Кон Игълдън
Смъртта на царете (26)

Глава 25

Антонид крачеше из богато мебелираната стая, почервенял от гняв. Единственият друг човек в стаята, излегнат на мека пурпурна кушетка, беше едрият сенатор Катон. Очите, които наблюдаваха Антонид, изглеждаха малки, изгубени в месестото му потно лице, но блестяха заинтригувано, взрени в любимия помощник на Сула. Катон направи лека гримаса — дрехите на Антонид бяха целите в прах. Този човек беше крайно невъзпитан — да поиска среща, без дори да се е изкъпал.

— Нямам нови сведения, сенаторе, никакви — каза Антонид.

Катон въздъхна театрално и протегна месестата си ръка към таблата на кушетката, за да се надигне. Пръстите, които стиснаха дървото, бяха хлъзгави и лепкави от остатъците от сладкиша от обяда, прекъснат от Антонид. Катон седна и започна да ги облизва, докато чакаше раздразнения мъж да се успокои. Кучето на Сула никога нямаше търпение — това му беше добре известно. Дори докато диктаторът беше жив, Антонид беше заговорничил съвсем ненужно, за да се сдобие с повече авторитет и власт. След подлото убийство се беше държал възмутително — бе излязъл далеч извън границите на властта си в търсенето на убийците. Катон беше принуден да го подкрепи, когато сенатът дискутираше постъпките му, иначе щеше да го види повален от онези, които беше оскърбил. Защитата му не издържаше дори в онзи момент и Катон се запита дали нервно крачещият Антонид знае колко близо е бил до провала си. През изминалите месеци беше оскърбил почти всички важни личности в града — разпитваше дори хора извън всякакво подозрение.

Запита се как е могъл да го понася Сула. Лично той едва го издържаше.

— Не си ли мислил, че може и да не откриеш кой е дал заповедта за убийството? — попита той.

Антонид спря и се обърна към сенатора.

— Няма да се проваля. Отне ми повече време, отколкото мислех, но в крайна сметка някой ще проговори или ще се намери някакво доказателство, което ще покаже окървавените ръце и аз ще хвана престъпника.

Катон го загледа внимателно, видя налудничавия блясък в очите му. „Опасно вманиачен“, помисли си. Смяташе тихомълком да го премахне, преди да е причинил още неприятности. Бяха направени усилия, разбира се, за пред хората, но дори ако за смъртта на Сула не бъдеше отмъстено, градът щеше да продължи да живее, независимо от успеха или провала на Антонид.

— Може да отнеме и години, нали знаеш — продължи Катон. — А може и да умреш, преди да си открил виновника. Няма да е толкова странно. Можехме да очакваме разкрития или поне доноси малко след убийството, но нищо не подсказва къде са тези твои окървавени ръце и може и да не стане така. Може би вече е време да се откажеш от преследването.

Черните очи се забиха в него, но Катон не трепна. Изобщо не го интересуваше манията на този човек — дори с удоволствие го оставяше да обикаля като луд из домовете на почтените римляни. Сула беше мъртъв, отдавна станал на пепел. Може би вече беше време неговото куче да бъде обуздано.

Антонид като че ли усети мисълта зад безстрастното, отегчено изражение, с което Катон отвърна на втренчения му поглед.

— Дай ми още малко време, сенаторе — помоли той и гневната му физиономия се смени с внезапна предпазливост.

Може би в края на краищата знаеше, че тъкмо той го предпазва от гнева на другите в курията, помисли дебелият сенатор. Снизходително отмести поглед и Антонид побърза да заговори:

— Почти сигурен съм кой може да е поръчителят на убийството. Основните заподозрени са трима. Всеки от тях би могъл да го организира и всичките бяха поддръжници на Марий преди войната.

— И кои са тези опасни мъже? — запита остро Катон, макар че и той би могъл да изрече имената им също толкова лесно, колкото и генералът.

Осведомителите съобщаваха на него, преди да отидат при Антонид, тъй като в кесиите им подрънкваха именно неговите сестерции.

