Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Death of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Смъртта на царете

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-611-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8331

История

  1. — Добавяне

Глава 35

Юлий се обърна да огледа блестящата змия, която се виеше по Виа Фламиния към високия проход. Първите три дни, преди да започне да си възвръща тренировката от Гърция, бяха трудни. Сега краката му се бяха превърнали в планини от мускули и той се наслаждаваше на удоволствието, което идваше от простото движение — чувстваше тялото си неизтощимо. Всяка вечер в лагера се упражняваше в бой с меч с майсторите, които беше довел Крас, и макар да знаеше, че няма да стане толкова добър като тях, китките му ден след ден ставаха все по-силни и само учителите по меч можеха да пробият защитата му.

Вятърът духаше около маршируващата колона и Юлий потрепна. Макар че беше виждал много различни земи, докато се намираше извън Рим, студът на апенинските върхове беше нов за него и той го понасяше с мрачно неудоволствие, също като повечето от войниците.

За да премахне вкуса на прах в гърлото си, глътна малко вода от меха. Колоната спираше само два пъти на ден: за малко по пладне и после вечерта, която започваше с три часа изтощителна работа, за да издигнат стена около лагера срещу засада или нападение. Юлий погледна към колоната на легиона и се удиви на дължината й. От високия проход през планините виждаше на огромно разстояние в чистия въздух, но невидимият ариергард на конницата беше на повече от тридесет мили. Тъй като Крас беше наложил бърз ход, двадесет и пет мили от зори до здрач, това означаваше, че войниците в ариергарда са на един ден път от челото на колоната и ще ги настигнат едва при Ариминум. Всяко спиране трябваше да бъде предадено назад по колоната от тръбачи; изсвирените ноти се губеха в далечината, докато не заглъхнеха съвсем.

Горе по стръмните склонове яздеха екстраординариите — специалните конни разузнавачи. Яхнали здрави коне, те покриваха три, дори четири пъти дължината на колоната, докато препускаха напред-назад. Юлий знаеше, че това е стандартна тактика, макар че всеки, който би се осмелил да атакува колона с тяхната сила, щеше да е истински самоубиец.

Начело беше авангардът — легион, избиран всеки ден с жребий. Тъй като Първородните нямаха достатъчна численост, не можеха да вземат участие в смените и винаги бяха на десет мили по-назад, загубени някъде по средата на колоната. Юлий се запита какво мислят Брут и Рений за похода. Кабера беше по-стар от някои от ветераните, които се бяха сражавали заедно с него против Митридат. Когато се върнеше в Рим, помисли той, щеше да е важно да се държи близо до Крас — но приятелите му му липсваха. Колкото и да се напрягаше, не можеше да различи орела на Първородните сред другите знамена. Гледаше как конницата препуска покрай колоната, също като мравките войници, които беше видял в Африка, винаги готови да отблъскват неуморно всяка атака, докато бойните линии не се подредят зад тях.

Юлий маршируваше с авангарда на един вик разстояние от Крас и Помпей, които яздеха ходом наред с предвожданите от тях войници. Понеже пред тях имаше повече от четири хиляди мъже, когато прозвуча сигналът за вечерното спиране, пълководците бяха наредили нещата така, че основният лагер да бъде вдигнат и палатките да бъдат опънати, когато те стигнат до мястото. Така имаха възможност веднага да започнат да се хранят и да обсъждат положението, докато войниците издигат огромните насипи около тях — стена, която да отблъсне всяка атака.

Всяка вечер маркираха и трите лагера с флагове — по един и същи начин. Когато слънцето най-накрая залезете зад планините, шестте легиона оставаха сред огромни квадратни укрепления, разчертани от идеално прави улици: град, издигнат от нищото сред пустошта. Юлий се учудваше на тази организация, която по-старите войници приемаха за нещо съвсем естествено. Заедно с другите той всяка вечер зачукваше железните колчета за палатките на мястото, определено за тях. После се присъединяваше към отделенията, които копаеха рова и вдигаха насипите, образуващи външната стена на обезопасения лагер, непрекъсната, с изключение на четирите врати, които си имаха стража и пароли. Макар че беше научил от учителите си много неща за всекидневния живот в легиона, реалността го омайваше и той още от самото начало прозря, че част от тяхната сила идва от миналите грешки, от които са си извадили поука. Ако Митридат беше се оградил със стена, каквато легионите издигаха в момента, той още щеше да стои в Гърция и да се чуди как да влезе във вражеския лагер.

