Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Death of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Смъртта на царете

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-611-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8331

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Юлий чакаше в тъмния трюм, изтеглил меча си. Всички мълчаха в очакване на сигнала и в тази необичайна тишина поскърцването на гредите на „Вентул“ им се струваше като шепот на ниски гласове над пляскането на вълните в борда.

После чуха пиратите над тях да се смеят и ругаят, докато привързваха бързата си трирема към „Вентул“ и се изсипваха на палубата му, без да срещнат съпротива. Юлий се напрягаше да чуе всеки звук. Беше нервен момент за всички, но най-опасно бе за онези, които бяха останали горе, където можеха да ги убият за назидание или просто от жестокост. Отначало Юлий беше изненадан, че екипажът на „Вентул“ иска да бъде на палубата, когато пиратите ги нападнат. Първоначалните им подозрения и гневът им срещу неговите войници бяха изчезнали, когато той им обясни плана да нападне пиратите, и Юлий вярваше в ентусиазма им. Голямо удоволствие им беше доставило да изберат онези, които да останат горе за първия сблъсък, и Юлий беше осъзнал, че за тези мъже шансът да се сразят с пиратите, от които се страхуваха и които мразеха, щеше да е възможност, единствена за цял живот. Търговски кораб като „Вентул“ винаги трябваше да бяга, за да се спаси, и през годините много моряци от екипажа му бяха загубили приятели заради Целз и другите като него.

Въпреки това беше оставил Пелитас и Пракс с тях, преоблечени в раздърпани дрехи. Не му се искаше да поверява живота си на непознати, а пък и те двамата щяха да успеят да дадат сигнала, ако екипажът ги предадеше. Предпочиташе да не оставя нищо на случайността.

Гласовете се чуваха приглушено над главите им. Неговите хора бяха притиснати нагъсто и не се осмеляваха дори да шепнат. Не се знаеше колко врагове са на палубата. Пиратските екипажи обикновено бяха по-малки от тези на римските галери, рядко повече от тридесет души, но Юлий бе видял многолюдните палуби на двата кораба, които потопиха „Акципитер“, и знаеше, че не може да разчита само на числено превъзходство. Трябваше да ги изненада, за да е сигурен. Заедно с останалите от екипажа, цели петдесет души чакаха с него. Юлий беше оставил моряците сами да си изберат оръжия и най-доброто, което можа да измисли, беше да ги разпредели сред собствените си войници, за да предотврати по този начин внезапна атака откъм тила, когато пиратите се изсипеха на палубата.

Един моряк седеше близо до него, стиснал ръждясал железен прът. У него не се долавяше никакъв намек за измама, доколкото виждаше Юлий. Както и другите, мъжът беше вперил поглед в тъмните дъски, през чиито цепнатини навлизаше слънчевата светлина — широки златни лъчи, които се въртяха и бляскаха от прах. Лъчите се движеха почти хипнотично, докато „Вентул“ се люлееше над вълните. Отгоре се чуха още гласове и Юлий се напрегна; гледаше светлината, блокирана от движещите се сенки, чуваше скърцането на дъските под тежестта на хората.

Беше изчакал възможно най-дълго, преди да слезе при другите: искаше да види със собствените си очи как действат пиратите — за следващия път. За да накара нещата да изглеждат истински, трябваше да заповяда гребците на „Вентул“ да гребат бързо, но беше готов да даде заповед да объркат ритъма, ако пиратите не успееха да скъсят разстоянието. Не стана нужда — колкото повече напредваше денят, толкова повече се скъсяваше разстоянието между вражеския кораб и „Вентул“.

