Кон Игълдън
Смъртта на царете (3)

Глава 2

Сула се усмихна и отпи голяма глътка от сребърната си чаша. Лицето му беше зачервено от виното и очите му плашеха Корнелия: тя седеше на кушетката, която й бе посочил.

Неговите хора я бяха прибрали посред горещия следобед, когато най-силно усещаше тежестта на бременността си. Тя се мъчеше да скрие от диктатора неудобството и страха си, но ръцете й леко трепереха — държеше чаша студено бяло вино, което й беше предложил. Отпи малко, за да не го разсърди, но искаше само едно — да се махне от позлатените му покои и да се върне в сигурния си собствен дом.

Очите му наблюдаваха всяко нейно движение и тя едва издържаше погледа му. Мълчанието тегнеше помежду им.

— Удобно ли ти е? — попита той накрая. Леко заваляше думите и от това тръпка на паника разтърси цялото й тяло.

„Успокой се — каза си тя. — Детето ще почувства страха ти. Мисли за Юлий. Той би искал да си силна“. И проговори с почти уверен глас:

— Хората ти са помислили за всичко. Отнасяха се добре с мене, макар че не казаха защо си пожелал да ме видиш.

— Пожелал? Хубава дума — отвърна той с мек глас. — Повечето хора никога не биха използвали тази дума за жена, на която й предстои да роди след колко… може би по-малко от месец?

Корнелия го изгледа неразбиращо. Той изпразни чашата си и премлясна от удоволствие. Стана рязко, обърна се с гръб към нея и напълни чашата от една амфора, като остави запушалката да падне и да се търкулне на мраморния под.

Тя я загледа като хипнотизирана как постепенно забавя въртенето си. Когато запушалката спря, Сула проговори отново с ленив, почти интимен тон:

— Казват, че жените били най-красиви, когато били бременни, но това невинаги е вярно, нали?

Пристъпи по-близо до нея и направи широк жест с чашата; няколко капки плиснаха през ръба й.

— Аз… не знам, господарю…

— О, виждал съм ги. Рошави и мучащи, с изприщена потна кожа. Прости жени от народа, но… но истинските римски благороднички…

Приближи се още повече към нея и тя едва се сдържа да не се дръпне. В очите му се появи блясък и тя понечи да изпищи, но щеше ли да я чуе някой? Щеше ли някой да посмее да се намеси?

— Римската благородничка е зрял плод, кожата й блести, косата й е гладка и лъскава…

Гласът му се сниши до дрезгав шепот и той посегна и притисна ръка към корема й.

— Моля те… — прошепна тя, но той сякаш не я чу.

Ръката му се задържа върху издутия й корем.

— О, да, ти имаш тази красота, Корнелия.

— Моля те, уморена съм. Искам да си отида вкъщи. Съпругът ми…

— Юлий? Много недисциплиниран младеж. Не пожела да се откаже от тебе. Знаеш ли това? Сега вече разбирам защо.

Пръстите му посегнаха нагоре към гърдите й. Издути и болезнени на този етап от бременността, те почиваха натежали в мамилария; тя затвори очи в безпомощна агония, когато усети пръстите му да обхващат едната. Сълзи се събраха в очите й.

— Каква прекрасна тежина — прошепна той с глас, пресекнат от прилив на страст.

Без предупреждение се наведе и притисна уста към нейната, напъха език между устните й. Вкусът на вино я накара да се задави… и той се отдръпна и избърса устни с опакото на ръката си.

— Моля те, не наранявай бебето — каза тя отмаляло.

Сълзите бликнаха и видът им като че ли отврати Сула. Устата му се изкриви раздразнено и той се обърна.

— Върви си. Носът ти тече и моментът се развали. Е, ще има и друг.

Напълни чашата си от амфората, докато тя излизаше от стаята, почти задушена от хлипове, с очи, заслепени от блестящите сълзи.

 

 

Юлий изрева и хората му нахлуха в малкия двор, където Гадитик се биеше с последните въстаници, и ги нападнаха във фланг. Настана паника и римляните се възползваха от нея; бунтовниците започнаха да падат, посечени от мечовете им. За секунди срещу легионерите останаха не повече от двадесет души и Гадитик извика заповеднически:

— Хвърлете оръжията!

Последва минута колебание, после се чу дрънчене — мечовете и камите паднаха на плочите и враговете най-накрая замряха, задъхани, целите облени в пот; но започваха да чувстват момента на радостно неверие, който идва, когато човек разбере, че е оцелял, а другите са загинали.

