Кон Игълдън
Смъртта на царете (35)

Глава 34

Сенатът гъмжеше в оживление. Брут и Юлий слязоха в края на форума и поведоха конете си сред групичките сенатори, които прииждаха от всички посоки, повикани по спешност от целия град и от именията извън града.

— Как така получи новината толкова бързо? — попита Юлий приятеля си.

Брут като че ли се смути, но после го погледна в очите.

— Майка ми ми каза. Тя има… връзки в сената. Може би е една от първите, които са научили.

Юлий забеляза сдържаността на приятеля си и се зачуди. Брут упорито настояваше да го запознае със Сервилия и сега Юлий усети колко е важно това за него.

— Наистина би трябвало да се запозная с майка ти — каза наглед небрежно.

Брут го погледна, помисли, че му се подиграва, но след миг се успокои.

— Тя също иска да се запознае с тебе, особено след процеса. Искам да я опознаеш. Не си срещал човек като нея.

— Значи може би тази вечер, ако имаме време — отговори Юлий, като се помъчи да прикрие нерешителността си.

Тубрук му беше разказал доста неща за тази жена, но той все пак дължеше това на Брут.

Когато стигнаха до първото стъпало, Брут пое юздите на двата коня и каза:

— Ела после в казармите, ако можеш. Ще подготвя Първородните да тръгнат под твое командване.

Очите му блестяха от въодушевление и това накара Юлий да се засмее.

— Веднага щом се освободя — обеща той и се заизкачва по стълбите, за да влезе в залата.

Говорителят и консулът още не бяха дошли, така че официалните дискусии не бяха започнали. Половината сенатори се бяха събрали в тревожни групички и спореха така шумно, че това още повече усилваше впечатлението, че се е случило нещо необичайно.

Юлий веднага отиде да поговори с познатите си сенатори и да получи още сведения.

Помпей стоеше заедно с Крас и Цина — бяха увлечени в разгорещен спор. Кимнаха на Юлий, после продължиха разговора си.

— Разбира се, че ти ще поемеш командването, приятелю. Нямаме никакъв друг изтъкнат пълководец и дори Катон няма да се поколебае, щом имаме само войските в Ариминум, които да пазят юга — тъкмо казваше Крас на Помпей.

Помпей вдигна рамене. На лицето му се изписа огорчение.

— Той ще направи всичко, за да ми попречи да поема военния контрол, знаеш го много добре. Не бива да му се позволява да издига свои хора. Виж какво става в Гърция. А и пиратите, които бродят свободно и нападат търговците! Ако тези гладиатори са същите, които не успяхме да победим при Везувий, значи Мутина е загубена заради плахата ни политика след смъртта на Сула. И всичко това, защото Катон блокира сената, за да не може да прати военачалник, достоен за задачата. Мислиш ли, че днес ще е по-различно?

— Може би — отвърна Цина. — Катон има на север имения, които сигурно са заплашени от въстаналите роби. Те дори могат да слязат на юг и да атакуват града. Няма да е такъв глупак да пренебрегне заплаха срещу Рим. Трябва да те прати. Поне върнахме легионите от Гърция, за да се присъединят към другите.

— Ето, идва консулът. Той трябва да наложи ветото си срещу Катон, ако дебелият глупак се намеси. Това е нещо повече от личен спор помежду ни. Заложена е безопасността на севера. И безопасността на самия Рим.

Помпей се запровира между събиращите се сенатори, за да говори с консула. Юлий ги загледа. Консулът беше възрастен мъж, чието избиране на този пост бе компромис между фракциите в сената. Докато Помпей му говореше, като подкрепяше думите си с жестове, той се оглеждаше нервно и неспокойно. Юлий се намръщи, когато консулът обърна гръб на жестикулиращия Помпей, изкачи се на рострата и извика:

— Заемете местата си, сенатори.

Бързо изрекоха встъпителната клетва и после консулът се изкашля, за да привлече вниманието на всички.

— Повикахме ви на спешно съвещание, за да обсъдим как да реагираме на въстанието. Имам нови сведения, и те са много тревожни. Това е въстание на гладиатори от школата в Капуа. Най-напред местният квестор сметнал, че може да се справи, но не успял да потуши бунта. Изглежда, са събрали армия от роби и са избягали на север. Опустошили са много градове и имения, убили са стотици хора и са опожарили всичко, което не са могли да плячкосат. Легатът в Мутина излязъл срещу тях, но гарнизонът бил унищожен, няма оцелели.

