Кон Игълдън
Смъртта на царете (32)

Глава 31

Рано сутринта, когато слънцето тъкмо се беше издигнало над хоризонта, Тубрук намери Юлий облегнат на външната страна на имението, увил с одеяло голите си гърди, за да се предпази от утринния студ.

— Да не си болен? — попита старият гладиатор.

За негово учудване Юлий не проговори — като че ли дори не бе усетил приближаването му. Очите на младия мъж бяха зачервени от недоспиване и той потръпваше от слабия ветрец. Тубрук огледа белите белези по загорелите му рамене — следи от стари болки и борби. После тихо каза:

— Юлий?

Не получи отговор, но Юлий отметна одеялото и остана само по сандали и къси кожени гащи, стигащи до средата на бедрата.

— Трябва да потичам — каза той и вдигна очи към гората на хълма над тях.

Гласът му беше студен като вятъра и Тубрук загрижено присви очи.

— Ще дойда с тебе, момче, ако нямаш нищо против да ме почакаш.

И когато Юлий вдигна рамене, влезе в къщата, за да свали туниката и панталоните си.

След малко затичаха към хълма със скорост, наложена от Юлий.

Тубрук пробяга с лекота първата миля през гората — радваше се, че не е занемарил упражненията. После, когато гърдите му започнаха да горят от напрежение, погледна Юлий. Младият мъж тичаше леко по пресечения терен, дробовете му разпъваха гърдите в дълги, бавни вдишвания. Тубрук го настигна, остана наравно с него за кратко, после пак забави. Юлий продължаваше да тича. Не отронваше и дума. Потта се лееше от челото му на капчици, които пареха очите му.

След още една миля излязоха от хладния зелен мрак на гората и затичаха по границата на имението. Тубрук вече се задъхваше, мускулите на краката му протестираха. Колкото и да беше трениран, никой мъж на негова възраст не можеше дълго да поддържа тази скорост, а Юлий не показваше никакъв признак на умора, сякаш напрежението на тялото бе пренебрегнато и дори забравено. Очите му бяха вперени право напред; той не виждаше, че Тубрук започва да се уморява. Старият гладиатор разбираше, че е много важно да е до възпитаника си, когато той най-накрая се поддаде на умората, но усилието караше пред погледа му да пробягват светкавици и сърцето му биеше болезнено; обливаха го горещи вълни, които увеличаваха вече нарасналото му замайване още повече.

Юлий спря без предупреждение, стисна глава с ръцете си и задиша тежко. Тубрук също спря, благодарен за почивката. Застана пред Юлий, за да блокира пътеката — надяваше се, че той няма да затича отново само след няколко секунди отдих.

— Знаеш ли какво се е случило с Корнелия? — попита Юлий.

Тубрук усети хлад и изтощението му моментално изчезна.

— Разбрах — каза той и се навъси. — Клавдия ми каза.

Юлий изруга яростно и стисна юмруци. Лицето му почервеня. Тубрук едва не отскочи от него и се зачуди на себе си. Младият мъж се изправи и закрачи нервно, яростта караше ръцете му да търсят нещо, което да убият. Очите му се впериха в управителя на имението и Тубрук призова цялата си воля, за да отвърне на погледа му.

— Ти ми обеща, че ще я пазиш! — изсъска Юлий, пристъпи напред и лицето му се озова само на няколко пръста от лицето на Тубрук. — Поверих ти Корнелия!

Вдигна юмрук във внезапен спазъм и Тубрук замря, за да не трепне пред идващия удар. Но младият мъж само изсумтя и се извърна.

Тубрук заговори тихо — разбираше емоциите, които изпълваха Юлий:

— Когато Клавдия ми каза, предприех някои действия…

Юлий като че ли не го чу.

— Този негодник Сула я е измъчвал, Тубрук! Пипал я е с мръсните си ръце… — Юлий избухна в сълзи.

Смъкна се на колене в жилавата трева и закри очите си с ръце. Тубрук клекна, прегърна го и го придърпа към гърдите си с внезапно избликнала сила. Юлий не се възпротиви и заговори със сподавен глас:

— Тя мислела, че ще я намразя, Тубрук! Можеш ли да повярваш?

Тубрук го прегърна здраво и остави тъгата да се излива свободно. Когато Юлий най-накрая се поуспокои, го пусна и погледна пребледнялото му от мъка лице.

— Аз го убих, Юлий. Аз убих Сула, когато научих.

Юлий го погледна смаяно и Тубрук продължи, облекчен, че най-накрая може да си признае.

— Уредих да ме вкарат като кухненски роб и сложих в храната аконит.

