Кон Игълдън
Смъртта на царете (28)

Глава 27

Катон прокара тлъстата си ръка по челото си. Макар че зимният студ все още държеше Рим в своя плен, сградата на сената беше пълна и въздухът тежеше от топлината на тристате благородници, скупчили се в малкото пространство. Катон вдигна ръка за тишина и зачака търпеливо, докато гласовете бавно утихваха.

— Този Цезар, този безразсъден младеж показа само пренебрежение към волята на сената. Като действаше сам, той причини смъртта на стотици римски граждани, много от тях ветерани от нашите легиони. Доколкото разбрах, си е присвоил власт, каквато не му е била давана… и се е държал точно така, както бих очаквал от племенник на Марий. Призовавам сената да смъмри това младо петле — да покажем неодобрението си от това, че безразсъдно е погубил живота на римски граждани, и от пренебрежението към нашия авторитет, което така явно показва.

Седна с доволно изсумтяване и говорителят се изправи. Беше едър месест мъж, който не можеше да понася глупаците. Макар че авторитетът му беше номинален, като че ли му харесваше, че има поне формална власт над силните мъже в сената.

При думите на Катон Цина се беше изправил — лицето му беше почервеняло от гняв. Говорителят му кимна, за да му даде думата, и Цина обходи с поглед сенаторите, за да привлече вниманието им.

— Както мнозина от вас знаят, аз съм свързан с Цезар чрез брака на дъщеря си — започна той. — Не дойдох тук да говоря в негова защита, а да взема участие в това, което би трябвало да е проява на нашата благодарност към него.

Недоволно мърморене откъм привържениците на Катон за момент заглуши думите му, но той изчака с ледено търпение гласовете да утихнат.

— Не трябва ли да изкажем благодарност на мъжа, който съкруши един от враговете на Рим? Митридат е мъртъв, армията му е разпръсната, а някои от вас говорят за упреци? Не е за вярване. Вместо да броим колко негови хора са паднали в битка срещу превъзхождащи ги сили, помислете за невинните, които останаха живи, защото Митридат беше съкрушен. Още колко наши съотечественици щяха да умрат, докато вашите предпазливи легиони най-накрая стигнат достатъчно близо, за да нападнат врага? Ако вярваме на докладите, пратените от нас легиони така и нямаше да се приближат и да стигнат до гръцките сили!

Чуха се одобрителни викове. Мнозина сенатори от двете страни станаха, за да искат думата. Говорителят погледна Цина и вдигна въпросително вежди. Цина неохотно кимна и си седна.

До Катон се изправи сенатор Пранд — висок, слаб в сравнение с едрия си покровител; когато получи знак да говори, се прокашля леко и почна:

— Моят син Светоний беше сред пленените от пиратите, наред с този Цезар. Имам неговите доклади, върху които основавам мнението си, и те сочат колко е опасен този млад мъж за всичко, което ние защитаваме. Той действа, без да се съветва с никого. Влиза в конфликт, без да мисли за други методи за разрешаване на проблема. Единственият му отговор на всичко е сляпа атака. Имам подробности за екзекуции и мъчения, вършени по негова заповед, без одобрението на сената. Вкарал е стари войници в битка само заради личната си прослава. Трябва да се съглася с почитаемия Катон, че Цезар трябва да бъде повикан тук и да бъде наказан справедливо заради действията си. Не бива да забравяме и обвиненията в пиратство, повдигнати срещу него от квестора Правитас. Ако бъде оправдан, както някои смятат, че е редно, може да създадем втори Марий и след време да съжаляваме за великодушието си.

Катон кимна на един нервно изглеждащ мъж да се изправи, за да вземе думата — сенатор Бибул. Лицето на Бибул беше бледно, капки нервна пот оросяваха челото му. Нарушавайки правилата, той заговори, преди да получи разрешение, и първите му думи се изгубиха в неодобрителни подвиквания.

— … трябва да се помисли да му се отнеме мястото в сената — каза той и преглътна. — Или може би да му се забрани да заема военен пост. Нека да стане търговец с плячкосаното злато, което е донесъл.

