Кон Игълдън
Смъртта на царете (10)

Глава 9

— Нямам представа за какво говориш — каза Ферк.

Напрегна мускули, но въжетата го държаха на стола и не успя да се отскубне.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа — отвърна Антонид и се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха. — Имам дарбата да надушвам лъжците.

Изсумтя внезапно и Ферк си спомни, че го наричат Кучето на Сула.

— Вониш на лъжа — каза Антонид със злобна усмивка. — Знам, че имаш пръст в тази работа, затова просто ми кажи и няма да те пращам при мъчителите. Оттук няма да излезеш, търговецо. Никой не видя, че сме те арестували, и никой няма да знае, че сме те разпитвали. Само ми кажи кой поръча убийството и къде е убиецът — и ще излезеш оттук жив и здрав.

— Дайте ме на съд. Ще докажа невинността си! — отрони Ферк с разтреперан глас.

— А, така ли? Това ли искаш? Дни наред да дрънкаш празни приказки, докато сенатът се опитва да доказва, че законът е един за всички. Няма закон тук, в тази стая. Тук още помним Сула.

— Нищо не знам! — извика Ферк и за негово облекчение Антонид отстъпи крачка назад.

После поклати глава със съжаление.

— Знаем, че убиецът се е представил с името Далций. Знаем, че е бил купен за кухненски роб три седмици преди това. Документите за продажбата, разбира се, са изчезнали, но има свидетели. Мислиш ли, че никой няма да забележи агента на Сула на пазара? И от кого е купил роба? От Ферк.

Търговецът пребледня. Знаеше, че няма да го оставят жив. Повече нямаше да види дъщерите си. Те поне не бяха в града. Беше изпратил жена си надалече, когато войниците дойдоха да вземат документите за продажба на робите — разбираше какво ще стане и знаеше, че не може да избягат всички заедно, затова искаше поне семейството му да се опази от вълците, които приятелите на Сула щяха да пуснат по петите му.

Знаеше, че начинанието е рисковано, но след като изгори документите, помисли, че няма да стигнат до него сред толкова много други търговци. Очите му се наляха със сълзи.

— Вината ли те връхлетя? Или плачеш просто защото си разкрит? — запита остро Антонид.

Ферк не каза нищо и погледна към пода. Помисли си, че няма да издържи на мъченията.

Мъжете, които влязоха по заповед на Антонид, бяха стари войници и изобщо не се смущаваха от предстоящата си задача.

— Искам имена — обърна се към тях Антонид. Пристъпи към Ферк, вдигна главата му и очите им се срещнаха. — Тези мъже си обичат работата. Имаш ли да кажеш нещо, преди да започнат?

— Републиката си струва един живот — отвърна Ферк с блеснали очи.

Антонид се усмихна.

— Републиката е мъртва, но много ми харесва, когато срещна хора с принципи. Да видим твоите докога ще изтраят.

Когато първите метални остриета се притиснаха към кожата му, Ферк се опита да се дръпне. Антонид загледа като омагьосан, после пребледня и сви вежди при задавените звуци, които издаваше Ферк. Кимна на двамата мъже да продължат и излезе навън, в хладния нощен въздух.

 

 

Беше по-лошо от всичко, което бе изпитвал — агония на унижение и ужас. Обърна глава към единия от мъжете и отвори уста. Замъгленото му зрение виждаше само неясни фигури, изтъкани от светлина и болка.

— Ако обичате Рим, оставете ме да умра. Да умра бързо.

Двамата спряха, спогледаха се и продължиха работата си.

 

 

Юлий седеше на пясъка с другите и трепереше, докато зората най-накрая не ги стопли. Бяха накиснали дрехите в морето и бяха смъкнали от тях най-лошото от месеците воняща тъмнина, но трябваше да ги облекат и да ги оставят да изсъхнат на телата им.

Слънцето се издигаше бързо и те станаха мълчаливи свидетели на първия разкошен изгрев, откакто бяха стояли на палубата на „Акципитер“. Когато се развидели, видяха, че се намират на тясна ивица пясък, простираща се покрай непознат бряг. Гъст листак започваше точно вдясно от тях и чезнеше докъдето поглед стига; на около половин миля се виждаше началото на широка пътека. Нямаха никаква представа къде ги е оставил капитанът, освен че се намират близо до някакво село. За да може парите от откупите да не секват, беше извънредно важно пленниците да бъдат оставяни на суша така, че да могат да се връщат в родината си, затова те разбираха, че брегът трябва да е обитаем. Пракс беше сигурен, че са на северния бряг на Африка. Каза, че познал някои дървета, а и птиците, които летяха над главите им, не бяха същите като у дома.