Юлий се размърда, осъзнал опасността, пред която бяха изправени. Стисна силно ръцете на Тубрук.

— Кой друг знае за това?

— Само Клавдия. Не казах на Корнелия, за да я предпазя — отвърна Тубрук и потисна подтика да се освободи от ръцете му.

— И никой друг? Сигурен ли си? Може ли някой да те познае?

Разгневен, Тубрук откопчи от себе си вкочанените пръсти на Юлий.

— Всички, които биха могли да ме познаят, са мъртви. Приятелят ми от тридесет години, когото накарах да ме продаде в домакинството на Сула, умря от изтезанията, без да ме издаде. С изключение на Клавдия и нас двамата никой друг няма да се сети, кълна се. — Погледна студените очи на Юлий и заговори бавно през зъби, отгатнал мислите му: — Няма да посегнеш на Клавдия, Юлий. Не си го и помисляй.

— Докато е жива, жена ми и дъщеря ми са в опасност — отвърна Юлий.

— Докато аз съм жив, също. И мене ли ще убиеш? Ще ти се наложи, ако посегнеш на Клавдия. Кълна ти се. Тогава аз ще трябва да те убия.

Стояха един срещу друг, сковани от напрежение. Мълчанието продължаваше, никой от двамата не отместваше очи. Накрая Юлий потръпна и лудостта в очите му се стопи. Тубрук продължаваше да се взира яростно в него. Искаше младият мъж да се откаже от намерението си. Накрая Юлий проговори:

— Добре, Тубрук. Но ако привържениците на Сула дойдат да я търсят — или да търсят тебе, не трябва да те свържат със семейството ми.

— Не ме моли! — отговори яростно Тубрук. — Десетилетия служих на семейството ти. Няма да дам моята кръв, нито нейната. Обичам я, Юлий, и тя ме обича. Дългът ми, любовта ми към тебе няма да ме накарат да я предам. Просто няма да стане. Сигурен съм, че никой няма да свърже Сула с мене или с тебе. Ръцете ми са в кръв — това е доказателството.

Юлий проговори отново. Гласът му беше натежал от умора.

— Тогава трябва да заминеш. Имам достатъчно средства да те настаня някъде далече от Рим. Мога да освободя Клавдия и да я вземеш с теб.

Тубрук стисна зъби.

— А майка ти? Кой ще я гледа?

Цялото напрежение се оттече от младия мъж — вече изглеждаше изтощен, приличаше на празна черупка.

— Корнелия е тук… може да наема и болногледачка. Какъв избор имам, Тубрук? Да не мислиш, че го искам? Ти си с мене, откакто се помня. Не мога да си представя ти да не управляваш имението… но привържениците на Сула още търсят убийците, и ти го знаеш. О, богове, дъщерята на Помпей!

Замръзна в ужас, осъзнал последиците от тази смърт. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот.

— Удрят на сляпо! Корнелия вече е в опасност!

И без да каже и дума повече, затича към имението — направо през потока, отляво на тясното мостче. Тубрук изруга и хукна след него, макар да знаеше, че не може да го настигне с уморените си крака. Беше разбрал, че Юлий има право, и паниката завладя и него.

 

 

Корнелия не беше спала много, също като съпруга си, и сега седеше с Клавдия и Юлия и обсъждаше предстоящото си пътуване до града. Чу Юлий да вика войниците и се надигна нервно. Въпреки миговете на нежност, които й беше засвидетелствал съпругът й, това не беше мъжът, заминал от Рим толкова набързо преди години. Невинността беше изчезнала, може би с получаването на белезите, за които той не искаше да говори. Имаше моменти, когато тя мислеше, че вече няма сълзи у нея заради онова, което й беше направил Сула, което беше отнел на двамата с Юлий.

— Какво е станало? — възкликна Корнелия.

Юлий погледна навъсено към Клавдия: знаеше, също както и Тубрук, че ако посвети Корнелия в тайната, това само ще увеличи риска. Тубрук, който го следваше по петите, се спогледа с бавачката и кимна, за да потвърди онова, което тя вече беше отгатнала. Юлий заговори бързо, облекчен, че Корнелия е жива и здрава. Тичането до дома беше истински ужас — измъчваха го представите за убийци, промъкващи се в къщата.

— Помислих, че може да си в опасност… от врагове, от приятелите на Сула. Помпей загуби дъщеря си, а той беше близък до Марий, Трябваше да се сетя по-рано. Възможно е онези, които търсят да отмъстят за диктатора, да удрят по враговете му, като се надяват да хванат в мрежите си истинския убиец. Трябва да повикам хора от Първородните да те пазят тук и да пратя вест до Крас. Той може да е следващият набелязан. Богове, дори и Брут! Макар че той поне е добре предпазен.

