Кон Игълдън
Смъртта на царете (6)

Глава 5

Брут вдиша дълбоко чистия планински въздух и се загледа назад към преследвачите. Гърция се простираше под тях, склоновете бяха покрити с пурпурни цветя, насищащи вятъра с богат аромат. Струваше му се неуместно да мисли за смърт и отмъщение сред такава красота. Но както беше предсказал Рений, групата конници включваше поне един добър следотърсач и от пет дни преследвачите непрекъснато вървяха по следите им въпреки множеството опити на Брут и Рений да ги отклонят.

Рений седеше наблизо на една обрасла с мъх скала, оголил срещу слънцето чукана си, и втриваше мазнина в осеяната с белези плът, както правеше всяка сутрин. Брут изпитваше вина всеки път, щом видеше това — спомняше си боя в двора за обучение в имението на Юлий. Спомняше си дори удара, който беше прерязал нервите на ръката на гладиатора, но нямаше как да върне нещата назад. Макар че месото беше образувало розова възглавничка, непрекъснато се появяваха болезнени петна, които трябваше да се лекуват. Единствената истинска утеха идваше, щом Рений махнеше кожената превръзка и оставеше въздуха да стигне до кожата, но той мразеше любопитните погледи, предизвиквани от тази гледка, и моментално нахлузваше превръзката.

— Приближават се — каза Брут.

Нямаше нужда да обяснява — петимата мъже, които ги преследваха, бяха в мислите и на двамата още откакто усетиха присъствието им за първи път.

Огряната от слънцето красота на планините скриваше бедна почва, която привличаше малцина земеделци. Единствените признаци на живот бяха дребните фигури на преследвачите, които бавно се придвижваха напред. Брут знаеше, че гърците не могат да се отдалечават много от конете си, а веднага щом слезеха долу в равнината, двамата бездруго щяха да бъдат нападнати и убити. Вече бяха близо до изтощението, а последната суха храна беше свършила тази сутрин.

Брут огледа растителността, която се вкопчваше в живота по напуканите склонове, и се запита дали може да се яде. Беше чувал, че войници ядели щурците, които обитаваха всички туфи трева, но не си струваше да ги ловиш един по един. Можеха да изкарат още един ден без храна, а меховете с вода бяха пълни до половината. Златните монети все още бяха в кесията на колана му, но най-близкият римски град беше на повече от сто мили отвъд тесалийските равнини и никога нямаше да го стигнат. Бъдещето им изглеждаше мрачно, освен ако на Рений не му хрумнеше някоя идея, но старият гладиатор мълчеше, явно доволен да прекара един час в разтриване на чукана си. Докато Брут го наблюдаваше, Рений откъсна едно от тъмните цветя и изстиска сока му върху мъхестата възглавничка, която висеше от рамото му. Старият гладиатор винаги използваше билките заради успокояващия им ефект, но както винаги, изсумтя разочаровано и остави смачканите листчета да паднат от здравата му ръка.

Спокойното изражение на Рений изведнъж вбеси Брут. Ако имаха коне, преследвачите от селото никога нямаше да се приближат толкова. Не беше в природата на стария гладиатор да съжалява за минали решения, но всяка стъпка, спечелена от натъртените крака на римляните, караше Брут да изсумтява раздразнено.

— Как можеш да си седиш така, докато те се катерят към нас?! Безсмъртният Рений, победител в стотици битки на живот и смърт, насечен на парчета от няколко гръцки дрипльовци на някакъв хълм.

Рений го погледна, без да помръдне, после сви рамене.

— Изкачването ще намали предимството им. А от конете тук няма особена полза.

— Значи да си седим така, а? — попита Брут; за миг изпита облекчение, че Рений има някакъв план.

— Още няколко часа им трябват, за да стигнат до нас. Ако бях на твое място, щях да седна на сянка и да си почивам. Ще видиш, че ако наточиш меча ми, ще си поуспокоиш нервите.

Брут го изгледа намръщено, но все пак взе меча на стареца и започна с дълги, плавни движения да прокарва един камък по нащърбените му ръбове.

