Кон Игълдън
Смъртта на царете (34)

Глава 33

В утринния въздух се усещаше първата топлина на пролетта. Юлий тичаше през любимите си гори; чувстваше как се освобождава от напрежението на последните дни. След като вълнението от процеса премина, той прекарваше повечето време с Рений и Брут в казармите на Първородните и се връщаше вкъщи само за да спи. Мъжете, които беше набрал в Африка и Гърция, напредваха в обучението и сред оцелелите от Първородните се долавяше ново чувство на гордост, когато видяха възраждането на любимия легион на Марий. Мъжете, които им беше пратил Катон, бяха млади и неопитни. Юлий се изкушаваше да ги разпита за миналото им, но устоя. Нищо друго освен клетвата им нямаше значение, независимо с какво ги държеше Катон — щяха да го научат с времето. Рений прекарваше всеки час с тях, като използваше по-опитните да му помагат в обучението на новобранците.

Макар че все още бяха по-малко от половината от необходимия брой, Първородните пратиха вести и в другите градове, като Крас обеща да плати за всички новобранци, които успеят да привлекат под знамето на легиона.

Дългът към него беше добил зашеметяващи размери, но Юлий се беше съгласил. Златото на Целз не стигаше — трябваше му огромно състояние, за да поддържа цял легион, но пък Крас беше противник на привържениците на Сула. Големите суми отстъпиха назад в ума на Юлий. Всеки ден нови пътници с подбити крака идваха от всички краища на страната, примамени от обещанията на пратениците в далечните провинции. Беше вълнуващо време и всяка вечер, щом слънцето залезете, Юлий се разделяше неохотно с тях… за да намери хладен прием в дома си.

Макар че спяха в едно легло, Корнелия подскачаше, щом той я докоснеше, а после се разбесняваше срещу него, докато и той не се разсърдеше и не излезеше да спи в някоя друга стая. Всяка нощ ставаше все по-зле и той лягаше да спи, измъчван от копнеж за нея. Предишната Корнелия му липсваше. Понякога той се обръщаше към нея, за да сподели някоя мисъл или шега, но виждаше лицето й изпълнено с горчивина, която не можеше да си обясни.

От време на време се изкушаваше да повика някоя робиня, просто за да се облекчи. Знаеше обаче, че Корнелия ще го намрази заради това, и страдаше в дългите нощи; постоянен гняв започна да запълва будните му часове и само сънят му носеше спокойствие. Сънуваше Александрия.

Макар че го беше срам, беше водил Октавиан цели три пъти в града, просто за да си намери извинение да се отбие в работилничката на Табик. На третия път Брут беше там и след като тримата побъбриха няколко минути, като се запъваха на всяка втора дума, Юлий се закле да не стъпва повече в работилницата.

Спря задъхан, когато стигна билото на хълма, който гледаше към имението му, недалеч от новата граница — вдигнатата от бащата на Светоний ограда. Може би беше вече време да направи нещо по този въпрос. Изпълнил дробовете си с хубавия чист въздух и изпотен от тичането, той усети въодушевление, докато наблюдаваше своята земя. Рим беше готов за промяна. Усещаше го, както чувстваше неуловимата смяна на сезоните, която щеше да върне топлината на лятото по улиците и на полето.

Тропот на подкови прекъсна мечтанията му и Юлий отстъпи настрани от пътеката. Тропотът се засилваше. Предположи кой е още преди да зърне малката фигурка, кацнала на гърба на най-мощния жребец в конюшнята. Забеляза умението на момчето, но се намръщи, което накара Октавиан рязко да спре сред мокрите горски листа.

Жребецът изцвили и затанцува, сърдит, че е спрян толкова внезапно. Момчето се смъкна от голия гръб на коня, стиснало с ръка гривата му. Юлий не каза нищо, само го изгледа свъсено.

— Съ-жалявам — заекна Октавиан и се изчерви от смущение. — На коня му трябваше да се поразтъпче, а момчетата в конюшнята не искаха да го разходят. Знам, че обещах да не…

— Ела с мене — прекъсна го Юлий.