Юлий крачеше нервно из стаята, голите му гърди се надигаха тежко от лудешкото тичане.

— Трябва да си послужа с хитрост срещу тях, но не мога да ги оставя живи. По един или друг начин трябва да пречупя гръбнака на съюза им, основан в името на Сула. Не можем да живеем и всеки момент да чакаме ножа на убиеца.

Изведнъж се обърна и насочи пръст към управителя на имението, застанал целият изпотен до вратата.

— Тубрук, искам да пазиш семейството ми, докато всичко свърши. Ще трябва да отида в Рим и ми трябва човек, на когото да вярвам, човек, който да се грижи за семейството ми тук.

Възрастният мъж изправи рамене, изпълнен с достойнство. Нямаше да спомене на никого за жестоките заплахи, които му беше отправил Юлий, но да се опитва да отгатне накъде ще се насочи постоянно променящата се негова мисъл — това не беше по силите му.

— Искаш да съм тук? — Думите му прозвучаха толкова твърдо, че Юлий спря.

— Да. Допуснах грешка. Майка ми има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе, повече от всякога. На кого другиго мога да се доверя?

Тубрук кимна — разбираше, че разговорът на хълма няма да бъде споменат повече. Младият мъж, който се разхождаше като леопард, не беше от хората, които не искат да се освободят от миналите си грешки.

— Кой е заплахата? — попита Корнелия, затаила дъх от страх.

— Катон ги води, заедно с последователите си. Може би Антонид. Дори бащата на Светоний може да е част от заговора. Те ще са зад него или поне ще знаят — отговори Юлий.

Корнелия потръпна. Съпругът й изруга, поразен от внезапна мисъл.

— Трябваше да убия Кучето на Сула, когато имах възможност. Беше само на няколко стъпки от мене, пред портата на Марий. Ако той има пръст в убийството на дъщерята на Помпей… тогава е по-опасен, отколкото си мислех. Богове, колко съм бил сляп!

— Значи трябва да се видиш с Помпей. Той е твой съюзник, независимо дали го съзнава, или не — бързо каза Тубрук.

— И с Крас, и с баща ти също — отвърна Юлий и погледна към Корнелия. — Трябва да се срещна и с тримата.

Корнелия седна. Юлий коленичи до нея и хвана ръката й.

— Няма да допусна нищо да те нарани, обещавам. С петдесет войници мога да направя от това имение истинска крепост.

В очите му тя прочете намерението да я защити. Не любов, а съпружески дълг. Мислеше си, че е станала неуязвима за загубите, но да види лицето му толкова студено и открито — това беше по-лошо от всичко.

Насили се да се усмихне и притисна ръка към бузата му — още гореща от тичането. „Крепост или затвор“, помисли си.

 

 

След два дни откъм града дойдоха конници. Юлий и Брут само за минути вдигнаха имението на крак. Рений беше докарал петдесет души от Първородните от казармите и на конниците щеше да им трябва цяла армия, за да пробие защитата. Стрелци стояха по цялата стена, Корнелия заедно с другите бе скрита в новото отделение, специално предназначено от Юлий за тази цел. Клавдия беше отнесла Юлия долу, без да спори, но изгубиха ценно време, докато преместят Аврелия, която не разбираше какво става.

Юлий стоеше сам на двора и гледаше как Тубрук и Рений заемат позициите си. Октавиан беше пратен долу с жените въпреки яростните му протести. Юлий кимна. Имението беше обезопасено.

Качи се по стълбите на обходната пътека над портата и загледа как конниците спират на известно разстояние, внезапно станали предпазливи от демонстрацията на сила по стените. Една карета се придвижи между двете им редици, теглена от два коня — животните пристъпваха нерешително, усещаха напрежението. Юлий безмълвно загледа как един от конниците слиза и постила парче коприна в праха пред каретата.

От нея, стъпвайки тежко, слезе Катон и внимателно оправи гънките на тогата си. Не се беше напрашил от пътя и погледна към Юлий с безстрастно изражение, преди да махне на няколко от хората си да слязат от седлата и да се приближат към портата.

Зад гърба си Юлий вдигна няколко пръста, за да покаже колко души идват. Бяха твърде малко, за да предприемат открита атака, но той се притесни от приближаването на този опасен човек до хората, които обичаше. Стисна зъби, когато войниците спряха под сянката на портата. Брут му беше казал за сина на Катон, но той не можеше да промени нищо от случилото се. Също като Брут, просто искаше да се отърве от това. Нечий юмрук удари по дебелите дъски на портата.

