Кон Игълдън
Смъртта на царете (29)

Глава 28

Пратеникът от сената пристигна на следващата сутрин. На Тубрук му трябваше доста време, за да събуди Юлий, и когато той най-накрая прие сенатския пратеник, личеше, че още не се е разсънил съвсем. След месеците изтощително напрежение една нощ сън в собствения му дом не беше достатъчна, за да пропъди огромната му умора.

Юлий се прозя, прокара ръка през косата си и се усмихна на младия мъж, дошъл от името на Рим.

— Аз съм Юлий Цезар. Какво послание ми носиш?

— Сенатът те моли да присъстваш на разширеното събрание днес по пладне, господарю — бързо каза пратеникът.

Юлий премига и попита с леко съмнение:

— Това ли е всичко?

Пратеникът пристъпи от крак на крак.

— Това е официалното послание, господарю. Не ми е известно друго, освен каквото разправят куриерите помежду си.

— Тубрук? — обърна се Юлий към управителя на имението и той подаде на мъжа една сребърна монета. — Е? — запита Юлий, когато монетата изчезна в кесията му.

Пратеникът се усмихна.

— Говори се, че ще ти бъде присъден ранг военен трибун заради това, което си направил в Гърция.

— Трибун? — Юлий погледна Тубрук.

— Една стъпка нагоре по стълбицата — каза спокойно управителят на имението и погледна към пратеника.

Юлий разбра и отпрати куриера по обратния път към Рим.

Когато останаха сами, Тубрук го тупна по гърба.

— Е, честито. Сега ще ми кажеш ли как си го спечели? За разлика от сената, аз нямам куриери, които да търчат насам-натам по моите дела. Чух, че си победил Митридат и си разбил армия, двадесет пъти по-голяма от твоята.

Юлий се засмя изненадано.

— Другата седмица, както умеят да раздуват нещата хората в Рим, армията на Митридат сигурно ще стане тридесет пъти по-голяма от моята. А може би не трябва да поправям цифрите — добави той невесело. — Ела да се разходим и ще ти разкажа всички подробности. Искам да видя къде са прокарали новата граница.

Видя внезапното смръщване на Тубрук и се усмихна, за да разсее притесненията му.

— Изненадах се, когато Корнелия ми каза. Изобщо не предполагах, че точно ти можеш да продадеш земя.

— Трябваше или да продавам, или да пратя по-малък откуп. А този дом има само един син.

Юлий стисна рамото му във внезапен прилив на обич.

— Знам, само се шегувах. Направил си каквото трябва. Сега мога да си я откупя.

— Продадох я на бащата на Светоний — навъсено каза Тубрук.

Юлий замълча. Знаеше, че това се е наложило заради откупа. В края на краищата сенатор Пранд също трябваше да събира пари, за да откупи сина си.

— Поне взе ли добра цена?

Тубрук отговори измъчено:

— Не особено. Той се пазари много и трябваше да отстъпя повече, отколкото бях намислил. Сигурен съм, че за него е било добра сделка, но… — той изкриви уста, сякаш беше захапал нещо горчиво — за нас срамът беше неописуем.

Юлий си пое дълбоко дъх.

— Покажи ми колко земя сме загубили и ще видим как да накараме стареца да ни я върне. Ако прилича на сина си, няма да е лесно. Искам да съм си у дома, когато майка ми се събуди, Тубрук. Имам да й разказвам страшно много неща.

Нещо не позволи на Юлий да каже на Тубрук за раната на главата и за припадъците след нея. Отчасти от срам поради липсата на разбиране, която беше показвал спрямо майка си през годините — нещо, което съзнаваше, че е длъжен да поправи. И друго — не искаше да види съжаление в очите на стария гладиатор. Със сигурност нямаше да го понесе.

Запътиха се към гората, из която Юлий беше тичал като момче. Тубрук слушаше, а Юлий му разказваше всичко, което се бе случило през годините, докато беше отсъствал от Рим.

Новата граница представляваше солидна дървена ограда, забита точно през пътеката, където Юлий преди години беше изкопал вълчата яма за Светоний. Като я видя да пресича земята, която семейството му беше притежавало поколения наред, му се дощя да я счупи, но той само се облегна на нея, дълбоко замислен.