Легионерите бързо ги обкръжиха. Лицата им бяха сурови.

Гадитик изчака, докато отнесат мечовете на бунтовниците. Те се бяха скупчили и гледаха намръщено.

— Убийте ги — изсъска Гадитик и легионерите се хвърлиха напред за последен път.

Чуха се викове, но всичко свърши бързо и в малкия двор отново настана тишина.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си от миризмата на дим, кръв и изтръгнати черва. Закашля се и плю на камъните, после изтри меча си в един труп. Острието беше изпонащърбено и почти безполезно. Щяха да му трябват часове, за да премахне нащърбеното, и беше по-добре да вземе нов меч от складовете. Започна да му се повдига и той се съсредоточи упорито върху острието, започна да мисли какво още трябва да се направи, преди да се върнат на „Акципитер“. И преди беше виждал купчини трупове и тъкмо този спомен от сутринта след смъртта на баща му го накара внезапно да повярва, че усеща миризмата на горяща плът.

— Мисля, че това бяха последните — каза Гадитик.

Пребледнял от изтощение, той стоеше превит на две, подпрял ръце на коленете си.

— Ще изчакаме да съмне, преди да проверим всички къщи, да не би да са останали още скрити въстаници. — Изправи се и премигна от болка, когато гръбнакът му припука. — Хората ти закъсняха, Цезар. За известно време останахме с оголен фронт.

Юлий кимна. Помисли дали да каже какво му беше струвало, за да стигне до центуриона, но предпочете да замълчи. Светоний се хилеше насреща му. Държеше някакъв парцал, притиснат до бузата си, за да спре кръвта от някаква порезна рана. Юлий се надяваше, че като го шият, ще го боли.

— Той се забави, за да ме спаси, центурионе — чу се един глас.

Управителят се беше свестил и сега се облягаше тежко на раменете на двамата легионери. Ръцете му бяха морави и невероятно подути, изобщо не приличаха на човешки ръце.

Гадитик забеляза невероятно изцапаната тога, цялата в кръв и мръсотия. Очите на управителя бяха уморени, но гласът му беше достатъчно силен, въпреки премазаните устни.

— Управителят Павел? — попита Гадитик и отдаде чест, когато управителят кимна. — Чухме, че си мъртъв, господарю — добави центурионът.

— Да… и на мене за миг ми се стори, че е така.

Управителят вдигна брадичка и устата му се изви в лека усмивка.

— Добре дошли в крепостта ми.

Клавдия хлипаше. Тубрук я прегърна през раменете. Бяха сами в кухнята.

 

 

— Не знам какво да правя — каза тя с глас, задавен от туниката му. — Той непрекъснато я тормози, а тя е бременна…

— Успокой се де, успокой се… — Тубрук я потупа по гърба. Мъчеше се да овладее страха, който го бе обзел, когато видя по прашното лице на Клавдия следи от сълзи.

Не познаваше много добре бавачката на Корнелия, но от това, което бе видял, си беше извадил заключение, че е солидна, разумна жена, която няма да се разреве току-така.

— Какво има, скъпа? Ела, седни и ми разкажи какво става.

Насили се да говори колкото може по-спокойно. Богове, да не би бебето да беше мъртво? Очакваше се Корнелия всеки момент да роди, а раждането винаги беше рисковано. Побиха го студени тръпки. Беше казал на Юлий, че ще наглежда домашните му, докато него го няма в града, но досега всичко изглеждаше много добре. Вярно, през последните месеци Корнелия се държеше някак особено, но пък повечето млади жени изпитваха страх от първото раждане.

Отведе Клавдия до една пейка до фурната. Тя седна, без да провери дали няма мазнина или сажди, което накара Тубрук да се обезпокои още повече. Наля й чаша прясно изстискан ябълков сок и тя отпи; хлиповете отстъпиха място на нервни спазми.

— Кажи сега какво става — каза Тубрук. — Повечето неща могат да се оправят, колкото и зле да изглеждат.

Изчака я търпеливо да допие сока, после внимателно взе чашата от омекналата й ръка.

— Сула — прошепна тя — не дава мира на Корнелия. Тя не ми казва всичко, но той все праща войниците си да я водят при него по всяко време на деня и на нощта, въпреки че е бременна, а после тя се връща цялата в сълзи.

Тубрук пребледня от гняв.

— Наранил ли я е? Или детето? — И се наведе заплашително над бавачката.