Настланият с камъни Виа Фламиния се виеше в тясна клисура между склонове от ронливи скали. Макар че светлината на деня вече гаснеше, Юлий предположи, че Крас ще накара войниците да маршируват, докато авангардът не достигне достатъчно широко място за първия лагер. Един от легионите трябваше да се върне назад, долу в равнините, за по-голяма сигурност, което щеше да остави прохода свободен, с изключение на часовите и екстраординариите, патрулиращи с конете си в тъмнината. Каквото и да станеше, легионите не биваше да бъдат изненадани от враг — предпазна мярка, научена преди повече от сто години, докато се бяха сражавали срещу Ханибал в равнините. Юлий си спомни възхищението на Марий от стария враг. Но дори и Ханибал в края на краищата беше отстъпил пред Рим.

Земята може някога да беше представлявала дива пустош, но сега широките плочи на Виа Фламиния прорязваха планините и на всеки двадесет мили имаше стражеви постове. Села изникваха около тези постове, хората търсеха закрила под сянката на Рим. Мнозина намираха препитание в поддържането на пътя и от време на време Юлий виждаше малки групи чакащи работници, мрачно безразлични към всичко освен към прекъсването на работата им.

Друг път отминаваха търговци, на които им се беше наложило да излязат от пътя и които гледаха войниците със смесица от гняв и благоговение. Не можеха да се придвижат към Рим, докато легионите маршируваха, и онези, които караха бързо развалящи се стоки, гледаха намусено, докато пресмятаха бъдещите си загуби. Легионерите не им обръщаха никакво внимание. Те бяха построили търговските артерии със собствените си ръце и гърбове и имаха предимство при използването им.

Искаше му се Тубрук да е тук. Навремето той беше пътувал по същия път през планините и през широките равнини на север, където Крас се надяваше да се срещне с армията на робите. Но управителят на имението вече не би искал да участва в никаква кампания, дори Юлий да не му беше възложил задачата да осигурява безопасността на Корнелия.

Несъзнателно стисна устни, когато си спомни раздялата им. Беше горчива и макар никак да не му се искаше да тръгва с още неуталожен гняв, не можеше да отлага присъединяването си към Първородните сред другите легиони на Марсово поле, готови да тръгнат на север.

Спомените от последния път, когато беше напуснал града, бяха още пресни в ума му. Тогава Рим гореше на хоризонта зад гърба му и хората на Сула преследваха остатъците от Първородните. Юлий се намръщи. От друга страна, легионът беше жив, а отровената плът на Сула се беше превърнала в пепел.

Съдът донякъде беше реабилитирал името на Марий в Рим, но докато приятелите на Сула бяха още живи и докато играеха отмъстителните си игри в сената, Юлий знаеше, че не може да изгради онзи Рим, който беше искал Марий. Катон беше в безопасност, докато основните му противници бяха на война, но след като се върнеха, Юлий щеше да обедини силите си с Помпей, за да го пречупи. Помпей разбираше тази необходимост повече от мнозина други. За миг Юлий се замисли за съдбата на сина на Катон. Много лесно беше да го праща в първата редица при всяка атака, докато не падне убит, но това щеше да е победа на страхливец. Закле се, че ако Герминий умре, смъртта му ще е като на всеки друг войник — по прищявка на съдбата. Бяха намерили дъщерята на Помпей с глинена плочка в ръка — и на плочката бе написано името на Сула, но Юлий нямаше да се принизи да убива невинни, макар да се надяваше, че Катон ще се тревожи за сина си. Е, нека изгубеше съня си, докато те се бият за Рим.

Най-напред трябваше да дойдат дългите, горчиви месеци на кампанията. Юлий знаеше, че ще има щастието да види стените на града може би чак след цяла година. Но се бе научил да е търпелив. Само армия би могла да превземе имението му, а Цина, бащата на Корнелия, беше останал, за да пречи на Катон в сената. Бяха създали почти роднински съюз и Юлий знаеше, че могат да постигнат много неща благодарение на силата на Помпей и богатството на Крас.

