Кон Игълдън
Смъртта на царете (13)

Глава 12

Сервилия седеше на ръба на кушетката. Ясно личеше, че е напрегната, но Брут усети, че не бива да започва пръв. Беше лежал буден през по-голямата част от нощта, без да реши нищо. Три пъти се беше заклевал да не се връща тук, но всеки път това беше празен жест на отричане. Винаги беше искал да я види, да говори с нея. Не усещаше никаква синовна любов, само някакъв мъгляв идеал го караше да дойде, омаян от представата, че може да лови злосторници и да им източва кръвта в нейно име.

Като дете беше искал тя да дойде при него; тогава беше сам и се страхуваше от целия свят. Когато жената на Марий го беше задушавала с потребността си от син, се беше отдръпнал, изнервен от чувства, които не разбираше. Но жената, седяща тук, упражняваше над него такава власт, каквато нямаше никой друг — нито Тубрук, нито дори Юлий.

Той я попиваше в неестествената тишина, търсеше нещо, което не можеше да назове или дори да се опита да разбере. Тя беше облечена в чисто бяла стола, беше загоряла от слънцето и не носеше никакви украшения. Както и вчера, дългата й коса не беше вързана и движенията й бяха изпълнени с естествена грация; удоволствие беше да я наблюдава как върви и как седи, както би се възхищавал на съвършената походка на леопард — и на сърна. Очите й бяха прекалено големи, реши той, а брадичката твърде енергична за класическа красавица, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза бръчиците, вдълбани около очите и устата. Тя изглеждаше напрегната, готова да скочи и да избяга, както вчера. Той чакаше и се питаше колко ли напрежение личи и в неговите черти.

— Защо дойде? — попита Сервилия, разчупвайки ужасното мълчание.

Колко много отговори на този въпрос беше измислил. Сцена след сцена се разиграваха във въображението му в нощта: да я оскърби, да я презре, да я прегърне. Никоя от тях не го беше подготвила за истинския миг.

— Когато бях дете, се мъчех да си представя каква си. Исках да те видя, поне веднъж, само да знам каква си. Исках да знам как изглеждаш.

Чу гласа си да потрепва и го разтърси гневна конвулсия. Нямаше да се посрами. Нямаше да говори като дете на тази жена, на тази уличница.

— И аз винаги мислех за тебе, Марк — каза тя. — Написах ти много писма, но така и не ги изпратих.

Брут овладя мислите си. Никога не беше чувал името си от устата й — сега беше първият път. Това го ядоса и гневът му му позволи да й говори спокойно.

— Какъв беше баща ми? — попита той.

Тя вдигна очи към стената на простата стая, където седяха.

— Добър човек. Силен и пъргав, като тебе. Познавах го само две години, преди да умре. Много се радваше, че има син. Даде ти име и те занесе в храма на Марс, за да те благословят жреците. Разболя се същата година и си отиде, преди да настъпи зимата. Лекарите не успяха да го спасят, но накрая почти не страда.

Брут усети как очите му се изпълват със сълзи и ги избърса сърдито. Тя продължи:

— Аз… не можех да те отгледам. Самата аз бях дете, не бях готова, не бях способна да бъда майка. Оставих те на неговия приятел и избягах.

Гласът й секна и тя избърса очите си.

Брут я наблюдаваше със странно чувство на отдалеченост, сякаш нищо, което тя правеше или казваше, не можеше да го докосне. Гневът се беше оттекъл и той беше съвсем спокоен. Имаше обаче един въпрос, който трябваше да зададе и който сега дойде лесно на устата му.

— Защо не дойде, защо не ме взе, докато бях малък?

Тя мълча дълго. Бършеше очите си. Накрая можа отново да го погледне. Държеше главата си с крехко достойнство.

— Не исках да се срамуваш.

Необикновеното му спокойствие отстъпи пред емоциите, които го разтърсваха.

— Възможно е — прошепна той прегракнало. — Чух да говорят за тебе, много отдавна. Опитах се да се престоря, че е грешка, помъчих се да те отстраня от мислите си. Значи е вярно, че ти…

Не можеше да изрече думите, но тя се напрегна и очите й блеснаха.