Тръгнаха мълчаливо надолу по хълма; унилият Октавиан водеше жребеца зад Юлий. Щяха да го набият или още по-зле, да го пратят обратно в града и никога отново да не види кон. Очите му се напълниха със сълзи, но той бързо ги избърса. Юлий щеше да го презира, ако го видеше да плаче като бебе. Реши да приеме наказанието си без сълзи, дори ако трябваше да си иде оттук.

Юлий викна да отворят вратата и двамата с Октавиан тръгнаха към конюшнята. Някои от животните бяха продадени, когато Тубрук бе събирал парите за откупа, но управителят беше запазил най-добрите коне, за да възстановят стадото. Юлий влезе в сенчестата конюшня, носеща благословен дъх на топлина. Поколеба се, когато конете обърнаха глави и задушиха въздуха с меките си ноздри. Без нито дума той се приближи към един млад жребец, който Тубрук беше отгледал и обучил от малко жребче, и прокара ръка по мощното му кафяво рамо.

Октавиан го гледаше мълчаливо. Юлий надяна юздите и избра седло от висящите на стената. После поведе пръхтящия кон навън към сутрешното слънце.

— Защо не яздиш твоя кон?

Октавиан го изгледа; не знаеше какво да отговори.

— Много е бавен — отвърна и потупа жребеца по шията.

Мощният кон се извисяваше над него, но остана мирен, без да показва нищо от темперамента, който дразнеше конярчетата.

— Знаеш, че си мой роднина, нали? — попита Юлий.

— Майка ми ми каза — отвърна момчето.

Юлий се замисли за миг. Подозираше, че баща му би го набил с пръчка — и Брут също, — ако бяха изкарали най-добрия жребец да галопира из горите, но не искаше да разваля хубавото настроение, което го беше обзело. Пък и в края на краищата беше обещал на Александрия да се грижи за момчето.

— Тогава ела, братовчеде, да видим дали си толкова добър, колкото си мислиш.

Лицето на Октавиан светна, когато Юлий поведе конете навън и загледа как момчето леко скача на гърба на жребеца. Юлий подкара своя кон бавно, после изведнъж изкрещя и го смуши да полети в галоп нагоре по склона.

Октавиан го изгледа със зяпнала уста, след това се усмихна щастливо, заби пети в корема на коня си, изкрещя от радост и вятърът развя косата му.

 

 

Когато Юлий се върна, Корнелия копнееше да го прегърне. Зачервен от ездата и разчорлен, той изглеждаше толкова млад и пълен с живот, че сърцето й се късаше. Искаше да го види как й се усмихва, да усети силата на ръцете му, когато я прегърне, но изведнъж усети, че му заговаря сърдито: горчивината се изливаше неконтролируемо, докато част от нея плачеше за по-меки думи, които не можеше да намери.

— Колко време още трябва да живея тук като затворничка? — попита тя. — Ти имаш свобода, докато аз не мога да ям или да тръгна нанякъде, без цяла тълпа от твоите Първородни да ме следва!

— Те са тук, за да те пазят! — отвърна Юлий, стреснат от дълбочината на чувствата й.

Корнелия го изгледа яростно.

— Докога, Юлий? Знаеш много добре, че може да минат години, преди враговете ти да престанат да бъдат опасни. Да не би да си решил да ме държиш затворена до края на живота ми? А дъщеря ти? Кога за последен път си я прегърнал? Да не би да искаш да израсне без баща? Войниците ти претърсиха дори приятелите на баща ми, когато дойдоха на гости. Няма да дойдат втори път, можеш да си сигурен.

— Работя, Корнелия, знаеш го. Ще отделям време за нея, обещавам. Може би войниците са били прекалено предпазливи — призна Юлий, — но им казах да се грижат за безопасността ти, докато не се справя със заплахата от убийци.

— И само заради това, което се случи с дъщерята на Помпей? — викна ядосано Корнелия. — Хрумвало ли ти е, че може да няма никаква опасност? Доколкото знаем, всъщност Помпей е бил нападнат за нещо, което няма нищо общо със сената, но в резултат на това на мене ми се забранява дори да ходя в града! Това е прекалено, Юлий, не мога да го понеса!

Не успяваше да сдържи думите, макар че вътрешно се гърчеше от объркване. Не трябваше да стане така. Той трябваше да види любовта й, но вместо това се отдръпваше.

Юлий я погледна твърдо.