— Имам достатъчно злато, за да мога да му предложа много повече, отколкото струва земята, Тубрук. Но не искам никой да ме мами.

— Той ще бъде на днешното заседание на сената. Можеш да го намериш там. Възможно е да не сме го преценили правилно. Има вероятност да предложи да ти върне земята срещу сумата, която е платил за нея — предположи Тубрук, но доста неуверено.

Юлий почука с кокалчетата на пръстите си по солидната ограда и въздъхна тежко.

— Съмнявам се. Светоний си е у дома, а ние преживяхме доста нещо заедно с него — и на кораба, и в Гърция. Няма да иска да ми окаже каквато и да било услуга… но аз ще си върна бащината си земя. Ще видя какво мисли Марк.

— Вече се нарича Брут. Направили са го центурион в Бронзовия юмрук. Сигурно ще иска и твоето мнение за Първородните.

— Нашият Брут сигурно е най-младият легат в историята на Рим! — възкликна Юлий с почти възторжен смях.

— Легат без легион — изсумтя Тубрук и погледът му изстина. — След смъртта на Марий Сула накара да заличат от списъците името на легиона му. Известно време животът в Рим беше много несигурен. Никой не беше в безопасност. Дори сенаторите. Всеки, когото Сула посочеше като враг на държавата, моментално биваше извлечен от дома си и екзекутиран без съд. Мислех да отведа Корнелия и детето, но…

Стресна се, като си спомни какво му беше казала Корнелия.

Старият гладиатор се разкъсваше между лоялността си към Юлий и тази към Корнелия. Връзката му с двамата беше много по-близка до бащината любов, отколкото до професионалния дълг на управител на имението. Никак не обичаше да пази тайни, но знаеше, че Юлий трябва да чуе от нейната уста какво е понесла от ръцете на Сула. Юлий като че ли не забеляза угрижената му физиономия — и той бе потънал в мисли.

— Слава на фурните, че този мръсник умря, Тубрук. Не знам какво щях да направя, ако беше жив. Предполагам, че щях да ти пиша да изведеш семейството ми извън страната, но животът в изгнание щеше да представлява край за мене. Не мога да ти опиша какво е да чувствам римска земя под краката си след толкова време. Не бях осъзнал силата й, докато не я усетих, нали разбираш?

— Знаеш, че разбирам, момче. Чудно ми е как Кабера може да се скита така. Живот без корен… това не е за мене. Но може би пък ние имаме по-дълбоки корени, отколкото повечето хора.

Юлий остави погледа си да се плъзне над забулените в зелено планини, които пазеха безброй спомени, и решението му се затвърди. Щеше да си върне това, което му бе отнето.

Нападна го обаче друга мисъл.

— Какво стана с дома на Марий?

— Изгубен е — каза Тубрук, без да го поглежда. — Продадоха го на търг, след като обявиха Сула за диктатор. Голяма част от имотите на Марий смени собственика си по негова заповед. Крас купи някои неща, но търгът си беше жив фарс и поддръжниците на Сула разграбиха най-хубавите части.

— Кой живее сега там? — попита Юлий със скован от гняв глас.

Тубрук сви рамене.

— Дадоха на Антонид, помощника на Сула, или по-скоро той го получи срещу мизерна сума. Наричат го Кучето на Сула заради предаността му, но се знае, че покрай господаря си спечели доста много.

Юлий стисна юмруци.

— Този проблем мога да го уредя още днес след събранието на сената. С много войници ли разполага Антонид?

Тубрук се намръщи, после се ухили.

— Само няколко стражи пазят къщата. Постът му беше незначителен, разбира се, и никой и не помисли да му го отнеме, пък и не е свързан с конкретен легион. Имаш хора, с които да го надвиеш, ако действаш бързо.

— Значи ще действам бързо — отвърна Юлий, после погледна към имението. — Майка ми дали вече е будна?

— Обикновено по това време е станала. Напоследък не спи много — отвърна Тубрук. — Болестта й е пак като преди, но трябва да знаеш, че силите й все повече отслабват.

Юлий погледна с обич стария гладиатор, чиито емоции бяха винаги по-близо до повърхността, отколкото му се струваше.

— Майка ми е загубена без тебе — каза той тихо.