Говорителят го гледаше строго и с кратък жест го накара да си седне. Лицето на Бибул беше пламнало от смущение. Говорителят се обърна към противоположните пейки и явно решен да възстанови баланса, даде думата на Крас. Той стана и загледа спокойно плътните редици, докато в залата отново не се възцари тишина.

— Как само показвате тайните си страхове! — почна високо Крас. — Нов Марий, казвате? Неговият племенник! Как ли трябва да треперим! Отвращавате ме. Нима мислите, че скъпоценната ви република може да оцелее без военна сила? Колцина от вас тук са командвали войници в успешни битки?

Погледът му мина по редиците; той знаеше, че Катон е изслужил само двегодишния минимум, след който да има правото да се придвижва по-нагоре по политическата стълбица. Някои закимаха, но Катон само се прозя и погледна настрани.

— Тук говорим за един млад мъж, който знае как да води войници — продължи Крас. — Събра малка армия и победи войска, осем или девет пъти по-голяма от неговата. Наистина е действал, без първо да потърси одобрението ни, но пък трябваше ли да чака една или дори две години, докато приключим с нашите дебати!

Говорителят го изгледа строго, за да го накара да млъкне, но Крас не му обърна внимание.

— Не, онова, което предизвиква такава отровна злоба у някои от нас, е срамният факт, че този млад мъж ни показа, че сме избрали не когото трябва да командва римските легиони. Неговите успехи са доказателство, че ние не действахме достатъчно енергично и бързо, за да защитим завоеванията си в Гърция. Точно това ви дразни у този човек. То е единствената причина за гнева ви срещу него. Нека ви напомня, че Цезар спечели дъбов венец за смелостта си в Митилена. Той е даровит, лоялен войник на Рим и ще е срам за нас да не признаем това публично. Чух Бибул да мърмори, че трябвало да му отнемат ранга в легиона, и се питам какви ли победи ни е донесъл Бибул? А Катон? Пранд намеква за пиратство, но много добре му е известно, че след като фактите излязоха наяве, се доказа, че тези обвинения са безпочвени. Нищо чудно, че засяга такава трудна тема, защото собственият му син е един от обвинените! Би трябвало да обсипете Цезар с почести заради направеното от него.

— Достатъчно, Крас — каза говорителят, доволен, че е отпуснал достатъчно време, за да се обезсили избухването на Бибул. — Двете страни се изказаха. Можем да преминем към гласуване.

Онези, които стояха прави, седнаха колебливо и заоглеждаха залата в опит да отгатнат резултата. Преди гласуването да започне, масивната бронзова врата на залата се отвори и влезе Помпей, което породи ново раздвижване на интереса. След смъртта на дъщеря си той не се беше появявал близо до форума или до сената и сега сенаторите си зашепнаха — задаваха си въпроси във връзка с преживяната от него трагедия и с евентуалните последици от нея.

Говорителят махна към Помпей и му посочи едно място сред редиците. Но Помпей отиде до мястото си и вместо да седне, остана прав, в очакване да му се обърне внимание.

Говорителят въздъхна и го посочи. Шумовете в залата стихнаха, всички очи се обръщаха към новодошлия. Особено напрегнато, забелязвайки всяка подробност, го наблюдаваше Катон. Не беше минало много време, откакто прахът на дъщеря му беше положен в земята, но по лицето на Помпей не се виждаха следи от мъка. Той изглеждаше спокоен, докато погледът му обхождаше плътно насядалите по скамейките сенатори.

— Простете ми отсъствието и закъснението, сенатори. Погребах дъщеря си — каза той тихо, без следа от неувереност. — Сега се заклевам пред вас, че отговорните ще съжаляват, задето са се възползвали от невинни хора в игрите на властта, но това е проблем за някой следващ ден.

Говореше спокойно, но онези, които седяха по-близо, виждаха как всеки негов мускул се е стегнал, сякаш той едва удържа огромния си гняв.

— За какво са дебатите тази сутрин? — обърна се Помпей към говорителя.