Слънцето вече залязваше и тръбачите дадоха сигнал за спиране. Юлий виждаше Виа Фламиния в дълбоката долина. Напред пътят се катереше по далечния черен връх, който, казваха, бил последното изкачване преди Ариминум. Пожела си Брут да беше тук да го види или пък Кабера, който пътуваше с обоза още по-назад в колоната. Рангът на военен трибун му беше позволил да заеме място близо до челото, но походът в боен строй не беше място за разговори с приятели.

Слънцето залезе и първата стража зае позиции, като остави щитовете си при другите от отделенията, по силата на отдавнашна традиция. Върху хаотичния пейзаж беше наложен ред. Десет хиляди войници се нахраниха бързо и легнаха да спят в миниатюрния град, който бяха създали. През цялата нощ ги събуждаха подред, за да поемат дежурството си, а онези, които се връщаха от стража, лягаха в още топлите постели, за да се спасят от планинския студ.

Юлий застъпи на стража в тъмнината; гледаше издигнатите насипи и суровия пейзаж. Взе един дървен квадрат от ръцете на един центурион и запомни паролата, изрязана на него. После остана сам в тъмното, с мълчаливия лагер зад гърба си. С крива усмивка разбра защо на стражите не им се дават щитове: твърде лесно беше да положиш ръце на ръба на щита, после глава на ръцете — и да се забравиш. Остана нащрек и се запита преди колко време за последно са намерили някой страж заспал. Наказанието беше бой до смърт от собствените съжители по палатка, което не позволяваше и на най-уморения войник да затвори очи.

Дежурството му мина без произшествия и Юлий се смени с друг от палатката; пожела си сънят да дойде бързо. Проблемите с Корнелия и Катон му се струваха някак си далечни, докато лежеше със затворени очи, заслушан в хъркането на мъжете наоколо. Лесно беше да си представи, че няма сила на света, която да попречи на огромната мощ, предвождана от Крас по пътя на север. Докато се унасяше в сън, последно му се мярна мисълта, че двамата с Брут имат възможност да отличат името на Първородните в предстоящото кръвопролитие.

 

 

Октавиан изкрещя и нападна. Скупчилите се срещу него противници не знаеха, че е роден боец и че след всеки нанесен от него удар някой пада и призовава майка си за сетен път. Момчето скочи напред, за да прободе водача, който в трескавото му въображение много му приличаше на чирака на касапина. Врагът падна, изхърка и махна на Октавиан да се наведе към окървавената му уста, за да чуе последните му думи.

— Сражавал съм се в стотици битки, но никога не съм срещал толкова умел противник — прошепна врагът с последния си дъх.

Октавиан извика тържествуващо и затича из конюшнята, като размахваше тежкия меч над главата си. Внезапно една силна ръка го стисна за китката изотзад и той извика изненадано.

— Защо си взел меча ми? — изсумтя Тубрук.

Октавиан премига — очакваше удар; после, когато удар не последва, бавно отвори очи. Старият гладиатор го гледаше сурово и очакваше отговор.

— Ами… да се поупражнявам.

Без да пуска китката на момчето, за да не му избяга, Тубрук посегна и издърпа меча от несъпротивляващите се пръсти. Огледа го, изруга и Октавиан подскочи и се ококори, като видя свъсените му вежди. Не беше очаквал Тубрук да се върне от полето толкова скоро, мислеше, че няма да го има поне още няколко часа, а дотогава щеше отдавна да остави меча на мястото му.

— Я погледни! Знаеш ли колко време ще ми трябва да го наточа наново? Не, разбира се, че не знаеш. Ти си просто един малък глупак, който мисли, че може да открадне каквото си поиска.

Очите на Октавиан се напълниха със сълзи. Най-много от всичко искаше старият гладиатор да го харесва — неодобрението беше по-лошо от всяка болка.

— Съжалявам. Само го взех за малко. Ще го наточа и нащърбеното няма да личи!

Тубрук отново огледа острието.

— Какво си го направил? Нарочно ли го удари? Това не може да се наточи. Трябва да се преработи или изобщо да се изхвърли. Носил съм този меч на гладиаторския ринг и в три войни — и всичко това унищожено за един час от едно момче, което не може да си държи ръцете настрани от чуждите неща. Този път прекали.

