Кон Игълдън
Смъртта на царете (12)

Глава 11

Брут стоеше на кръстопътя в подножието на хълма Квиринал, оживената тълпа течеше покрай него. Беше станал рано и беше проверил бронята си, благодарен за чистата туника, оставена му от Тубрук. Част от него знаеше, че е смешно да се притеснява, но беше намазал с масло цялата броня и беше излъскал метала до блясък. Усещаше се странно сред тъмните дрехи на околните, но намираше успокоение в солидната тежест, която сякаш го предпазваше не само от оръжия, а и от много други неща.

Центурията на Бронзовия юмрук имаше собствен оръжейник и като всичко друго в центурията, той също беше най-добрият. Наколенникът, който Брут носеше на десния си крак, беше умело изваян, за да следва извивката на мускулите. Беше украсен с кръгове, ецвани с киселина, за което Брут беше дал цяла една месечна заплата. Пот се стичаше под метала и той посегна надолу, за да се почеше, но не успя. Практичността го беше накарала да остави перото на шлема в имението. Не подобаваше някак си да влиза в такъв вид в къщата, където живее майка му.

Видът на постройката го накара да спре и да се замисли. Очакваше сграда на четири-пет етажа, чиста, но малка. Вместо това видя фасада, облицована с тъмен мрамор — почти като храм. Основните постройки нямаха допир с уличната мръсотия и прах, скрити зад високата порта. Може би бяха по-големи дори от дома на Марий.

Тубрук му беше казал само адреса, но когато наближи, Брут видя, че къщата се намира в богат квартал; повечето хора в тълпата бяха прислужници и роби, които изпълняваха поръчки и носеха стоки за господарите си. Очакваше майка му да бъде впечатлена от сина си, който беше станал центурион, но когато видя къщата, разбра, че тя може да го помисли за прост войник, и се поколеба.

Помисли дали да не се върне в имението. Знаеше, че Рений и Тубрук няма да го съдят за провала, но нима не беше планирал тази среща още откакто тръгна от Гърция? Смешно щеше да е да се върне сега, само защото е видял толкова голяма сграда.

Пое си дълбоко дъх и провери за последен път бронята си. Кожените връзки бяха стегнати, по метала нямаше никакво петънце. Всичко беше в изряден вид.

Тълпата се разделяше пред него, без да се блъска, докато той продължаваше напред. Когато стигна до портата, тя му навя спомени за дома на Марий в другата част на града. Едва беше стигнал до нея, когато тя се отвори пред него, един роб се поклони и го покани да влезе.

— Насам, господарю — каза робът, затвори вратата и тръгна пред него по един тесен коридор.

Брут го последва с бурно разтуптяно сърце. Нима го очакваха?

Въведоха го в разкошна стая. Мраморни колони с позлатени основи и капители поддържаха тавана. Бели статуи стояха покрай стените, кушетки бяха наредени около малкия басейн в средата — някаква голяма риба плуваше с почти невидими движения в хладните дълбочини. Бронята му се стори тромава и шумна в тишината и му се дощя да беше развързал наколенника, за да може да се почеше, преди да влезе.

Робът изчезна зад една врата и той остана сам, разсейван от лекото ромолене на водата. След малко свали шлема и прокара ръце през влажната си коса.

Друга врата се отвори зад гърба му и той се обърна. Една красива жена тръгна към него. Беше изрисувана като кукла и на неговата възраст — поне както му се стори. Роклята й беше от плат, какъвто не беше виждал никога, и през него се забелязваха очертанията на гърдите й. Кожата й беше съвършено бяла, единственото й украшение беше тежката златна верижка на шията й.

— Седни — каза тя. — Разположи се удобно.

Докато говореше, тя седна на кушетката, от която той беше скочил, и кръстоса деликатно крака — роклята се раздвижи и разкри достатъчно, за да предизвика червенина по бузите му. Той седна до нея; опитваше се да си възвърне решителността отпреди малко.

— Харесвам ли ти? — тихо попита тя.

— Ти си красива, но аз търся… една жена, която някога познавах.