Когато двата кораба се бяха сближили достатъчно, за да си преброят греблата, Юлий слезе долу, за да се присъедини към хората си. Притесняваше се най-вече от предположението, че врагът ще използва тренирани гребци, както беше направил Целз. Ако бяха наемници, сигурно нямаше да бъдат приковани към пейките, и мисълта, че пиратите могат да включат в нападението и яките гребци, го тревожеше. Това щеше да означава катастрофа. Беше видял, че вражеският кораб има на носа таран, който можеше да се забие във „Вентул“, ако пиратите налетяха право срещу тях, но предположи, че няма да го използват, а ще ги нападнат на абордаж. Без съмнение се чувстваха сигурни далеч от брега и патрулиращите галери; затова можеха да си позволят да отделят време, за да плячкосат товара, а и дори да си присвоят „Вентул“, вместо да го потопят. В края на краищата пиратите нямаха корабостроителници. Надяваше се, че са прехвърлили малко хора на палубата на „Вентул“. Никой кораб не можеше да избяга, ако екипажът му е здраво вързан, а той искаше пиратите да си помислят точно това. Потеше се от притеснение и чакаше сигнала. Безброй неща можеха да се объркат.

Духаше силен вятър и пръскаше ситни капчици солена вода по лицата на екипажа на „Вентул“ и на похитителите. Част от моряците се бяха предали веднага, бяха викнали на гребците да спрат и бяха спуснали платното и сега „Вентул“ подскачаше по вълните. Пелитас дръпна Пракс да седне до него — чуваше смеха на пиратите, които се прехвърляха на пленения кораб — и се усмихна: очакваше момента на контраатаката. Юлий беше казал да изчакат, докато враговете разделят силите си между двата кораба, но беше невъзможно да преценят колко души имат в резерва нападателите. Пелитас реши, че ще извика, когато двадесет мъже се прехвърлят на техния кораб. Ако бъдеха повече, нямаше да успеят да отблъснат първата атака, а битка на палубата беше последното, което би искал. Прекалено много новаци имаше сред хората на Юлий и ако пиратите не се предадяха бързо, битката щеше да се обърне и те щяха да загубят всичко.

Първите десет от враговете стъпиха на палубата на „Вентул“. Движеха се като бойна единица, предпазвайки се взаимно от внезапен удар. Разпръснаха се сред насядалия екипаж. От коланите им висяха въжета — бяха се приготвили да вържат пленниците. Без съмнение тези десетимата бяха най-добрите бойци, ветерани, които си знаеха работата и можеха да се измъкнат от всяка трудност. На Пелитас му се щеше Юлий да им беше позволил да вземат мечовете си на палубата. Чувстваше се гол без оръжие.

Пиратите почнаха да връзват моряците и той се поколеба. Само с десет пирати на палубата беше твърде рано да дава сигнал, но нападателите работеха бързо и ако вържеха всички, те нямаше изобщо да са от полза, когато започнеше боят. Видя още четирима да се прехвърлят през перилата на „Вентул“ и погледна сериозното лице на мъжа, който приближи към него с въже в ръцете. Четиринадесет стигаха.

— „Акципитер“! — изрева старият войник и скочи на крака.

Пиратът се стресна и изкрещя нещо в отговор, и тогава люковете се отвориха с трясък и римските легионери изскочиха, облечени в блестящи под слънцето брони.

Челюстта на мъжа до Пелитас увисна. Без да се колебае, Пелитас скочи на гърба му, стисна със свит лакът гърлото му и дръпна с всичка сила. Мъжът залитна, но не падна, успя да извърти меча си и го заби в гърдите му. Римлянинът се строполи в агония.

Юлий водеше атаката. Уби първия, когото видя, и изруга, понеже Пелитас бе извикал много рано: стрелците още бяха на другия кораб и рояк стрели осея палубата и уби един от вързаните моряци. Нямаше начин да се спасят без щитове и Юлий само можеше да се надява, че атаката му няма да пропадне. Неговите хора никога не бяха посрещали нападение, а това беше трудно дори за опитните войници, когато инстинктът им подсказваше да се снишават и да се крият. Острието му срещна вражески меч, той го отби, замахна отстрани и просна пирата на палубата. Бързо мушване в оголеното гърло и всичко свърши.

Огледа се за миг. Повечето пирати на борда на „Вентул“ бяха повалени. Неговите хора се биеха добре, но двама бяха улучени от стрели и виеха от болка.

Една бръмчаща стрела го улучи в гърдите, отхвърли го на крачка назад и падна на палубата. Бронята го беше спасила.