Тубрук ядосано хвърли меча на земята, пусна треперещия Октавиан и излезе от конюшнята, като остави момчето само с нещастието му.

Октавиан взе меча и прокара палец по острието, сериозно нащърбено на няколко места. Ако успееше да намери хубав брус и да изчезне от имението за няколко часа, когато се върнеше, Тубрук щеше вече да се е успокоил и той щеше да му върне меча. В ума му се появи представата как старият гладиатор се изненадва, когато му връща меча — като нов.

„Мислех, че не може да се поправи!“, представи си думите на Тубрук. Октавиан пък мислеше, че лично той може да не каже нищо, а просто да сведе смирено очи и да изчака Тубрук да разроши косата му, вече забравил за инцидента.

Връщането на стария гладиатор прекъсна бляновете му и Октавиан пусна меча от страх — Тубрук държеше тежък кожен колан.

— Не! Ще го наточа, обещавам! — викна Октавиан, но Тубрук, все така със свирепо мълчание, го извлече от конюшнята под ярката слънчева светлина.

Октавиан се бореше безнадеждно, но ръката, която го държеше, беше силна и той не можеше да се изскубне, колкото и да беше пораснал. Тубрук отвори главната порта с ръката, с която държеше колана, изпъшка от усилието и изръмжа:

— Трябваше да го направя много отдавна. Ето ти пътя към града. Махай се и изобщо не поглеждай назад. Ако останеш тук, ще те бия, докато не ти дойде умът в главата. Какво избираш? Тръгваш или оставаш?

— Не искам да си отида, Тубрук — извика момчето и захлипа от ужас и срам.

Тубрук стисна устни, глух за молбите му, после каза сурово:

— Добре тогава.

Хвана туниката на Октавиан и го шибна отзад с колана. Ударът отекна в двора.

Октавиан се задърпа и завика, но Тубрук не му обърна внимание и отново вдигна колана.

— Тубрук! Спри! — извика Корнелия.

Беше излязла на двора да види кой вдига такъв шум и застана пред тях с блеснали очи. Октавиан използва момента да издърпа туниката си от хватката на Тубрук и да изтича при нея: прегърна я и скри глава в гънките на роклята й.

— Какво правиш, Тубрук? — изфуча Корнелия.

Управителят на имението не отговори и пристъпи, за да сграбчи отново Октавиан. Дори притиснал глава в гънките на дрехата й, Октавиан го усети да идва и отскочи зад нея. Корнелия разпери ръце, за да спре стария гладиатор, и той наистина спря. Дишаше тежко.

— Престани. Детето е уплашено до смърт, не виждаш ли? — настоя Корнелия.

Тубрук бавно поклати глава. Очите му блеснаха.

— Ако го оставиш сега да се крие зад тебе, ще стане още по-лош, когато порасне. Искам да запомни това и да не го забравя следващия път, когато помисли да открадне нещо.

Корнелия се наведе, хвана ръцете на Октавиан и го попита:

— Какво си взел този път?

— Меча му. Само за малко. Щях да го върна, обаче той се нащърби и Тубрук си дойде, преди да го наточа — захленчи Октавиан. Поглеждаше стария гладиатор с крайчеца на окото си, да не би случайно пак да поиска да го сграбчи.

Корнелия поклати глава.

— Повредил си меча му? О, това вече е прекалено. Трябва да си понесеш наказанието. Съжалявам.

Октавиан запищя, докато тя откопчваше пръстите му от дрехата си. Тубрук отново го сграбчи за туниката. Корнелия прехапа долната си устна, докато управителят вдигна колана още четири пъти, а после пусна Октавиан да избяга в успокояващия мрак на конюшнята.

— Ужасно го е страх от тебе — каза Корнелия; гледаше подир отдалечаващото се тичешком момче.

— Сам си го изпроси. Оставял съм го ненаказван за неща, каквито никога не бих търпял от Юлий или Брут, докато бяха момчета. Прекарва половината си време в света на мечтите. Няма да е зле някой от време на време да му позагрее задника. Може би следващия път, когато реши да открадне нещо, ще се позамисли.

