Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Death of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Смъртта на царете

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-611-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8331

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Юлий едва сдържаше гнева си. Отчаяно се нуждаеше от хора, но обграденият със стени римски град беше забравил дълга към основателите си и всяко изискване се посрещаше с безкрайни отлагания и дискусии.

— Младите мъже вече са при мене. Сега ми докарай ветераните — каза Юлий.

— Какво?! Беззащитни ли ще ни оставите? — изфуча възмутено старейшината на града.

Юлий изчака няколко мига, преди да отговори, точно както правеше Рений. Беше разбрал, че малките паузи придават тежест на думите му.

— Моите хора тръгват оттук право срещу Митридат. Няма от кой друг да се защитавате. Нямам време да обучавам още селяни за легионери, а от думите ти съдя, че наоколо, на левги оттук, няма други римски войски. Всички мъже в тези земи, които някога са държали меч в служба на Рим, ги искам тук с оръжия и брони, във възможно най-добро състояние.

Старейшината понечи да заговори, но Юлий го прекъсна, като леко повиши глас:

— Не мисля, че трябва да споменавам при какви условия са се пенсионирали тези войници. Ще е посегателство срещу честта им, ако им напомня, че са получили земите си, при условие че ако Рим ги призове, ще откликнат. Рим ги призовава. Докарай ги.

Старейшината се обърна и се отправи почти тичешком към залата на съвета. Юлий зачака с войниците си, застанали мирно зад гърба му. Начинанието му беше достатъчно възпрепятствано от отлаганията на съветниците и той не изпитваше никакво съчувствие. Всички те се намираха на завоювана територия и постоянната заплаха от въстание се беше превърнала в действителност. Нима тези хора очакваха, че ще останат да си живуркат тихо и мирно зад прекрасните си стени? Питаше се какво ли би станало, ако Митридат бе пристигнал тук пръв. Сигурно щяха да се предадат от страх за семействата си, да отворят портите и да коленичат в прахта.

— Някой идва — каза Гадитик зад гърба му.

Юлий се извърна наляво и се заслуша в отмерената стъпка на поне една центурия. Изруга под нос. Последното, което му трябваше в този момент, беше да се изправи срещу друг офицер от редовните легиони.

Когато ги видя обаче, се ободри.

— Легионери… на място! — отекна от стените на малкия площад дрезгав глас.

Един от хората на Юлий подсвирна изненадано. Мъжете бяха възрастни. Носеха брони отпреди десетки години, някои нагръдници бяха украсени с прости рисунки. По телата им ясно личаха последиците от десетилетия, изкарани на война. Доста от тях бяха с по едно око или с по една ръка. Други излагаха на показ стари рани по лицата и крайниците си, зле зашити и издърпали кожата в дълги белези.

Командирът беше здравеняк с обръсната глава и мощни рамене. Лицето му беше сбръчкано, но още излъчваше сила, която напомни на Юлий за Рений. Мъжът му отдаде чест, разбрал, че именно това е командващият, по-скоро инстинктивно, а може би поради разстоянието, на което се държеше от другите.

— Квертор Фар на твоите заповеди, господарю. Решихме, че съветът ще говори цял ден, затова свикахме войниците без него. Ветераните са готови за инспекция.

Юлий кимна; гледаше как още и още войници прииждат към площада и се нареждат в стегнат строй.

— Колко войници има тук? — попита той; опитваше се да прецени стойността на ветераните, които стояха изправени под зимното слънце.

— Общо са почти четиристотин, господарю, макар че някои още не са пристигнали от по-далечните имения. До залез трябва да се съберем.

— Каква е средната ви възраст? — продължи Юлий.

Квертор спря и изгледа от упор младия офицер пред себе си.

— Всички са ветерани. Това означава, че са стари. Но всички са доброволци и са толкова надеждни, колкото трябва, за да победиш Митридат. Имат нужда от няколко дни, за да свикнат да действат заедно, но помни — всички са изпитани и закалени. Много мъже умряха за Рим през годините. Тези оцеляха.

Държеше се доста безцеремонно, но Юлий чуваше вярата в думите му, докато ветеранът се опитваше да убеди строгия млад офицер, който беше дошъл в града им да търси армия.

— Какво ще кажеш за себе си, Квертор? Ти ли ги командваш?

Плешивият мъж се засмя — кратък, бързо прекъснат звук.

— Не аз. Съветът мисли, че ги командва той, но тези хора вървят по собствен път и повечето от тях са го правили, откакто се помнят. Щом чуха за Митридат, започнаха да лъскат мечовете си, ако ме разбираш.

— Говориш така, сякаш си бил един от тях.

Квертор вдигна вежди.

— Така е. Двадесет години служих в Първи легион в Киренайка, десет от тях като опций.

Някакъв инстинкт накара Юлий да запита:

— Последните десет?

Квертор се изкашля и погледна встрани.

— Всъщност шест. Разжалваха ме, понеже се увлякох в хазарт.

— Разбирам. Е, Квертор, изглежда, пак ще поиграем хазарт с тебе.

Квертор грейна в усмивка и се видя, че му липсват доста зъби, особено на долната челюст.