— На абордаж! — изрева той и мъжете скочиха заедно с него към пиратския кораб.

Пресрещна ги поредният облак стрели. Причиниха незначителни щети и Юлий благодари на боговете за дебелите римски брони.

Скочи на перилата на „Вентул“, подкованите му с желязо сандали се хлъзнаха по дървото, после стъпи на неприятелския кораб, падна, изруга и отби един замахнал към него меч с ръка. Мечът му беше под него и трябваше да се претърколи, за да го вдигне. Второ острие го удари в рамото и се отплесна от бронята.

Римляните изреваха, когато го видяха да пада, и започнаха дива сеч. Скачаха на палубата на неприятелския кораб, без да се пазят, и изтласкваха пиратите оттатък Юлий. Гадитик го хвана за ръката и го изправи.

— Дължиш ми още един живот — изръмжа старият войник.

Двамата се втурнаха към средата на палубата.

Юлий се хвърли срещу един пират и замахна с меча си. Очакваше париращ удар, но вместо това мъжът отстъпи назад и пусна меча си на палубата. Юлий полека сниши тежкия си меч към гърлото му и той ужасено извика:

— Милост!

Юлий замря и рискува още един светкавичен оглед наоколо. Пиратите отстъпваха. Много от тях бяха мъртви, а останалите бяха вдигнали ръце и молеха за милост. Мечове дрънчаха, хвърлени на палубата, стрелците пускаха лъковете на дъските.

Сърцето му затуптя гордо. Неговите новобранци стояха с блестящи брони и с изтеглени мечове, застанали в първа позиция. Изглеждаха напълно като отделение от легион — сурови и дисциплинирани.

— Стани — обърна се той към падналия мъж. — Конфискувам този кораб в полза на Рим.

Оцелелите пирати бяха вързани с въжетата, които бяха приготвили за екипажа на „Вентул“. Всичко стана бързо, макар че Юлий трябваше да нареди един от екипажа да бъде наказан, защото срита доскорошния си противник в главата, докато го връзваха.

— Десет удара за този войник — каза Юлий твърдо.

Неговите хора сграбчиха войника. Моряците от екипажа на „Вентул“ зяпнаха. Юлий ги изгледа и ги накара сведат очи — знаеше, че е важно да приемат заповедите му. Ако останеше на тях, може би щяха да убият пленниците, да ги насекат на парчета, да си върнат годините на омраза в оргия на мъчения и насилие. Юлий тъкмо щеше да заповяда да освободят гребците, които сигурно примираха от ужас долу на своята палуба, когато някой извика:

— Господарю, ела!

Пракс държеше Пелитас — затискаше с ръце раната в гърдите му. Кръв обагряше устата на приятеля му и още щом видя това, Юлий разбра, че няма надежда. Кабера би могъл да го спаси, но Кабера не беше тук. Пелитас се давеше, очите му бяха изцъклени. Всеки накъсан дъх изкарваше от устата му още кръв. Юлий клекна до двамата. Дойдоха още хора. Гледаха умиращия, застанали неподвижно във внезапно настъпилата дълбока тишина. Секундите като че ли бяха спрели хода си, но накрая мъчителното дишане престана и очите застинаха в стъклена неподвижност.

Юлий стана и без да откъсва поглед от тялото на приятеля си, каза:

— Помогнете на Пракс да го отнесе долу. Няма да хвърля наш боец в морето заедно с пиратите.

Обърна се и се отдалечи, без да каже нищо повече. От всички римляни само хората от „Акципитер“ разбираха защо изражението му трябва да е толкова студено: командирът не бива да показва слабост пред войниците си. Вече никой от тях не съмняваше кой ги предвожда. Дори Гадитик стоеше, навел глава, докато Юлий минаваше покрай него.

 

 

Вечерта излезе при другите войници от „Акципитер“ и всички заедно пиха в чест на Пелитас, който беше стигнал края на своя път.

Преди да си легнат, Гадитик излезе заедно с Юлий на осветената от луната палуба на „Вентул“. Двамата мълчаха, изгубени в спомени, но когато стигнаха началото на стълбите, водещи надолу, Гадитик го хвана за ръката.

