Кон Игълдън
Смъртта на царете (4)

Глава 3

Брут се смъкваше по стената в сивата вечер, като свличаше пълзящите рози. Кракът му се заплете в примка от тръни, той падна по очи и мечът му издрънча на камъните. Младежът изруга и се изправи. Чу още един гневен рев над главата си: бащата на Ливия се беше подал през прозореца и го гледаше яростно. Брут приклекна да се загащи и изсъска, когато дрехата повлече един трън и той се заби дълбоко в бедрото му.

Бащата на Ливия беше як като бик и държеше тежка брадва — явно размисляше дали ще може да улучи Брут, ако я метне както трябва.

— Ще те спипам, негоднико! — изрева мъжът. Всъщност по-скоро изхриптя вбесено през брадата си.

Брут посегна да вземе падналия меч, без да изпуска от очи почервенялото лице на гърка. Придърпа гащите си с една ръка и стисна дръжката с другата; искаше му се да не си беше събувал сандалите, когато пристъпи към атлетичните си занимания в леглото на Ливия. Ако баща й се опитваше да запази невинността й, беше закъснял с около три години. Брут се подсмихна. Смяташе да сподели това сведение с него — ей така, за да го ядоса, но пък Ливия се беше държала мило с него — негова работа беше да провери къщата, преди да й позволи го завлече в стаята си. И понеже тя беше гола, му се стори учтиво да свали сандалите си, преди да се строполят в леглото, макар че тази учтивост щеше да му създаде известни проблеми при бягството от спящия град. Без съмнение Рений още хъркаше в стаята, за която беше платил той, Брут. След като спаха пет дни на открито, двамата имаха късмет да направят прекъсване в пътуването с шанс за гореща баня и бръснене, но изглежда, само Рений щеше да се наслади на тези удобства, докато на него щеше да му се наложи да се крие из хълмовете.

Пристъпи неуверено от крак на крак. Какъв избор имаше? Изруга полугласно Рений — отчасти задето спи, докато той е в беда, но най-вече защото го беше убедил, че един кон ще изяде част от спестяванията им, докато стигнат брега и си намерят места на кораб, заминаващ за Рим. Рений беше казал, че един легионер можел да измине разстоянието без никакви трудности, но дори някое дръгливо конче сега би им дошло много добре, за да избягат възможно най-бързо.

Сърдитата брада изчезна от прозореца и докато Брут се колебаеше, там се появи Ливия, все още зачервена от съвместните им занимания. Хубава, доволна червенина, отбеляза лениво Брут, докато гледаше как гърдите й полягат на перваза.

— Махай се! — прошепна високо Ливия. — Баща ми слиза!

— Хвърли ми сандалите! Не мога да тичам така — изсъска той в отговор.

След миг сандалите полетяха към него и той бързо ги нахлузи; чуваше трополенето на баща й — той вече беше съвсем близо до вратата.

Брут побягна. Чу доволното възклицание на бащата на Ливия, когато той видя, че натрапникът е още в двора, но не се обърна. Сандалите му чаткаха по камъните. Зад него бащата на Ливия крещеше с цяло гърло да го хванат, което, изглежда, предизвика известно вълнение сред местните жители, тръгнали по своите работи, и Брут изстена. Чу викове в отговор на призива на гърка и разбра, че и други граждани се присъединяват към преследването. Трескаво се опитваше да си спомни улиците, по които беше бродил само преди часове, за да намери хан с евтини стаи и топла храна. Тогава бащата на Ливия му се беше видял доста приятен човек — е, не носеше брадвата, когато показваше на двамата уморени мъже най-евтината си стая.

Блъсна се в една стена, когато зави зад ъгъла с пълна скорост, успя да заобиколи някаква количка и отблъсна от себе си посягащите ръце на собственика й. Накъде сега? Градът му се струваше като лабиринт. Първо наляво, после надясно, не се осмеляваше да погледне назад, дъхът му дращеше в гърлото. До момента Ливия си беше струвала притесненията, но ако го убиеха, не тя беше жената, която би искал да е последната в живота му. Надяваше се баща й да си излее гнева върху Рений и пожела късмет и на двамата.

Уличката, по която тичаше, внезапно свърши зад някакъв ъгъл. Една котка отскочи от пътя му и той спря и най-после рискува да хвърли поглед назад. Нямаше къде да избяга, но може би за момент ги беше заблудил. Вслуша се, но чу само оплакванията на котката, която изчезваше в далечината.

Надникна иззад ъгъла и веднага се дръпна. Уличката беше препълнена с мъже и всички идваха към него. Брут клекна и погледна пак — надяваше се, че няма да гледат толкова ниско.