Консулът млъкна. Сенаторите, които досега не бяха чули новините, ахнаха и завикаха възмутено и той вдигна ръце, за да ги успокои.

— Сенатори, не бива да подценяваме тази заплаха. Легионите в Ариминум получиха заповед да укрепят града, но понеже загубихме Мутина, северът е напълно открит. Пресмятанията са приблизителни, но е възможно армията им да се състои от около тридесет хиляди роби; нови и нови се присъединяват към тях, след като те опустошат поредния град. Мога само да предполагам, че са надвили легионите в Мутина с голямо числено превъзходство. Трябва да ги посрещнем с възможно най-голямата войска, която успеем да съберем, и същевременно да държим здраво юга. Няма нужда да ви казвам, че не можем да оголим гарнизоните в Гърция, без да се изложим на риск, толкова скоро след тамошното въстание. За момента робите не са дали признаци да се насочват към Рим, но ако го направят, в града има повече от осемдесет хиляди роби, които могат да се присъединят към тях, докато ние стигнем юга. Това е сериозна заплаха и отговорът ни трябва да е твърд и окончателен.

Консулът погледна бързо към Катон, после към Помпей.

— Искам да оставите настрана разногласията си за доброто на града и римските земи. Призовавам говорителя, за да изслушаме мненията.

Консулът седна и избърса нервно челото си, явно облекчен, че може да предаде на другиго ръководството на събранието. Говорителят вече дълги години заемаше този пост и опитът му позволяваше да се дистанцира, което успяваше да охлади и най-горещите темпераменти. Той изчака търпеливо да се възцари тишина, преди да даде думата на първия оратор.

— Помпей?

— Благодаря, уважаеми говорителю. Сенатори, искам да ми бъде дадено командването на легионите, които ще пратите срещу тези въстаници. Познавате миналото ми и моля да гласувате бързо. Всички римски войници на сто мили наоколо са призовани да се явят в града. След седмица ще имаме армия от шест легиона, които да пратим срещу робите; те ще се съединят с двата легиона от Ариминум, когато стигнем там. Ако се забавим, армията на робите може да стигне доста далече и да стане невъзможно да я спрем. Помнете, че те са повече от нас, сенатори. Дори в нашите собствени домове. Дайте ми командването и ще ги унищожа в името на сената.

Помпей седна, съпроводен от акламации и одобрително тропане с крака. Не реагира на шума — беше вперил поглед в Катон, който се изправи бавно, със зачервено лице.

— Думата има Катон — обяви говорителят.

— Ние наистина добре познаваме Помпей — започна Катон и отправи студена усмивка към сенатора с каменното лице. — Съгласен съм с него, че трябва да се събере войска и да се изпрати, за да удари бързо, преди огънят на въстанието да ни отнеме севера. Но има и други кандидатури за командващи тази войска, има и други с опит във войните, водени от Рим. Изглежда странно, но мъж, който се самопредлага, може и да не е подходящ за подобна роля. По-добре за тази трудна задача да назначим човек, приемлив за всички нас. Признавам, че готовността на Помпей ме смущава, като се имат предвид неотдавнашните събития в града, и вместо това предлагам командването да бъде дадено на Лепид, който току-що се завърна от Гърция.

Катон седна. За миг се възцари мълчание, което обаче почти веднага отстъпи място на сърдити викове и взаимни нападки между двете фракции.

— Замълчете. Не служите на Рим със злобата си — викна говорителят.

Огледа седналите сенатори и кимна на Юлий, който се беше изправил в края на речта на Катон.

— Бях свидетел на предпазливостта на Лепид срещу Митридат. Не посмя да го нападне и не се беше отдалечил кой знае колко от мястото, където беше стоварил войската си, когато му предадох трупа на гръцкия цар. Виждал съм много подобни компромиси в този сенат. Лепид е лош избор в момент, когато имаме нужда да се придвижим бързо и да смажем въстанието, преди да сме изпуснали положението от контрол. Трябва да оставим настрана раздорите и деленето и да поверим командването на единствения, който ще действа най-активно и най-бързо. А това е Помпей.

Говорителят кимна в знак на съгласие, като изостави обичайното си безпристрастие, но след миг беше принуден да даде думата на Катон, който отново се изправи.

— Сенатори, обезпокоен съм, че заплахата срещу нас се използва като прикритие за нечии амбиции. Лепид никога няма да ни застраши, след като битката свърши, но Помпей може да има предвид разни неща, дори сега, в момента когато разискваме този избор. Аз ще гласувам за Лепид.

