Кон Игълдън
Смъртта на царете (16)

Глава 15

Сервилия вървеше бавно през форума заедно със сина си, потънала в размисъл. Марк, доволен от спокойната разходка, гледаше зданието на сената. Тя почти не обръщаше внимание на големите арки и куполи — виждала ги беше хиляди пъти.

Погледна крадешком Брут. По нейна молба той беше дошъл на срещата им в пълната си униформа на центурион. Тя знаеше, че ще тръгнат клюки, че хората ще питат как се казва този млад мъж, че ще предполагат, че е неин любовник. Само няколко души можеха да прошепнат, че синът й се е върнал при нея — тайна, която щеше да предизвика много вълнения. Брут нямаше да мине незабелязан през сърцето на града, знаеше Сервилия. Имаше нещо животинско в начина, по който вървеше — навел леко глава настрани, за да чува всичко, с увереност, която караше тълпата да му прави път почти несъзнателно.

Цял месец двамата се срещаха всеки ден, първо в нейната къща, а после излизаха заедно на разходка из града. Отначало срещите минаваха сковано, изпълнени с неудобство, но колкото повече време минаваше, толкова повече двамата се отпускаха и можеха да разговарят без напрежение, дори да се смеят, макар че тези моменти още бяха редки.

Сервилия с изненада установи какво голямо удоволствие извлича от факта, че може да покаже на сина си римските светини и да му разкаже историите и легендите около тях. Рим беше пълен с легенди и Брут ги попиваше с жаден интерес. Тя прокара ръка през косата си и я отметна назад с небрежно движение. Един минувач се загледа в нея и Брут впи намръщен поглед в него, което едва не я накара да се разсмее. От време на време той се опитваше да се държи покровителствено — забравяше, че тя е оцеляла в този град през цялата си младост. Но някак си не можеше да го укори за това.

— Сенатът заседава — каза Сервилия, когато го видя да гледа към бронзовите врати.

— Знаеш ли какво разискват? — попита той.

Вече беше свикнал с това, че майка му знае почти всичко, свързано със сената. Не беше питал дали има любовници сред благородниците, но подозренията му бяха ясни, затова заобикаляше тази тема извънредно деликатно. Тя му се усмихна.

— Повечето от нещата са ужасно скучни: назначения, градски наредби, данъци. На старците това като че ли им харесва. Сигурно ще се стъмни, преди да свършат.

— Бих искал да ги чуя — каза той замислено. — Скучно или не, ще ми е интересно да прекарам един ден с тези хора. Тяхното влияние стига толкова далече, във всички римски земи, и то само от това малко място.

— Ще се отегчиш само след час. Повечето от истинската работа се върши на четири очи. Това, което ще видиш, е последният стадий — тогава нахвърлят законите, които са обмисляли седмици наред. Не е нещо, на което един млад мъж би се наслаждавал.

— На мене обаче ще ми хареса — отвърна той и Сервилия долови копнежа в гласа му.

Отново се запита какво да го прави. Изглежда, му харесваше да прекарва всяка сутрин с нея, но и двамата не бяха повдигали въпроса за бъдещето. Може би трябваше само да се наслаждават взаимно на компанията си, но понякога тя виждаше желанието му да се придвижи напред; нямаше обаче в какво да се прицели. Знаеше, че той се носи по течението, когато е с нея — излязъл за малко от житейската си пътека. Не съжаляваше за нито един момент, прекаран с него, но може би на Брут му трябваше някакъв тласък, за да го върне към същността му.

— След седмица започват да обсъждат назначенията за високи постове — каза тя наглед нехайно. — Рим ще има нов понтифекс максимус и нови жреци. Тези дни ще одобряват и командващите на легионите.

Зърна с крайчеца на окото си как главата му рязко се извръща към нея. Значи под спокойната му външност все пак се криеше някаква амбиция!

— Аз… трябва да подпиша нов договор — каза той бавно. — Мога да стана центурион кажи-речи във всеки легион.

— Мисля, че мога да уредя нещо по-добро от това, след като става дума за моя син — подхвърли тя небрежно.

Той замря, после започна неуверено:

— Какво… как?

Сервилия се засмя на объркването му и това го накара да се изчерви.

— Понякога забравям колко си невинен — каза тя, като смекчи думите си с усмивка. — Мисля, че си прекарал твърде много време в маршируване и битки. Да, може би е точно това. Имал си работа с диваци и войници и в живота ти не е имало дори лъх политика.

Посегна към ръката му и лекичко я стисна.

— Сенаторите са просто хора. А хората рядко правят нещата, които трябва. През повечето време правят онова, в което са убедени, или каквото им е наредено, или каквото са ги принудили със заплаха да направят. Подкупи минават от едни ръце в други, но истинските пари в Рим са влиянието и услугите. Имам първото и ми се дължат много услуги. Половината от тези назначения вече са решени в частни срещи. Останалите могат да бъдат спазарени или поискани.