— Може да сме близко до римско селище — каза Гадитик. — Има стотици такива селища по крайбрежието, не може да сме първите пленници, оставяни тук. Трябва да успеем да стигнем до някой търговски кораб и да се върнем в Рим преди края на лятото.

— Аз няма да се върна — тихо каза Юлий. — Не и по този начин, без никакви пари и в парцали. Заплахата ми към капитана беше съвсем сериозна.

— Какъв избор имаш? — отвърна Гадитик. — Ако имаше кораб и екипаж, можеше да пропилееш няколко месеца в търсене на този пират.

— Чух от един от стражите, че го наричат Целз. Дори да не е истинското му име, все пак е някакво начало. Познаваме кораба му, някой сигурно ще познава и него.

Гадитик вдигна вежди.

— Виж, Юлий. И аз искам да си го върна на този мръсник, не по-малко от тебе, но просто не е възможно. Нямаме дори един меч, да не говорим за пари.

Юлий го изгледа твърдо.

— Тогава ще започнем, като си осигурим мечове и пари, а после мъже за екипаж, а след това кораб. Едно по едно.

— Ние? — тихо попита Гадитик.

— Бих го направил и сам, ако трябва, макар че ще отнеме повече време. Ако останем заедно, имам някои идеи как да си върнем парите и да се приберем с вдигнати глави в Рим. Няма да допълзя победен у дома.

— Подобна мисъл и на мене не ми харесва — отвърна Гадитик. — Златото, което прати семейството ми, сигурно е станало причина да изпаднат в мизерия. Ще се зарадват, когато ме видят жив, но ще трябва да ги гледам как мизерстват. Ако думите ти не са просто мечти, ще изслушам идеите ти.

Юлий протегна ръка и стисна рамото на по-възрастния мъж, после се обърна към другите.

— Ами вие? Искате ли да се приберете у дома като пребити кучета, или да отделите няколко месеца, за да се опитате да си възвърнете това, което загубихме?

— Те ще носят на борда си не само нашето злато — изсумтя Пелитас. — Няма да могат да го оставят никъде на сигурно място, затова има големи шансове в трюма им да намерим и парите на легиона и да приберем и тях.

— Те са на легиона! — изръмжа Гадитик с остатък от стария си авторитет. — Не, момчета, няма да стана крадец. Парите на легиона са белязани с печата на Рим. Те принадлежат на хората, които са си спечелили честно заплатите.

Всички закимаха — знаеха, че така е редно.

Светоний изведнъж се обади невярващо:

— Говорите така, сякаш златото вече е в ръцете ни, а не на някакъв си кораб, който никога вече няма да видим, а седим тук изгубени и гладни!

— Прав си — каза Юлий. — По-добре да тръгнем по ей онази пътека. Доста е широка, за да е на диви животни, и наблизо сигурно има някакво село. Ще поговорим пак, когато успеем да се почувстваме отново римляни, с добра храна в корема и без тези вонящи бради.

Групата стана и се запъти към просеката сред храстите. Светоний остана да седи зяпнал. След няколко мига скочи и забърза да настигне другите.

 

 

Двамата палачи стояха мълчаливо, Антонид гледаше невярващо в каква жалка развалина се бе превърнал Ферк. Смръщи вежди и пак огледа обезобразеното тяло, доволен, че беше спал, докато бяха измъчвали търговеца на роби.

— Нищо ли не каза? — Той поклати учудено глава. — Кълна се в главата на Юпитер, на какво сте го направили! Как е възможно човек да издържи подобно нещо?

— Може би не е знаел нищо — предположи единият палач.

Антонид се замисли за миг.

— Възможно е. Но щеше да е добре да можехме да разпитаме и дъщерите му, за да съм съвсем сигурен.

Следите от мъченията като че ли го омагьосваха и той пристъпи по-близо да огледа всяко пробождане и изгаряне. Подсвирна тихо.