Отпусна се на мястото си и отправи бърз, яростен поглед към Юлий.

— Има ли други кандидати да се изкажат? Ако има, да станат, иначе преминаваме към гласуване.

Говорителят зачака, оглеждайки редиците.

Крас се изправи сковано, като пренебрегна изненадата на поддръжниците на Катон. Когато му кимнаха да говори, той хвана ръце зад гърба си като учител, обръщащ се към учениците си.

— Сенатори, страхувам се, че тази политика ще ни накара да направим погрешния избор. Не знам кой ще спечели — Помпей или Лепид, но ако е Лепид, това може само да доведе до катастрофа. Издигам моята кандидатура, за да не допусна напразната смърт на много хора, което сигурно ще стане, ако Лепид бъде назначен за командващ. Макар че през последните години се занимавам с личните си дела, аз също имам опит с легионите.

И седна. Залата забръмча от нервни реплики. Помпей, удивен от хода на своя приятел, се опита да улови погледа му, но не успя, защото Крас отказа да погледне към него. След като шумът утихна, Помпей се изправи, несъзнателно стиснал юмруци, и каза:

— Оттеглям кандидатурата си в полза на Крас.

— Значи гласуваме без повече отлагане. Потвърждавайте избора си, като ставате — каза говорителят, изненадан, както и всички други, от развоя на събитията.

Изчака още малко сенаторите да помислят, после започна да извиква имената.

— Лепид!

Юлий завъртя глава, преброи станалите и въздъхна облекчено. Не бяха достатъчно, за да решат избора.

— Крас! — произнесе говорителят и се усмихна.

Юлий стана заедно с Помпей и другите, които бяха преценили, че именно този избор е правилният. Говорителят кимна на консула и той се изправи и заяви тържествено:

— Крас е назначен за военачалник на северните армии и му се заповядва да поеме срещу въстаниците и да ги унищожи.

Крас стана, за да благодари на сенаторите.

— Ще дам всичко от себе си, за да запазя нашите земи и нашия град. Веднага щом легионите се съберат на Марсово поле, ще тръгна срещу въстаниците.

Изчака за миг и се усмихна хитро.

— Легатите ще са под мое командване, но трябва да имам помощник, в случай че ме убият. За свой помощник назначавам Гней Помпей.

От всички краища на залата се чуха викове — и на възмущение, и на одобрение. Говорителят призова за тишина, но никой не му обърна внимание. Юлий се засмя на удара и Крас му кимна — явно се забавляваше.

— Тишина! — изрева говорителят, вече изгубил търпение.

Разговорите неохотно утихнаха под свирепия му поглед.

— Трябва да обсъдим подробностите, сенатори — каза консулът и почна да рови в документите пред себе си. — Вестителите съобщават, че робите са добре въоръжени след Мутина, взели са оръжията и броните на легионерите. Един от нашите хора казва, че видял гладиатори да обучават робите да се бият с меч и копие, да подражават на нашите полеви формации. След случилото се в Мутина не бива да ги подценяваме.

Консулът нервно хвърли поглед към пергамента пред себе си.

— Имат ли водачи? — извика Помпей.

Консулът кимна, без да вдига глава от документите.

— Изглежда, във всички отношения имат структура като на нашите легиони. Ето съобщението от собственика на школата, откъдето са избягали гладиаторите.

Сенаторите зачакаха търпеливо, докато консулът намери документа, който търсеше.

— Да, били са седемдесет и всички стражи са били убити. Робите от казармите са тръгнали с тях, макар че той не знае дали доброволно, или насила. Пише, че едва се е спасил. Изглежда, тези гладиатори са водачите на робската армия.

— Кой ги предвожда? — запита Помпей, без да го е грижа, че тонът му донякъде потвърждава фиктивността на ръководната позиция на Крас.

Консулът се вгледа отново в документите и пак наплюнчи пръстите си, за да ги отдели един от друг.

— Да, ето. Води ги един гладиатор, Спартак, тракиец. Той е започнал и останалите са го последвали. Няма друго, но аз ще предам всичко на Крас, когато дойдат още съобщения.

— С ваше позволение, бих искал да се оттегля заедно с моя помощник, за да се приготвя за похода — обади се Крас.

После се обърна към Юлий:

— Искам Първородните да тръгнат с мен, Юлий.

— Ще са готови — обеща младият мъж.