Клавдия се дръпна изплашено, устата й потрепна.

— Още не, но всеки път става по-зле. Тя ми каза, че винаги бил пиян и… я опипвал.

Тубрук затвори очи за миг; знаеше, че трябва да остане спокоен. Единствените външни признаци на гнева му бяха стиснатите юмруци. Когато проговори, очите му блеснаха опасно.

— Баща й знае ли?

Клавдия внезапно стисна ръката му.

— Цина не бива да узнава! Това ще го съкруши. Няма да може да погледне Сула в сената, без да му отправи обвинение, и ще го убият, ако каже нещо пред хората. Не бива да му се казва!

Гласът й се извиси почти в писък и Тубрук я потупа по ръката, за да я успокои.

— От мене няма да научи.

— Няма към кого да се обърна, само към тебе, помогни ми да я опазя — задъхано каза Клавдия. Очите й бяха пълни с молба.

— Добре си направила. Тя носи детето на този дом. Трябва да знам всичко, което се случва, разбираш ли? Не бива да допускаме грешки. Разбираш ли колко е важно това?

Тя кимна и избърса очите си.

— Надявам се, че разбираш — продължи той. — Като диктатор Сула е почти недосегаем. Разбира се, можем да изнесем случая в сената, но никой няма да се осмели да разпореди съдебно преследване. Това ще означава смърт за него. Такъв е техният скъпоценен „закон за равенството“. А какво е престъплението му? Според закона — никакво. Но ако я е докосвал и я е изплашил, тогава боговете зоват за отмъщение дори ако сенатът не се осмели.

Клавдия кимна отново.

— Разбирам…

— Трябва да разбереш — прекъсна я той остро, с нисък и твърд глас, — защото това означава, че всичко, което направим, ще е извън закона и че ако нападнем Сула по някакъв начин, неуспехът ще означава смърт за Цина, за мене, за тебе, за майката на Юлий, за слугите, робите, Корнелия, детето, смърт за всички. Юлий ще бъде преследван, независимо къде се намира.

— Ще убиеш Сула? — прошепна Клавдия.

— Ако нещата са такива, каквито ги описваш, със сигурност ще го убия — изръмжа той и за миг тя видя някогашния гладиатор, суров и страховит.

— Точно това заслужава той. Корнелия ще успее да забрави тези мрачни месеци и ще роди детето в спокойствие.

Тя изтри очите си и част от мъката и притеснението сякаш изчезнаха.

— Тя знае ли, че си дошла при мене? — запита тихо Тубрук.

Клавдия поклати глава.

— Добре. Не й казвай какво съм казал. Много скоро трябва да роди, не бива да се плаши.

— А… след това?

Тубрук почеса остригания си тил.

— Не. Нека да смята, че е бил някой негов враг. Той ги има предостатъчно. Пази всичко в тайна, Клавдия. Сула има поддръжници, които ще призовават за отмъщение дори след години, ако истината излезе наяве. Само една дума да кажеш на някого, а той да каже на свой приятел, стражите веднага ще довтасат пред вратите и ще отведат Корнелия и детето още преди да е настанал следващият ден.

— Няма да кажа на никого — прошепна тя и се взря в очите му за няколко дълги секунди.

Накрая сведе поглед и той въздъхна и седна на пейката до нея.

— Сега започни още от самото начало и не пропускай нищо. Бременните жени често си въобразяват разни неща и преди да изложа на риск всичко, което обичам, трябва да съм сигурен.

Говориха си тихо цял час. Накрая тя сложи ръка на лакътя му и това положи началото на плахо привличане въпреки грозните неща, за които бяха говорили.

* * *

— Смятах със следващия отлив да изляза в морето — каза кисело Гадитик, — а не да участвам в парад.

— Значи си вярвал, че вече съм труп — отговори управителят Павел. — Но понеже съм само пребит, но жив, смятам, че е необходимо да покажа подкрепата, която ми оказа Рим. Това ще обезкуражи… всякакви по-нататъшни посегателства върху достойнството ми.

— Господарю, всички млади бойци на целия остров сигурно са били свикани в тази крепост, както и хора от континента. Половината семейства в града ще скърбят за загубата на син или баща. Показахме им достатъчно добре какво означава да не се подчиняваш на Рим. Те няма да въстанат отново.

— Така ли мислиш? — възрази Павел с мрачна усмивка. — Колко малко познаваш тези хора. Те се бият срещу нашествениците още откакто Атина е била център на света. Сега тук е дошъл Рим и те продължават да се бият. Онези, които умряха, сигурно са оставили синове, които ще вземат оръжията веднага щом пораснат. Това е трудна провинция.