— Помпей и Цина най-вероятно. Може би най-вече Цина, защото Сула… се интересуваше от дъщеря му. И освен тях — Крас. Тези тримата имат пари и влияние, за да купят убиец, и не бяха приятели на Сула. А може би са действали заедно: Крас е дал парите, а Помпей — връзките.

— Назова трима доста влиятелни мъже. Вярвам, че не си споделил подозренията си с друг? Не ми се иска да те изгубя — каза подигравателно Катон.

Антонид като че ли не забеляза иронията.

— Не споделях мислите си с никого, докато нямах доказателства, за да ги обвиня. Те се възползваха от смъртта на Сула и сега открито гласуват срещу поддръжниците му в сената. Инстинктът ми подсказва, че е един от тях. Само да можех да ги разпитам, за да съм сигурен!

Изскърца със зъби от гняв и Катон трябваше да изчака, докато кожата му изгуби пурпурния си цвят и гневният спазъм премине.

— По-добре недей да се приближаваш до тях. Тези тримата са добре предпазени от сенатската комисия и от стражите си. Дори ако предположенията ти са верни, пак може да ти се изплъзнат.

Каза го главно за да види дали Антонид може да бъде подмамен да загуби съвсем самообладанието си, и беше възнаграден, когато зърна издуващите се вени на врата му. Засмя, се и Антонид изсъска гневно. Наистина, как беше могъл Сула да понася този човек? Беше наивен като дете и лесен за манипулиране.

— Решението е лесно. Наемаш собствени убийци и внимаваш да не знаят, че си ги наел ти.

Бе привлякъл цялото му внимание, забеляза доволно той. Усети как от виното започва да го боли главата и искаше този сърдитко да го освободи от присъствието си.

— Прати убийците при семействата им. Набележи любима съпруга, дъщеря, син. Остави белега си на тях, за да им покажеш, че е направено заради Сула. Една от стрелите ти ще улучи, а другите… Тези хора никога не са били мои приятели. Много добре ще е за нас да бъдат уязвими за известно време. После довърши нещата и си представи, че Сула вече пребивава в покой, както подобава на порядъчните духове.

Усмихна се, докато Антонид обмисляше идеята и слабото му лице се озаряваше от прилив на жестокост. От челото на младия мъж изчезнаха тревожните бръчки, вдълбани там преди месеци, още от деня на убийството. Катон кимна — знаеше, че е спечелил своя човек. Мислите му се обърнаха към възможността за малко студено месо, преди да си полегне, и той почти не обърна внимание на Антонид, който бързо излезе от стаята.

По-късно, докато тъпчеше храната в бавно дъвчещата си уста, Катон въздъхна раздразнено — мислеше за глупавия си син и за Рений. Спомни си как Рений се биеше на арената и потръпна — диващината му беше спирала дъха дори на разглезената тълпа на Рим. Мъж, който рискува живота си за толкова малко, не беше лесен за убеждаване. Какво можеше да предложи, за да откупи сина си? Брут беше жестоко затънал в дългове. Може би златото щеше да му повлияе. Властта беше несигурно нещо и ако парите и влиянието не успееха, щеше да му трябва полезен инструмент като Антонид. Жалко щеше да е да го загуби.

 

 

Александрия замря за миг, преди да почука на портата на имението, което познаваше толкова добре. Петте мили от града дотук й се сториха донякъде като връщане на хода на времето. За последно беше стояла тук като робиня и спомените нахлуха в нея: как Рений я нашиба с камшик, как целуваше Гай в конюшнята, как работеше до изнемога в дъжд и вятър, как убиваше мъже с кухненския нож в тъмнината под стените в разгара на робските бунтове. Ако Юлий не я беше отвел в града, още щеше да работи тук, пречупена под тежестта на отминаващите години.

Стари лица се връщаха към нея и изминалото време като че ли изчезна, така че трябваше да призове всяка частица смелост, за да вдигне ръка и да почука по дебелата порта.

— Кой е? — извика непознат глас, придружен от бързи стъпки.