— Че съм уличница? Може би. Някога бях, макар че когато мъжете, с които лягаш, са достатъчно силни, те наричат куртизанка или дори компаньонка.

Изкриви презрително уста.

— Помислих, че може да се срамуваш от мене, и не можех да понеса това от сина си. Не очаквай аз да изпитвам този срам. Твърде отдавна загубих чувството за срам. Бих изживяла живота си различно, ако можех, но не познавам човек, който да не е имал подобни безполезни мечти. Сега няма да живея с наведена глава! Дори заради тебе.

— Защо ме помоли да дойда днес? — попита внезапно Брут. Не можеше да повярва, че е откликнал на призива й с такава готовност.

— Исках да видя дали баща ти би се гордял с тебе. Исках да видя дали аз се гордея с тебе! В живота си съм направила много неща, за които съжалявам, но това, че те родих, винаги ми е носило утеха, макар че ми беше твърде трудно да го понеса.

— Ти си ме изоставила! Не казвай, че съм ти носил утеха. Дори не дойде да ме видиш. И аз не знаех на кое място в града е жилището ти. Можеше да си се преместила къде ли не.

Сервилия вдигна четири пръста, свила палеца под тях.

— Четири пъти сменях дома си, откакто ти беше бебе. Всеки път пращах съобщение на Тубрук, за да му известя къде съм. Той винаги е знаел как да се свърже с мене.

— Не знаех — отвърна Брут. Бе поразен от напрежението й.

— Защото не си питал — каза тя и отпусна ръката си в скута си.

Отново се възцари мълчание, сякаш изобщо не го бяха нарушавали. Тишината запълваше всичко. Брут усети, че търси да каже нещо — нещо, което най-накрая да я обърка и той да може да излезе с достойнство от тази нелепа ситуация. Язвителните забележки идваха в мислите му и си отиваха, докато накрая не усети, че се държи като глупак. Презираше ли я, срамуваше ли се от живота й, от миналото й? Потърси в себе си отговор и не намери. Не чувстваше в себе си нито капчица срам. Знаеше, че това отчасти се дължи на факта, че беше предвождал войници като офицер в легион. Ако беше дошъл при нея, когато още не беше постигнал нищо, може би щеше да я мрази, но той беше доказал цената си в очите на врагове и приятели, затова не се страхуваше да се доказва пред нея.

— Аз… все ми е едно какво си правила — каза той бавно. — Ти си ми майка.

Тя избухна в смях и се отпусна на кушетката. Брут за пореден път се почувства объркан от тази странна жена, която някак си издърпваше изпод нозете му всеки миг постигнатото от него спокойствие.

— Колко благородно! — каза със смях Сервилия. — Да ми даваш опрощение с такава строга физиономия. Изобщо ли не си ме разбрал? Знам повече за начина, по който се управлява градът, отколкото сенаторите с техните тоги. Притежавам повече богатства, отколкото мога да изхарча, и повече власт в моя свят, отколкото можеш да си представиш. Ти ми прощаваш за греховния ми живот? Сине, сърцето ми се къса, като те гледам колко си млад. Напомняш ми колко млада бях аз някога.

Лицето й замръзна и смехът угасна на устните й.

— Ако исках да ми прощаваш нещо, щеше да е за годините, в които можех да те имам при себе си. Не бих заменила срещу нищо на света нито собствената си личност, нито пътеките, по които вървях, за да стигна до този ден и този час. За тези неща няма прошка. Нямаш правото и привилегията да ми прощаваш.

— Тогава какво искаш от мене? Не мога просто да вдигна рамене и да ти кажа да забравиш, че съм станал мъж без тебе. Някога имах нужда от тебе, но хората, на които вярвам и които обичам, са онези, които тогава бяха край мене. А тебе те нямаше.

Брут стана и я изгледа, смутен и наранен. Сервилия се изправи заедно с него и тихо попита:

— Сега ще ме изоставиш ли?