— Петима са, не забравяй — каза след малко.

Рений не му обърна внимание: наместваше със сумтене кожената превръзка на чукана. Държеше единия край на връвта със зъби и докато Брут го наблюдаваше, я завърза с лекотата на отдавна усвоени движения.

— Осемдесет и девет — обади се внезапно Рений.

— Какво?

— Убил съм осемдесет и девет души в сраженията в Рим. Не стотици.

Изправи се полека; в движенията му нямаше нищо старческо. Много време му беше трябвало, да се научи отново да пази равновесие без тежестта на лявата ръка, но беше преодолял тази загуба, както и всичко друго, което му пречеше в живота. Брут си спомни момента, когато Кабера беше притиснал ръце към посивялата плът на гърдите на Рений и двамата бяха видели как цветът се променя, как тялото замря във внезапен прилив на завръщащ се живот. Кабера се беше отпуснал назад в мълчаливо благоговение, докато наблюдаваха как косата на стареца потъмнява, сякаш дори смъртта няма власт над него. Боговете бяха спасили стария гладиатор и може би той на свой ред щеше да спаси един млад римлянин някъде из хълмовете на Гърция. Брут почувства как увереността му расте и забрави глада и изтощението, които го измъчваха.

— Днес са само пет — каза той. — А аз съм най-добрият от моето поколение. Няма жив човек, който да ме победи в бой с меч.

— Аз бях най-добрият от моето поколение, момче, и от това, което виждам, стандартът е поспаднал — изсумтя Рений. — Но все пак можем да ги изненадаме.

 

 

Корнелия изстена от болка. Акушерката втриваше златист зехтин в бедрата й, та сгърчените мускули да се отпуснат. Клавдия й подаде топла напитка от мляко и вино с мед и тя изпразни чашата, почти без да усеща вкуса, и тъкмо я подаде да й налеят още, когато усети надигането на следващата контракция. Потрепери и извика.

Акушерката продължаваше да я маже на широки, бавни кръгове, от време на време потапяше в купата със зехтин парчето мек вълнен плат, което държеше.

— Още малко остава — каза тя. — Много добре се справяш. Медът и виното ще помогнат за болката, но скоро ще дойде време да се преместиш на стола за раждане. Клавдия, донеси още кърпи и гъба, може да има кървене. Но ще е малко. Ти си здрава жена и бедрата ти са широки.

Контракцията я връхлетя и Корнелия можа само да изстене, после задавено запъшка. Стисна зъби, вкопчи се в твърдото легло и се напрегна. Акушерката поклати глава.

— Недей още да напъваш, скъпа. Бебето сега решава дали да излезе. Извъртяло се е в нужното положение и трябва да си почине. Ще ти кажа кога да започнеш да я изтласкваш.

— Да я изтласквам? — изохка Корнелия между две мъчителни вдишвания.

Акушерката кимна.

— Момчетата винаги се раждат по-лесно. Момичетата отнемат повече време.

Бавачката постави гъбата и кърпите до дървения стол, приготвен за последния етап от раждането, после хвана Корнелия за ръката и почна да я гали. Вратата се отвори тихо; Аврелия влезе, спусна се към леглото и стисна другата й ръка в здравата си хватка. Клавдия я погледна скришом. Тубрук й беше разказал всичко за проблемите на тази жена, за да може да се справи с евентуални трудности, но родилните мъки на Корнелия като че ли бяха приковали вниманието й, а и беше съвсем в реда на нещата да присъства на раждането на внучето си. Тубрук беше напуснал къщата, за да свърши работата, за която бяха говорили, и Клавдия знаеше, че на нея се пада задачата да отстрани Аврелия, ако получи пристъп, преди раждането да е свършило. Не й харесваше особено, затова бързо отправи молитва към домашните богове — дано да не й се наложи да го прави.

— Мислим, че ще е дъщеря — каза Клавдия, когато майката на Юлий зае мястото си от другата страна на родилката.