— Мечът съсипан ли е? — попита Корнелия. Все още не знаеше как да се държи с този мъж, който беше познавал Юлий като малък, когато е бил колкото Октавиан.

Тубрук сви рамене.

— Почти. Ще го оправя. Но и това момче трябва да се оправи, иначе нищо няма да излезе от него. Остави го да постои в конюшнята. Ще се наплаче и доколкото го познавам, след малко ще излезе да яде, ни лук ял, ни лук мирисал.

Октавиан обаче не дойде на вечеря и след като се стъмни, Клавдия занесе в конюшнята купа с храна. Не можа да го намери при животните, а и когато претърсиха имението, не откриха никакви следи от момчето. Беше изчезнало заедно с меча.

 

 

— Много си грозен, за да се справяш добре с меча — подметна весело Брут, докато двамата със сърдития легионер се въртяха в кръг.

Денят постепенно гаснеше. Мъжете се бяха събрали в центъра на лагера, както предните три вечери, за да гледат състезанията, организирани от Брут.

— Трябва ти умение, вярно е, но да си малко по-хубав също е важно — продължи Брут. Гледаше мъжа с втренчен поглед, който противоречеше на шеговития му тон.

Легионерът го изгледа кръвнишки и стисна учебния меч още по-силно. Макар че дървените оръжия не можеха да убиват, с един солиден удар човек можеше да счупи пръст или да извади око. Острието беше кухо и запълнено с олово, което го правеше по-тежко от обикновен меч. Когато войниците вземеха в ръце истинските си оръжия, ги усещаха почти чудотворно леки.

Брут се извъртя, за да избегне удара — остави острието да мине на косъм от него. Беше започнал състезанията в края на шестата вечер, когато разбра, че не е толкова изморен, колкото очакваше. Двубоите бързо бяха станали основното развлечение за скучаещите войници, привлечени от наперената самоувереност на Брут и от хвалбите му, че никой сред тях не може да го победи. Често се биеше с трима или четирима подред и след втората вечер дори хазартните игри в лагера престанаха, защото всички пари се залагаха за или против него. Ако продължеше да побеждава, щеше да завърши похода с цяло съкровище.

— Хората харесват красиви герои, нали разбираш. А ти не си от тях — заяви Брут и атакува внезапно. — Красотата не е в нещо определено, като например нос или уста…

Започна поредица удари, която легионерът отбиваше отчаяно, после отстъпи, за да му позволи да си поеме дъх. В началото и легионерът беше също толкова наперен като него, но сега косата му беше плувнала в пот. Брут се вгледа в него с присвити очи, сякаш оценяваше физиономията му, и каза подигравателно:

— Не, това е натрупана грозота. Сякаш нищо не си е на мястото.

Войникът изръмжа и нанесе удар с такава сила, че ако беше улучил, щеше да разцепи черепа на Брут. Но ударът пропусна целта си и докато войникът политаше след меча, Брут го удари със своя в основата на врата, само колкото да го накара да загуби равновесие. Легионерът се просна на земята, после се надигна. Дишаше тежко.

— Утре? Мисля, че утре ще мога да те бия, ако ми дадеш шанс, нищо че съм грозен.

Брут сви рамене и посочи редицата чакащи войници.

— Има други преди тебе, но ще опитам да направя нещо, та Кабера да те вреди в опашката утре вечер, ако искаш. Все още държиш меча твърде стегнато.

Войникът погледна ръката си и кимна.

— Работи върху китките — продължи сериозно Брут. — Ако можеш да вярваш на силата им, ще успееш малко да отпуснеш хватката.

Мъжът се оттегли в тълпата, като въртеше съсредоточено дървения меч.

Кабера изведе следващия. Представи го така, сякаш беше любимо дете:

— Казва, че много го бивало. Бил шампион на центурията си преди няколко години. Интендантът иска да знае дали ще позволиш пак да залагат. Мисля, че много го безпокоиш — ухили се Кабера на Брут. Беше доволен, че се е вмъкнал в редиците на Първородните след първата скучна вечер в ариергарда на колоната.

Брут огледа следващия си противник от глава до пети, забеляза мощните му рамене и тънкия кръст. Мъжът не обърна внимание на огледа — разкършваше рамене.

— Как се казваш? — попита Брут.