— Не бих се обзаложил срещу тях, господарю. Не ги познаваш.

Юлий огледа гъстите редици с по-малка увереност, отколкото показваше.

— Надявам се да си прав. Сега влез в строя и ще поговоря с тях.

За секунда помисли, че Квертор може да откаже, и се запита дали не са го разжалвали заради нещо повече от прекаляване с хазарт — доста често срещано занимание сред легионерите. После плешивият мъж влезе в редиците и застана мирно, заковал очи в него с явен интерес. Юлий напълни дробовете си с въздух и изрева така, че най-близките до него подскочиха.

— Римски ветерани!

Винаги бе имал мощен глас, но за миг се запита дали ще е достатъчно силен, ако някои от тези мъже са глухи.

— С моите хора минахме през две села на юг оттук, преди да дойдем във вашия град, за да набираме нови войници. Получихме известия, че Митридат лагерува на сто мили на запад. Можете да сте сигурни, че в този момент римски легиони и нови сили идват насам от крайбрежните пристанища Дирахион и Аполония. Смятам да подгоня Митридат към тях и заедно с вас да станем чукът на римската наковалня.

Успя да предизвика интереса им. Всички очи бяха впити в него — и тези на собствените му хора, и тези на побелелите ветерани. Благодари на боговете за решението да се отклони с десет мили на север, за да потърси новобранци в този град.

— Заедно с вас имам хиляда души под мое командване, за да нападнем Митридат. Някои от този град и от селата не са обучени. Други, които доведох със себе си, са свикнали само на морски бой на палубите на римските галери. Вие сте служили в сухопътни легиони и трябва да сте гръбнакът на нашия поход. Ще дам на всеки от вас другар по меч от моите хора, за да се упражнявате.

Замълча; настъпи мълчание и той разбра, че ветераните още помнят старата дисциплина. Запита се колко от тях ще издържат дългия път, преди да се стигне до сблъсък. С младите нови войници би могъл да покрие разстоянието за три или четири дни, но с тези? Нямаше как да разбере.

— Трябва ми един от вас за интендант, да приготви храната и екипировката от това, което успеете да намерите сред градските стени.

Квертор пристъпи напред. Очите му блестяха от удоволствие.

— Кажи, Квертор? — обърна се Юлий към него.

— Интендант, с твое позволение, господарю. Отдавна чакам възможност да подразня съвета.

— Добре. Но техните оплаквания ще дойдат при мене и аз ще се отнеса сериозно. Вземи трима от моите хора и започни да подготвяш припасите. Искам щитове за всички хора и всичките копия и лъкове, които можеш да намериш. Искам полева кухня извън стените с приготвена храна за всички, преди залез-слънце. Още е достатъчно светло, за да се упражняваме, и искам да видя колко сръчно могат се движат тези мъже. Ще са много гладни, когато приключат.

Квертор му отдаде чест и тръгна със стегната стъпка към Гадитик, който стоеше мирно на мястото, където Юлий го беше оставил заедно с другите. Юлий загледа как избира още двама души да тръгнат с него и се опита да пренебрегне предчувствието, че току-що е пуснал вълка сред стадото. Когато се отдалечиха, видя градския старейшина да излиза от залата на съвета и да се запътва право към събраните ветерани. Обърна се към тях. Каквото и да бяха решили, за него вече нямаше никакво значение.

— Видях, че можете да издържите, и от раните ви съдя, че умеете и да се биете — извика той към редиците. — Сега искам да видя дали можете да си спомните строевите упражнения.

По негова заповед те се обърнаха и тръгнаха по главната улица към портата, през която се излизаше от малкия град. Онези, които бяха чакали в страничните улички, се наредиха зад първите. Юлий даде знак на Гадитик да върви най-отзад. Двамата се спогледаха и последваха маршируващата колона, като оставиха старейшината да крещи зад тях; гласът му постепенно заглъхваше, докато най-накрая не разбра, че няма да го послушат.

 

 

На легионерите им трябваше известно време, за да образуват четири равни редици, като ветераните бяха размесени с по-младите мъже. Юлий се разхождаше през редиците и преценяваше способностите на войниците, които се бяха събрали, за да ги командва. Докато ги оглеждаше внимателно, се опитваше да си спомни уроците по полева тактика и упражненията, които Рений му беше набивал в главата толкова години. В никое от тях не се споменаваше как се прави легион от нищо, но много лесно можа да си спомни някои от маневрите и командите как да накара голяма група хора да се движи в строй и да изпълнява заповеди. Не го напускаше едно притеснение — че ветераните ще разберат, че никога не е командвал пехота. Намръщи се още повече. Просто трябваше да блъфира.

Като започна от войниците, стоящи по ъглите, построи обикновено каре и запресмята наум, докато те чакаха. Раздели другите на тридесет номерирани редици, после накара ъгловите войници да заемат позиции. Когато бяха готови, извика:

— Бавен марш в каре!

Мъжете тръгнаха с неравна стъпка, но съсредоточено, строиха се и застанаха безмълвно в стойка „мирно“.