Младежът вдигна отчаяно ръце.

— Искаш ли да дойда пак?

— Много — отговори тя и докосна ръката му.

Стаята затрепери и стените се размиха.

— Добре. Утре?

— Утре — повтори тя и се усмихна през сълзи.

 

 

Луций Аврига се изкашля и плю раздразнено. Нещо във въздуха непрекъснато пресушаваше гърлото му, особено когато слънцето грееше силно. Би предпочел да прекара следобеда в дрямка в сенчестата си къща, а не да е длъжен да отива на някаква среща в тази огромна равнина, където неспирният слаб вятър му се отразяваше зле. Не беше прилично един римлянин да се отзовава на повикване от някакви гърци, независимо колко са високопоставени. Без съмнение щеше да му се наложи да се справя с някое оплакване, сякаш нямаше с какво да запълва дните си, освен да слуша безкрайните им разправии. Подръпна тогата си, когато те се приближиха към него. Не биваше да изглежда смутен от мястото за среща, което бяха избрали. В края на краищата, беше им забранено да яздят, докато той би могъл да се качи на коня и да се върне във Фарсала много преди смрачаване.

Мъжът, който го беше повикал, тръгна бавно към него заедно с двамата си другари. Огромните му ръце висяха отпуснати и се полюшваха леко в такт с дългите му крачки. Изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от планините, които закриваха хоризонта наоколо, и за момент Луций трепна. Поне не бяха дошли въоръжени. Митридат обикновено пропускаше да се подчини на законите на Рим. Луций го изгледа внимателно, когато го видя да тръгва към него по острата трева и през дивите цветя. Знаеше, че местните още го наричат цар — и вървеше като цар, с гордо вдигната глава, въпреки че въстанието му беше потушено със съкрушителна жестокост.

„Отдавна отминала история — помисли Луций, — преди моето време, както всичко друго в тази страна“. Гърците бяха наистина неприятни хора. Чудеше се как такива груби, вулгарни селяци са дали на света такива велики математици. Ако не беше изучавал Евклид и Аристотел, никога нямаше да приеме пост извън Италия, но срещата с такива умове навремето беше примамлива перспектива за младия командир. Въздъхна. В този град нямаше да намери никакъв Евклид.

Митридат спря пред малката група от осем войници, които Луций беше довел със себе си. Не се усмихваше. Огледа наоколо, после си пое дълбоко дъх — мощните му гърди се издуха — и затвори очи.

— Е? Дойдох тук, както ме помоли — каза Луций малко прекалено високо, забравил за миг, че трябва да изглежда спокоен и неразвълнуван.

Митридат не отвори очи. Само попита:

— Знаеш ли кое е това място?

Луций поклати глава.

— Това е същото място, на което бях победен от твоите хора преди три години.

Вдигна яката си ръка с разтворени пръсти и започна да сочи.

— Виждаш ли този хълм? Бяха разположили стрелци ето там, в горите, и те ни обсипваха със стрели. Стигнахме до тях, макар че бяха осеяли земята с капани. Загубихме много хора, докато ги съкрушим, но не можехме да ги оставим зад гърба си, нали? Това убива духа на бойците.

— Да, но… — започна Луций.

Митридат вдигна ръка да го спре.

— Тихо. Нека ти разкажа.

Беше цяла стъпка по-висок от Луций и като че ли притежаваше сила, която забраняваше да го прекъсват. Ръката му отново се протегна, жилестите мускули се раздвижиха под кожата.

— Там, където земята се огъва, бях разположил стрелците с прашка — най-добрите, с които съм воювал. Те повалиха много от твоите хора, а после извадиха мечове, за да се присъединят към братята си. Основните бойни линии бяха зад тебе и моите хора бяха учудени от изкуството, което видяха. Такива формации! Преброих седем различни бойни призива, макар че може да са били повече. Каре, естествено, и обкръжаващи флангове. Полумесец — да, чудо беше да ги видиш как образуват полумесец сред моите хора. Толкова добре използваха щитовете! Мислех, че спартанците ще ги задържат, но този ден ние бяхме унищожени.

