Кон Игълдън
Смъртта на царете (5)

Глава 4

— Не си ли носиш венеца? Чух, че даже спиш с него — ухили се Светоний, когато застъпиха на смяна.

Юлий не му обърна внимание: знаеше, че отговорът ще доведе до по-остри реплики и открита враждебност. За момента Светоний поне се правеше на учтив пред другите, но когато двамата стояха сами на пост всяка втора сутрин, жлъчността му излизаше на повърхността. Още първия ден в морето, след като заминаха от острова, един от мъжете беше вързал венец от листа на върха на мачтата на „Акципитер“, сякаш целият кораб беше спечелил тази почест. Доста легионери с нетърпение бяха чакали кога Юлий ще го зърне и възхитената му усмивка му спечели приветствията им. Светоний се беше усмихнал заедно с другите, но оттогава студенината в очите му беше станала още по-смразяваща.

Юлий не откъсваше поглед от морето и далечните африкански брегове. Въпреки ехидната забележка на Светоний не беше слагал венеца, откакто напусна Митилена, освен че веднъж или два пъти го беше опитал насаме в малката си каюта под палубата. Дъбовите листа вече бяха изсъхнали и се трошаха, но това нямаше значение. Беше му дадено правото да носи венец и когато стигнеше в Рим, щеше да получи нов, от свежи листа.

Лесно беше да не обръща внимание на Светоний, докато бленуваше да влезе в Циркус Максимус в ден на състезания и да види как хиляди римляни се изправят — първите щом го видят, а след това на вълни, простиращи се все по-далече, докато цялата тълпа не стане на крака. Усмихна се леко и Светоний изсумтя раздразнено.

В тишината на утринта греблата се издигаха и падаха ритмично под тях и „Акципитер“ се носеше над вълните. Юлий вече знаеше, че това не е бърз кораб — през месеците след Митилена беше видял два пиратски кораба да изчезват зад хоризонта със забележима лекота. Плиткият корпус се носеше високо над водата и дори с двете кормилни весла „Акципитер“ много бавно сменяше посоката. Внезапното ускорение на ритъма на греблата бе единственото му предимство, но дори и с двеста гребци най-добрата му скорост не беше по-голяма от бързия ход на пешите войници. Гадитик, изглежда, не се безпокоеше, че не могат да преследват пиратите покрай брега. Достатъчно беше да ги прогонва от крайбрежните градове и големите търговски пътища, но не на това се беше надявал Юлий, когато влезе в състава на екипажа. Мечтаеше си за бърз и безмилостен лов и с раздразнение осъзнаваше, че уменията на римляните в сухоземните бойни изкуства не се простират и в морето.

Погледна надолу. Двойните редици гребла се издигаха високо и се потапяха едновременно, прорязвайки спокойните морски води. Запита се как гребците могат да движат огромните гребла час след час, без да се изтощят — та дори да са по трима на едно гребло. Беше слизал долу, на палубата на гребците, докато изпълняваше задълженията си, но тя беше претъпкана и мръсна. Вонеше от нечистотиите, отмивани два пъти на ден с кофи морска вода, и от миризмата на човек му се повдигаше. Робите получаваха повече храна от легионерите, поне така казваха, но като наблюдаваше вдигането и спускането на дебелите весла във водата, той разбираше защо е необходимо.

Остър вятър смени задушаващата горещина откъм африканския бряг. Застанал на палубата, Юлий усещаше, че „Акципитер“ е кораб, предназначен за битка, а не за надпревара. Откритата палуба беше чиста — широко дървено пространство, избеляло от десетилетията безмилостно слънце. Само в задния край имаше издигната площадка за Гадитик и опция му. Останалите от центурията се тъпчеха долу в каюти, а екипировката им беше складирана в оръжейницата, откъдето можеха бързо да я вземат. Редовните упражнения ги бяха подготвили да могат веднага да преминават от сън към бойна готовност, за не повече от едно обръщане на пясъчния часовник. Беше добре дисциплиниран екипаж, помисли Юлий. Ако можеха и да залавят пиратски кораби, щяха да са смъртоносни.

— Офицер на палубата! — внезапно излая Светоний до ухото му и Юлий трепна и застана мирно.

Гадитик беше избрал един доста възрастен войник за свой опций — според Юлий на Пракс му оставаше не повече от година-две до пенсия. Беше започнал да пуска корем, който трябваше да пристяга здраво всяка сутрин, но беше достатъчно приличен офицер и още през първите седмици забеляза напрежението между Светоний и Юлий. Тъкмо той беше уредил двамата заедно да стоят на пост — поради някаква причина, която бе намерил за уместно да не споделя с тях.