Лице, което тя не познаваше, надникна към нея с неразгадаемо изражение — робът я оглеждаше, оглеждаше и малкото момче, което водеше. Тя вдигна предизвикателно глава и отвърна на погледа толкова уверено, колкото можа, въпреки бясното туптене на сърцето си.

— Александрия. Идвам да се видя с Тубрук. Той тук ли е?

— Изчакай малко, господарке — отвърна робът и изчезна от погледа й.

Александрия бързо си пое дъх. Беше разбрал, че е свободна жена. Изправи рамене още малко и си възвърна увереността. Трудно щеше да й е да се изправи срещу Тубрук, но намери сили да остане спокойна, докато чакаше. Октавиан мълчеше, все още сърдит заради решението, което бяха взели за бъдещето му.

Когато Тубрук отвори портата и излезе пред нея, тя едва не се строполи и така стисна ръката на Октавиан, че той изписка. Управителят изглеждаше непроменен, все същият, докато останалата част от света диво вървеше напред. Усмивката му беше искрено приятелска и тя почувства как напрежението й донякъде се изпарява.

— Чух, че се справяш добре — каза той. — Ела да хапнеш, ако си гладна.

— Само съм жадна, Тубрук. Това е Октавиан.

Старият гладиатор се наведе да погледне момчето, което уплашено се скри зад Александрия.

— Добро утро, момче. Сигурно си гладен? — Октавиан кимна и Тубрук се засмя. — Не познавам момче, което да не е винаги гладно. Елате вътре, ще наредя да донесат нещо.

Спря замислено за момент, после добави:

— Марк Брут е тук. С Рений.

Александрия за миг се вцепени. Името на Рений носеше горчиви спомени. Марк също беше име от забравеното й минало; сладостта се смесваше с болката. Тя стисна здраво ръката на Октавиан, докато минаваха през портата — по-скоро за свое успокоение.

Сенките в двора я накараха да потрепери. Беше стояла… ето там, когато бе убила един от нападателите, а Сузана беше умряла ето там, до портата. Тръсна глава и си пое дълбоко дъх. Твърде лесно беше да се загубиш в миналото, най-вече тук.

— Господарката как е? — попита тя.

Изражението на Тубрук леко се промени — стори й се внезапно остарял.

— Никак не е добре. Няма да можеш да се срещнеш с нея, ако за това си дошла.

— Съжалявам, че чувам такова нещо, но дойдох, за да се видя с тебе.

Той ги отведе в една тиха стая, която рядко беше виждала, докато беше робиня. Подът беше топъл и стаята беше приятна. Тубрук ги остави сами, за да поръча храна, и Александрия започна да се отпуска. Октавиан не го свърташе на едно място. Шареше със сандалите си по пода, докато Александрия не спря непокорните му крака, като стисна здраво коляното му.

Тубрук се върна и постави пред тях поднос с кана и купа с прясно нарязани плодове. Октавиан ги нападна възторжено и възрастният мъж се усмихна. После седна и зачака Александрия да заговори.

— Искам да говоря с тебе за Октавиан — каза тя след кратка пауза.

— Да повикам ли някой да му покаже конюшнята? — попита Тубрук.

Александрия вдигна рамене.

— Той знае за какво ще говорим.

Тубрук й наля студен ябълков сок и тя отпи. После обясни:

— Притежавам част от бижутерска работилница в града. Взехме Октавиан за чирак. Няма да те лъжа и да казвам, че е съвършен. Беше истинско диваче, но сега е съвсем различно момче.

Спря и погледна Октавиан, който се мъчеше да напъха огромен резен пъпеш в устата си.

Тубрук видя накъде гледа и се изправи.

— Засега стига толкова, момче. Иди намери конюшнята. Вземи ябълки за конете.

Октавиан погледна Александрия и когато тя кимна, се ухили, грабна няколко ябълки и изчезна от стаята, без да каже нито дума. Стъпките му заглъхнаха и отново се възцари тишина.