Тръгнаха обратно към имението. Тубрук се гледаше в земята. Постоянното му задължение към Аврелия не беше нещо, за което би говорил свободно с когото и да било, въпреки че занимаваше почти всичките му мисли, особено през последните няколко месеца. Мислеше за Аврелия, докато гледаше Клавдия и й признаваше чувството, възникнало изневиделица за негова огромна изненада. Бавачката на Корнелия беше мила жена и беше дала да се разбере, че споделя тихата любов, която й засвидетелстваше Тубрук. Но той трябваше да се грижи за Аврелия и знаеше, че никога не би могъл да се оттегли в малка къщичка в града, докато това задължение съществува в живота му, дори ако можеха да откупят Клавдия от робство — което тя беше уверена, че е напълно възможно. Нямаше какво да спечели, ако се притеснява за бъдещето, помисли той, когато наближиха имението. Всеки път виждаше плановете си осуетени. Можеха да направят само едно — да са готови за бързи обрати и промени.

Октавиан ги чакаше пред портата. Когато наближиха, Юлий го изгледа безучастно, после спря изненадано, когато малкото момче му се поклони дълбоко.

— Кой е този? — попита той Тубрук и се изненада, като го видя да се изчервява.

— Казва се Октавиан, господарю. Обещах му, че ще ти го представя, когато бъде възможно, но той пак изгуби търпение, както виждам.

Октавиан наведе глава. Истина беше, че не можеше да чака, но не се беше провинил в неподчинение чак толкова много, че Тубрук да промени намеренията си, нали?

— Тубрук се грижи за мене вместо майка ми — каза момчето, вдигна глава и погледна Юлий. — Уча се да се бия с меч и да яздя коне, и…

С нарастващо смущение Тубрук го тупна леко по гърба, за да го спре. Възнамеряваше да обясни подробно ситуацията на Юлий и никак не му стана приятно да я види така тръсната пред него без дори миг подготовка.

— Александрия го доведе — каза той и потупа Октавиан по гърба, за да го насочи към конюшнята. — Пада ти се далечен роднина. Майка ти като че ли го харесва, но това момче има още да се учи на добро поведение.

— Да се бие с меч и да язди коне? — попита Юлий, леко развеселен. Наслаждаваше се на объркването на Тубрук.

Да види управителя на имението да се изчервява — ето това за него беше съвършено ново преживяване и той с радост му позволи да изтрае още няколко мига.

Тубрук направи гримаса, почеса се зад ухото, после впери очи в Октавиан, докато момчето най-накрая не разбра намека и в крайна сметка не хукна към конюшнята.

— Да. Градските чираци го тормозели и реших, че мога да го науча как да се пази сам. Щях да го обсъдя с тебе, но…

Юлий избухна в смях.

— Никога не съм те виждал толкова нервен! Май си харесал това хлапе, а?

Тубрук сви рамене. Беше ядосан. Типично за Октавиан отново да пренебрегне заповедите му. За него всеки ден като че ли започваше на чисто, със съвсем забравени уроци и наказания.

— Като за такова малко момче духът му е непреклонен. Сега, като го поопитомихме, ми напомня понякога за тебе.

— Няма да подлагам на съмнение нищо, което си направил в мое отсъствие тук, Тубрук. Ако преценките ти са били достатъчно добри според баща ми, винаги ще са достатъчно добри и за мене. Ще се погрижа за момчето, когато се върна… довечера или утре. Малко е млад, за да се бие с хлапаците из града, нали?

Тубрук кимна, доволен, че Юлий не възразява. Запита се дали е уместно точно сега да спомене, че момчето има собствена стая и дори кон в конюшнята. Може би не.

Все още усмихнат, Юлий влезе в къщата. Тубрук остана сам на двора. С крайчеца на окото си долови леко помръдване край конюшнята и въздъхна. Момчето пак шпионираше, може би разтревожено, че ще му отнемат коня — единствената заплаха, която оказваше някакво въздействие върху него.