— За да решим дали да гласуваме порицание, или одобрение за действията на Юлий Цезар в Гърция — отговори той.

— Разбирам. И какво е мнението на Катон по въпроса? — попита Помпей, без да поглежда към разплутата фигура, която изведнъж се размърда неспокойно.

Говорителят погледна към Катон и отвърна озадачено:

— Той искаше порицание.

Помпей стисна ръце зад гърба си — седящите зад него забелязаха как побеляха кокалчетата на пръстите му — и каза спокойно:

— Тогава аз гласувам против.

За момент задържа погледа си върху Катон, докато всички не осъзнаха новозародилата се между двамата враждебност. Разнесе се нисък шепот, по-старите сенатори се поизправиха с подновен интерес.

— Нещо повече, призовавам моите поддръжници да гласуват против него. Призовавам всеки глас, който ми се дължи. Изсипете гласовете си тук и да разчистим нещата помежду си.

Сенаторите си зашепнаха — обсъждаха последиците от подобен ход. Това практически означаваше обявяване на война и Катон стисна разплутата си уста в тънка раздразнена черта, когато говорителят обяви гласуване. Като призоваваше всичките си длъжници едновременно, Помпей отхвърляше десетки спогодби и съюзи, постигнати с цената на години преговори, просто за да покаже публично презрението си.

Крас пребледня. Това беше неразумно от страна на Помпей, макар да му се струваше, че разбира защо го прави. Никой в залата не се съмняваше, че Помпей без пряко обвинение е посочил мъжа, отговорен за убийството на дъщеря му. Катон щеше да загуби много от властта си в миговете, докато хората му преценяваха тази нова заплаха и решаваха дали да се отдръпнат от него. Той въздъхна — поне гласуването щеше да бъде спечелено и решението щеше да бъде в ущърб на Катон. Макар че цифрите отразяваха задължения към Помпей, датиращи от много отдавна, на дебелия сенатор му беше трудно, като се виждаше останал почти сам, докато другите се обединяваха срещу него.

Гласуването мина бързо и Помпей си седна, след като сложи началото на дискусия какъв ранг в легиона трябва да се даде на Юлий, когато дойде в сената. Тъй като повечето сенатори искаха да излязат, за да се поразхладят на свеж въздух, всичко мина изненадващо бързо. Катон почти не взе участие, вцепенен от наложеното му унижение.

Докато сенаторите излизаха през бронзовите врати, Катон направи гримаса и кимна на Помпей — признаваше се за победен. Помпей не му обърна внимание и бързо си тръгна.

 

 

Тубрук се качи по стълбите на стената, благодарен за ранното предупреждение, донесено от робите, които работеха на полето. Напрегна очи, за да види по-добре маршируващата колона, задала се към тях по пътя.

— Две или три центурии, струва ми се — викна той на Корнелия, която беше излязла на двора по негова молба. — Не виждам знамената им, но са с брони. Може да е част от римския гарнизон.

— Ще ги отпратиш ли? — попита нервно Корнелия.

Тубрук не бързаше да отговори — взираше се напрегнато в приближаващите се войници. Бяха добре дисциплинирани, облечени в брони, но липсата на знамена много го смути. Смъртта на дъщерята на Помпей беше съживила сред старите римски патрициански семейства напрежението, изчезнало след смъртта на Сула. Щом беше възможно такъв влиятелен сенатор да стане обект на покушение в собствения си дом, значи никой не беше в безопасност. Тубрук се поколеба. Ако помолеше Брут и неговите войници да застанат на стража пред портите, това би могло да се схване като предизвикателство или оскърбление, нанесено на представители на закона. Той стисна зъби и взе решение. По-скоро би оскърбил някого, отколкото да остане уязвим; твърде възможно беше приближаващите се към имението центурии да са убийци, нарочно прикрили всички отличителни знаци на легионите.

— Повикай Брут. Кажи му, че хората му ми трябват тук, веднага! — извика Тубрук на Корнелия.

Забравила за достойнството си, тя хукна към сградите.

