Кон Игълдън
Смъртта на царете (45)

Епилог

Помпей вървеше заедно с Крас покрай кръстовете. На фона на Рим, който се виждаше в далечината, двойната редица се простираше на мили по Виа Апия зад гърба им — шест хиляди мъже, чиято участ да послужи като предупреждение и доказателство за победата. Цели гори бяха изсечени за направата на кръстовете и когато дърводелците на легионите свършиха гвоздеите, войниците просто връзваха робите на кръстовете и ги пробождаха с копия или ги оставяха да умрат от жажда.

Двамата слязоха от конете, за да извървят последната миля до града. Крас нямаше да бъде посрамен, беше обещал Помпей. Потушаването на въстанието заличаваше досегашните неуспехи и Помпей беше склонен да му позволи да си получи своя миг на слава. Нямаше защо да се страхува от Крас, а и трябваше да се съобразява с богатството му. Щеше да има нужда от богати мъже да финансират консулския му мандат. Може би, помисли той, нямаше да е излишно да покани Крас да заеме мястото на втори консул, когато станеше време за избори. Можеше да си поделят разноските и Крас щеше да му е благодарен.

Вече чуваха приветствията на тълпата, усетила приближаването им.

— Питам се дали да не си поискаме правото на триумф? — каза Крас и бързо си пое дъх. — След Марий не е имало триумфи.

— Знам — каза Помпей и си спомни младия мъж, който беше стоял до рамото на Марий на триумфа му през форума.

Сякаш отгатнал мислите му, Крас го изгледа.

— Жалко, че Юлий не е тук да види това. Здравата се сражава за нас.

Помпей се намръщи. Не би го признал пред Крас, но когато беше видял гръцките легиони да се изправят пред Юлий в калта и дъжда, се беше уплашил. Всички велики мъже бяха мъртви, но този беше жив. И в жилите му течеше кръвта на Марий. Командваше Десети легион и можеше да се покрие с неувяхваща слава, стига да поискаше.

Не, Помпей не искаше Юлий нито в своя легион, нито в своя град. Беше подписал заповедта, с която сенатът го изпращаше в Испания, без да се поколебае дори за миг.

— Испания ще го поуспокои, Крас, не се съмнявам в това.

Крас го изгледа въпросително, но реши да не отговаря и Помпей кимна доволно. Ревът на тълпата ставаше все по-гръмък. Испания беше достатъчно далече за племенника на Марий — а когато петгодишният му мандат там приключеше, народът щеше да го е забравил.