— Домиций. Центурион — отвърна мъжът.

В него имаше нещо, което накара Брут да присвие подозрително очи.

— Бил си шампион на центурията, така ли? Преди колко години?

— Три. И шампион на легиона миналата година — отговори Домиций, без да го поглежда.

Брут бързо погледна Кабера и осъзна, че тълпата около тях е нараснала дотам, че сигурно само часовите бяха останали на поста си. Рений също беше дошъл и Брут се намръщи, когато го видя. Трудно е да се отпуснеш, докато мъжът, който те е учил, поклаща глава в явно неверие. Но бързо си възвърна увереността.

— Там е работата, Домиций, че съм сигурен, че си достатъчно способен, но във всяко поколение трябва да има някой, който да е по-добър от всички останали. Някой по-млад. Това е природен закон.

Домиций, който бавно разтягаше мускулите на краката си, като че ли се позамисли.

— Може и да си прав.

— Прав съм. Някой трябва да е най-добрият и почти се притеснявам да призная, че това съм аз.

Започна да дебне реакцията на Домиций.

— Почти се притесняваш? — измърмори мъжът и разкърши гръб.

Брут усети как спокойствието на легионера започва да го дразни. Почти хипнотичните му движения го оплитаха в някаква мрежа.

— Точно така. Кабера? Върви при интенданта и му кажи, че може да залагат за още един тур с Домиций.

— Не мисля, че… — започна Кабера. Гледаше Домиций със съмнение.

Центурионът беше почти една глава по-висок от Брут и се движеше с рядко срещана лекота и гъвкавост.

— Просто му кажи. Само един залог и идвам да прибера парите.

Кабера направи гримаса и се отдалечи със ситни стъпки.

Домиций се изправи и се усмихна на Брут.

— Точно това чаках — каза той. — Приятелите ми загубиха доста пари в залози срещу тебе.

— Това нищо ли не ти говори? Хайде да започваме — рязко каза Брут.

Домиций въздъхна.

— Вие, по-ниските, винаги сте толкова нетърпеливи. — И поклати глава почти укорително.

 

 

Октавиан изтри нос с опакото на ръката си и по кожата му остана сребриста следа. Отначало градът му се видя различен. Лесно беше да се промъкне покрай стражите на портата — използва една каруца като прикритие, но когато влезе вътре, шумът, миризмите и забързаните тълпи започнаха да го безпокоят. През месеците в имението беше забравил каква енергия излъчва Рим дори през нощта.

Надяваше се Тубрук да се разтревожи за него. След един-два дни щяха да го приемат с любов. Особено ако успееше да убеди Табик да оправи меча. Само трябваше да не се забърква в неприятности до сутринта, когато малката работилничка щеше да отвори. Беше увил меча в един конски чул и го държеше под мишница. Иначе нямаше да стигне далече с него. Някой загрижен за общото благо гражданин щеше да го спре или още по-зле, някой крадец можеше да го отмъкне и да го продаде за дребни пари.

Почти несъзнателно Октавиан насочи стъпките си към дома на майка си. Ако прекараше нощта там, на сутринта щеше да отиде при Табик и да се върне в имението след един-два дни, и Тубрук пак щеше да е доволен. Помисли как ще реагира майка му, като го види, и премига. Щеше да види меча и да помисли, че го е откраднал. Като за майка не проявяваше особено много доверие към него, призна тъжно пред себе си Октавиан. Никога не му вярваше, дори когато казваше истината, а това неизменно го вбесяваше.

Може би трябваше да се опита да се свърже с Александрия, да я накара да излезе, без да събужда останалите в къщата. Тя сигурно по-добре от майка му щеше да го посъветва какво да направи. Октавиан се запровира сред минувачите, като заобикаляше уличните продавачи и устояваше на подтика да грабне от горещата храна, която изпълваше въздуха с изкусителни ухания. Умираше от глад, но празнотата в стомаха отстъпваше пред нуждата да се реабилитира пред Тубрук. Ако го хванеше някой сърдит уличен продавач, това щеше да развали нещата толкова сигурно, колкото и един разговор с майка му.

— Я, плъхът!