Когато приближаващата се колона стигна на по-малко от хиляда крачки, Брут вече беше строил хората си при портите, готов да ги прати в атака. Имаше на разположение само двадесет войници и Тубрук съжали, че нямат място за повече, макар че отначало се беше присмял на младия командир, че пътува дори и с този ескорт.

Брут усети старото предчувствие да стяга стомаха му. Детето в него си пожела да не беше оставял Рений в градските казарми, но това беше момент на слабост. Увереността му нарасна, когато извади меча си; войниците реагираха незабавно, напрежението им отстъпи на сковани усмивки. Всички чуваха тропота на войниците, които се приближаваха към имението, но у никого не се виждаше и следа от страх.

Едно дете излезе тичешком от конюшнята и почти се блъсна в краката на Брут.

— Ти няма да идваш с нас — изсъска той, за да предотврати още неизречената молба.

Знаеше много малко за хлапето, за което се грижеше Тубрук, но когато зърна в ръцете му блестящата под слънцето кама, ревна сърдито:

— Махай се оттук!

Октавиан замръзна, отворил широко очи, после се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума. Брут не му обърна внимание — наблюдаваше Тубрук, за да разбере какво става навън. Ужасно беше да чака в несигурност, но разбираше, че войниците, пратени от сената, не бива да се посрещат с изтеглени мечове. Със сигурност щеше да последва кръвопролитие дори ако идваха със съвсем невинно послание.

Горе на стената Тубрук присви очи, докато приближаващата се армия скъсяваше разстоянието — маршируваше уверено по пътя към имението. Изведнъж си пое дъх и цялото напрежение в миг се оттече от него.

— Марк Брут — извика той. — Заповядай на хората си да отворят портата и излезте да ги посрещнете.

Брут вдигна въпросителен поглед към него.

— Сигурен ли си? Ако идват с враждебни намерения, можем да се защитаваме по-добре зад стените.

— Отвори вратите — отвърна тихо Тубрук. Изражението му беше странно.

Брут сви рамене, даде заповед на Първородните и те извадиха мечовете си и пристъпиха напред. Сърцето му биеше силно и той усещаше дивата радост, породена от увереността му. Нямаше жив мъж на този свят, който да го победи в бой с меч, не и след онзи ден с Рений в същия този двор преди толкова години.

— Добре, старче. Но ако ме убият, ще чакам да ти дойде времето!

* * *

Юлий видя въоръжените мъже да излизат от портите и замря. Какво се бе случило тук?

— Приготви оръжията! — изсъска той и веселите изражения моментално изчезнаха от лицата на хората му.

Това, което за него беше победоносно завръщане, внезапно се изпълваше с опасност. Кабера подскочи, когато чу заповедта, и огледа с присвити очи непознатите войници. Протегна ръка, за да привлече вниманието на Юлий, но размисли и се усмихна на себе си, вдигна камата си и яростно я размаха. Обля го пристъп на огромна радост, но войниците наоколо не споделяха настроението му. Те бяха очаквали да ги посрещнат като герои след толкова много трудни месеци на походи и битки. Изтеглиха мечовете от ножниците с изкривени от ярост лица.

— Строй се в редици! — заповяда Юлий. Кипеше вътрешно.

Ако бяха превзели дома му, щеше да ги унищожи, нямаше да остави жив човек. Сърцето му се сви, като си помисли за майка си и за Тубрук.

Изгледа войниците, които се разгръщаха пред стените. Не повече от двадесет, макар че вътре можеше да има още. Легионери. Маневрираха добре, но той имаше вяра в своите Вълци срещу всякакви други войници, където и да било, а освен това неговите хора имаха числено превъзходство. Отпъди всички мисли за семейството си и се приготви да даде заповед за атака.

 

 

— О, Марсе! Ще атакуват — възкликна Брут, докато гледаше как насрещната колона се разгръща за атака.

Когато видя превъзхождащите го сили, се изкуши да заповяда на хората си да се върнат зад стените, но нямаше да имат време да затворят вратите и враговете щяха да ги насекат на парчета.

— Обезопаси вратите, Тубрук! — изрева той.