— Искаш да оставя семейството ни уязвимо за атаки? Не мога. Няма да го направя. Вече предприех действия срещу враговете си. Пречупих Антонид пред очите на Катон и неговите поддръжници. Те знаят, че съм опасен за тях, и това увеличава много риска за тебе. Дори ако техните убийци се прицелват само в мене, могат да се натъкнат на тебе.

Корнелия си пое дълбоко дъх.

— Ние сме затворници в собствения си дом… за да спасиш нас, или да спасиш своята гордост?

Видя как очите му пламват гневно и й стана мъчно за него.

— Какво искаш да ти кажа? — изсъска той. — Искаш ли да се върнеш при баща си? Върви. Но тогава Първородните ще дойдат с тебе и ще превърнат дома му в крепост. Докато враговете ми не умрат, ти трябва да си в безопасност.

Той притисна силно очите си с длани, сякаш за да отпъди гнева, който се събираше в него. После протегна ръце към нея и прегърна вцепененото й тяло.

— Моята гордост няма нищо общо с това, Корнелия. В живота ми няма нищо по-важно от вас двете с Юлия. Мисълта, че някой може да ви нарани, е… непоносима. Просто трябва да си в безопасност.

— Но това не е вярно, нали? — прошепна тя. — Повече се грижиш за града, отколкото за собственото си семейство. Повече си загрижен за репутацията си и за любовта на народа към тебе, отколкото за нас.

Сълзи потекоха от очите й и Юлий я прегърна и притисна бузата си до нейната. Думите й го изплашиха и той започна да се бори с вътрешния глас, който забелязваше истината в тях.

— Не, скъпа — каза тихо и нежно. — За мене ти си повече от всичко на света.

Тя отстъпи и го погледна в очите.

— Тогава ела с нас, Юлий. Ако това е вярно, вземи златото си и семейството си и да забравим този грозен спор. Има други земи, където можем да се установим, където Рим е твърде далече, за да ни създава неприятности, и дъщеря ти може да излезе без страх от ножове в нощта. Тя вече сънува кошмари, Юлий. Страхувам се повече от това, което затворничеството прави с нея, отколкото за себе си. Ако означаваме толкова много за тебе, напусни Рим.

Очите му се затвориха скръбно.

— Не можеш… да ме молиш за това — каза той.

Тя се изтръгна от прегръдката му и макар че ръцете му копнееха да я прегърнат, той не можа. Гласът й беше суров и висок, изпълваше цялата стая.

— Тогава не ме убеждавай колко много ни обичаш, Юлий. Никога повече не го казвай. Твоят скъпоценен град ни държи в опасност и ти се обграждаш с лъжи за дълг и любов.

Гневни сълзи потекоха отново от зачервените й очи, тя отвори вратата и мина покрай войниците от Първородните, които стояха от другата страна. Лицата им бяха бледи от това, което бяха чули, и, и двамата бяха приковали очи в пода. И все пак следваха Корнелия — но на разстояние, за да не предизвикат гнева й.

Юлий остана сам в стаята. Вече за трети път след процеса се караха и сега беше най-лошото. Беше си дошъл у дома изпълнен с вълнение от триумфа и докато й разказваше, това някак си беше извадило наяве чувствата й, беше я накарало да говори с гняв, какъвто не беше виждал у нея досега. Надяваше се, че Клавдия е наблизо. Като че ли само старата бавачка можеше да я успокои. Всичко, казано от него, само влошаваше нещата.

Навъси се и се замисли за какво всъщност се бяха скарали. Тя не разбираше работата, подета от него в града. Той стисна юмруци във внезапен гняв спрямо себе си. Корнелия беше права: притежаваше богатство, достатъчно, за да заминат. Имението можеше да бъде продадено на алчните му съседи, можеше да остави борбите в сената на другите. Тубрук можеше да се пенсионира, но тогава щеше да е все едно че семейството на Цезарите никога не е играло никаква роля в най-големия град на света.

В ума му проблесна спомен как Тубрук натиска ръката му в черната земя на полето — отдавна, когато беше малко момче. Той беше част от земята и никога не би могъл да я напусне, макар че го беше срам, че наранява Корнелия. Когато неприятелите бъдеха победени, тя щеше да разбере, че това е било просто мимолетна тревога, и двамата щяха да гледат дъщеря си как расте на спокойствие в ръцете на Рим. Само да можеше Корнелия да издържи настоящето, щеше да й се отплати в бъдеще.