— Не помни баща си. Беше улично хлапе, когато го взехме. Щеше ми се да видиш как се промени оттогава, Тубрук! Омаяно е от уменията, на които го учи Табик. Сръчен е и след време, мисля, от него ще излезе чудесен занаятчия.

— Защо тогава го водиш при мен?

— Не можехме да го оставим да се покаже на улицата почти цял месец. Табик трябваше да го изпраща всяка вечер и после да се връща самичък в тъмното. Напоследък улиците не са безопасно място за това момче — пребиват го жестоко вече три пъти, откакто го взехме. Първия път откраднаха от него сребърен пръстен и мислим, че го следят — ако го пратим да носи някаква друга поръчка. Става дума за една банда момчета. Табик се оплака на господарите им, когато разбра кои са, но третият побой стана точно след това. Момчето е съкрушено, Тубрук. Табик му направи нож, но той не иска да го носи. Каза, че ще го убият, ако извади нож, и мисля, че е прав.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Майка му е отчаяна и й казах, че ще те попитам дали ще го вземеш да го обучиш. Надявахме се да може да поработи година-две в имението и после, като порасне, да го вземем пак в магазина и да продължи с чиракуването.

Усети, че се е разприказвала, и спря. Тубрук погледна ръцете си и тя продължи бързо — не искаше дай откаже.

— Семейството му има далечна роднинска връзка с Юлий. Дядовците им били братя или може би баджанаци, нещо такова. Ти си единственият ми познат, който може да го опази от уличните банди, Тубрук. Ще спасиш живота му. Не бих те молила, ако имаше друг, но…

— Ще го взема — каза внезапно Тубрук. Александрия премига изненадано и той се засмя. — Да не би да си помислила, че ще откажа? Не съм забравил, че ти рискува живота си за този дом. Можеше да избягаш и да се скриеш в конюшнята, но не го направи. Това ми стига. В имение като това винаги има работа, макар че загубихме доста от земята, след като ти си отиде. Момчето ще си печели хляба, не се тревожи. Днес ли ще го оставиш?

На Александрия й се дощя да прегърне стария гладиатор.

— Да, ако ти е удобно. Знаех си, че мога да разчитам на тебе. Благодаря ти. Ще може ли майка му да го посещава от време на време?

— Трябва да питам Аврелия, но сигурно ще е възможно, стига да не е много често. Ще й разкажа за връзката между семействата. Може би дори ще се зарадва.

Александрия въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

Отвън се чуха бързи стъпки и двамата обърнаха глави. Октавиан влетя със зачервено и развълнувано лице.

— В конюшнята има коне! — извика той и те се усмихнаха.

— Тук доста отдавна не е имало малки момчета. Чудесно ще е да поживее при нас — каза Тубрук.

Октавиан погледна първо него, после Александрия, и запристъпва нерешително от крак на крак.

— Значи оставам? — попита той тихо.

Тубрук кимна.

— Чака те куп работа, момче.

Момчето подскочи възторжено.

— Тук е чудесно!

— Не е излизал от града, откакто се е родил — поясни малко смутено Александрия.

Хвана ръката на Октавиан, изгледа го сериозно и го накара да застане мирно.

— Отсега нататък ще правиш каквото ти казват. Майка ти ще дойде да те види, когато посвикнеш тук. Работи добре и научи всичко, каквото можеш да научиш. Разбра ли?

Октавиан кимна с грейнало лице и тя го пусна.

— Благодаря ти, Тубрук. Нямаш представа какво означава това за мене.

— Виж, момиче — каза той. — Сега си свободна жена. Извървя същия път като мене. Дори да не се беше сражавала в размириците, пак бих ти помогнал с каквото ми е по силите.

Александрия го погледна с внезапно разбиране. През по-голямата част от младия й живот той беше управител на това имение и тя беше забравила, че и той знае за робството не по-малко от нея. Че двамата са свързани с връзки, за чието съществуване не беше подозирала. Тръгна към портата заедно с него и напрежението й полека започна да се изпарява.