Очакваше той да й отвърне с усмивка, но Брут изглеждаше така, сякаш нещо го боли, и тя пусна ръката му.

— Мислех, че е… различно — пророни той тихо.

Сервилия се разпъваше между желанието да не разбива илюзиите му и настоятелната потребност да го събуди за действителността, преди да го убият.

— Виждаш ли онази затворена сграда? Там римляните отиват да гласуват за сенатори, трибуни, квестори, дори претори. Това е тайно гласуване и те го вземат на сериозно, но винаги се избират едни и същи хора, едни и същи семейства, почти няма промени. Изглежда честно, но гласоподавателите не биха признали случаен човек. Само сенаторите имат достатъчно слава и богатство, за да накарат дори най-незначителните хора в града да повтарят имената им. Всичко е илюзия, но елегантна. Учудващото е, че малко сенатори наистина се опитват да бъдат справедливи, като почтено подобряват живота в града и повишават благосъстоянието на жителите му. — Сервилия посочи сградата на сената. — В тази сграда има велики мъже. Мъже, които издигат града с постиженията си. Повечето останали обаче нямат никаква сила. Използват силата на сената, за да се сдобиват с богатства и по-голям личен авторитет. Това е действителността. Сенатът не е нито лош, нито благословен, а нещо средно, като всичко, с което си имаме работа в този живот.

Брут я гледаше внимателно. Независимо дали го осъзнаваше, или не, но Сервилия не беше толкова уморена от живота, както й се искаше да изглежда. Циничният й по принцип вид беше изчезнал, когато заговори с очевидно отвращение за подкупните сенатори. Майка му не беше обикновена жена, помисли си той не за първи път.

— Разбирам те. Когато се запознах с Марий, той ми заприлича на бог. Дребните неща бяха под него. Срещнах толкова много хора, които не виждаха по-далеч от работата или ранга си, и когато погледна назад, разбирам, че той е имал виждане за града и всичко, което е правил, беше за да го осъществи, независимо какво ще му струва. Рискува всичките си притежания, за да победи Сула, и беше прав! Сула се разположи като цар в Рим веднага щом Марий умря.

Сервилия се огледа бързо да види дали някой не ги е чул и сниши глас.

— Не изричай тези имена толкова високо пред хора, Брут. Двамата може да са мъртви, но раните още не са зараснали и убийците на Сула още не са намерени. Радвам се, че си се запознал с Марий. Той никога не е идвал в къщата ми, но дори враговете му го уважаваха, знам това. Иска ми се да беше имало повече хора като него. — Заговори с по-игрив тон, за да разсее напрежението от сериозната тема. — Нека се поразходим, преди клюкарите да почнат да се питат за какво ли си приказваме. Искам да се изкача по хълма до храма на Юпитер. Сула накара да го построят отново след гражданската война — докара стълбовете от разрушения храм на Зевс в Гърция. Ще принесем жертва там.

— В неговия храм?

— Мъртвите не притежават храмовете. Храмът принадлежи на Рим или на самия бог, ако искаш. Мъжете все се опитват да оставят нещо след себе си. Мисля, че точно заради това ги обичам.

Брут я погледна, отново поразен от чувството, че тази жена е видяла и преживяла няколко живота, в сравнение с неговия, който беше само един.

— Искаш ли да заема пост в някой легион? — попита той.

Безопасната тема изкара усмивка на лицето й.

— Да, точно това трябва да направиш. За какво ми е да ми се дължат услуги, ако никога не ги поискам, нали? Може да изкараш цялата си кариера като центурион, пренебрегван от слепи командири, и да завършиш дните си в някое малко стопанство в едва опитомена нова провинция, принуден да спиш с меча до себе си. Вземи всичко, каквото мога да ти дам. Добре помни, че мога да ти помогна, след като толкова време отсъствах от живота ти. Нали разбираш? Това е дълг, който дължа на тебе, а аз винаги си плащам дълговете.

— Какво си намислила? — запита Брут.

— О, интересът се изостря, нали? Добре. Не ми се иска на сина ми да му липсва амбиция. Да видим. Ти си едва на деветнадесет години, така че религиозните постове засега са изключени. Трябва да е нещо военно. Помпей ще накара приятелите си да гласуват така, както аз искам. Той е стар другар. Крас също ще бъде с мене, защото ми дължи услуги. Цина… не знам, той е… по-отскорошен приятел.

Брут я изгледа учудено.

— Цина? Бащата на Корнелия? Мислех, че е доста стар.

Сервилия се засмя с дълбок гърлен смях.