Някой извика, друг му отвърна и Брут изстена и се дръпна назад. Беше понаучил гръцки, докато служеше в Бронзовия юмрук, но едва ли щеше да успее да ги убеди да му направят път точно в тази ситуация.

Взе решение и се изправи, стисна здраво меча, а с лявата ръка хвана ножницата, за да може лесно да я отметне назад. Беше хубаво оръжие, спечелено в един турнир на легиона, и сега той трябваше да покаже на тези тъпаци, че го е спечелил честно. Пое дълбоко дъх и излезе от уличката, за да се изправи лице в лице с преследвачите си.

Бяха петима и по лицата им се беше изписал ентусиазмът на деца. Брут измъкна със звън меча от ножницата, за да не остава никакво съмнение относно естеството на намеренията му, после тържествено го насочи към мъжете и те се стреснаха. Мигът застина. Брут мислеше трескаво. Бащата на Ливия още не се беше появил и той имаше шанс да се отърве от тези тук, преди брадатият грък да дойде, за да ги насърчава. Може би щяха да се окажат податливи на убеждение или дори на подкуп.

Най-едрият от преследвачите му пристъпи напред. Внимаваше обаче да е извън обсега на нетрепващия меч в ръцете на Брут.

— Ливия е моя съпруга — каза той на чист латински.

Брут премига и отговори с въпрос:

— Тя знае ли?

Лицето на мъжа почервеня от гняв и той измъкна кама от колана си. Приятелите му размахаха сопи и други оръжия, все едно подканваха Брут да се приближи към тях.

Преди да се хвърлят към него, той заговори бързо; мъчеше се да не показва, че е обезпокоен от заплахата.

— Мога да ви убия всичките, но искам само да ми позволите да си вървя с мир. Аз съм първенец на легиона в бой с меч и никой от вас няма да излезе от тази уличка, ако вземете погрешното решение.

Четиримата слушаха с безстрастни лица, докато съпругът на Ливия им превеждаше. Брут чакаше търпеливо, надяваше се на благоприятен отговор. Вместо това те се разсмяха и започнаха да се приближават към него. Той отстъпи назад и викна:

— Ливия е здрава жена с нормални апетити. Тя ме съблазни, не аз нея. Няма защо да ме убивате заради това.

Зачака заедно с другите съпругът да преведе, но той не отвори уста. После каза на гръцки нещо, което Брут почти не разбра. Стори му се, че им казва да не го убиват, което му хареса, но последната част включваше „да го дадат на жените“, а това изобщо не му се стори хубава перспектива.

Съпругът на Ливия му се ухили зловещо.

— Хващането на престъпник е празник за нас. А ти ще си душата на този празник!

И докато Брут обмисляше отговора си, петимата го нападнаха с градушка от удари. И макар че прободе един с меча си, нечия свистяща цепеница го улучи в тила и го повали в безсъзнание.

 

 

Събуди се от леко скърцане. Главата му беше замаяна. Не отвори очи — опитваше се да усети къде се намира, без да позволи на невидимите наблюдатели да разберат, че е буден. Полъхна ветрец и изведнъж той разбра, че е без дрехи. Не можеше да има разумно обяснение за това и очите му се отвориха въпреки намеренията му.

Висеше с главата надолу на дървен ешафод в центъра на града. Един бегъл поглед потвърди подозренията му, че е гол. Всичко го болеше и споменът как го бяха окачили на едно дърво, когато беше момче, се върна и го накара да потрепери.

Беше тъмно, някъде наблизо се чуваха звуци на веселба. Преглътна болезнено при мисълта, че е част от някакъв ритуал, и се напрегна да се освободи. От усилието кръвта заблъска в главата му, но вървите не поддадоха.

Движението го завъртя в бавен кръг и той успя да огледа целия площад. Всяка къща беше осветена и кипеше от оживление — по-голямо, отколкото би допуснал за това малко скучно градче, каквото му се беше видяло на идване. Без съмнение всички варяха свински глави и вадеха меховете с вино, помисли той мрачно.

За момент го връхлетя отчаяние. Бронята му беше в стаята при Рений, а мечът му беше изчезнал. Нямаше сандали и цялото му имущество без съмнение щеше да финансира това тържество, което щеше да е неговият край. Дори да успееше да избяга, беше гол и нямаше пукната пара в тази чужда страна. Прокле Рений наум.

— И значи след един освежителен сън се протягам и поглеждам през прозореца… — прошепна Рений на ухото му.

Брут трябваше да изчака, докато се завърти, за да го види.

Старият гладиатор беше обръснат и чист и явно се наслаждаваше на гледката.

— Със сигурност, казвам си, със сигурност този нещастник, овесен с главата надолу, не може да е същият храбър млад войник, с когото дойдох тук. Нали?