Кимна любезно на двамата, докато минаваше по дългата палуба, за да направи сутрешната проверка. Провери всяко въже, което се издигаше към развяващото се квадратно платно над тях, клекна, за да се убеди, че палубните катапулти са солидно привързани и обездвижени. Едва след като внимателната проверка беше завършена, се приближи до младите офицери, отвърна небрежно на поздрава им, огледа хоризонта, усмихна се и доволно потърка току-що обръснатата си брадичка.

— Четири… не, пет платна — каза все така доволно. — Търговията на нациите. Няма много вятър за онези, които разчитат само на него.

През изминалите месеци Юлий беше започнал да осъзнава, че зад симпатичния външен вид на Пракс се крие ум, който знае всичко, разиграващо се на „Акципитер“, над и под палубите, а и съветите му обикновено бяха ценни, стига търпеливо да изчакаш небрежното встъпление. Светоний го мислеше за глупак, но като че ли го слушаше с жаден интерес — поведение, което беше усвоил за пред всички по-висши офицери.

Пракс продължи, като кимаше сякаш на себе си.

— Ще ни трябват гребла, за да стигнем до Тапс, но това е чист пробег покрай брега. След като оставим там сандъците със заплатите, ще стигнем до Сицилия за няколко седмици, ако не стане нужда да преследваме пирати, да ги гоним от нашите води. Хубаво място е Сицилия.

Юлий кимна; с Пракс се чувстваше удобно, по начин, който би бил невъзможен с капитана, въпреки момента на фамилиарност след Митилена. Пракс не присъстваше при щурмуването на крепостта, но като че ли не беше възразил, че са го оставили в тила. Юлий предположи, че се задоволява с леките задължения на „Акципитер“, докато чака да се пенсионира и да го оставят в някой легион близо до Рим, за да прибере завидното си възнаграждение. Това беше едно от предимствата да гониш пирати заедно с Гадитик. Седемдесет и петте денария, които легионерите получаваха всеки месец, не преставаха да се събират, а те нямаха много случаи да ги похарчат. Дори след като се приспаднеха разходите за екипировка, за забавления с някоя вдовица и така нататък, след приключването на службата за повечето мъже щеше да остане задоволителна сума. Ако дотогава, разбира се, не проиграеха спестеното на зарове.

— Защо използваме кораби, които не могат да хващат пиратите? Можем да прочистим Маре Интернум за по-малко от година, ако ги накараме да ни се подчинят.

Пракс се усмихна, явно доволен от въпроса.

— Да ни се подчинят ли? О, случва се, но те са по-добри моряци от нас, нали знаеш. Има големи шансове да ни ударят и да ни потопят, преди да сме изкарали хората на палубата. Разбира се, ако можем да прехвърлим легионерите на техните палуби, ще спечелим битката.

Издуха бавно въздуха от надутите си бузи и се опита да обясни.

— Трябват ни нещо повече от леки и бързи кораби, макар че Рим няма да сложи килове, поне докато съм жив. Трябват ни професионални екипажи за греблата. Три реда гребла — можеш ли да си представиш какво ще направят с тях нашите мускулести роби? Ще ги направят на трески още първия път, когато се опитаме да увеличим скоростта. Скъпо е да обучаваме екипажи, а от гледна точка на сената не ни трябва да плащаме и надници. Даваме някаква сума за купуване на роби и след това корабът на практика се управлява сам. От време на време потапяме по някой пиратски кораб, но после винаги се появяват нови.

— Просто изглежда… потискащо на моменти — каза Юлий.

Искаше да каже, че е лудост най-силната нация в света да бъде надмината в корабоплаването от половината кораби в моретата, но Пракс беше резервиран, което не оставяше място за коментари въпреки дружелюбното му отношение. Имаше една линия, която младият офицер не биваше да прекрачва, макар че тя беше по-малко очевидна, отколкото с някой друг.

— Ние сме сухоземни хора, макар че някои като нас се влюбват в морето. Сенатът гледа на корабите като на средство за прехвърляне на войници за битки в други земи, както направихме в Митилена. Може би ще осъзнаят, че е също толкова важно и да управляваш вълните, но както казах, няма да стане, докато съм жив. Вярно, „Акципитер“ е малко тежък и бавен, но такъв съм и аз, а корабът е на два пъти повече от моите години.