Дисциплината попречи на Гадитик да продължи спора. Той копнееше да се върне в морето на борда на „Акципитер“, но Павел настоя четирима легионери да го пазят постоянно. Гадитик едва не отплува при тази заповед, но неколцина от по-старите войници се предложиха за доброволци — предпочетоха по-лесното задължение пред гоненето на пирати.

— Не забравяйте какво се е случило с последните му стражи — предупреди ги Гадитик, но заплахата беше напразна, защото те знаеха, че от кладата с трупове на бунтовници се вдига струя черен пушек, достатъчно висока, за да се види от левги разстояние.

С тази работа щяха да стигнат безопасно до пенсия.

Гадитик изруга под нос. До следващата година нямаше да му останат годни войници. Старецът, който Цезар беше довел на кораба, излезе много добър лечител, така че няколко от ранените щяха да бъдат спасени от ранно уволнение и бедност. Но все пак не можеше да прави чудеса и някои осакатени войници трябваше да бъдат свалени в следващото пристанище, за да чакат по-бавен търговски кораб, който да ги върне в Рим. Центурията беше загубила една трета от хората си в Митилена. Трябваше да повиши някои, но нямаше да може да замени двадесет и седемте загинали в боя — четиринадесет от тях бяха компетентни хастати, служили на „Акципитер“ повече от десет години.

Гадитик въздъхна. Добри мъже, загубили живота си само за да дадат урок на шепа разпалени младежи, опитващи се да изживеят историите, които са им разказвали дядовците им. Представяше си какви речи са държали, докато истината беше, че Рим бе докарал при тях цивилизацията и им беше позволил да видят какво може да постигне човек. А те се бореха само за едно — за правото да живеят в колиби от кал и да си чешат задниците; обаче не го знаеха. Не очакваше да са му благодарни — беше живял дълго и бе видял много, — но държеше да го уважават, а зле замисленият бунт в крепостта беше демонстрация на прекалено ниско уважение. Осемдесет и девет вражески трупа бяха изгорени призори. Мъртвите римляни бяха отнесени на кораба, за да бъдат спуснати в морето.

С такива сърдити мисли, бръмчащи в главата му, старият войник се запъти към града, облечен в най-хубавата си броня и следван от остатъците от оредялата центурия. От надвисналите тъмни тежки облаци ги заплашваше проливен дъжд; задушаващият зноен въздух идеално съответстваше на настроението на Гадитик.

Юлий маршируваше сковано — всичко го болеше след битката предната нощ. Учудваше се колко дребни порезни рани беше получил, без да ги забележи. Лявата му страна беше цялата в синини, с жълта подутина над едно от ребрата. Трябваше да накара Кабера да го погледне веднага щом се върне на „Акципитер“, но поне според него нямаше нищо счупено.

Не беше съгласен с мнението на Гадитик относно необходимостта от този тържествен марш. Центурионът беше доволен, че е потушил въстанието, и искаше да се махне, да остави някой друг да се оправя с политиката, но беше извънредно важно на града да бъде напомнен най-вече фактът, че управителят е недосегаем.

Погледна Павел, дебелите бинтове на ръцете му и подутото му лице. Възхищаваше му се, че беше отказал да го носят на носилка, че беше решил да покаже, че мъченията не са го сломили. Имаше право да иска да се върне в града начело на армия. Хора като него имаше из цялата римска земя. Получаваха незначителна поддръжка от сената и бяха като малки царе, но въпреки това зависеха от добрата воля на местните, за да си вършат работата. Когато добрата воля липсваше, имаше хиляди неща, които можеха да направят живота много труден. Никакви доставки на храна и вода, освен под заплаха с оръжие, съсипани пътища и изгорени имоти. Нищо, което да ангажира вниманието на стражите, само постоянно дразнене, като от кърлежи, впили се в кожата ти.

Ако можеше да се съди от думите на управителя, той като че ли се радваше на предизвикателствата. Юлий с изненада забеляза, че Павел изпитва не гняв заради изживяното изпитание, а по-скоро тъга, че хора, на които е вярвал, са се обърнали срещу него. Запита се дали и в бъдеще ще проявява подобна доверчивост.