— Не мисля, че… — пак почна Луций.

— Ето там беше моята палатка, няма и четиридесет стъпки от мястото, където стоим сега. Земята беше кална. Дори и сега тези цветя и треви ми изглеждат странни, когато си представям битката. Жена ми и дъщерите ми бяха там.

Цар Митридат се усмихна, погледът му беше унесен.

— Не трябваше да им позволявам да дойдат, но не мислех, че римляните ще изминат такова голямо разстояние за една нощ. Щом разбраха, че сме дошли, ни нападнаха. Жена ми беше убита последна, след дъщерите ми, които бяха заклани. Най-малката ми дъщеря беше само на четиринадесет и първо й счупиха врата, а после й прерязаха гърлото.

Луций пребледня. Имаше толкова напрежение в бавните движения на мъжа, че той едва не отстъпи назад към войниците си. Беше чул историята, когато пристигна тук, но имаше нещо смразяващо в този спокоен глас, който сега описваше отминалите ужаси.

Митридат го погледна и пръстът му се вдигна към гърдите му.

— Ти стоиш точно на мястото, където бях коленичил, вързан и пребит, обкръжен от легионери. Мислех, че ще ме убият, исках да ме убият. Бях чул предсмъртните писъци на близките ми и исках да отида при тях. Валеше и земята беше разкаляна. Моите сънародници твърдят, че дъждът е сълзите на боговете — чувал ли си това? Тогава го разбрах.

— Моля те — прошепна Луций. Искаше му се просто да препусне надалече и да не чува нищо повече.

Митридат не му обърна внимание — или не го чу през мъглата на спомените.

— Видях Сула да идва и да слиза от коня си. Беше облечен с най-бялата тога, която съм виждал. Не забравяй всичко друго беше покрито с кръв, кал и мръсотия. Той изглеждаше… недокоснат от всичко това и… — Поклати тъжно глава. — Това беше най-странното. Каза ми, че хората, които са убили жена ми и дъщерите ми, са екзекутирани. Ти знаеше ли? Не стана нужда да ги беси, а аз не разбирах какво иска от мене, докато не ми предложи избор. Да остана жив и да не вдигам оръжие срещу него, докато е жив, или да умра в същия миг от неговия меч. Мисля, че ако не беше казал онова за войниците, които убиха моите момичета, щях да избера смъртта, но се възползвах от шанса, който ми даде. Беше правилният избор. Можах поне да видя отново синовете си.

Митридат се обърна към двамата мъже, които стояха до него, и се усмихна.

— Хокас е по-големият, но Тасус прилича повече на майка си.

Луций отстъпи назад, най-после разбрал какво му казва Митридат.

— Не! Сула не… не можеш!

И спря, защото изведнъж от всички посоки наизлязоха мъже. Прииждаха иззад хребетите на всички хълмове, излизаха от горите, където Митридат каза, че се били крили римските стрелци. Коне спряха бесния си галоп точно пред легионерите, които бяха извадили мечовете си — очакваха края си навъсени, но без паника. Десетки стрели сочеха към тях, стрелците чакаха заповед.

Луций сграбчи ръката на Митридат и викна уплашено, изгубил всякаква надежда:

— Това е минало! Моля те!

Митридат го хвана за раменете. Лицето му беше разкривено от гняв.

— Дадох дума да не вдигам оръжие, докато Корнелий Сула е жив. Сега жена ми и дъщерите ми са на сигурно място и ми се дължи дългът на кръвта!

Посегна зад гърба си, измъкна кама и преряза гърлото на Луций. Легионерите умряха за секунди, набучени с копия, без да имат възможност да нанесат дори един удар.

По-младият син на Митридат подритна трупа на Луций и каза замислено:

— Това беше опасна игра, царю.

Митридат сви рамене и избърса кръвта от ръцете си.

— Тук има духове, които обичаме. Само това можех да направя за тях. Сега ми дай кон и меч. Народът ни спа прекалено дълго.