— Удивително. Не бих повярвал, че има такава смелост. Дори не се опита да даде фалшиви имена, така ли?

— Нищо. Не каза и дума.

Двамата се спогледаха зад гърба на Антонид, когато той се наведе над вързания труп. Малък миг на безмълвно разбирателство, преди да възстановят безстрастните си изражения.

 

 

Емилий Варон приветства окъсаните офицери в къщата си с грейнала на устата усмивка. Макар че от петнадесет години се беше оттеглил от служба в легиона, винаги му беше приятно да види младите мъже, които пиратите стоварваха на малкия му участък от брега. Напомняха му за света извън селото, достатъчно отдалечен, за да не смущава спокойния му живот.

— Сядайте, сядайте… — Той посочи застланите с тънки постелки кушетки.

Постелките някога бяха изглеждали по-добре, но времето беше отнело лъскавината на плата, забеляза той със съжаление. Не че тези войници щяха да обърнат внимание, помисли си, докато те се настаняваха. Само двама от тях останаха прави и Барон разбра, че това ще да са водачите. Подобни малки номера му доставяха удоволствие.

— Като съдя по вида ви, бих казал, че сте били задържани за откуп от пиратите, които върлуват по крайбрежието — поде старият войник с глас, изпълнен със съчувствие.

Питаше се какво биха казали, ако знаеха, че пиратът Целз често идва в селото, за да поговори със стария си приятел и да му донесе новини и клюки от градовете.

— Но това селище е недокоснато — каза по-младият от двамата.

Барон го погледна остро и забеляза напрегнатия син поглед. Едната му зеница беше тъмна и широка и през нея като че ли надничаше истинският човек. Въпреки че бяха брадясали, всички изглеждаха по-изправени и по-силни от мизерните групички, които Целз оставяше край селото горе-долу веднъж на година. Напомни си да е предпазлив — още не беше сигурен какво е положението. Синовете му бяха отвън, въоръжени и готови, само да ги извика, но си струваше човек да е предпазлив.

— Пиратите често оставят на този бряг хората, от които искат откуп. Какво можем да направим? Ние сме земеделци. Рим ни даде тази земя, за да доживеем кротко дните си, а не да се бием с пиратите. Това е работа на вашите галери, така смятам аз.

При последните думи намигна: очакваше младият мъж да се усмихне или да се смути, че не се е справил с тази задача. Но увереният син поглед не се отклони и Барон усети как доброто му настроение се изпарява.

— Селището ни е твърде малко, за да има баня, но в частните домове ще ви приемат и ще ви услужат с бръсначи.

— А дрехи? — попита по-възрастният от двамата.

Барон осъзна, че не знае имената им, и премига. Подобни разговори не протичаха по този начин. Последната група буквално се беше разплакала, че намира римлянин в такава непозната земя, седнал на кушетка в солидно построена каменна къща.

— Ти ли си офицерът? — попита Барон по-младия мъж.

— Аз бях капитанът на „Акципитер“, но ти не отговори на въпроса ми — каза по-възрастният.

— За жалост нямаме дрехи за вас… — започна Барон.

Младият мъж скочи към него и го хвана за гърлото. Барон се задави от ужас и внезапен страх, когато мъжът го метна на масата и го притисна надолу. Пронизващите сини очи сякаш знаеха всичките му тайни.

— Живееш в прекалено хубава къща като за прост земеделец — изсъска младият мъж. — Да не ни мислиш за глупаци? Какъв чин имаше? Къде служеше?

Натискът отслабна, за да му позволи да говори, и Барон помисли да викне синовете си, но не смееше, защото ръката на мъжа беше още на гърлото му.

— Бях центурион при Марий — каза той пресипнало. — Как смееш…

Пръстите отново стиснаха и гласът му секна. Варон едва дишаше.

— От богато семейство, нали? Отвън чакат двама мъже. Кои са?

— Синовете ми…

— Повикай ги. Ще ги оставим живи, но няма да допусна някой да ни причаква в засада, когато си тръгваме. Ще умреш, преди да стигнат до тебе, ако ги предупредиш. Давам ти думата си.

Варон повярва и извика синовете си веднага щом си пое дъх. Загледа с ужас как непознатите се хвърлят към вратата, сграбчват ги и им вземат оръжията. Двамата се опитаха да извикат помощ, но дъжд от удари ги повали на земята.