Аврелия не отговори. Клавдия се запита дали мълчанието й не се дължи на това, че е господарката на къщата, а тя е само робиня, но отхвърли тази мисъл. По време на раждане обноските бяха по-неофициални, а и Тубрук беше казал, че Аврелия изпитва трудности при справянето с дребни неща, които хората приемаха за естествена даденост.

Корнелия извика и акушерката кимна рязко.

— Време е — каза тя и се обърна към Аврелия. — Ще ми помогнеш ли, скъпа?

Не получи отговор и отново зададе въпроса, по-високо. Аврелия като че ли се изтръгна от някаква мъгла.

— Бих искала да помогна — каза тя тихо и акушерката замълча за миг, погледна я, после сви рамене.

— Добре. Но може да трае няколко часа. Ако не можеш, прати някое силно момиче да те замести. Разбра ли?

Аврелия кимна и отново насочи вниманието си към Корнелия — трябваше да й помогнат да се настани на стола. Клавдия също се присъедини, учудена на увереността на акушерката. Разбира се, тя беше освободена, отдавна забравила дните на робството, но в поведението й нямаше и капка почтителност. Клавдия реши да е също така силна като нея.

Столът беше солиден, преди няколко дни го бяха докарали с носилка заедно с акушерката. Двете жени заведоха Корнелия до него и й помогнаха да седне. Тя стисна здраво дръжките и се отпусна с цялата си тежест на тясната извита седалка. Акушерката коленичи пред нея и внимателно разтвори краката й над дълбокия дъговиден изрез в старото дърво.

— Облегни се здраво. — После се обърна към Клавдия. — Дръж стола да не се изметне назад. Ще имам друга работа за тебе, когато излезе главата на бебето, но засега това ти е задачата, разбра ли?

Клавдия зае мястото си и се опря с цялата си тежест на гърба на стола.

— Аврелия? Искам да натискаш корема, когато ти кажа, но не преди това, ясно ли е?

Аврелия постави ръцете си върху издутия корем и зачака търпеливо, с бистър поглед.

— Пак започва — каза Корнелия и се смръщи от болка.

— Така трябва, моето момиче, бебето иска да излезе. Нека набере сила и ще ти кажа кога да напъваш.

Ръцете й продължаваха да втриват зехтин в кожата на Корнелия.

— Малко остана. Готова ли си? Хайде, момиче, напъвай. Аврелия, натисни.

Двете заедно започнаха да натискат и Корнелия изстена. Отново и отново напъваха и отпускаха, докато контракцията премина. Корнелия бе цялата в пот.

— Изкарването на главата е най-трудното — каза акушерката. — Много добре се справяш, момиче. Повечето жени пищят през цялото време. Клавдия, подложи й една кърпа отдолу. Няма да ми благодари, ако задникът й е цял в синини.

Клавдия бързо нагласи една дебела кърпа под Корнелия и каза:

— Още малко, миличка.

Корнелия успя да се усмихне отпаднало. После контракциите отново я обхванаха — спазъм на всички мускули, плашещ със силата си. Никога не беше изпитвала подобно нещо, чувстваше се почти като зрител в собственото си тяло, докато то се движеше със свои ритми, със сила, която не беше подозирала. Усети как натискът се увеличава, после изведнъж изчезна и я остави изтощена.

— Няма повече — прошепна тя.

— Държа главата, скъпа, останалото е по-лесно — отвърна акушерката със спокоен и ведър глас.

Аврелия потърка леко все още издутия корем и се наведе над стола, за да надникне между треперещите крака на Корнелия.

Акушерката държеше главата на бебето. Ръце й бяха увити в груба кърпа, за да не се плъзгат. Очите на бебето бяха затворени, главата изглеждаше смешна, някак издължена, но акушерката като че ли не се тревожеше и ги подкани да се заемат със задачата си, когато настъпи следващата контракция — и бебето се плъзна в ръцете й. Корнелия се отпусна на стола; усещаше краката си като втечнени. Дъхът й излизаше на накъсани тласъци и тя само кимна благодарно, когато Аврелия изтри челото й с мокра кърпа.