Накрая се отърси от мрачните си мисли и се изправи. Наближаваше пладне, събранието на сената беше определено за късния следобед. Трябваше да побърза да свърши работата си в дома на Светоний, преди да тръгне към града.

Октавиан беше в конюшнята — помагаше на Тубрук да оседлае конете. Жребецът, който Юлий беше яздил тази сутрин, блестеше, добре изчесан. Юлий потупа момчето по рамото, докато премяташе крак през седлото, и споменът за развеселяващата езда малко намали гнева му. В пристъп на вина неволно осъзна, че му се иска да се махне от имението… от Корнелия.

 

 

Земите, притежавани от бащата на Светоний, бяха по-близо до града, отколкото тези на Юлий, с една голяма ивица, вървяща успоредно на собствените му граници. Макар че сенаторът нямаше военен ранг, беше наел много стражи, които се изправиха срещу двамата пътници веднага след като те минаха границата, а после ги придружиха до къщата с професионална предпазливост и бързина. Пратиха напред няколко души и когато Юлий и Тубрук наближиха входа на дома, се спогледаха, учудени от бързата реакция.

Мястото, където беше израснал Светоний, представляваше обширен конгломерат от белосани затворени дворове — беше може би два пъти по-голямо от имението, наследено от Юлий. Потокът, който подхранваше собствените му земи, течеше и през земите на Пранд и навсякъде растяха дървета и храсти. Стари борове засенчваха входа и пътят към него беше хладен от сенките им. Тубрук изсумтя неодобрително.

— Невъзможно да е се защитава това място — измърмори той. — Дърветата дават твърде много прикритие за нападатели. Трябва им външна стена и порта. Мога да го превзема с двадесет души.

Юлий не отговори — мислеше за собствения си дом и разчистената земя около него. Досега не беше разбирал каква следа е оставило влиянието на Тубрук, особено след робските безредици преди години. Домът на Светоний беше красив и контрастът правеше неговия дом да бледнее. Може би Корнелия щеше да е щастлива и времето й щеше да минава по-лесно, ако живееше в такъв дом, дом, който да не прилича на войнишка казарма.

Минаха през входа — тухлена арка, водеща към градина, където се чуваше ромонът на течаща вода, скрита сред цъфтящи храсти и растения. Юлий свали тежките торби от конете и нарами едната. Тубрук взе другата и подаде юздите на робите, които дойдоха да ги посрещнат. Настаниха ги да седнат в една прохладна стая и им казаха да чакат.

Юлий се разположи удобно — очакваше, че сенаторът ще се направи, че не знае за пристигането им. Тубрук отиде до прозореца и загледа цветята. Юлий си помисли, че сигурно ще се харесат на Корнелия, ако ги насадят около дома му.

Един млад роб влезе и каза:

— Сенатор Пранд приветства трибуна. Моля, последвайте ме.

Тубрук вдигна вежди, изненадан от бързината, с която ги приемаха. Юлий само вдигна рамене и двамата последваха роба в едно отдалечено крило. Той отвори една врата и се поклони, докато те минаваха през нея.

Сенатор Пранд седеше със сина си в стая, която приличаше повече на храм, отколкото на място за живеене. Богат, изпъстрен с жилки мрамор покриваше стените и пода, домашният олтар беше поставен до отсрещната стена. Миришеше на благовония. Юлий отново си помисли, че трябва да направи доста промени в имението си. Всяка стъпка донасяше нови и интересни детайли за окото — от бюста на един предшественик в олтара до колекцията гръцки и египетски реликви на стената, които много му се прииска да проучи. Беше преднамерена демонстрация, на богатство, но Юлий го възприе като насока за промените, които сам щеше да направи, и напълно пропусна предвиждания ефект.

— Посещението ти е неочаквано, Цезаре — каза Пранд.

Юлий се усмихна.

— Имаш прекрасен дом, сенаторе. Особено градината.

Пранд премига изненадано и отвърна любезно:

— Благодаря, трибуне. Работих много години, за да постигна това. Но ти още не си ми казал защо си дошъл.