Светоний се засмя угоднически и Юлий премигна и се навъси, но Пракс като че ли не забеляза. Спомни си, че някога Тубрук беше казал нещо подобно, когато го накара да загребе от тъмната пръст на имението в ръцете си и да помисли за поколенията, които са я подхранвали с кръвта си. Сякаш се беше случило преди цял един живот. Тогава баща му беше жив, Марий все още беше консул с блестящо бъдеще. Юлий се запита дали някой се грижи за гробовете им. За миг тъмните вихри на тревогите, които винаги плискаха мислите му, излязоха на повърхността. Той си каза отново, както правеше винаги, че Тубрук ще се грижи за Корнелия и за майка му. Не вярваше на никого дори и наполовина толкова, колкото на този мъж.

Изведнъж Пракс се взря в брега и замръзна. Любезното му изражение изчезна, заменено от твърдост.

— Слез долу и свири сбор, Светоний. Всички да се качат на палубата, готови за действие след пет минути.

Отворил широко очи, Светоний сръчно отдаде чест, хукна към стръмните стъпала и тромаво се спусна долу. Юлий погледна натам, накъдето сочеше Пракс, и присви очи. Гъст черен дим се извиваше на брега в утринния въздух, почти нераздвижван от вятъра.

— Пирати ли? — попита той бързо, макар вече да знаеше отговора.

Пракс кимна.

— Изглежда, са подпалили някое село. Може би ще успеем да ги хванем, докато се отдалечават от брега. Ще имаш възможност да се приближиш до тях, Цезар.

„Акципитер“ се подготвяше за действие. Катапултите бяха заредени, камъните и земното масло бяха готови за изстрелване. Десетина легионери бързо сглобиха корвуса — набиваха железни шипове между секциите, а после издигнаха единия край на голямата рампа високо над палубата. Когато освободяха държащите я въжета, тя щеше да падне напред върху дъските на вражеския кораб и здраво да закове в него шиповете си. На корвуса щяха да се покатерят най-добрите бойци от „Акципитер“ — щяха да връхлетят върху пиратите възможно най-бързо, за да отворят място, та останалите им другари да могат да се прехвърлят на пиратския кораб. Начинанието беше опасно, но след всяка акция местата за първите бяха обект на сериозно състезание и минаваха от едни ръце в други като висок залог в месеците на скука.

Под палубата отговорникът на робите започна да отброява двойно по-бързо и греблата се задвижиха в по-настоятелен ритъм. Понеже от брега духаше вятър, платното беше събрано и здраво привързано. Мечовете бяха проверени за последен път, броните бяха вързани здраво. Напрежението, възпирано от отдавна превърналата се в навик дисциплина, растеше с всеки миг.

Горящото село беше в дъното на един залив и не се виждаше, но войниците забелязаха пиратския кораб да излиза иззад скалистия нос, за да се отправи в открито море. Гадитик заповяда атака с пълна скорост, за да отреже колкото може повече възможността на врага да маневрира. Притиснати към брега, пиратите не можеха да направят нищо, за да избягнат „Акципитер“, и римляните нададоха радостен вик; скуката на бавното пътуване от пристанище към пристанище изчезваше под поривите на засилващия се вятър. Юлий гледаше внимателно вражеския кораб и мислеше за разликите, които му беше обяснил Пракс. Трите редици гребла се потапяха във водата в съвършено единодействие, въпреки различните си дължини. Корабът беше по-висок и по-тесен от „Акципитер“ и имаше дълъг бронзов шип на носа — Юлий знаеше, че може да пробие дори тежките кедрови обшивки на римските галери. Пракс беше прав. Изходът никога не беше сигурен, но за този пиратски кораб нямаше бягство. Щяха да се приближат и да спуснат корвуса, и най-добрите бойци на света щяха да се изсипят на палубата на врага. Съжали, че не беше успял да си осигури място там, но всички те бяха предварително определени още преди слизането на Митилена.

Обзет от мисли и предчувствия, отначало Юлий не чу внезапната промяна във виковете на наблюдателя. Погледна нагоре, видя накъде сочи и инстинктивно се отмести от перилата. Друг кораб излизаше от залива, докато те го отминаваха, преследвайки първия. Насочваше се право към тях и Юлий видя как таранът се подава от вълните. Идваше с пълна скорост и с издути платна, подпомагащи гребците. Бронзовото острие беше на равнището на ватерлинията им, а палубата беше пълна с въоръжени мъже, повече, отколкото обикновено побираха бързите пиратски кораби. Юлий се сети, че димът е бил за заблуда. Това беше капан и те бяха скочили право в него.

Гадитик не се поколеба, прие заплахата и даде заповеди на офицерите си, без да губи и секунда.

— Засилете хода! Идват право към нас — излая той и барабанчикът долу започна да бие в по-бърз ритъм.