— Честито момиченце! — каза акушерката и взе малък остър нож, за да пререже пъпната връв. — Добре се справихме. Клавдия, донеси горещ въглен да го запечатам.

— Няма ли да го завържеш?

Акушерката поклати глава; бършеше с ръце кожата на бебето от кръв и ципи.

— По-чисто е, ако се изгори. Побързай, коленете ме болят.

Друга мъчителна контракция изкара гъбесто парче тъмна тъкан от Корнелия и тя нададе последен вик. Акушерката направи знак на Аврелия да го махне и майката на Юлий се погрижи за плацентата без никакви възражения, вече приела авторитета на жената. Усети прилив на необичайно щастие. Имаше внучка. Погледна ръцете си, доволна, че не вижда треперене.

Тъничък вик проряза въздуха и жените се усмихнаха. Акушерката проверяваше крайниците на детето с бързи, опитни движения.

— Всичко е наред. Малко е синичка, но вече порозовява. Ще има руса коса като майка си, освен ако не потъмнее. Хубаво дете. Приготвихте ли пелените?

Аврелия й ги подаде, докато Клавдия се връщаше, хванала един въглен с железни щипци.

Акушерката го притисна към крайчето на пъпната връв, то изсъска и бебето изплака отново с подновена сила; тя се зае да го повива стегнато. После попита Корнелия:

— Мислили ли сте за име?

— Ако беше момче, щях да го нарека на баща му, Юлий. Сигурна бях, че ще е момче.

Акушерката стоеше с бебето в ръце, вгледана в бледата изтощена Корнелия.

— Има време да измислите име… Помогнете сега на Корнелия да легне, докато си събера нещата.

Ехото от юмрук, удрящ по вратите на имението, отекна като глухо бумтене. Аврелия вдигна глава и се ослуша.

— Обикновено Тубрук отваря вратите на посетителите — каза тя.

— Но сега ни е изоставил.

— Само за няколко седмици, господарке — отвърна бързо Клавдия; изпитваше вина. — Каза, че работата в града нямало да отнеме повече време.

Аврелия като че ли не я чу и излезе от стаята.

Тръгна полека, предпазливо към предния двор; премигваше от ярката слънчева светлина, след като толкова време беше стояла на закрито. Две прислужнички чакаха търпеливо до вратата, но знаеха, че не бива да отварят без нейно разрешение, независимо кой тропа. Това правило беше установено от Тубрук след робските бунтове преди години. Той като че ли беше загрижен за безопасността на дома, но сега я беше оставил сама, а беше обещал никога да не я оставя сама. Аврелия погледна ръцете си и забеляза капчица кръв на единия си ръкав. Дясната й ръка леко трепна и тя я стисна с лявата.

— Отворете! — чу се мъжки глас отвън и юмрукът отново задумка.

Аврелия даде знак на прислужничките, те вдигнаха тежката греда и отвориха вратата. И двете бяха въоръжени — още едно от правилата на Тубрук.

Влязоха трима конни войници, великолепни в блестящите си брони и с пера на шлемовете. Бяха облечени като за парад и видът им накара Аврелия да трепне.

Защо го нямаше Тубрук? Той щеше да се справи много по-добре от нея.

Един от мъжете слезе от коня с леки, уверени движения. Стиснал юздите в едната си ръка, той подаде на Аврелия свитък обработена телешка кожа, запечатана с дебел восъчен печат. Тя го взе и зачака, впила поглед във войника. Той потътри крак, когато разбра, че жената няма да проговори.

— Това са заповеди, господарке. От нашия господар — диктатора на Рим.

Аврелия продължи да мълчи; хвана ръката, с която държеше свитъка, с другата; кокалчетата й побеляха от усилието.

— Снаха ти е тук и Сула заповядва тя да се яви при него в града, незабавно — продължи мъжът, разбрал, че ако не проговори, жената може и да не отвори свитъка, потвърждаващ заповедта с личния печат на Сула.

След като овладя треперенето, Аврелия си възвърна гласа.