 

 

Крас се отпусна в топлината на ваната и остави неприятностите от деня да се оттекат от него. Отвън тъмнината беше дошла рано, но банята беше осветена от леко мигащи лампи и свещи, водните пари насищаха въздуха. Той отпусна ръце на мраморния ръб, наслаждаваше се на хладината му под ръцете си. Водата му стигаше до врата и седнал на гладката каменна седалка, той можеше да се отпусне напълно. Издиша бавно и се запита защо басейнът в собственото му имение никога не му се е струвал толкова удобен.

Сервилия седеше гола във водата срещу него — само раменете й се подаваха над повърхността. Когато се раздвижи, извивките на гърдите й се показаха за един изкусителен момент, преди отново да се скрият под воала на ароматните масла, които беше изляла в басейна. Знаеше, че Крас иска точно това, и го направи веднага щом дойде при нея след военния съвет, уморен и раздразнен. Ядът му обаче се беше изпарил, докато пръстите й разтриваха болезнено схванатия му врат, преди той да влезе в дълбокия басейн, вграден в пода в частното отделение на къщата й. Сервилия винаги усещаше настроението му.

Загледа как напрежението на деня се оттича от Крас, поразвеселена от въздишките и стоновете му. Знаеше това, което едва ли някой друг подозираше за застаряващия сенатор — че е ужасно самотен мъж, натрупал състояние и авторитет, без да разчита на приятелите от младостта си. Рядко искаше от нея нещо повече, отколкото да си поговорят, макар Сервилия да знаеше, че голотата й може да го възбуди, ако тя реши. Беше удобна връзка, без мръсните принуди на плащането да съсипят интимността. Крас не й предлагаше пари, а разговори — макар че понякога думите струваха повече от злато.

Маслото блестеше по повърхността на басейна и тя прокарваше пръста си по него — знаеше, че той се наслаждава, като я гледа.

— Ти възроди Първородните — каза Сервилия. — Синът ми е ужасно горд с хората, които е намерил за легиона.

Крас се усмихна бавно.

— Ако беше познавала Марий, щеше да знаеш защо ми беше толкова приятно да го направя.

Реши да не й припомня за ролята на Помпей и Цина — предпочиташе да не чува имената им в нейната къща. Това беше още едно от нещата, които тя разбираше, без да бъде изречено.

Сервилия се надигна над водата и гърдите й се показаха. Много се гордееше с тях и се движеше без смущение. Крас се усмихна оценяващо; чувстваше се съвсем удобно в нейно присъствие.

— Малко се изненадах, като чух, че е предал командването на Юлий — продължи Крас.

Сервилия сви рамене с движение, което го омагьоса.

— Обича го — отвърна тя. — Рим е щастлив, че има синове като тях.

— Катон няма да е съгласен, скъпа. Трябва да внимаваш с него.

— Знам, Крас. И двамата са много млади. Прекалено млади, за да видят опасността от нарастващите дългове.

Крас въздъхна.

— Ти дойде при мене за помощ, не забравяй. Не съм сложил ограничения на разходите за Първородните. Искаш ли да отменя дълга? Ще ми се смеят.

— Задето си възродил легиона на Марий от пепелта? Никога. Постъпи като държавник, Крас; те ще го оценят. Това е благородна постъпка.

Крас се засмя, облегна назад глава на студения камък и се вгледа в тавана, където парата се виеше, охладена в ароматна мъгла.

— Доста очевидно ме ласкаеш, не мислиш ли? Не говорим за малка сума, колкото и да ми беше приятно отново да видя Първородните в списъците на сената.

— Мислил ли си, че Юлий може и да е в състояние да плати дълга си? Той разполага с доста пари.

Въздухът охлаждаше кожата й и тя леко потръпна и се плъзна обратно във водата.

— Значи още по-добре за тебе да му подариш това — голям жест, за да засрамиш дребните душици в сената. Знам, че парите не те интересуват, Крас, точно затова имаш много. Ти обичаш влиянието, което дават те. Има друг вид дългове. Колко пъти съм ти давала информация, от която си се възползвал?

Сервилия сви рамене, отговаряйки на собствения си въпрос, и димящата вода се разбяга на вълнички от нея. Крас вдигна глава и плъзна поглед по нея. Тя му се усмихна.

— Това е част от приятелството ни и ми доставяше удоволствие от време на време да ти помагам. Синът ми винаги ще е добре разположен към тебе, ако му подариш тези пари. Юлий ще те подкрепи във всичко. Не можеш да купиш подобни хора със злато, Крас. Те имат твърде много гордост. Но един опростен дълг? Това е благородна постъпка и ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.