— Ти командваш тук.

Юлий се обърна към него, изгледа го твърдо и каза само:

— Знам.

Гадитик се усмихна някак насила.

— Когато падна… едва тогава го разбрах. Всички тръгнаха след тебе, без да чакат заповед. Мисля, че ще те последват навсякъде.

— Иска ми се да знаех накъде ги водя — тихо каза Юлий. — Може би някои от хората, които пленихме, ще имат представа къде е Целз. Ще разберем на сутринта. — Погледна към мястото на палубата, където беше паднал Пелитас. — Пелитас щеше много да се смее, ако ме беше видял как се подхлъзвам. Смешно щеше да е да умра така.

И се засмя безрадостно. Смелата му атака да завърши с падане право в краката на врага. Гадитик не се засмя. Тупна го по рамото, но младият мъж като че ли не усети.

— Той нямаше да умре, ако не бях поискал да намеря Целз. Всички вие сега щяхте да сте вече в Рим и имената ви щяха да бъдат изчистени.

Гадитик го хвана за рамото и леко го обърна към себе си.

— Нали тъкмо ти каза, че няма смисъл да се тревожим заради онова, което можело да бъде? Всички искаме да върнем нещата и да сме били по-разумни, но не става така. Имаме един шанс, дори ако светът се крепи на него. Можеше да не водя „Акципитер“ покрай онзи бряг, но ако не бях го повел, кой знае? Може би щях да се разболея или може би щяха да ме намушкат в някоя кръчма, или щях да падна по стълбите и да си счупя врата. Просто няма смисъл да се тревожиш за това. Приемаме всеки ден така, както дойде, и вземаме най-добрите възможни решения.

— А ако свършат зле? — измърмори Юлий.

Гадитик вдигна рамене.

— Обикновено обвинявам боговете.

— Вярваш ли в тях?

— Не можеш да управляваш кораб, без да знаеш, че има нещо повече от хора и подводни скали. А храмовете… винаги съм искал да си осигуря безопасност с принасяните жертви. На никого не вреди, пък и знае ли човек?

Юлий се усмихна на тази практична философия.

— Надявам се… че отново ще видя Пелитас.

Гадитик кимна и каза:

— Всички ще го видим, но не сега.

Свали ръка от рамото на Юлий и заслиза надолу.

Останал сам, младият мъж обърна лице към морския вятър, затвори очи и стоя така дълго.

 

 

На следващата сутрин Юлий раздели хората си на два екипажа. Изкушаваше се да заеме капитанския пост на по-бързия пиратски кораб, но се довери на инстинкта си и го повери на собственика на „Вентул“ — Дур. Той беше пропуснал битката, заключен в каютата си, но когато разбра какво става, престана да оплаква изхвърления през борда товар. Мразеше пиратите, както и всеки друг от екипажа, и му достави огромно удоволствие да ги види вързани, както той беше седял вързан само допреди няколко часа.

Когато Юлий му обясни предложението си, Дур помисли, после стисна ръката му, за да запечатат сделката.

— Двата кораба са мои, след като намериш онзи, когото търсиш?

— Освен ако някой от тях не бъде потопен, когато атакуваме Целз. На моите хора ще им трябва кораб, за да се върнат в Рим. Бих искал да се върнат с кораба на Целз, но този пират си знае работата и няма да е лесно да го победим… ако изобщо го намерим — отговори Юлий. Питаше се доколко може да вярва на капитана на „Вентул“.

За да е сигурен в лоялността му, щеше да позволи само няколко души от екипажа на „Вентул“ да отидат с Дур на другия кораб. Останалите щяха да са от неговите легионери, та капитанът да си има едно наум.

Дур изглеждаше доволен и може би наистина беше. Продаването на пленения кораб щеше да му донесе много по-голяма печалба от товара, който беше загубил, макар че беше изстенал, когато узна, че е била изхвърлена и слоновата кост.