Внезапното възклицание го изтръгна от мислите му. Той вдигна изненадано глава, видя чирака на касапина и го обхвана паника. Затича по улицата, за да избегне ръцете, които се протягаха да го хванат. Всички бяха тук — всичките му стари врагове. Октавиан отчаяно разви чула, стисна меча на Тубрук и го вдигна пред себе си, когато чиракът на касапина се втурна към него, протегнал ръце, за да го сграбчи. Дивият удар едва не посече протегнатите пръсти и чиракът изруга изненадано.

— Ще те убия, копеленце малко! Чудех се къде ли си се дянал. Значи сега крадеш мечове, а?

Докато чиракът му се зъбеше, Октавиан видя как другите се разпръсват, за да му отрежат пътя. След миг беше обграден от тях. Хората около тях се правеха, че не виждат нищо — сигурно просто не искаха да се намесват.

Октавиан вдигна меча в първа позиция, както го беше учил Тубрук. Не можеше да избяга, затова се закле да ги натръшка, преди да го хванат.

Чиракът на касапина се засмя и пристъпи към него.

— Май вече не си толкова наперен, а, плъх такъв?

Видя му се огромен и мечът сякаш беше безполезен в ръцете му. По-голямото момче се приближи, протегнало ръка, за да отбие внезапна атака. На лицето му се четеше животинска възбуда.

— Дай ми го и ще ти оставя живота — ухили се чиракът.

Октавиан стисна още по-здраво меча. Чудеше се какво би направил Тубрук в неговото положение. Сети се, когато чиракът пристъпи в обсега на размахания меч.

Изкрещя и нападна, и стовари острието върху протегнатата към него ръка. Ако мечът беше остър, чиракът на касапина щеше да бъде осакатен. Но сега той само извика и отстъпи назад с ругатня, хванал ударената си ръка с другата.

— Остави ме на мира! — изкрещя Октавиан и се огледа за пролука, откъдето да избяга.

Не намери обаче никаква пролука. Чиракът на касапина огледа порязаната си ръка и изкриви лице в зловеща физиономия. Полегна зад гърба си, измъкна от колана си тежък нож и го размаха пред лицето на Октавиан. Ножът беше черен от кръвта на животните, които момчето колеше с него, и Октавиан не можеше да откъсне очи от острието.

— Ще те заколя, плъх такъв! Ще ти извадя очите и ще те пусна да просиш — изсъска по-голямото момче.

Октавиан се опита да побегне, но вместо да го хванат, другите момчета се разсмяха и го заблъскаха обратно към чирака на касапина. Октавиан вдигна отново меча… и тогава една сянка се извиси над по-големите момчета, и една тежка ръка удари чирака на касапина по главата и го просна на земята.

Тубрук протегна ръка и взе ножа от мястото, където беше паднал. Чиракът на касапина започна да се изправя и Тубрук стисна юмрук и го повали отново в уличната мръсотия, където той се загърни зашеметен.

— Никога не съм мислил, че един ден ще се бия с деца — изръмжа Тубрук. — Ти добре ли си?

Октавиан го гледаше зяпнал и смаян.

— От часове те търся.

— Аз… носех меча при Табик. Не съм го откраднал — отвърна Октавиан. В очите му напираха сълзи.

— Знам, момче. Клавдия каза, че сигурно си се запътил точно натам. Май е добре, че дойдох да те намеря, нали?

Старият гладиатор огледа скупчилите се чираци, които стояха нащрек около тях — не знаеха дали да бягат, или не.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се махна — търпението ми вече взе да се изчерпва — каза Тубрук.

От изражението му бе ясно какви може да са последиците, така че момчетата изчезнаха, без да губят време.

— Аз ще се оправя с Табик и меча. Сега идваш ли в имението, или не?

Октавиан кимна. Тубрук се обърна и тръгна към портата. Щяха да стигнат в имението малко преди разсъмване, но той и без това не би могъл да заспи, ако не разбереше къде е Октавиан. Харесваше това момче въпреки всичките му пакости.

— Почакай, Тубрук, само за малко — каза Октавиан.

Тубрук се обърна и се навъси.

— Сега пък какво?

Октавиан се приближи към падналия чирак и го срита с всичка сила в слабините.

— Богове, колко още имаш да учиш — въздъхна Тубрук. — Не се постъпва така с повален враг.