— Кой идва в моя дом? — попита високо Юлий. Гледаше Катон.

Катон му отвърна с безстрастен поглед. Щеше да изчака, докато свършат формалностите. Много добре разбираше какво се върти в главата на Юлий, но пък не можеш току-така да отпратиш един сенатор, нали.

Един от войниците на Катон заговори също така високо:

— Сенатор Катон желае да влезе и да поговори по личен въпрос. Отпрати хората си и отвори портата.

Юлий не отговори, а слезе в двора и бързо се посъветва с Брут и Тубрук. Пратиха част от защитниците да се приберат и да чакат. Другите получиха задачи, които им позволяваха да останат наблизо. Смешно беше да видиш въоръжени мъже да извеждат коне от конюшните и да ги чешат на открито, но Юлий не искаше да рискува и докато лично отваряше вратата, се питаше дали след миг няма да се лее кръв. Катон влезе и се усмихна, като видя колко въоръжени мъже стоят наоколо.

— Война ли очакваш, Цезаре?

— Легионът трябва да се упражнява, сенаторе. Не бих искал врагът да ме свари неподготвен — отвърна Юлий.

Намръщи се, докато войниците на Катон влизаха заедно с господаря си. Трябваше да ги пусне — но благодари на домашните си богове за предвидливостта да доведе толкова много войници от Първородните от казармите им в града. Хората на Катон щяха да умрат за секунди, ако дадеше заповед. Лицата им показваха, че разбират това: гледаха как слугите отвеждат конете им и те остават незащитени в открития двор.

— Значи ти си сега водачът на Първородните? — каза Катон. — Не си спомням това да е било обсъждано в сената.

В гласа му не се криеше никаква заплаха, но Юлий замръзна: знаеше, че трябва да претегля всяка своя дума.

— Още не е официално, но да, аз говоря от тяхно име — отвърна той.

Учтивостта изискваше да покани сенатора да седне и да му предложи да се освежи след пътуването, но той не можеше да се принуди да спази протокола — знаеше, че Катон ще приеме това като малък триумф.

Рений и Брут се приближиха и Катон погледна първо единия, после другия, видимо необезпокоен.

— Добре, Юлий. Дойдох да говоря с теб за моя син — продължи той. — Предложих злато за него, но получих отказ. Тази вечер идвам да питам какво искаш срещу него.

Вдигна глава и Юлий видя, че хлътналите му очи пламтят. Запита се дали този мъж е заповядал да убият дъщерята на Помпей. Щеше ли да намали риска за себе си, ако върнеше Герминий на баща му? Или това щеше да се сметне за слабост, която Катон би използвал, за да превърне дома му в пепел?

— Той положи клетва, сенаторе. Така че…

— Хората не ви достигат, нали? — прекъсна го Катон. — Мога да докарам тук утре сутрин хиляда души. Здрави роби от собственото ми имение, за да се превърнат в гръбнака на Първородните.

— В легионите няма роби, сенаторе — изсумтя Рений. — Първородните са свободни мъже.

Катон махна с ръка, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

— Освободете ги, след като положат скъпоценната ви клетва. Не се съмнявам, че човек като тебе ще намери начин. Ти си толкова… изобретателен.

Частица от злобата му пролича в казаните думи. Юлий знаеше, че ако отстъпи пред него, това ще означава катастрофа.

— Отговорът ми е „не“, сенаторе. Клетва не се отменя.

Катон го изгледа безмълвно за момент.

— Тогава не ми оставяш избор. Ако синът ми трябва да служи две години при тебе, искам, след като минат тези години, да го видя жив. Ще пратя мъжете — млъкна за миг, — освободените роби, Рений. Ще ти ги пратя, за да пазят сина ми.

— Когато ги освободиш, може да не искат да направят това, което искаш ти — отвърна Рений. Гледаше сенатора строго.

— Ще дойдат — изсъска Катон. — Малко хора са ми са създавали толкова неприятности като тебе.

— Те няма да са пазачи на сина ти, ако влязат в легиона на Първородните — каза Юлий. — Повярвай ми, няма да допусна подобно нещо.

— И ще ме върнеш с празни ръце? — попита Катон нервно.

Хората в двора започнаха да посягат към мечовете.

— Ако боговете позволят, ще ти върна сина след две години. Това е всичко — отговори твърдо Юлий.