 

 

Юлий седеше мълчаливо в стаята на майка си и наблюдаваше как една робиня я маже с помади и бои, които донякъде скриваха лошото й състояние. Фактът, че беше позволила той да я види без тези разкрасителни средства, го притесняваше толкова, колкото и видът й — беше невероятно отслабнала и в ужасно състояние. Толкова време си беше обещавал, че ще разкрие пред нея колко добре разбира болестта й, че ще намери някакво дружелюбно отношение помежду им, каквото имаше в детството му. Сега, когато моментът беше дошъл, не знаеше откъде да започне. Почти не познаваше жената, седяща пред огледалото. Бузите й бяха хлътнали като тъмни ями — съпротивляваха се на нанасяните от робинята гримове и упорито изпъкваха под светлите цветове като сянката на тегнещата над нея смърт. Тъмните й очи бяха безжизнени и уморени, а ръцете й — толкова слаби, че той премигна болезнено, впил очи в тях.

Поне го беше познала. Беше го посрещнала със сълзи в очите и слаба прегръдка, на която той беше отвърнал безкрайно внимателно — усещаше, че би могъл да счупи крехкото нещо, в което се беше превърнала майка му. Дори и тогава обаче тя изохка леко и Юлий усети пристъп на вина.

Когато робинята прибра гримовете в елегантно украсено сандъче и излезе с поклон от стаята, Аврелия се обърна към сина си и се опита да се усмихне — кожата й се набръчка като пергамент под дебелия слой фалшиви цветове. Юлий се бореше с чувствата си. Кабера беше казал, че неговото състояние е различно от това на майка му, и той знаеше, че тя никога не е получавала рана като онази, която едва не го беше убила. Въпреки разликата все пак сега двамата най-накрая имаха нещо общо, макар че той за нищо на света не можеше да прехвърли мост през тази зееща пропаст.

— Аз… мислех много за тебе, докато ме нямаше — започна тихо.

Тя не отговори, видимо омаяна от отражението на лицето си в полирания бронз. Дългите й тънки пръсти се вдигнаха и опипаха гърлото и косата й; тя се обръщаше насам-натам и се мръщеше на себе си.

— Бях ранен в битка и дълго боледувах — продължи Юлий, — а след това ме нападнаха странни припадъци. Те… ми напомниха за твоята болест и помислих, че трябва да ти го кажа. Иска ми се да бях по-добър син. И не разбирах какво преживяваш, но когато ми се случи, все едно че пред мене се отвори някакъв прозорец. Съжалявам.

Загледа как треперещите й ръце поглаждат лицето й; с всяка изречена дума движенията им ставаха все по-оживени. Разтревожен за нея, Юлий се понадигна и това я разсея и тя се обърна към него и прошепна:

— Юлий…

Зениците й се бяха разширили и очите й изглеждаха разфокусирани, погледът й се рееше някъде над него.

— Тук съм — отвърна той тъжно; питаше се дали изобщо го е чула.

— Мислех, че си ме изоставил — продължи тя и от гласа й по гърба му полазиха тръпки.

— Не, върнах се — отговори той; в очите му запари тъга.

— Гай добре ли е? Той е толкова своеволно момче — продължи Аврелия, като затвори очи и наведе глава, сякаш за да отдели света от себе си.

— Той е… добре е. Много те обича — отвърна тихо Юлий и вдигна ръка, за да избърше напиращите сълзи.

Аврелия кимна и отново се върна към огледалото си и собственото си отражение в него.

— Радвам се. Ще пратиш ли някоя робиня да се погрижи за мене, скъпи? Ще ми трябва малко грим, мисля, за да се покажа пред домашните.

Юлий кимна и се изправи.

— Ще ти пратя — отговори тихо и излезе от стаята.

 

 

Когато сянката на слънчевия часовник на форума отбеляза пладне, Юлий, заобиколен от стражите си, тръгна по огромния площад право към сградата на сената. Докато пресичаше откритото пространство, се порази от промените, настъпили в града след заминаването му. Укрепленията, които Марий беше издигнал покрай стената, бяха махнати, на идване беше видял по улиците само неколцина легионери. Дори и те се държаха спокойно, разхождаха се с любовниците си или бъбреха, събрани на малки групички, без никаква следа от напрежение, каквото беше очаквал. Рим отново беше град, изпълнен с мир. Докато вървеше по плоските сиви улични камъни, той потръпна. Беше довел десетима от войниците си, за да стоят близо до него, докато се намираше тук без броня, облечен в официални дрехи. Подобни предпазни мерки изглеждаха излишни и той не знаеше дали се радва, или съжалява. Битката за стените още не се беше изличила от ума му… сякаш никога не беше заминавал — но наоколо хората се смееха и се шегуваха под бледото зимно слънце, слепи за сцените, които проблясваха в ума му. Видя отново Марий да пада, преживя сблъсъка на черните фигури в нощта, докато войниците на Сула посипаха защитниците, скупчили се около своя пълководец.