Основният проблем беше какво да правят с пиратите, оцелели в битката. По заповед на Юлий ранените бяха хвърлени през борда заедно с мъртвите. Сами си бяха избрали начина на живот и той не прояви никакво съчувствие към виковете им за милост. Останаха още седемнадесет, които трябваше да бъдат пазени ден и нощ. Юлий стисна зъби. Съдбата му зависеше изцяло от него самия.

Заповяда да довеждат пиратите един по един в каютата на капитана, където се беше разположил спокойно зад тежката маса. Двама от хората му държаха здраво всеки, когото вкарваха вътре — Юлий искаше пиратите да се чувстват безпомощни и гледаше възможно най-сурово и жестоко. Бяха казали, че капитанът им бил убит в боя, но Юлий се съмняваше — сигурно се криеше сред пленниците и се молеше никой да не го познае.

— Два въпроса — каза той на първия. — Ако отговориш, ще живееш. Ако не — отиваш при акулите. Кой е капитанът ви?

Мъжът плю на пода пред краката му и отмести поглед, сякаш нищо не го интересуваше.

— Къде е Целз? — продължи Юлий.

Никакъв отговор — но Юлий забеляза, че пленникът започва да се поти.

— Добре — каза той тихо. — Хвърлете го на акулите и ми доведете следващия.

— Слушам — отговориха в един глас войниците.

Тогава като че ли мъжът оживя — започна да се бори и да вика диво, докато го мъкнеха към перилата. Единият от новобранците извади нож от пояса си и другият го погледна въпросително. Първият сви рамене и преряза въжетата, стегнали ръцете на пирата, преди да го метнат през борда.

После прибра камата си и двамата загледаха как пиратът отчаяно пляска във водата.

— Реших, че трябва да му се даде шанс — каза войникът, който беше прерязал въжетата.

Три тъмни сенки се насочиха към гърчещия се човек: акулите следваха двата кораба още откакто първите тела бяха хвърлени през борда. Пиратът ги видя и полудя, запляска и зарита още по-силно и водата около него стана на пяна. После внезапно изчезна във вълните.

Двамата войници се обърнаха и тръгнаха да доведат на разпит следващия.

Вторият изобщо не можеше да плува и потъна. Третият ги ругаеше през целия път, при разпита и докато го хвърляха през борда, чак докато не потъна. Още акули се бяха събрали във водата и се блъскаха в кървавата пяна в яростна битка за храна.

Четвъртият проговори веднага щом Юлий зададе въпросите си.

— Така и така ще ме убиеш — каза той.

— Не и ако ми кажеш каквото искам да знам — отговори Юлий.

Мъжът се отпусна облекчено.

— Аз съм капитанът. Нали няма да ме убиеш?

— Ако ми кажеш къде е Целз, имаш думата ми.

— Зимува в Самос, в Азия. Чак оттатък Гръцко море.

— Не знам къде е — каза Юлий със съмнение.

— Това е голям остров край брега. Близо до Милет. Римските кораби не патрулират около него, но ние ходим там. Казвам ти истината!

Юлий му повярва и кимна.

— Чудесно. Значи отиваме там. Колко е далече?

— Един месец плаване, най-много два.

Юлий се намръщи. Трябваше да спрат някъде за провизии, а това означаваше повече път. Вдигна поглед към двамата войници.

— Хвърлете другите на акулите.

Пиратският капитан се намръщи.

— Но не и мене. Каза, че няма да ме убиеш.

Юлий бавно се изправи.

— Заради твоите хора загубих добри приятели, както и цяла година от живота си.

— Ти ми даде дума! Трябвам ти, за да те заведа дотам. Не можеш да намериш острова без мене — викна мъжът. Гласът му трепереше от страх.

Все едно не го е чул, Юлий се обърна към войниците, които го държаха за ръцете.

— Засега го заключете някъде.

Остана сам в каютата и се заслуша как хората му измъкват останалите пирати и ги хвърлят през борда. Накрая шумът окончателно затихна и той отново чу скърцането и стоновете на кораба. Мислеше, че ще изпита срам или угризения заради дадената заповед, но за своя изненада не установи нищо подобно. После залости вратата, за да може да оплаче Пелитас насаме.