— Погрижи се да стане така, Цезаре. Ако не оцелее… — Катон стисна зъби, изоставил всяка привидна любезност. — Погрижи се да оцелее.

Обърна се и даде знак да отворят портата. После се качи в каретата и потегли, без да поглежда назад.

Щом затвориха портата, Брут се обърна към Юлий.

— Какво си въобразяваш?! Колко от неговите „освободени роби“ ще са шпиони според тебе? Колко от тях ще са убийци? Помисли ли за това? Богове, трябва да го спреш.

— Не искаш ли още хиляда души за Първородните? — попита Юлий.

— На тази цена? По-скоро бих върнал Герминий на баща му или бих взел златото. Ако бяха по-малко, щяхме да можем да ги наблюдаваме. Но хиляда! Да не можем да вярваме на половината от легиона! Това е лудост.

— Брут е прав — обади се Рений. — Дори сто души не ми се иска да приема, какво остава за толкова много.

Юлий ги изгледа. Те не бяха с него, когато беше претърсвал африканското крайбрежие, за да събере синове на римски войници, нито когато беше намерил ветераните в Гърция.

— Ще ги направим наши — каза той. В гласа му нямаше и капка съмнение.

* * *

Катон спа, докато слънцето не се издигна високо над зимния град. Събуди се с главоболие, което не можа да премахне дори греяното вино. Главата му все още туптеше, докато слушаше Антонид: едва успяваше да седи изправен.

— Десет хиляди сестерции е много дори за смърт — каза накрая намусено.

С наслада загледа потта, която изби по челото на Антонид — знаеше много добре, както го знаеше и самият Антонид, че ако парите не бъдат платени, злобата на наемниците ще намери излаз в неминуемо убийство. Дребнаво беше да го кара да чака, знаеше Катон, но все пак остави времето да се проточи. Трябваше да очакват публична проява на враждебност от страна на Помпей дори ако убиецът не беше оставил в ръката на момичето глинена табличка, както му бяха заповядали. Катон не би могъл да предположи, че сенаторът ще отхвърли услугите му само за да наложи своето, макар че се възхищаваше на силния му ход. Беше се надявал, че Помпей ще действа, подтикван от мъка и лудост, че ще му даде повод да прати да го арестуват и да го извади от играта на власт в сената. Вместо това Помпей беше показал сдържаност, която го правеше още по-опасен враг, отколкото му се струваше преди. Катон въздъхна и се почеса по устата. Ако го преценяваха според враговете му, сигурно имаше голяма власт в Рим.

— Бих се изкушил да оттегля подкрепата си и парите си от твоето отмъщение, Антониде, ако не ставаше дума за този твой процес. Наех Руф Сулпиций за твой адвокат.

— Мога и сам да се защитавам срещу Цезар, сенаторе. Делото е просто — отговори изненадано Антонид.

— Не. Искам този млад нахалник да бъде унизен. От това, което видях, той е доста млад и невъздържан и ще бъде победен лесно. Публично излагане пред магистратите и плебеите ще отнеме от блясъка на ранга му на военен трибун. Дори можем да искаме смъртта му заради неправдите, които си изтърпял. — Катон потърка челото си, затвори очи и нацупи уста. — Има цена за моя син и той трябва да я плати. Използвай Сулпиций. Няма кой знае колко добри адвокати като него в Рим. Той ще ти назначи юристи и ще намери прецеденти в обичайното право. Не се съмнявам, че Цезар ще се подготви добре. Изпрати ли поканите?

— Още не. Чаках да определят дата. Обърнах се към претора, но досега нямам отговор.

— Точно затова имаш нужда от човек като Сулпиций. Срещни се с него и го остави да води делото. Той ще ти определи дата за процеса след един месец или по-малко. Това му е работата, нали знаеш? Скъпоценният ти дом ще се върне при тебе, за което очаквам съответно да ми бъдеш благодарен и задължен.

— Аз съм ти задължен, сенаторе. А парите?

— Да, да — произнесе заядливо Катон. — Ще имаш парите за съда и… за другото. Сега ме остави да си почивам.

Дори в дома си той говореше предпазливо, наслаждаваше се на конспирацията, която го караше да използва мъже като Антонид. Знаеше, че много от сенаторите гледат на него само като на празнодумец, предпочитащ да отговаря с хапливи реплики. Убийствата бяха приятно отклонение от обичайните за него интриги и той намираше властта, която те му даваха, за възхитителна. Да посочиш с пръст някого и да му пратиш убийци — това беше тръпка дори за толкова обръгнал човек като него. Когато Антонид си тръгна, Катон нареди да му донесат хладна кърпа, с която да увие лицето си.