Старият глупак беше подценил заплахата и сега се налагаше да си плащат.

За гордост на Брут Първородните не се огънаха, макар да разбираха, че гибелта им е неизбежна. Заеха позиция близо до стените на имението и приготвиха оръжията си. Всеки носеше по четири дълги копия и много от враговете щяха да паднат, преди да се приближат достатъчно, за да влязат в бой с мечове.

— Готови… — извика Брут.

Само още няколко крачки и напредващите редици щяха да стигнат съвсем близо до имението.

Чу се заповед за спиране и войниците отсреща спряха като един. Брут вдигна вежди изненадано и заоглежда неприятелите. Изведнъж видя Юлий и избухна във висок смях за огромно смущение на околните.

— Свободно! — заповяда той на своите двадесет души и загледа как те връщат мечовете в ножниците.

А после ги накара да тръгнат с маршова стъпка към спрелите войници, като се превиваше от смях.

Юлий заговори пръв.

— Имаш ли изобщо представа как без малко щях да те пробода?

— И аз мислех същото — отвърна Брут. — Моите хора чакаха само заповед. Късметът още не ти е изневерил, както виждам.

— Аз обаче те познах — намеси се Кабера.

Брут се зарадва, че вижда стареца жив и здрав. Тримата се прегърнаха, за пълно объркване на бойните редици и от едната, и от другата страна. Юлий пусна Брут, забеляза трите стрели на нагръдника му и викна:

— Богове! Първородните, нали?

Брут кимна. Очите му блестяха.

— Да. Получих командването, макар че засега сме доста малко.

— Колко малко?

— Липсват ни около четири хиляди войници, но работя по въпроса.

Юлий подсвирна, после каза:

— Имаме много да си говорим. Тубрук знае ли, че съм се върнал?

Брут кимна към белите стени на имението. Тубрук вдигна ръка в поздрав от върха на стената. Кабера му махна въодушевено.

— Знае — отвърна Брут и се усмихна криво.

— Ще трябва да намеря казарми в града за войниците ми — каза Юлий. — Могат да разпънат палатки в имението, докато се погрижа за някои неща, но им трябват постоянни квартири, както и място за упражнения.

— Знам къде е мястото и има човек, който да ги обучава — отговори Брут. — Рений се върна с мене.

— Ще имам нужда от двама ви — отговори Юлий; вече планираше бъдещето.

Брут се усмихна. Усещаше лекота в гърдите си, докато гледаше стария си приятел. Видя нови белези по лицето му — придаваха му по-суров вид, отколкото си го спомняше, но пак си беше същият. Импулсивно протегна ръка и Юлий я стисна здраво: изпитваше същите чувства.

— Жена ми добре ли е? — попита Юлий и се вгледа в лицето на стария си приятел.

— Тя е тук, заедно с дъщеря ти.

— Имам дъщеря?! — Усмивката на Юлий се простря върху цялото му лице и му придаде малко глупав вид. — Какво чакаме още? Дъщеря!… Ела!

Бързо заповяда да направят лагер край стените и тръгна. Брут поведе своите двадесет души след него. Мислеше трескаво. Имаше да разкаже на Юлий толкова много неща. За убийството на Сула и на дъщерята на Помпей, за сенатските клюки, които чуваше от майка си. Юлий трябваше да се запознае със Сервилия! Сега, след като се бе върнал, светът сякаш отново се беше изправил стабилно на крака и Брут усети как грижите му се оттеглят. Щом старият му приятел се беше върнал, за да му помогне, той щеше да възвърне старата сила на Първородните — щеше да започне с хората, които Юлий беше довел със себе си. В негово присъствие проблемите изглеждаха лесноразрешими и той най-добре от всички би разбрал защо „легионът на предателя“ трябва да бъде възстановен.

Брут се засмя на Тубрук, който го гледаше със странно развеселено изражение.

— Добри очи като за човек на твоя възраст.

— Войникът винаги обръща внимание на подробностите, като например кой е командирът — отвърна весело Тубрук.

Брут се отърси от смущението си.

— Къде хукна Юлий?