— Понякога е стар, понякога не е.

Брут стана пурпурен от притеснение. Как щеше да погледне Корнелия в очите?

Сервилия изви пренебрежително устни, без да обръща внимание на смущението му.

— С тяхната подкрепа можеш да получиш командване над хиляда души във всеки от четирите легиона. Какво мислиш?

Брут едва не се препъна. Това, което му предлагаше майка му, беше великолепно. Чак сега разбра, че трябва да престане да се учудва на всяко нещо, което му разкриваше. Сервилия беше наистина необичайна жена, особено пък за майка. Една мисъл го порази и той спря. Тя се обърна и го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Ами бившият легион на Марий?

Сервилия се намръщи.

— Първородните са разпуснати. Дори ако сформират нов легион с това име, няма да са оцелели много от стария. Мисли с главата си, Брут. Всички приятели на Сула ще научат името ти. Късмет ще е да оцелееш дори една година при това положение.

Брут се поколеба. Длъжен беше да попита, иначе винаги щеше да се чуди дали не е трябвало да рискува.

— Възможно ли е все пак? Ако поема риска, могат ли тези хора, за които спомена, да се съберат отново?

Сервилия сви рамене и друг минувач я погледна, запленен за момент. Брут докосна дръжката на меча си и мъжът отмина.

— Ако аз го поискам, могат, но Първородните изпаднаха в немилост. Марий беше обявен за държавен враг. Кой ще дойде да се бие под неговото име? Не, невъзможно е.

— Искам го. Просто името и правото да събера и обуча нови войници. Нищо друго не искам повече от това.

Сервилия го погледна внимателно, право в очите.

— Сигурен ли си?

— Крас, Цина и Помпей могат ли да го направят?

Сервилия се усмихна, още учудена как този младеж може да преминава така лесно от гняв и развеселеност до върховна гордост. Не можеше да му откаже нищо.

— За това ще са необходими всички услуги, които мога да им окажа, но те ми го дължат. Заради собствения ми син няма да ми откажат да възстановят легиона на Първородните.

Брут я прегърна и тя със смях му върна прегръдката, увлечена в порива на щастието му.

— Трябва да събереш ужасно много пари, ако искаш да възкресиш легиона — каза тя, когато той я пусна. — Ще те представя на Крас. Не познавам по-богат, всъщност не мисля, че има някой по-богат от него. Но той не е глупак. Трябва да го убедиш, че златото му ще има възвръщаемост.

— Ще си помисля — каза Брут и погледна към зданието на сената зад тях.

 

 

Юлий помнеше какво беше станало с „Акципитер“ и за стотен път се ядосваше от голямата тежест и бавната скорост на римските галери. Когато зората избухна с внезапния блясък на тропика, хората му извикаха от страх, защото видяха недалече от кораба квадратно римско платно. Юлий го гледа почти до пладне, докато не се увери, че разстоянието си остава същото. После намръщено заповяда да изхвърлят товара през борда.

Поне на капитана не му се наложи да стане свидетел на това, защото още седеше вързан на стола в каютата си. Юлий знаеше, че ще изпадне в бяс, когато разбере, затова се налагаше да го обезщетят с част от златото на Целз… ако успееха да си го върнат. Наистина нямаше избор и когато неговите хора изкараха екипажа да им помага да хвърлят ценните стоки в морето, и на него му дожаля. Редките видове дърво заподскачаха върху вълните, но кожите и топовете плат потънаха бързо. Последни изхвърлиха огромните жълти слонски бивни. Юлий знаеше, че са ценни, и искаше да ги задържи, но се налагаше да ги изхвърли и неохотно даде знак да ги пуснат в морето заедно с всичко останало.

После накара войниците да застанат в готовност и се загледа в платното на хоризонта. Ако галерата наближеше, трябваше да оголи кораба от всичко, което може да бъде свалено от него. Но преследващата ги галера ставаше все по-малка и малка и накрая се изгуби в светлата синя шир.

Юлий огледа хората си. Забеляза, че Гадитик не е с тях — беше останал под палубата, когато той даде сигнал да изхвърлят товара. Намръщи се, но реши да не говори с него, за да не влошава ситуацията. В крайна сметка трябваше да продължат изпълнението на първоначалния план. Той беше единствената им надежда. Щеше да плава с „Вентул“ още няколко седмици край брега и да обучава новобранците в морските дела. Искаше му се да си направи корвус, но трябваше да изглеждат като търговски кораб, за да примамят пиратите да ги атакуват. Чак тогава щеше да разбере дали е успял да превърне селяните в легионери, или дали „Вентул“ няма да потъне като „Акципитер“. Стисна зъби и се помоли на Марс. Не биваше да пропуснат шанса си.