— Виж какво, сигурен съм, че ще разкажеш много забавна история на приятелчетата си, но ще съм ти много благодарен, ако спреш да я репетираш и просто ме свалиш долу, преди някой да ти е попречил.

Скърцащите въжета отново го завъртяха. Без никакво предупреждение Рений ги преряза и той се стовари на земята. Около тях отекнаха викове и той се опита да се изправи, но не можа.

— Краката не ме държат! — изпъшка и отчаяно ги заразтрива.

— Гледай да те удържат — изсумтя Рений. — С една ръка не мога и да те нося, и да ги отблъсквам. Разтривай сега. Може пък да си пробием път с хитрост.

— Ако имахме кон, можеше да ме вържеш на седлото — възрази Брут, докато разтриваше енергично краката си.

Рений сви рамене.

— Няма време. Бронята ти е в ей тая торба. Донесоха нещата ти в кръчмата и ги взех на път за насам. Вземи меча и се подпри на ешафода. Вече идват.

Той пъхна меча в ръката му и въпреки че беше гол и останал без сили, Брут се поокопити, когато стисна познатата дръжка.

Тълпата се събираше бързо, начело с бащата на Ливия, хванал брадвата си с две ръце. Той размърда невероятно мощните си рамене, вдигна я високо и каза на Рений:

— Ти дойде с този, дето насили дъщеря ми. Ще ти дам шанс да си събереш нещата и да се махнеш. Той остава тук.

Рений остана опасно неподвижен; после направи внезапна крачка напред и заби меча си в гърдите на мъжа с такава сила, че острието изскочи от гърба му. Издърпа го и прободеният падна по очи. Брадвата му издрънча на камъните.

— Кой друг твърди, че той ще остане тук? — попита Рений и огледа събралите се.

Внезапното убийство смрази хората. Не се чу никакъв отговор. Рений им кимна сурово и заговори бавно и ясно.

— Никой не е бил насилван. Ако съдя от шумовете, които чух, момичето беше въодушевено точно толкова, колкото и този млад идиот, моят приятел.

Не обърна внимание на Брут, който остро си пое дъх зад гърба му, и продължи да държи тълпата прикована с погледа си. Хората все едно не го чуваха. Но гладиаторът беше убил съгражданина им, без изобщо да се замисли, и това ги накара да се държат на почетно разстояние.

— Готов ли си да тръгваме? — измърмори Рений.

Брут предпазливо се разтъпка и премигна от тръпките на възобновеното кръвообращение. Започна бързо да навлича дрехите си. Бронята изтрака, докато претърсваше торбата с една ръка.

— Веднага щом се облека.

Знаеше, че не бива да се бави, но все пак подскочи, когато Ливия си проби път през тълпата с остър писък.

— Защо стоите така? — изкрещя тя на навалицата. — Вижте баща ми! Кой ще убие убийците му?

Сладките усмивки, които Брут беше запомнил от следобеда, се бяха сменили с омраза. Никой от съгражданите й не я погледна в очите — желанието им за отмъщение беше охладено от проснатия в краката й труп.

В края на струпалата се тълпа съпругът й обърна гръб и се изгуби в тъмнината. Ливия се нахвърли върху Рений и по лицето и тялото му заваляха удари. Единствената му ръка, стиснала меча, се напрегна и Брут бързо дръпна жената настрани и изсъска:

— Върви си у вас!

Тя посегна да му издере очите и Брут я отблъсна рязко. Ливия падна до тялото на баща си и се вкопчи в него с плач.

Рений и Брут се спогледаха, после погледнаха оредяващата тълпа.

— Остави я — каза Рений.

Излязоха от площада и потънаха в града. Стори им се, че са минали часове, преди да стигнат последната къща и да видят долината и реката в дъното й.

— Трябва да бързаме. Докато се съмне, ще се съберат да ни преследват — каза Рений и най-накрая прибра меча си.

— Ти наистина ли чу? — попита отново Брут, без да го поглежда.

— Събуди ме с пъшканията си, разбира се — отвърна Рений. — Бързото ти цуни-гуни още може да ни струва живота, ако изпратят подире ни свестни преследвачи. Как можа! В дома на баща й!

Брут го изгледа намръщено и измърмори:

— Ти го уби, не забравяй.

— А ти още щеше да висиш там, ако не бях го убил. Хайде побързай. Трябва да извървим колкото може повече път, преди да се съмне. И следващия път, когато някое хубаво момиче ти се усмихне, веднага хуквай да бягаш. Навличаш си повече неприятности, отколкото си струва.

Спуснаха се по склона в безмълвно несъгласие.