— Ще… помисля — каза той и затвори очи.

Сервилия го загледа, докато той потъваше в дрямка. Крас щеше да направи всичко, за което го помоли. Мислите й се върнаха към Юлий и процеса му. Много упорит младеж! Когато синът й му беше предал Първородните, тя се запита дали не са забравили дълга си към Крас. Сега този дълг нямаше да е бреме. Странно как мисълта за благодарността на сина й, й доставяше по-малко удоволствие в сравнение с това, че Юлий знаеше, че тя е допринесла за подаръка.

Леко плъзна ръце по корема си; мислеше за младия римлянин със странните очи. У него имаше сила, пред която силата на спящия Крас бе само слабо ехо, макар че именно той щеше да поведе легионите на север.

Една от робините й влезе в стаята — красиво момиче, което Сервилия беше спасила от едно малко стопанство на север.

— Синът ти дойде, господарке, заедно с трибуна — прошепна момичето.

Сервилия погледна Крас, после даде знак на робинята да заеме мястото й в топлата вода. Когато Крас се събудеше, нямаше да му хареса, че е сам, а момичето беше достатъчно привлекателно, за да събуди интереса му.

Сервилия, без да се бърше, облече една роба и леко потръпна в предусещане.

Спря за момент пред едно огромно огледало на стената и отметна влажната коса от челото си. Усещаше лекота в корема от изненадващото напрежение при мисълта да се срещне най-накрая с Юлий. Усмихна се развеселено на себе си.

Брут седеше заедно с Юлий в стая, абсолютно лишена от показността, с която бяха обзаведени работните й помещения. Мебелите бяха прости, стените бяха изрисувани, което даваше усещане за топлина. Огънят припукваше със златиста светлина. Двамата станаха, за да я посрещнат.

— Хубаво е, че най-накрая те виждам, Цезар — каза тя и му подаде ръка.

Робата лепнеше върху влажната й кожа, точно както се беше надявала, и изражението му я развесели, защото той се опитваше да не я гледа.

Юлий бе зашеметен. Запита се дали Брут е смутен от факта, че тя изглежда почти гола под тънката материя, която покриваше кожата й. Видя, че се е къпала, и пулсът му затуптя при мисълта какво е ставало преди пристигането му. „Не е красива“, помисли той, но когато се усмихнеше, имаше нещо непресторено в чувствеността й. Неясно осъзна, че отдавна не е спал с жена и че почти е забравил какво е усещането — но дори Корнелия и Александрия не го бяха вълнували така, както тази жена го постигаше без никакво усилие.

Изчерви се и хвана ръката й.

— Синът ти говори много хубави неща за тебе. Радвам се, че се срещаме, макар и за малко, преди да се върна у дома. Съжалявам, че не мога да остана повече.

— Първородните сигурно нямат търпение да смажат въстанието — каза разбиращо Сервилия.

Очите му се разшириха, когато осъзна думите й.

— Няма да те задържам — трябва да се върна в банята. Само запомни, че в мое лице може да намериш приятелка, когато имаш нужда.

Юлий се запита дали наистина в очите й, които го гледаха толкова топло, има обещание. Гласът й беше нисък и мек, би могъл да го слуша безкрайно. Разтърси глава, сякаш за да излезе от някакъв транс.

— Няма да забравя. — И я погледна право в очите.

А когато Сервилия отмести очи към сина си, хвърли поглед към мястото, където линиите на влажната материя се заобляха около гърдите й, и пак се изчерви, щом тя улови погледа му и се усмихна с явно удоволствие.

— Трябва пак да го доведеш, Брут, когато имате повече време.

Юлий погледна приятеля си, който се понамръщи и отвърна:

— Непременно.

Двамата млади мъже излязоха. Сервилия остана да гледа след тях. Пръстите й леко докоснаха гърдите й — тя мислеше за младия римлянин. Щръкналите й зърна нямаха нищо общо със студенината на въздуха.

 

 

Въпреки тъмнината по улиците Брут лесно намери дома на Александрия. Облечен в бронята на Първородните, младият мъж бе неапетитна плячка за злосторниците, които нападаха само слабите и бедните. Атия, майката на Октавиан, отвори вратата малко стреснато, но страхът й изчезна мигом, щом го позна. Брут влезе. Питаше се колко ли други хора живеят в ужас, че войници може да дойдат през нощта. Сенаторите се обграждаха със стражи, но обикновените хора в Рим не можеха да си позволят друга защита освен вратите, които запречваха с резета, за да се отделят от останалата част на града.