— Тя току-що роди. Не може да се мести никъде. Елате след три дни и ще е готова за пътуване.

Изражението на войника стана твърдо. Започваше да губи търпение. За каква се мислеше тази жена?

— Жената трябва да се приготви сега. Сула нареди да дойде в града и тя трябва да тръгне незабавно, независимо дали иска. Ще чакам тук, но малко. Не ни карайте да влизаме, за да я вземем.

Аврелия пребледня.

— А… ами детето?

Войникът премига. В заповедта не се споменаваше за дете, но човек не можеше да се надява на кариера, ако разочарова диктатора на Рим.

— И детето. Да се приготвят. — Изражението му поомекна. Нищо нямаше да му струва да бъде любезен, а и жената изведнъж му се стори много крехка. — Ако имате коне, впрегнете ги бързо, за да могат да пътуват удобно.

Аврелия се обърна, без да каже нито дума, и изчезна в къщата. Войникът се обърна към двамата си другари.

— Казах ви, че ще е лесно. Питам се обаче какво ли иска от нея?

— Зависи кой е бащата — отвърна единият и намигна двусмислено.

* * *

Тубрук седеше сковано на стола. Кимна, когато пое предложеното му вино. Мъжът пред него беше на негова възраст. Бяха добри приятели от почти тридесет години.

— Все още ми е трудно да призная, че не съм младежът, какъвто бях — каза Ферк с тъжна усмивка. — Бях наслагал огледала из цялата къща, но всеки път, щом минех покрай някое, се изненадвах, като виждах, че оттам ме гледа някакъв старец. Тялото отслабва, но умът остава сравнително остър.

— Надявам се да е така. А и ти не си стар — отвърна Тубрук; опитваше се да се отпусне и да се наслаждава на компанията на приятеля си, както през всичките тези години.

— Така ли мислиш? Много от хората, които познавахме, вече отидоха да вършат глупости в полетата на вечното мълчание. Болест повали Рапас, а той беше най-силният мъж, когото съм срещал. Казват, че накрая синът му го вдигал и го изнасял на слънце. Можеш ли да си представиш някой да нарами този огромен бик? Дори синът му!? Ужасно е да остарееш.

— Имаш Илита и дъщерите си. Нали все още не те е изоставила? — измърмори Тубрук.

Ферк изсумтя в чашата си.

— Още не е, макар че всяка година заплашва да го направи. Всъщност и на тебе ти трябва някоя добра дебелана. Те остаряват прекрасно, нали разбираш. И ти топлят краката нощем.

— Прекалено съм зает с работа, за да си търся нова любов — отвърна Тубрук. — Къде ще намеря жена, която да ме търпи? Имам си един вид семейство в имението.

Ферк кимна. Очите му не пропускаха нищо от напрежението, изпълващо фигурата на стария гладиатор. Беше готов да чака, докато Тубрук усети, че е време да изложи причината за внезапното си посещение. Той го познаваше много добре, затова не го караше да бърза, точно както знаеше и че ще му помогне с всичко, което Тубрук поиска. Не беше просто въпрос на дълг, макар че дълговете му бяха много; факт беше, че Тубрук беше човек, когото уважаваше и харесваше. В него нямаше никаква злина, беше силен по начин, какъвто Ферк рядко беше виждал.

Мислено прехвърли през ума си имуществото и наличното си злато. Ако ставаше въпрос за пари, беше имало и по-добри времена, но беше скътал парици, а имаше и да събира дългове.

— Как е работата? — попита Тубрук, несъзнателно отговаряйки на мислите на Ферк.

Ферк сви рамене, но потисна лековатия отговор още преди да е излязъл от устата му.

— Спестил съм нещичко — каза той. — В Рим винаги има нужда от роби, както знаеш.

Тубрук впи поглед в мъжа, който някога го беше продал, за да го обучат да се бие пред хилядна публика. Дори тогава, като млад роб, който не знаеше нищо за света или за предстоящото обучение, той беше видял, че Ферк никога не се отнася жестоко към робите, с които търгува. Спомни си как се беше отчаял в нощта, преди да го изпратят в школата, когато търсеше по какъв начин да приключи живота си. Ферк беше спрял до него, докато правеше обиколката си, и му беше казал, че ако има кураж и сили, може да откупи свободата си и да притежава собствения си живот.