Завариха там Брут и Рений — водеха две млади кобили и им говореха тихо. Щом видя Александрия, Брут подаде юздите на Рений и се втурна към нея, грабна я и я вдигна във въздуха.

— Богове! От години не съм те виждал.

— Пусни ме! — отвърна тя яростно и Брут едва не я остави да тупне на земята, стреснат от ледения й тон.

— Какво има? Помислих, че ще се зарадваш да ме видиш след…

— Няма да се държиш с мене като с твоя робиня! — изсъска тя.

Бузите й пламтяха. Част от нея искаше да й се присмее за внезапния пристъп на достойнство, но всичко се развиваше прекалено бързо. Онемяла от смущение, тя вдигна ръка — на нея вече го нямаше железния пръстен, белега на робството. Брут й се усмихна.

— Не исках да те обидя, господарке — каза той и се поклони.

Дощя й се да го ритне, но понеже Октавиан и Тубрук ги гледаха, си наложи да понесе подигравката. Непоносим, както винаги. Споменът за нещо, което беше казал Юлий, проблесна в ума й и когато Брут се изправи след поклона, тя го зашлеви.

Брут бе посегнал да хване китката й, обаче в следващия миг явно размисли и й позволи да го удари. Но не престана да се усмихва.

— С каквото и да съм го заслужил, надявам се, че всичко вече е свършило — каза той. — Аз…

— Юлий ми каза какви си ги разправял за мене — прекъсна го тя.

Не биваше да стане така. Тя искаше да седне и да се посмее с този млад вълк, когото познаваше някога, но всички негови думи сякаш постигаха само едно — да я вбесят.

Лицето на Брут се проясни във внезапно разбиране.

— Той е казал, че съм се хвалил? Аха. Хитрец е той. Не, никога не съм се хвалил. Но той предвижда нещата. Когато го видя, ще му кажа как са се развили. Ще му хареса. Да получа шамар пред Рений! Красиво, няма що.

— Ще отведа конете в конюшнята, докато свършите с игричките — измърмори старият гладиатор и се отдалечи.

Александрия го изгледа намръщено и забеляза как увива юздите на двете кобили около китката си с лекотата на дълга практика. Той пък дори не си даде труда да я поздрави.

Сълзи избиха в очите й. С изключение на Октавиан сякаш нищо не се беше променило след нощта на нападението. Всички бяха тук, но като че ли само тя единствена усещаше годините, изминали оттогава.

Тубрук погледна смаяното личице на Октавиан.

— Не зяпай така, момче. Имаш да свършиш доста работа, преди да си легнеш довечера. — И кимна към Александрия. — Ще ви оставя да си поговорите, докато показвам на Октавиан какво има да се прави.

Поклати предупредително глава към Брут, после хвана здраво Октавиан за ръката и го поведе нанякъде.

Брут и Александрия останаха сами в смрачаващия се двор, заговориха едновременно, млъкнаха и пак понечиха да заговорят.

— Съжалявам… — почна Брут.

— Не, аз се държах глупаво. Толкова отдавна беше, когато живеех тук, и Тубрук също, и ти, и Рений… сякаш всичко се върна.

— Никога не съм казвал на Юлий, че съм спал с тебе — продължи Брут и пристъпи към нея.

Беше много красива — а и жените изглеждат най-красиви по здрач. Очите й бяха големи и тъмни и начинът, по който отметна глава, за да го погледне, го накара да поиска да я целуне. Спомни си как се бяха целунали веднъж — отдавна, още преди Марий да му даде документите за назначение в легиона в Гърция.

— Тубрук не каза, че Юлий е тук… — почна Александрия.

Той поклати глава.

— Още чакаме вести от него. Пленили са го и са го държали за откуп в Африка, но вече сигурно пътува насам. Всъщност нищо вече не е като преди. Ти си свободна жена, аз станах центурион, а Рений вече не може да жонглира.

Александрия се засмя, като си представи как Рений жонглира с една ръка, и той се възползва от мига, за да я прегърне. Този път тя отвърна на прегръдката му, макар че когато Брут се опита да я целуне, извърна глава.