— Знам. Обаче трябваше да му го върна.

Тубрук пак въздъхна и тръгна. Октавиан тръгна след него.

— Може и да си прав, момче.

 

 

Брут не можеше да повярва какво му се случва. Този мъж не беше човек. Вече не му бе останал дъх за шеги и почти беше загубил двубоя още в първите няколко секунди, когато Домиций го беше нападнал с бързина, каквато никога не беше виждал; гневът беше изострил рефлексите на центуриона, за да съответстват на атаката, той блокираше ударите му с трясък и на Брут почти не му се вярваше, че това е възможно. Домиций като че ли не спираше да си поеме дъх. Ударите валяха безспир, от всички страни, и Брут вече на два пъти едва не беше загубил меча си, когато попадаха върху ръката му. Ако се биеха с истински оръжия, това щеше да е достатъчно, за да го довърши, но и в учебните боеве такива удари се смятаха за решаващи, особено когато се залагаха пари.

Брут се движеше в плавния стил, научен от диваците в Гърция. Както се надяваше, разликата в ритъма беше разстроила атаката на Домиций и той успя да го улучи с удар, който би отсякъл ръката му при китката, ако мечът беше истински.

Домиций отстъпи и го изгледа малко учудено, и Брут използва момента, за да се успокои и да се стегне. Домиций дишаше тежко, но изглеждаше съвсем спокоен.

За да може да се чуе шумът от евентуална вражеска атака, на гледащите войници беше забранено да викат и те само съскаха и ахкаха тихо, размахваха свити юмруци и стискаха зъби в потискано вълнение.

В един момент Брут можеше да го наръга в ребрата, но това беше забранено, защото при сериозни травми на следващия ден войниците нямаше да могат нито да се бият, нито да маршируват в поход.

— Можех… да те наръгам — изгъргори Брут.

— И аз можех преди малко — отвърна Домиций. — Все пак ръцете ми са по-дълги от твоите.

Последва нова атака и Брут блокира два удара, преди третият да проникне през защитата му. Той впери очи в дървения връх на меча, притиснал се болезнено към гърдите му точно под ребрата.

— Мисля, че печеля — каза Домиций. — Наистина си много добър. Едва не ме победи с този стил, който използваше в първата половина на боя. Трябва някой път да ми го покажеш.

Видя унилото изражение на Брут и се изкикоти.

— Синко, бил съм шампион на легиона пет пъти, откакто бях на твоите години. Още си твърде млад, за да разгърнеш докрай уменията си, а за да станеш много добър, се иска още повече време. Нека се срещнем пак след година-две и резултатът може да е различен. Доста добре се справи засега.

Домиций се отдалечи сред тълпата войници, които радостно го тупаха по гърба и раменете. Кабера се приближи към Брут с кисела физиономия.

— Много е добър — измърмори Брут. — По-добър е дори от Рений.

— Можеш ли да го победиш, ако се биете пак?

Брут се замисли и потърка брадичката и устата си.

— Мога. Ако си извлека поуки от днешния бой.

— Добре. Защото аз взех залозите от интенданта още преди да започнете.

— Какво? Казах ти да ги оставиш! — възкликна Брут. — Ха! И колко спечелихме?

— Двадесет ауреуса, тоест първоначалните пари, удвоени за седемте боя, които спечели. Трябваше да заложа малко на тебе срещу Домиций, просто от учтивост, но останалото си е чиста сума.

Брут се засмя високо, после премига — натъртените от дървения меч места го боляха.

— Той ме предизвика само за да даде възможност на приятелите си да си върнат парите. Май ще имам друг шанс все пак.

— Мога да го уредя за утре, ако искаш. Залозите ще са невероятни. Ако спечелиш, в лагера няма да остане и пукната пара.

— Добре. Искам пак да се бия с Домиций. Ама че си умен, старче. Откъде знаеше, че ще загубя?

Кабера въздъхна и се наведе към него, сякаш да сподели някаква съкровена тайна.

— Знаех, защото си идиот. Никой не може да победи шампион на легиона, след като се е бил с трима души.

— Следващия път ще оставя Рений да прави залозите — изсумтя Брут.

— В такъв случай ще си взема моя дял, преди да започнеш — засмя се Кабера.