— Тогава ще дойда и ще те убия — беше му казал Тубрук.

Ферк беше впил очи в него за един дълъг момент, преди да отговори:

— Надявам се, че няма. Надявам се, че ще ми предложиш чаша вино.

Младият Тубрук не беше намерил отговор, но по-късно тези думи представляваха утеха за него — просто да знае, че един ден ще има свободата да седи и да пие под слънцето, господар на себе си. В деня, когато се освободи, беше извървял пътя през целия град до дома на Ферк и беше поставил на масата една амфора. Ферк беше извадил две чаши и приятелството им беше започнало без никакво огорчение.

Ако имаше някой в света извън имението, на когото да вярва, Ферк беше този човек. Но Тубрук все още мълчеше и прехвърляше в ума си плановете, които беше направил след срещата си с Клавдия. Трябваше да има и друг начин. Това, с което се беше заел, го отвращаваше, но той знаеше, че щом е готов да умре, за да защити Корнелия, може да го направи.

Ферк стана и стисна рамото му.

— Имаш неприятности, приятелю. Каквото и да е, кажи ми.

Погледът на стария търговец на роби беше уверен. Тубрук вдигна очи към него и дълго време не ги свали. Миналото се отваряше между двамата.

— Мога ли да ти поверя живота си? — попита Тубрук.

Ферк стисна рамото му още по-силно, после се настани обратно на стола си.

— Няма нужда да питаш. Дъщеря ми умираше, когато ти намери акушерка, за да я спаси. И аз щях да умра от ръцете на онези крадци, ако не ги беше прогонил. Имам такъв дълг към тебе, че мислех, че никога няма да получа възможност да ти се отплатя. Само искай.

Тубрук си пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Искам да ме продадеш като роб в дома на Сула.

 

 

Юлий едва усещаше ръцете на Кабера, които вдигаха клепачите му. Светът му се струваше ту тъмен, ту светъл, главата му беше изпълнена с червена агония. Чу гласа на Кабера някъде отдалече и се опита да го изругае, задето прогонва тъмнината.

— Очите му не са наред — каза някой.

Гадитик? Името не му говореше нищо, макар че позна гласа. Дали баща му беше тук? Далечни спомени, че лежи на тъмно в имението, дойдоха и се сляха с мислите му. Още ли беше на легло, след като Рений го беше повалил при упражненията? Приятелите му бяха ли отвън на стените, да отблъскват въстанието на робите без него? Размърда се и усети как нечии ръце го натискат надолу. Опита се да проговори, но гласът не го слушаше, макар че издаде някакъв звук, подобен на мученето на умиращ бик.

— Не е хубав знак — разнесе се гласът на Кабера. — Зениците не са еднакви, той не ме вижда. Лявото му око е кървясало, но ще му мине след няколко седмици. Виж колко е червено. Чуваш ли ме, Юлий? Гай?

Юлий не можа да реагира дори на детското си име. Тежестта на тъмнината го притискаше отвсякъде.

Кабера се изправи и въздъхна.

— Шлемът му е спасил живота, но кръвта от ушите не ми харесва. Може да се оправи, а може да си остане и така. Виждал съм това при рани на главата. Духът може да бъде съкрушен.

Мъката в гласа му беше ясна и Гадитик си спомни, че лечителят беше дошъл на кораба заедно с Юлий, с история, която започваше много преди идването им на „Акципитер“.

— Направи каквото можеш за него. Има възможност всички да видим отново Рим, ако получат парите, които искат. Поне засега струваме повече живи, отколкото мъртви.