— Не мога ли дори да те приветствам както трябва? — изрече той учуден.

— Ти си ужасен, Марк Брут. Да знаеш, не съм примирала от очакване да те видя — отвърна тя.

— А аз пък примирах. Наистина — отговори той и тъжно поклати глава. — Искам официално позволение за среща с тебе и ако не го получа, може да…

Изпъшка комично и двамата се разсмяха.

Преди тя да успее да отговори, откъм портата отекна викът на пазача и Александрия подскочи.

— Приближават се конници и каруца — извика робът.

— Колко са? — викна Брут и я пусна.

Настроението за флирт моментално се изпари; във всеки случай Александрия предпочиташе този нов Марк пред стария. Не, не Марк — Брут.

— Трима мъже на коне и волска каруца. Мъжете са въоръжени.

— Тубрук! Рений! Първородни, на портата! — извика Брут.

Войниците наизскачаха от постройките в двора — поне двадесет души с брони. Александрия ахна и попита учудено:

— Значи бившият легион на Марий сега е с тебе?

Брут я погледна за миг.

— Които оцеляха от него. Когато Юлий се върне, ще му трябва военачалник. По-добре не се приближавай до портата, докато не разберем какво става.

След като тя кимна, той тръгна и Александрия внезапно се почувства сама. В ума й нахлуха спомени за кръв. Тя потрепери и тръгна към осветените постройки.

Тубрук излезе от конюшнята: Октавиан ситнеше до него. Управителят на имението остави момчето да се шляе в застлания с камъни двор, изкачи се по стълбите над портата и погледна към приближаващите се войници.

— Малко е късно за посещение! — извика той. — Каква работа имате тук?

— Идваме от страна на Катон да се срещнем с Марк Брут и гладиатора Рений — чу се в отговор дълбок глас.

Тубрук погледна надолу и кимна доволно, когато видя стрелците, разположени на позициите си в двора.

Бяха добре обучени и всеки, който се опиташе да нападне дома, щеше да бъде унищожен за броени мигове. Брут вече беше строил войниците си в отбранителен кръг и Тубрук му даде знак да отвори портата.

Вратата се отвори и затвори бързо, след като каруцата и конниците влязоха в двора. Неканените гости слязоха бавно от конете, огледаха се и застанаха нащрек. Рений и Брут се приближиха към тях и водачът на новодошлите кимна на едноръкия гладиатор.

— Господарят ми Катон смята, че е станала грешка. Синът му погрешно е бил записан в легиона на Първородните, докато всъщност е бил обещан на друг легион. Господарят ми разбира, че младежкият му ентусиазъм сигурно го е подвел на Марсово поле, и съжалява, че младежът не може да служи при вас. Каруцата е пълна със злато като компенсация за загубата ви.

Брут заобиколи потъналите в пот волове, отметна покривалото на каруцата и видя два тежки сандъка. Отвори единия и подсвирна — беше пълен със златни монети.

— Вашият господар високо оценява стойността на сина си за Първородните.

Войникът погледна безучастно към огромното съкровище, което беше докарал.

— Кръвта на Катон е безценна. Това е само залог. Герминий тук ли е?

— Знаеш, че е тук — отвърна Брут.

Това злато бе само частица от дълга му към Крас, но въпреки това бе огромна сума, която той не можеше да пренебрегне. Погледна към Рений, който сви рамене — Брут трябва да вземе решението. Щеше да е много лесно да отключи стаята на Герминий и да го предаде на дошлите в имението. Рим щеше да оцени красотата на жеста и Брут щеше да си спечели славата на опитен в сделките човек, задето е накарал Катон да направи това. Той въздъхна. Легионерите не бяха собственост на командирите си, за да ги купуват и продават.

— Върнете златото — каза той бавно и погледна сандъка със съжаление. — Предайте на господаря си моите благодарности заради жеста му и му кажете, че ще се отнасяме добре със сина му. Герминий е положил клетва и само смъртта може да я отмени.

Войникът кимна сковано.