— При жена си и дъщеря си, момче. Дай му малко време да постои при тях.

Брут се намръщи.

— Разбира се. Ще заведа хората си в градските казарми и ще останем там през нощта. Кажи му къде съм.

— Не исках да кажа… няма нужда да си тръгваш, момче — бързо каза Тубрук.

Брут поклати глава.

— Не. Ти си прав. Сега е време той да е със семейството си. Утре ще се видим.

Обърна се сковано и нареди на войниците си да се строят в колона и да излязат от портата.

Кабера бродеше из двора и гледаше всичко с блажена усмивка.

— Тубрук! — извика той. — Ще ни нахраниш добре, нали? Толкова отдавна не съм пил хубаво вино и не съм ял онези цивилизовани яденета, с които така се гордеете вие, римляните. Искаш ли да се позавъртя около готвача? Харесва ми този човек, беше прекрасен певец. Ти добре ли си?

С отдалечаването на Брут намусеното изражение на Тубрук изчезна. Нямаше как да остане незасегнат от вълната на въодушевление, която Кабера, като че ли носеше със себе си, където и да отидеше. Този старец му беше липсвал ужасно много и той слезе по стълбите, за да го поздрави.

Кабера видя как старият гладиатор хвърля поглед подир Брут и го потупа по рамото.

— Остави момчето да върви. Винаги си е бил малко докачлив, нали помниш? Те пак ще станат като братя, но Юлий първо трябва да навакса много неща.

Тубрук стисна слабите рамене на лечителя.

— Готвачът ще се отчае, като види колко много хора трябва да храни, но ти обещавам, ще ви хареса повече от дажбите, с които сте свикнали.

— Целта ми е много по-голяма — отговори сериозно Кабера, после му намигна.

 

 

Корнелия чу тичащи стъпки зад себе си и бързо се обърна. В първия миг не позна офицера, застанал пред нея, загорял и отслабнал от пътуванията си. Лицето му светна от радост и той пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя го стисна здраво и вдиша със смях мириса на кожата му, а той я вдигна и я завъртя във въздуха.

— Толкова време мина без тебе. — Очите му блестяха.

Ребрата я заболяха, но тя не обърна внимание на болката.

Юлий дълго не обръщаше внимание на нищо освен на красивата жена в ръцете си. Накрая я пусна и отстъпи назад, но задържа ръката й, сякаш не искаше да я остави да му се изплъзне.

— Прекрасна си, съпруго моя — каза той. — Научих, че имаме дъщеря.

Корнелия раздразнено сви устни.

— Исках аз да ти го кажа. Клавдия, донеси я — извика тя и дойката влезе достатъчно бързо, за да стане ясно, че е стояла зад вратата и е чакала да свършат с приветствията.

Малкото момиченце гледаше с интерес, докато Клавдия го носеше към родителите му. Очите на детето имаха същия мек кафяв цвят като на майката, но косата беше тъмна като на Юлий. Той се усмихна и детето му върна усмивката — на бузите му се образуваха трапчинки.

— Вече е почти на две годинки и тероризира цялата къща. И говори, когато се отпусне пред хората — гордо каза Корнелия и взе детето от ръцете на бавачката.

Юлий прегърна двете и леко ги притисна.

— Често, в най-лошите си моменти, си мечтаех как ще те видя. Дори не знаех, че си бременна, когато заминах — каза той, след като я пусна. — Дъщеря ни ходи ли вече?

Клавдия и Корнелия кимнаха и се усмихнаха една на друга — как може дете на две години да не ходи? Корнелия остави момиченцето на пода и тримата го загледаха как тича из стаята и оглежда всичко.

— Нарекох я Юлия, на тебе. Не бях сигурна дали ще се върнеш и… — Очите на Корнелия се напълниха със сълзи и Юлий отново я притисна силно към себе си.

— Е, върнах се и вече съм тук.

— Известно време нещата бяха… трудни. Тубрук трябваше да продаде част от земите, за да плати откупа.