Легионерите маршируваха през града, без да обръщат внимание на втренчените погледи и на уплахата на майките, които дръпваха играещите деца от пътя им. Повечето усещаха болките от снощната битка и въздъхнаха с облекчение, когато стигнаха пред дома на управителя в центъра и се построиха в каре. Юлий видя едно от предимствата на поста, заеман от Павел — красивите бели стени и плитките басейни. Част от Рим, присадена в гръцкия пейзаж.

Децата на Павел хукнаха към него, за да го поздравят, и той се засмя високо, отпусна се на едно коляно и им позволи да го прегърнат — държеше осакатените си ръце настрани. Съпругата му също излезе и Юлий видя в очите й сълзи. Да, Павел наистина беше щастливец.

— Тесерарий Цезар, пред строя — заповяда Гадитик и резкият му глас изтръгна Юлий от мислите му.

Той бързо изтича напред и отдаде чест. Гадитик го огледа, изражението му беше неразгадаемо.

Павел влезе в къщата заедно със семейството си, а войниците зачакаха търпеливо, доволни, че стоят под топлите лъчи на следобедното слънце, без да имат работа.

Юлий се чудеше защо му заповядаха да излезе отпред и как ще се почувства Светоний, ако става дума за повишение. Управителят не можеше да заповяда на Гадитик да го повиши, но препоръката му, изглежда, не можеше да бъде пренебрегната.

Накрая Павел се върна, придружен от съпругата си. Пое дълбоко дъх и заговори високо. Гласът му бе топъл и силен.

— Вие ме върнахте на моя пост и на моето семейство. Рим ви благодари за извършеното. Центурион Гадитик се съгласи да обядвате в моя дом. Слугите приготвят най-добрите храни и питиета за всички. — Замълча за миг и погледна Юлий. — Бях свидетел на голяма смелост снощи, проявена по-специално от един човек, които рискува собствения си живот, за да ме спаси. На него присъждам почетен венец, за да прославя смелостта му. Рим има смели синове и аз съм днес тук, за да го докажа.

Съпругата му пристъпи напред и вдигна венец, изплетен от зелени дъбови листа. Юлий се размърда и когато Гадитик му кимна, свали шлема си, за да му сложат венеца, и се изчерви. Мъжете се развикаха възторжено — Юлий не беше сигурен дали защото го удостояват с тази чест, или заради предстоящия обяд.

— Благодаря, аз… — заекна той.

Съпругата на Павел докосна ръката му и Юлий видя, че помадите, с които беше намазано лицето й, прикриват тъмни кръгове под очите й.

— Ти ми го върна.

Гадитик заповяда да свалят шлемовете и да последват управителя в трапезарията, където слугите подготвяха угощението. Задържа Юлий за момент и когато останаха сами, го помоли да види венеца. Юлий бързо му го подаде; тръпнеше от обзелата го възбуда.

Гадитик заобръща венеца в ръцете си. После тихо попита:

— Заслужаваш ли го?

Юлий се поколеба. Знаеше, че беше рискувал живота си и беше обезвредил лично двама мъже в най-долното помещение на крепостта, но изобщо не беше очаквал тази награда.

— Не повече от останалите.

Гадитик се вгледа в него и кимна доволно.

— Това е хубаво. Макар че ми хареса да те гледам как трепеше негодниците снощи.

Засмя се на бързо променилата се физиономия на Юлий — от възторг до смущение.

— Под шлема ли ще го носиш, или върху него?

Юлий се обърка.

— Не… не знам. Сигурно ще го оставям в каютата, когато влизаме в акция.

— Сигурен ли си? Пиратите ще побегнат презглава от мъж с листа на главата… е, вероятно.

Юлий отново се изчерви и Гадитик се засмя и го потупа по рамото.

— Шегувам се, момче. Това е рядка чест. Разбира се, ще трябва да те повиша. Не може човек с почетен венец да заема ниска длъжност. Ще ти дам да командваш двадесет души.

— Благодаря — отвърна Юлий и настроението му се подобри.

Гадитик замислено потърка едно листо между пръстите си.

— Ще трябва да носиш това и в Рим. Такъв е редът. Поне веднъж трябва да го сложиш.

— Защо? Наистина ли трябва?

— Във всеки случай аз така бих постъпил. Такива са римските закони, момче. Ако се появиш на публично събитие с почетен венец, всички са длъжни да станат. Всички, дори сенаторите.

Центурионът се засмя по-скоро на себе си.

— Страхотна гледка ще е. Хайде да влизаме вече, виното чака. Надявам се, че ще успееш да се справиш и с него.