— Ще предам съобщението ти, но господарят ми ще е много недоволен, че не намираш начин да поправиш тази злополучна грешка.

Вратите отново се отвориха и без нито дума повече малкият ескорт пое обратно в тъмнината; добичетата изреваха тъжно, когато каруцарят ги смушка, за да обърнат гръб на имението.

— Аз бих взел златото — отбеляза Рений, докато портите се затваряха.

— Не, нямаше да го вземеш. Както не го взех и аз — отвърна Брут.

Мълчаливо се запита какво ли ще направи Катон, когато разбере.

 

 

Щом влезе в дома си на хълма Авентин, Помпей повика дъщерите си. Аромат на току-що изпечен хляб изпълваше къщата и той го вдиша с наслада, после излезе в градината да ги намери. Беше уморен след дългия ден с докладите за продължаващата кампания против Митридат. Ако въпросът не беше толкова важен, ситуацията щеше да прилича по-скоро на фарс. След цели седмици дебати сенатът най-после беше позволил на двама пълководци да отидат с легионите си в Гърция. Според Помпей бяха избрали най-неспособните от всички, намирали се някога под командването на сената. Причината беше пределно ясна, но пък предпазливите военачалници се бяха придвижвали много бавно, за да не поемат дори минимален риск. Бяха обсаждали незначителни селища с цената на огромни затруднения, благодарение на което бяха успявали да се попридвижат напред. Щом си спомнеше за това, му се дощяваше да плюе сърдито.

Той самият бе поискал да му дадат командването на един легион, но това желание моментално доведе до възраженията на привържениците на Сула и те гласуваха против назначението му още в мига, когато името му се появи в сенатските списъци. Бореха се, за да опазят кариерите си за сметка на града, и това беше мръсна игра, поне по отношение на Помпей, но те го бяха вкарали насила в нея. Много добре разбираше, че ако събере „доброволци“, финансирани от Крас, ще го обявят за враг на републиката още преди да се е качил на корабите си. С всеки изминал ден положението ставаше все по-напечено, докладите разкриваха пълната липса на какъвто и да било напредък. Дори още не бяха сформирали ядрото на армията.

В градината поне беше прохладно, макар че ветрецът не успяваше да охлади гнева му. Как бе възможно такива псета да го хапят по петите в сената! Сърдити палета без никакво въображение и без чувство за величие. Някакви дюкянджии да управляват Рим!

Вървеше бавно из градината, потънал в мисли. Усещаше как напрежението от деня постепенно се разсейва. От години беше свикнал да отделя работния ден от домашния си живот с малка разходка из спокойната си градина. После, освежен, се присъединяваше към семейството си за вечеря, за да се посмее и да поиграе с дъщерите си, забравил за мизерния сенат поне до следващия ден.

Насмалко да не забележи най-малката си дъщеря — лежеше по корем в храстите до външната стена. Усмихна се — очакваше тя да скочи и да го прегърне. Много обичаше да го изненадва, когато си дойде у дома, и да се смее, когато той се стряска.

А после видя кръвта по дрехата й, тъмни кафяви петна, и се вцепени.

— Лаура! Хайде, момиче, ставай.

Кожата й беше ужасно бяла и той видя дълбокия прорез, където вратът се срещаше с пъстрата материя на детската й дреха.

— Хайде, скъпа, стани — прошепна той.

Приближи се към нея и седна сред мокрите листа.

Остана да гали косата й дълго. Слънцето залязваше и сенките полека се удължаваха.

Някак си усещаше, че трябва да вика за помощ, да крещи, да плаче, но не искаше да я остави дори и за да повика жена си. Спомни си как я беше носил на раменете си през лятото и как тя повтаряше всичко, казано от него, със звънливото си гласче. Беше седял до леглото й, когато тя гореше в треска, а сега седеше за последно с нея, шепнеше й, придърпваше нагоре дрехата, за да прикрие зейналата рана — единствения ярък цвят по нея.

След малко се изправи и тръгна сковано към къщата. Времето сякаш беше спряло. Женски писък се извиси в тишината.