Гадитик се помъчи да прогони отчаянието от гласа си. Капитан, загубил кораба си, не получаваше друг. Хвърлен в безпомощно състояние на палубата на втората трирема, той беше наблюдавал как любимият му „Акципитер“ потъва във водовъртеж от мехури и отломки. Робите на греблата не бяха освободени от веригите и крещяха отчаяно, докато вълните поглъщаха кораба. Знаеше, че и кариерата му е потънала заедно с него.

Сражението беше жестоко, повечето от хората му бяха убити при атаката от две страни. Гадитик непрекъснато си припомняше кратката битка, търсеше по какъв начин би могъл да я спечели. И винаги вдигаше рамене, казваше си, че трябва да забрави загубата… но унижението въпреки всичко не намаляваше.

През ума му беше минавала мисълта да отнеме живота си, за да лиши пиратите от откупа и да избегне срама, който близките му щяха да изпитат от пленяването му. Ако изобщо бъдеха в състояние да съберат парите.

По-лесно щеше да е за тях, ако беше потънал с „Акципитер“ като толкова много от своите войници. Но беше оставен да седи в собствената си мръсотия с дванадесетте оцелели офицери и Кабера, който се беше спасил, като бе предложил да използва знанията си на лечител в полза на пиратите. Сред тях винаги имаше някой с незатварящи се рани или със зарази, които си лепвала от проститутките по пристанищата. Старецът се видя с много работа след битката и му беше позволено да ги навестява веднъж на ден, за да преглежда раните им и да ги превързва.

Гадитик се размърда и зачеса местата, нахапани от бълхите и въшките, които го бяха нападнали още първата нощ в претъпканата мръсна каюта. Някъде горе мъжете, които го държаха пленник, се разхождаха по палубата на триремата, забогатели от заложниците, за които чакаха откуп, и от сандъците, пълни със сребро, които бяха задигнали от трюма на „Акципитер“. Той се намръщи, като си спомни арогантността и тържествуването им.

Бяха го вързали и един от пиратите го заплю в лицето, Гадитик почервеня от гняв, когато си спомни това. Мъжът беше едноок, с лице, изпъстрено с белези и обрасло с четинеста брада. Бялото око като че ли се бе втренчило в римския капитан, а грухтенето на пирата почти беше накарало римлянина да покаже гнева си и да се унижи още повече, като започне да се бори. Вместо това той беше изгледал пирата безстрастно и само изсумтя, когато той го срита в корема и отмина.

— Трябва да се опитаме да избягаме — прошепна Светоний; наведе се толкова близо, че Гадитик подуши дъха му.

— Не можем да местим Цезар, така че не мисли за тая работа. Ще минат няколко месеца, преди писмата за откупа да стигнат до града, и още няколко, за да дойдат парите дотук, ако изобщо дойдат. Имаме достатъчно време да планираме.

Пиратите бяха пощадили и Пракс. Без бронята изглеждаше съвсем обикновен човек. Дори колана му бяха взели, за да не може да използва тежката катарама като оръжие, затова старият войник все придърпваше нагоре панталоните си. От всички само той беше приел промяната в късмета с най-малкия видим гняв и естественото му търпение помагаше на всички да запазят душевното си равновесие.

— Момчето има право, капитане. Нищо чудно да ни хвърлят през борда, когато получат парите от Рим. Или пък сенатът да забрани на семействата ни да платят и да предпочете да ни забрави.

— Забравяш се, Пракс — изфуча Гадитик. — Сенаторите са римляни, колкото и лошо мнение да имаш за тях. Няма да ни изоставят.

Старият войник сви рамене.

— И все пак трябва да имаме план. Ако тази трирема срещне римска галера, ще ни хвърлят през борда, ако нашите атакуват. Една верига на краката — и готово.

Гадитик впи поглед в очите на своя опций.

— Добре. Ще измислим нещо, но ако имаме възможност, няма да оставя никого. Цезар е и със счупена ръка, освен раната на главата. Седмици ще минат, преди да се изправи на крака.

— Ако оживее — вметна Светоний.

Кабера го изгледа остро.

— Той е силен, а и аз не съм лош лечител.

Светоний смутено сведе очи.

— Имаме време да обмислим всички възможности — каза Гадитик. — Много време.