— Грешите. Ние живеем тук съвсем мирно — каза Варон едва чуто.

— Имаш синове. Защо не са се върнали в Рим да служат в армията като баща си? Какво може да ги държи тук, освен съюз с Целз и пирати като него?

Младият офицер се обърна към другарите си, които държаха здраво синовете на Варон.

— Изведете ги и им прережете гърлата.

— Недейте! Какво искате от мене? — викна бившият легионер.

Сините очи се заковаха в него.

— Искам мечове и златото, което ти плащат пиратите, за да им осигуриш убежище. Искам дрехи за хората — и брони.

Варон се опита да кимне, но здравите ръце още държаха гърлото му.

— Ще ви дам всичко, но парите не са много — каза унило.

Натискът върху гърлото му се засили.

— Не ме лъжи — каза младият мъж.

— Кой си ти? — изскимтя Варон.

— Аз съм племенникът на мъжа, на когото си се клел да служиш до смърт. Казвам се Юлий Цезар — бе тихият му отговор.

Юлий пусна стария войник да се надигне. Взираше се в него строго и заплашително, но вътрешно ликуваше. Колко назад във времето беше останал онзи момент, когато Марий му каза, че един войник трябва от време на време да следва инстинкта си? От първия миг, когато влязоха в мирното село, след като беше забелязал добре поддържаната главна улица и спретнатите къщи, беше разбрал, че Целз не е оставил селото недокоснато без основателна причина. Запита се дали всички селища по крайбрежието са такива и за миг усети бодване на вина. Градът изпращаше пенсионираните си легионери по тези далечни брегове, като им даваше земя и очакваше да се грижат за себе си и да поддържат мира със самото си присъствие. Как биха могли да оцелеят, ако не сключват сделки с пиратите? Някои от тях може би отначало се бяха съпротивлявали, но сигурно бяха избити, а онези, които идваха след тях, просто нямаха избор.

Погледна синовете на Варон и въздъхна. Пенсионираните легионери имаха деца, които никога не бяха виждали Рим и всъщност снабдяваха пиратските кораби с нови попълнения. Забеляза тъмната кожа на двамата, чертите, в които се смесваха африканското и римското. Колко такива имаше тук, хора без никаква представа на кого са служили бащите им? Тези младежи ги биваше за земеделци не повече от него.

Варон разтри гърлото си и се опита да отгатне какво мисли Юлий. Стресна се, когато видя странните очи да се спират върху любимите му синове. Страхуваше се за тях. Усещаше гнева у младия офицер.

— Нямаме избор — осмели се да каже накрая. — Иначе Целз ще ни избие.

— Трябваше да пратите известие до Рим, да разкажете за пиратите — отвърна Юлий някак незаинтересовано, потънал в мисли за съвсем други неща.

Варон едва не се изсмя.

— Мислиш ли, че републиката я е грижа какво става с нас? Сенаторите ни карат да вярваме в техните мечти, докато сме млади и достатъчно силни, за да се бием за тях, но когато младостта и силата ни си отидат, забравят кои сме и започват да убеждават поредното поколение глупаци, докато самите те богатеят и дебелеят от земите, които сме спечелили за тях. Тук сме сами за себе си и правя каквото мога, за да оцелеем.

Гневът му беше основателен и Юлий го погледна.

— Корупцията може да бъде пресечена — каза той. — След като Сула пое властта, сенатът умира.

Варон полека поклати глава.

— Момче, републиката умираше много преди да дойде Сула, но ти си твърде млад, за да го осъзнаеш.

Отпусна се на мястото си, без да престава да разтрива гърлото си, и Юлий отмести поглед от него. Всички офицери от „Акципитер“ го наблюдаваха и чакаха търпеливо.

— Е, Юлий? — попита тихо Пелитас. — Какво ще правим сега?

— Ще вземем каквото ни трябва и ще тръгнем към следващото село, след това към следващото. Тези хора са ни длъжници, защото оставят пиратите да живеят необезпокоявани по тези брегове. Не се съмнявам, че има и други като него. — И посочи Варон.

— Мислиш, че можеш да ги ограбваш наред? — възкликна Светоний, потресен от разигралата се случка.

— Разбира се. Следващия път ще имаме мечове и прилични дрехи. Няма да ни е толкова трудно.