Устата му се изкриви огорчено от мисълта колко млад и наивен е бил в онази нощ. Току-що се беше оженил и беше видял всичките си мечти и планове рухнали, а собственото си бъдеще — завинаги променено. Ако бяха победили Сула… ако го бяха победили, на Рим щяха да му бъдат спестени години бруталност и републиката щеше с достойнство да възстанови поне част от миналото си.

Заповяда на хората си да спрат на най-долното от широките мраморни стъпала и въпреки че на форума цареше спокойствие, им каза да останат нащрек. След смъртта на Марий беше научил, че е най-безопасно винаги да очаква евентуални вълнения, дори пред сградата на сената.

Погледна нагоре към бронзовите врати, отворени заради събранието. Сенаторите стояха на групички по двама и по трима, обсъждаха темите от деня и чакаха да ги призоват. Юлий видя тъст си Цина заедно с Крас и се качи по стълбите, за да ги поздрави. Те говореха, сближили глави, и Юлий видя по лицата им да пробягва веселие и същевременно огорчение. Крас беше същият — слаб и загорял, облечен в проста бяла роба и с обикновени сандали. За последен път Юлий беше видял Цина, когато се ожениха с Корнелия, и от двамата сенатори именно той беше промененият след тези години. Когато се обърна, за да поздрави Юлий, младият мъж се порази от бръчките, вдълбали се по лицето му — видими резултати от тревогите му. Цина му се усмихна уморено и Юлий му отвърна със стеснение: така и не беше успял да го опознае.

— Скитникът се връща, оставил в покой меча и лъка — каза Крас. — Вуйчо ти щеше да се гордее с тебе.

— Благодаря. Тъкмо си мислех за него — отвърна Юлий. — Трудно е отново да видиш града след толкова време, особено тук, в сената. Все очаквам да чуя гласа му.

— Докато Сула беше жив, не биваше дори името му да се споменава, знаеш ли това? — попита Крас; явно очакваше реакцията му.

Само леко трепване на устата издаде чувствата на младия мъж.

— Желанията на Сула, докато беше жив, не означаваха нищо за мене; сега пък още по-малко — каза безстрастно Юлий. — След заседанието на сената искам да посетя гроба на Марий, за да му засвидетелствам почитта си.

Крас и Цина се спогледаха и Крас докосна съчувствено ръката му.

— Съжалявам, но останките му бяха изровени и разпръснати. Направили са го войници на Сула, макар че той отрече. Мисля, че точно затова заповяда вуйчо ти да бъде изгорен.

Юлий се напрегна — бореше се да запази самообладание. Крас заговори спокойно, за да му даде време да се овладее.

— Наследството на диктатора още ни създава неприятности в лицето на неговите приятели в сената. Катон е пръв сред тях, а на Катул и Бибул като че ли ужасно им харесва да го следват във всичко. Вярвам, познаваш сенатор Пранд, чийто син беше пленник заедно с тебе?

Юлий кимна и каза хладно:

— Имам да говоря за някои работи с него след днешното събрание.

Стисна дясната си ръка с лявата, внезапно разтревожен, че емоциите, които напираха в него, ще го повалят в пристъп тук, на стъпалата на сената, и ще го опетнят завинаги. Крас се направи, че не забелязва, че нещо не е наред — за което Юлий му беше извънредно благодарен.

— Внимавай с Пранд, Юлий — каза тихо Крас, за да не могат сенаторите, които тъкмо влизаха в сградата, да го чуят. — Той е много близък с последователите на Сула и Катон го смята за свой верен приятел.

Юлий се наведе към него и прошепна прегракнало:

— Приятелите на Сула са мои врагове.

И без да каже нито дума повече, обърна гръб на двамата, изкачи последните стъпала и изчезна в сенчестата зала.

Крас и Цина се спогледаха и тръгнаха след него, но с по-бавна стъпка.