Тя се поколеба, преди да му каже всичко. Сула беше мъртъв, слава на всичките богове. Само щеше да нарани Юлий, ако му разкажеше какво беше изтърпяла от него. Щеше да предупреди Тубрук да не казва нищо.

— Тубрук е продал земи? — попита изненадано Юлий. — Надявах се… не, няма значение. Ще си ги върна. Искам да чуя всичко, което се е случило в града, откакто заминах, но това ще почака — първо ще си взема една хубава баня и ще се преоблека. Дойдохме направо от брега, без да влизаме в града. — Вдигна ръка, за да погали косата й, и тя леко потрепна от допира. — Имам изненада за тебе — каза той и извика хората си.

Корнелия чакаше търпеливо с Клавдия и дъщеря си, докато войниците на Юлий внасяха разни торби и ги струпваха в центъра на залата. Съпругът й все още беше същият извор на енергия, какъвто го помнеше. Викна на слугите да покажат на мъжете къде са избите и заповяда да изнесат толкова вино, колкото войниците поискат. Други слуги получиха най-различни заповеди и къщата оживя. Накрая той затвори вратата и даде знак на Корнелия да се приближи към кожените торби. Двете с Клавдия неволно ахнаха, когато видяха бляскавите златни монети, след като той развърза връзките. Юлий се засмя от удоволствие и им показа още и още чували, пълни със слитъци или сребърни и златни монети.

— Целият откуп и още четири пъти по толкова — каза той весело и почна да връзва торбите. — Ще си откупим земите.

Корнелия понечи да попита откъде е намерил това богатство, но когато очите й се спряха на белите белези по тъмните му ръце и на дълбоката резка на челото му, усети, че не може да заговори. Той беше платил наистина голяма цена.

— Тата? — чу се тънко гласче и Юлий се засмя, като погледна надолу и видя, че детето е протегнало ръце с молба да го вдигне.

— Да, скъпото ми момиче. Аз съм татко ти. Дойдох си. Сега трябва да се накисна добре и да си похапна, преди да се наспя. Много е хубаво да си спинкаш в легълцето, нали?

Дъщеря му се засмя и той я прегърна.

— Полека! Тя не е някой от твоите войници — предупреди го Клавдия и посегна да я вземе.

Юлий трепна, даде й я, после въздъхна доволно, вгледан в семейството си.

— Имаме да наваксваме много неща, скъпа — обърна се към жена си.

 

 

Тъй като нямаше никакво търпение да разбере как вървят нещата, Юлий повика Тубрук да му докладва, докато се къпеше.

Тубрук стоеше до ръба на басейна и изреждаше данните за финансовите сделки на имението за предните три години, както го беше правил за бащата на Юлий. Когато Юлий най-накрая се почувства чист, изглеждаше доста по-млад от мрачния войник, когото Тубрук беше зърнал в челото на „неприятелската“ колона. Очите му възвърнаха бледосиния си цвят и когато приливът на енергия от горещата вода отмина, Юлий едва успяваше да остане буден, за да слуша.

Тубрук сложи до него мека роба и кърпи и го остави сам. Тръгна тихо по коридорите на имението, заслушан в песните на пияните войници, които долитаха отвън.

За първи път след събитията вината, която го беше преследвала заради смъртта на Сула, изчезна, сякаш никога не беше съществувала. Смяташе да каже всичко на Юлий, когато той приключи работите около връщането си в Рим и нещата се успокоят. Убийството беше направено в негово име, в края на краищата, и ако Юлий знаеше, Тубрук щеше да може да прати анонимни дарове на семействата на Касаверий, на Ферк и на родителите на младия войник, който му беше препречил пътя при портата. Особено на Ферк, чието семейство беше съсипано без него. Тубрук им дължеше много заради смелостта на баща им и знаеше, че Юлий ще изпитва същото.

Докато минаваше покрай стаята на Аврелия, чу отвътре тих стон. Застана нерешително пред вратата. Юлий беше твърде уморен, за да го буди, а и още не беше попитал за майка си. Тубрук също искаше да стигне до леглото си след дългия уморителен ден, но въздъхна, отвори вратата и влезе.