. — Мъжът се подсмихна.

Брут започна да се отпуска.

— Няма ли да се прибирате вече де? Наистина е доста студено.

Мъжът погледна последните двама от придружителите си.

— Мисля, че да. Вярно ли е това, което каза?

— Кое по-точно? — отвърна Брут, мислеше за несъществуващите лъкове.

— Че си приятел на Цезар?

— Като братя сме — отвърна Брут небрежно.

— Той е добър римлянин. Някои от нас няма да имат нищо против да го видят да се завръща. Поне тези със семейства.

— Е, няма да кисне вечно в Галия — отговори Брут.

Мъжът кимна и изчезна в тъмнината с приятелите си.