— Целите ни изглеждат сходни — пророни тихо Цина.

Крас само кимна — искаше да млъкнат. Около тях имаше и приятели, и врагове.

Щом влезе, Юлий почувства трептящата енергия на събраните. Имаше само няколко празни места и той седна на третия ред. Беше напрегнат, но и доволен — най-накрая бе в сърцето на властта. Като виждаше толкова много непознати, си пожела да беше останал с Крас и тъста си, за да му кажат кои са новите лица. Засега обаче само наблюдаваше. Усмихна се на себе си — спомни си, че сенатът е битка. Фалшива — и той го знаеше. Тук врагове можеха да му бъдат онези, които го приветстват най-сърдечно, а после пращат след него убийци. Баща му винаги говореше презрително за повечето патриции, макар да признаваше с неохота, че уважава малцината, които поставят честта над политиката.

Събранието утихна и един възрастен консул — Юлий не го познаваше — започна да рецитира встъпителната клетва. Като един всички сенатори се изправиха, за да изслушат тържествените думи.

— Ние, които сме Рим, посвещаваме живота си на мира на града, отдаваме силата си на града и честта си на неговите граждани.

Юлий повтаряше заедно с другите тези величествени слова и усети как го овладява вълнение. Сърцето на света още биеше. Съсредоточено се заслуша в темите от дневния ред и успя да остане външно спокоен, когато консулът стигна точката „Пост военен трибун да бъде присъден на Гай Юлий Цезар за действията му в Гърция“. Малцина от онези, които го познаваха, се обърнаха, за да видят реакцията му, но той не реагира, благодарен за предупреждението, което беше купил от сенатския пратеник. Реши да наеме съветници, които по-късно да му разяснят всички теми от днешната дискусия. Щеше да има нужда от опитни хора да подготвят делата, с които щеше да се заеме веднага щом получеше първия пост в политическата си кариера. Усещаше мрачна увереност, че първото му дело ще е процесът срещу Антонид, след като изземеше от ръцете му дома на вуйчо си. Аргументите трябваше да включват и публичното реабилитиране на Марий. Мисълта за това го изпълваше с огромно удовлетворение.

Лесно позна Катон по едрата му фигура, макар че не си спомняше да го е виждал при единственото си посещение в сената преди години. Сенаторът представляваше някаква огромна маса плът, чертите му като че ли се скриваха сред обилните месести гънки, така че истинският човек сякаш гледаше някъде дълбоко иззад лицето. Около него седеше котерията му от приятели и поддръжници и като съдеше по оказваната му почит, Юлий разбираше, че той е много влиятелен, както го беше предупредил Крас. Бащата на Светоний също беше там и очите им се срещнаха за миг, преди възрастният мъж да отмести поглед и да се направи, че не го е видял. След миг прошепна нещо на ухото на Катон и Юлий усети, че става обект на втренчен поглед, който изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разтревожен. Запази безстрастно изражение, но мислено набеляза този човек като свой враг. След миг проследи как очите на Катон прелетяха и се спряха върху Помпей, когато той влезе и зае мястото, запазено му от неговите поддръжници.

Юлий също съсредоточи вниманието си върху Помпей. Забеляза, че отпуснатостта му е изчезнала. Беше стегнат, с яки мускули, както би трябвало да изглежда един войник — хрътка в сравнение с шопара Катон. Кожата му беше силно загоряла и Юлий си спомни, че доскоро е бил в Испания да наблюдава разположените там легиони. Без съмнение необходимостта да се справя с бунтовните племена в провинциите беше стопила всичките му излишни тлъстини.

Помпей се изправи, за да се изкаже по първия въпрос от дневния ред, и заговори за нуждата да бъде пратена войска срещу морските пирати; според него те имали хиляда кораба и контролирали две хиляди села и градове. Като имаше предвид собствения си горчив опит, Юлий заслуша с интерес, смаян, че този сериозен проблем е така занемарен. Учуди се, когато други станаха, за да оспорят цифрите, дадени от Помпей, и да се противопоставят на по-нататъшното разпръсване на войските.

— Мога да прочистя моретата за четиридесет дни, ако имах кораби и хора — извика Помпей, но резултатите от гласуването бяха против него и той си седна, свъсил ядосано вежди.