— А сега се огледайте. Искам, където е възможно, до всеки ветеран да има по един по-млад войник. Ще съчетаем бързината с опита. Престрой се!

Шумът от стъпките им отекна странно, лишен от придружаващо го бъбрене. Юлий видя, че неговите хора вземат пример от ветераните, и се усмихна, като си спомни как Рений му повтаряше, че водачът трябва да е уважаван, но суров. Не биваше да се усмихва. Не биваше да го харесват. Бяха обичали Марий, но се бяха сражавали за него години наред, а сега Юлий нямаше толкова време.

— Имаме две кохорти от четиристотин и осемдесет души. Разделете се при петнадесета редица и оставете място между вас.

Те отново се раздвижиха и на прашния терен се отвори дълга алея.

— Първа кохорта ще се нарича Акципитер. Втората ще е Вентул. Акципитер ще се командва от моя помощник Гадитик, Вентул — от мене. Запомнете тези имена. Когато ги чуете в битка, искам да действате, без да мислите.

Реши да не споменава, че едното име е на търговски кораб, а другото — на галера, лежаща на дъното на морето. Изтри потта от челото си.

— Преди да започнем да се упражняваме в строй, трябва формацията ни да си има име.

Замълча и замига отчаяно — не можеше да намери нищо в ума си. Ветераните го гледаха и се питаха от какво ли е предизвикана внезапната му загуба на увереност. Подходящото име щеше да ги вдига на атака… Юлий изпадна в паника: не можеше да се сети за нищо, а беше убеден, че трябва да улучи от първия опит.

„Хайде — подканваше се той. — Измисли нещо!“ Очите му бродеха сред тях, сърдити от собствената му нерешителност. Всички тук бяха римляни — и млади, и стари.

— Вие сте Вълците на Рим — каза той.

Гласът му беше тих, но стигна и до най-далечните редици. Един-двама от ветераните се поизправиха и Юлий разбра, че е улучил.

— Кохорта Вентул — в четири манипули отдясно на мене. Акципитер — същото отляво. Имаме три часа преди да се мръкне. Упражнявайте престрояване, докато не капнете.

Не можа да се сдържи да не стисне юмрук в свирепо доволство, когато бойците изпълниха маневрата гладко. Извика Гадитик от редиците на Акципитер и отвърна на поздрава му.

— Искам до довечера да ги научиш да образуват всички формации. Не им давай и миг за мислене. Аз ще правя същото с моите. Смени командирите на отделения, ако видиш, че не стават, или за да повишиш дисциплината, но внимателно. Искам да поработят добре, докато не стане време за храна.

— Да не мислиш да тръгнем още утре? — попита Гадитик; стараеше се да говори тихо, за да не стигне гласът му до най-близките войници.

Юлий поклати глава.

— Утре ще упражняваме бойни игри, твоите срещу моите. Искам старите да си спомнят, а младите да свикнат да приемат заповеди в боя, под напрежение. Ела при мене довечера и ще разработим подробностите. А, освен това, Гадитик…

— Да?

— Тренирай твоите здравата, защото утре Вентул ще ги направи на пух и прах и ще трябва да започваш отново.

— Нямам търпение да те видя как ще го направиш — отвърна Гадитик с усмивка, отдаде чест и тръгна към новите си подчинени.

 

 

Когато след два дни даде заповед за тръгване, Юлий усети прилив на гордост. Краката му стъпваха леко по чуждата земя. Дясното му око беше почти затворено, защото един от хората на Гадитик го беше ударил с дръжката на брадвата си, но той знаеше, че болката ще отмине.

Доста хора в двете кохорти накуцваха след тренировъчните битки, но се бяха променили — бяха станали Вълците и той знаеше, че ще е трудно да бъдат убити и още по-трудно да бъдат пречупени. Щяха да вървят сто мили през гори и равнини и на Митридат щяха да му трябват много от неговите бунтовни селяни, за да устои на силата, която щеше да бъде хвърлена срещу него, Юлий беше сигурен в това. Усещаше се така, сякаш бе пил хубаво вино, и това го караше да иска да се засмее.

Гадитик, който вървеше до него, усети настроението му и се засмя, но сви вежди, понеже от сцепената му уста отново протече кръв.

— Едно нещо ми харесваше на галерите — там нямаше нужда да носиш толкова желязо и други неща на гръб.

Юлий го тупна по рамото.

— Смятай се за щастливец. Наричаха хората на вуйчо ми Мулетата на Марий, заради тежестта, която трябваше да носят.

Гадитик изгрухтя и намести тежкия си товар. Краката понасяха най-голямата тежест. Мнозина от ветераните имаха огромни прасци — признак на сила, изградена в резултат на безкрайна маршировка. Гадитик бе казал, че няма да даде почивка на кохортата си, докато Юлий не даде почивка на своята или някой от неговите ветерани не падне. Не беше сигурен кое от двете ще се случи по-напред.

Юлий тръгна през редиците, към челото на колоната. Чувстваше, че би могъл да марширува целия ден и цялата нощ, а римляните, вървящи след него, няма да изостанат. Градът изчезваше в далечината зад тях.