Юлий вдигна торбата от рамото си и я пусна на мраморния под. Чу се звън на монети.

— Знаеш защо съм дошъл, сенаторе. Дойдох да си откупя земята, която е била продадена на тебе, докато бях в плен заедно със сина ти.

Юлий погледна Светоний. Лицето на младия мъж беше замръзнало в презрителна маска. Юлий не прие предизвикателството и му отвърна с безучастен поглед. Трябваше да се споразумее с бащата.

— Мислех да построя къща за сина си на тази земя — каза сенаторът.

— Помня — отвърна Юлий. — Донесох толкова пари, колкото си платил, плюс още една четвърт, за да те компенсирам за загубата. Няма да се пазаря с тебе за земята си, няма и да правя повторно предложение — каза той твърдо и развърза торбата, за да покаже златото.

— Това е… честно споразумение — отвърна Пранд. — Ще наредя на робите си да върнат старите граници.

— Какво?! Татко, не можеш да… — започна сърдито Светоний.

— Мълчи! — изсъска сенаторът.

Младият мъж поклати невярващо глава. Юлий стисна ръката на баща му в знак, че сделката е сключена. После, без нито дума повече, Юлий и Тубрук си тръгнаха и Светоний остана с баща си.

— Защо го направи? — попита младият мъж гневно.

Баща му сви презрително уста, за да наподоби физиономията му.

— Ти си глупак, синко. Обичам те, но си глупак. Нали беше на процеса заедно с мене. Не можеш да си позволиш този човек да ти е враг. Ясно ли ти е?

— Ами къщата, която щеше да построиш? Богове, нали вече говорих с архитектите!

Сенатор Пранд погледна сина си и погледът му изразяваше неодобрение, което нарани младия мъж по-зле от плесница.

— Повярвай ми, Светоний. Щеше да умреш в тази къща, на границата на неговите земи. Независимо дали го съзнаваш, или не, аз те опазих жив. Не се страхувам за себе си, но ти си най-големият ми син, а Юлий е твърде опасен за тебе. Катон се страхува от него, значи и ти би трябвало да се боиш.

— Не се боя нито от Цезар, нито от войниците му! — извика Светоний.

Баща му тъжно поклати глава.

— Точно затова си глупак, сине.

 

 

Докато влизаха в имението, Юлий и Тубрук чуха викове откъм главната постройка. Брут изтича да ги посрещне и радостните им усмивки замръзнаха, щом видяха изражението му.

— Слава на боговете, че се върнахте — бяха първите му думи. — Сенаторите свикват всички. Първородните трябва незабавно да се приготвят за тръгване.

Един роб изведе коня на Брут и той веднага го яхна.

— Какво е станало? — попита развълнувано Юлий.

— Робите са въстанали, някъде на север. Хиляди роби и стотици гладиатори. Избили са собствениците си. Мутина е опустошена — отвърна Брут. Лицето му беше пребледняло.

— Не е възможно! Там има два легиона — намеси се Тубрук ужасено.

— Така казаха. Разпратиха вестители, но мисля, че ще искате лично да чуете новините колкото може по-скоро.

— Не мога да махна оттук хората, които пазят съпругата ми — каза Юлий. — Не и когато има опасност тук да възникне друг бунт.

Брут вдигна рамене.

— Заповядано е всеки наличен войник да бъде готов да тръгне на север, Юлий… но аз ще забравя, че тук има някакви войници. — И потупа приятеля си по рамото.

Юлий стисна юздите, готов да забие пети в хълбоците на коня, и се обърна към управителя:

— Обезопаси къщата, Тубрук. Ако въстанието се разрасне, можем да се поздравим, че сме го предвидили. Пази семейството ми, както си го правил винаги.

Тубрук го погледна в очите и двамата се разбраха без думи. За да не може Брут да го чуе, Юлий се наведе над рамото на жребеца си и прошепна на ухото на управителя:

— Знам какво ти дължа.

Смъртта на Сула ги беше спасила всички.

— Не се притеснявай, върви! — отвърна намръщено Тубрук и потупа задницата на коня на господаря си.

Двамата млади мъже се наведоха на седлата и препуснаха към Рим. Скоро след тях остана само облак прах.