Последната, най-голямата скорост, можеше да се използва само за кратък тласък, преди робите да започнат да припадат, но дори и малко по-бавният ход на атаката беше ужасно напрежение за тях. Сърца се пръсваха в битките и когато това се случеше, трупът пречеше на останалите гребци и вадеше от строя цялото гребло.

Първият кораб се приближаваше бързо и Юлий разбра, че гребците му гребат в обратна посока и корабът атакува. Беше добре планирана хитрост да примамят римската галера близо до брега. Без съмнение сандъците със сребро в трюма бяха мечтана от пиратите плячка, но нямаше да бъдат спечелени лесно.

— Катапултите… по първия кораб… стреляй! — извика Гадитик и проследи пътя на камъните, когато се извисиха над вълните.

Наблюдателят на бушприта извика на двете команди:

— Две точки по-надолу!

Тежките машини бяха заредени почти моментално. По двама души набиха здрави клинове в дупките, с което коригираха ъгъла за изстрелване на зарядите, докато техните другари дърпаха лостовете назад, за да опънат въжето от конски косъм, два пъти по-дебело от човешко бедро.

Пиратският кораб се извиси почти над главите им и катапултите стреляха отново. Този път порестите камъни бяха напоени в масло и запалени: извиха се към вражеската трирема, като оставиха димни опашки във въздуха. Паднаха на пиратската палуба — трясъкът се чу ясно — и легионерите, обслужващи катапултите, завикаха радостно, докато зареждаха отново.

Втората трирема се приближаваше и Юлий беше сигурен, че таранът ще удари „Акципитер“ в последните няколко стъпки под перилата на кърмата и ще им отнеме възможността да се движат и дори да контраатакуват чрез абордаж. Щяха да ги обсипят с облаци стрели, приковани и безпомощни. Той извика на хората си да вдигнат щитовете. При абордаж щитовете щяха да са по-скоро пречка, отколкото помощ, но сега, когато „Акципитер“ беше хванат между двата пиратски кораба, римляните щяха да имат отчаяна нужда от прикритие.

След няколко секунди стрели започнаха да съскат към тях — идваха и от двете вражески триреми. Летяха без ред или специален прицел, само непрекъсната стрелба с надеждата някой легионер да падне прикован под някоя от дългите черни стрели.

Понеже пътят отпред беше блокиран от първата трирема, „Акципитер“ трябваше да завие, като всички гребла от едната страна загребат в обратна посока. Загребванията бяха тромави, но все пак ставаше по-бързо, отколкото просто да ги вдигнат неподвижно, докато гребците от другата страна извъртат кораба. Завоят ги забави, но Гадитик беше видял, че трябва да се насочат навън, иначе щеше да бъде хванат между двата кораба, когато вторият се придвижеше успоредно на „Акципитер“.

„Акципитер“ се провря покрай бушприта на първата трирема и потрепери, когато скоростта намаля. Гребците веднага издърпаха греблата. Професионалистите на триремата не бяха достатъчно бързи и корпусът на римския кораб помете трите реда весла, като размаза гребците на пиратския кораб в кървава каша.

Преди римският кораб да стигне до половината на първата трирема, бронзовият таран на втория пиратски кораб се заби в „Акципитер“ с трещящия грохот на счупени греди. Целият кораб изстена от удара като живо същество. Робите долу завикаха ужасено. Всички бяха приковани към пейките и ако корабът потънеше, щяха да се издавят.

Дъждът от стрели обсипваше палубата на „Акципитер“, но щитовете предпазваха римляните от повечето удари; а после тежкият корвус се люшна напред, като че ли увисна във въздуха за момент, въжетата паднаха прерязани и тежката рампа се впи в палубата на вражеския кораб; шиповете й я задържаха сигурно, като неизбежно възмездие.

Първите легионери затичаха по корвуса срещу чакащите пирати. Обичайното предимство на римляните, многочислеността им, се стопи в боя с два атакуващи кораба. И двата изглеждаха претъпкани с бойци, броните и оръжията им бяха смесица от разни времена и народи, явно бяха събирани из всички крайбрежни пристанища.

Юлий видя, че Кабера е до него — обичайната му усмивка липсваше. Старецът беше взел кама и щит, но иначе беше облечен в обичайните си дрехи: Гадитик му беше позволил да ги носи, стига да го преглеждат за въшки два пъти месечно.

— По-добре да стоя до тебе, отколкото долу в тъмното — измърмори лечителят.

Двамата се снишиха под дървените си щитове, за да избегнат поредния дъжд от стрели. Една прониза щита на Юлий точно до ръката му и го отметна назад. Той подсвирна, като видя, че назъбеният връх е излязъл от другата страна.