Юлий гласува по три други точки: забеляза, че и в трите случая Помпей, Крас и Цина гласуват като него. Претърпяха обаче поражение и по трите въпроса и Юлий започна да се ядосва. Въстанието на робите, разположили се близо до Везувий, беше трудно за потушаване, но вместо да изпрати смазващи сили, сенатът даде разрешение срещу тях да излезе само един легион. Юлий невярващо тръсна глава. Едва сега осъзна колко предпазлив е станал сенатът. От опита с Марий и собствените си битки знаеше, че градът трябва да е силен, за да оцелее, но много от сенаторите бяха слепи за проблемите, пред които се изправяха командирите на легионите по бреговете на Маре Интернум. След като цял час слуша речите им, Юлий вече много по-добре разбираше недоволството на мъже като Пракс и Гадитик от празнодумците в сената. Беше очаквал да види активни благородни мъже, готови да действат в изпълнение на клетвата, която изричаха всеки ден, а не да се сблъска с дребнави спорове и противоборстващи фракции. Потънал в тези мисли, той пропусна следващата точка и се вслуша едва когато чу името си.

— … Цезар, на когото ще бъде даден пост военен трибун с всички права и почести като благодарност за победата над Митридат в Гърция и пленяването на два пиратски кораба.

Всички сенатори станаха, дори Катон се надигна тежко.

Юлий се ухили като момче, когато започнаха да го поздравяват, и се направи, че не вижда онези, които си замълчаха, макар че отбелязваше всяко лице, докато обхождаше с поглед претъпканите скамейки. Седна си с бурно разтуптяно сърце. Трибунът имаше право да набира войски, а той знаеше, че недалече оттук има триста души, които веднага ще се подчинят на заповедите му. Катон улови погледа му и му кимна; изпитваше го. Юлий му отвърна с щастлива усмивка. Нямаше защо да предупреждава този човек, че вече си е спечелил нов враг.

 

 

Когато бронзовите врати се отвориха, за да пуснат дневната светлина в сенатската зала, Юлий бързо тръгна сред сенаторите, за да хване на излизане бащата на Светоний.

— Бих искал да поговорим, сенаторе — обърна се той към него, като прекъсна разговора му с някакъв непознат.

Сенатор Пранд се обърна към него, вдигна изненадано вежди и отвърна:

— Не виждам какво имаме да обсъждаме.

Юлий пренебрегна студения тон и продължи така, сякаш говореше със стар приятел.

— Става дума за земята, която управителят на имението ми ти е продал, за да събере пари за моя откуп. Знаеш, че успях да си върна златото, върнах дори откупа на твоя син. Бих искал да се срещнем, за да обсъдим цената, срещу която мога да си върна семейната земя.

Сенаторът поклати глава.

— Съжалявам. Отдавна исках да разширя имението си и планирам да построя там нова къща за сина си, след като разчистя горите. Съжалявам, но не мога да ти помогна.

Усмихна се студено и понечи да му обърне гръб. Юлий обаче посегна и го хвана за ръката. Сенатор Пранд я дръпна и лицето му почервеня от гняв.

— Внимавай, младежо. Намираш се в залата на сената, не в някое африканско село. Ако пак ме докоснеш, ще наредя да те арестуват. От това, което ми разказа синът ми, не си човек, с когото искам да си имам работа.

— Може да е споменал и че не съм човек, когото си струва да спечелиш за неприятел — каза Юлий тихо, за да не може да го чуе никой друг.

Сенаторът замръзна за миг, преценявайки заплахата, после се обърна сковано и тръгна да настигне Катон, който тъкмо минаваше през вратата.

Юлий го изгледа замислено. Беше очаквал нещо такова… но новината за предстоящия строеж на къща върху бившата му земя му подейства като плесница. От върха на хълма тя щеше да гледа към неговото имение — позиция на превъзходство, която несъмнено би доставила огромно удоволствие на Светоний. Огледа се за Крас и Цина, искаше да говори с тях, преди да са си тръгнали. До известна степен думите на бащата на Светоний бяха верни. Ако прибегнеше до сила сред стените на града, бързо щеше да стигне до провал. Налагаше се да действа ловко.

— Значи първо Антонид — измърмори той под нос.

Там силата щеше да му послужи много добре.