Александрия се беше прибрала, но Брут се смути, като видя, че майката на Октавиан приготвя вечерята съвсем близо до тях.

— Няма ли къде да поговорим насаме? — попита той.

Александрия погледна към отворената врата на стаята си, но Атия стисна уста и се намръщи.

— Не в моя дом. Не сте женени.

Брут се изчерви.

— Заминавам утре. Исках само…

— Много добре разбирам какво искаш, но няма да стане в моя дом.

И продължи да реже зеленчуците. Брут и Александрия сподавиха кикота си, който само би потвърдил подозренията й.

— Ще дойдеш ли навън с мене, Брут? Сигурна съм, че Атия може да ни вярва, след като и съседите ще ни виждат — предложи Александрия.

После взе наметалото си и излезе. Атия невъзмутимо изсипа нарязаните зеленчуци в гърнето.

Навън Александрия се приближи към него и се целунаха. Макар да беше тъмно, улиците още бяха пълни с хора. Брут се огледа наоколо раздразнено. Малкия портик едва ги предпазваше от вятъра, камо ли да им осигури някакво усамотение.

— Смешно е — каза той, макар че всъщност се надяваше на точно такава среща, каквато Атия беше предотвратила.

Та той заминаваше да се бие! Почти традиция беше да си потърси гостоприемно женско легло, преди да потегли.

Александрия се засмя и го целуна по врата, точно над бронята.

— Загърни ни с наметалото ми — прошепна тя на ухото му и сърцето му се разтупка като лудо.

Той нагласи наметката така, че уви и двамата. Дъхът им се смесваше.

— Ще ми липсваш — каза натъжено Брут; усещаше тялото й да се притиска до него.

Трябваше да държи наметалото с едната си ръка, но другата беше свободна и той я плъзна по топлината на гърба й и надолу. Александрия ахна и тихо прошепна:

— Мисля, че Атия беше права…

Тръпнеше под силната му ръка, сякаш беше гола. Хората в тъмнината около тях само увеличаваха възбудата й. Притисна се силно към Брут, усещаше твърдостта на бронята му. Краката му бяха голи, както винаги, и смаяна от смелостта си, Александрия плъзна ръка по бедрата му и усети гладката им сила.

— Трябва да я повикам да ме пази от тебе — прошепна тя и ръцете й се плъзнаха нагоре.

Намери връзките и ги охлаби, напипа топлината му. Той изстена, когато пръстите й го обгърнаха, и се огледа да види дали някой не ги гледа. Минувачите не им обръщаха внимание в тъмното — и изведнъж му стана безразлично дали могат да ги видят.

— Искам да ме помниш, докато си далече оттук, Брут. Не искам да лягаш с лагерните проститутки — прошепна тя. — С тебе имаме някои недовършени работи…

— Няма… О, богове, толкова отдавна те искам…

Тя дръпна нагоре столата си под наметалото, позволи му да се плъзне в нея и затвори очи. Опряха се на портика — не усещаха нищо около себе си — и се задвижиха безмълвно. Нощта ги погълна.

Александрия прехапа устни в наслада и уви наметалото още по-плътно около тях, така че то едва не се вряза в гърлото й. Нагръдникът на бронята му се притискаше студено към нея, но тя не чувстваше неудобство, а само топлината на Брут в себе си. Дъхът му изгаряше устните й. Тя пъшкаше и го усещаше как се напряга.

Като че ли мина безкрайно много време, преди да усетят схващането в мускулите и студа. Александрия изстена леко, когато той излезе от нея. В тъмнината Брут галеше кожата, която не можеше да види, с някакво благоговение. Топлината, създадена от двамата, се кълбеше във въздуха. Той се взря в очите й и те отвърнаха на погледа му. Видя в тях уязвимост въпреки всичката й увереност, но това нямаше значение. Той нямаше да я нарани. Помъчи се да намери думи, за да й каже какво означава тя за него, но Александрия сложи ръка на устата му.

— Шт… знам. Само се върни при мене. Само се върни.

Загърна се в наметалото, за да прикрие раздърпаните си дрехи, целуна го за последен път и отвори вратата. Светлината се появи за миг, после изчезна заедно с нея и той остана сам.

Забави се за малко под портика, за да се приведе в приличен вид, та да може да върви спокойно по улицата. Все още трепереше целият — и се чувстваше ужасно жив.