Тежки бронзови куки се удариха с трясък в дъските. Пиратите започнаха да скачат на палубата на „Акципитер“ и шумът на битката заехтя — дрънчене на мечове и викове на триумф и отчаяние.

Юлий видя Светоний да разпръсва хората си в редица, за да посрещнат нападателите, и бързо нареди на своите двадесет войници да го подкрепят, макар да бе сигурен, че те биха се спуснали натам и без него. Нямаше да се предадат, въпреки че „Акципитер“ беше притиснат и всички на палубата го знаеха. Римляните нападаха свирепо, първите на корвуса прочистваха палубата пред себе си, без да обръщат внимание на раните си.

Кабера стоеше плътно до Юлий и това донякъде успокояваше младия мъж: напомняше му за други битки, в които бяха оцелели заедно. Може би старият лечител умееше да привлича късмета, помисли той, и после се озова сред дъгата от вражески остриета, и започна да сече почти несъзнателно: тялото му реагираше в ритмите, на които Рений го беше учил толкова години.

Сниши се под удара на една брадва, блъсна противника си, изкара го от равновесие и той се просна в краката на Пелитас, който, започна да го тъпче, без да мисли, по класическите бойни правила на легионера: ако е прав, посечи го да падне, ако е паднал — стъпчи го.

Корвусът беше претъпкан с войници, които се бутаха да минат на пиратския кораб. Бяха обаче лесна мишена за стрелците. Юлий видя група мъже с лъкове край перилата на триремата. Стрелбата от толкова близо беше опустошително точна и пиратите улучиха десетина легионери, преди техните другари да ги покосят като узряла пшеница. Юлий кимна с удоволствие, когато видя това. Усещаше към стрелците същата омраза, каквато усещаха всички легионери, познали ужаса на атаките им отдалече.

Втората трирема гребеше в обратна посока и почти се беше отделила от „Акципитер“, след като беше нанесла възможно най-много щети. Гадитик я гледаше как маневрира и сдържаше хората си, за да отблъсне евентуалното им нападение. Ситуацията се променяше твърде бързо, за да може да я предвиди, макар да знаеше, че пиратите не могат да издържат дълго. „Акципитер“ можеше да потъне, но преди това щяха да минат още дълги минути, а легионерите все още можеха да си пробият път с бой към другата трирема и да я превземат. Не беше невъзможно да успеят да спечелят някаква победа, стига да имаха поне един час и свобода на действие. Изруга полугласно, когато последната трещяща дъска отекна и пиратският кораб се отдели от „Акципитер“, а гребците му получиха нови заповеди, извикани бързо на смесица от гръцки и латински.

Гадитик изпрати резервите си към другия борд на „Акципитер“ с намерението да ги прехвърли на противоположната страна, за да разцепят защитниците й. Беше разумен ход: ако първата трирема можеше да бъде превзета достатъчно бързо, всичките му хора щяха да отблъснат атаката на втората и битката вероятно нямаше да бъде загубена. Гадитик стисна здраво меча си, изпълнен с безполезно възмущение. Не можеше да очаква пиратите да се оставят да бъдат накълцани на парчета от войниците му. Вярно, те бяха крадци и просяци и искаха да се докопат до среброто в трюмовете му, глутница дръгливи псета, които искат да повалят римския вълк. Но бяха много — всъщност две глутници. Ръката му затрепери, когато видя, че греблата от едната страна на втората трирема се вдигат нагоре и тя се засилва към любимия му кораб. Чуваше виковете на робите от долната палуба, неспирния хор на ужаса, който му действаше на нервите.

Юлий получи силен удар по бронята, изсумтя и посече врага през лицето. В следващия миг към него пристъпи един брадат гигант. Държеше тежък ковашки чук, целият в кървави кичури коса. Мъжът се озъби, изрева и замахна към рамото му. Юлий се дръпна и по навик вдигна ръка, за да парира. Костите на китката му изпукаха от удара и той извика от болка. Кабера се стрелна бързо между двамата и заби камата си във врата на гиганта, но той само изрева и размаха чука, за да отблъсне лечителя. Юлий посегна за собствената си кама с лявата си ръка; опитваше се да не обръща внимание на болката от стържещите кости. Главата му се замая и изведнъж му се стори, че е някъде далече, но огромният мъж още представляваше опасност, макар че кръвта бликаше като фонтан от раната на врата му.

Бикоподобната фигура се олюля и залитна. Чукът се стовари върху главата на Юлий с тъп удар, той падна и изгуби съзнание. От носа и ушите му потече кръв. Битката продължаваше.