Тя сви устни и Брут поиска да я целуне, да я грабне в ръцете си, да я стисне така, че да изпищи. Видът й накара сетивата му да се замаят, а въздухът бе изпълнен с парфюм, който го опияняваше. Ръката й посегна и го докосна по загорелия крак точно над наколенника. Той леко потръпна, после се сепна и рязко се изправи.

— Очакваш ли заплащане от мене?

Жената изглеждаше смутена — и беше по-млада, отколкото беше помислил отначало.

— Не го правя от любов — каза тя и мекотата в гласа й внезапно изчезна.

— Сервилия тук ли е? Тя ще иска да ме види.

Прелъстителността на младата жена се изпари за миг.

— Тя не се среща с центуриони. Трябва да си поне консул, за да получиш достъп до нея.

Брут я изгледа ужасено.

— Сервилия! — извика той и тръгна покрай басейна. — Къде си?

Чу шум от тичащи крака зад една врата, затова бързо отвори друга и се вмъкна през нея. Момичето на кушетката се разсмя. Брут влезе в дълъг коридор и се натъкна на някакъв роб, който носеше поднос с напитки.

— Не може да влизаш тук! — извика робът, но Брут го блъсна и подносът падна на пода.

В същия миг двама мъже с тояги блокираха дъното на коридора. Раменете им почти докосваха стените.

— Май си пийнал повечко, а? — изграчи единият.

Брут извади меча си с гладко движение. Острието блесна и се завъртя като вихрушка. Двамата спряха.

— Сервилия! — извика с всички сили Брут, без да отпуска меча.

Двамата мъже извадиха ками и пристъпиха напред.

— Ах, ти, нахалник! — каза единият. — Мислиш, че можеш да влизаш тук и да правиш каквото си искаш? Досега не съм убивал офицер, но сигурно ще ми хареса.

— Застанете мирно, негодници — изсъска Брут. — Ако видя някой да насочи оръжие към мене, ще заповядам да го обесят.

Двамата мъже се поколебаха под яростния му поглед и реагираха на тона му почти несъзнателно. Брут ядосано пристъпи към тях.

— Кажете ми колко мъже на вашата възраст са изоставили легиона си, за да пазят публичен дом? Дезертьори ли сте?

— Не, господарю. Служихме в легиона на Първородните.

Лицето на Брут замръзна в маска, за да скрие учудването и радостта.

— При Марий? — запита той.

По-възрастният кимна. Сега вече стояха мирно пред него и Брут ги гледаше от глава до пети, сякаш беше на инспекция.

— Ако имах време, щях да ви покажа писмото, което ми даде Марий, когато ме прати в моята центурия в Гърция. Марширувах с него до стъпалата на сената, когато отиде да поиска триумфа си. Не посрамвайте паметта му.

Двамата мъже премигаха смутено. Брут остави мълчанието да се проточи за момент.

— Имам работа със Сервилия. Можете да ме заведете при нея, но ще се държите като войници, докато съм тук, разбрахте ли?

Двамата кимнаха. Една врата зад тях се отвори и се чу властен женски глас:

— Дръпнете се от него и ме оставете да го разгледам.

Двамата пазачи не помръднаха, приковали очи в младия центурион. Напрежението личеше в стягането на раменете им, но иначе бяха спокойни.

Брут се обърна към тях.

— Тя ли е?

По-възрастният се беше изпотил от напрежение.

— Това е господарката на къщата — потвърди той.

— Тогава направете каквото ви казва.

Без да кажат нито дума повече, двамата стражи отстъпиха настрана и Брут видя една жена, която се прицелваше в него с натегнат лък.

— Ти ли си Сервилия? — попита той. Забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Тази, чието име крещеше като улична рибопродавачка? Да, аз притежавам тази къща.

— Аз не съм заплаха за тебе — отвърна Брут — и на твое място бих пуснал този лък, преди да прострелям някого по погрешка.

Сервилия погледна към стражите си и като че ли се успокои от присъствието им. Пое дъх и отпусна лъка, но без да сваля стрелата от тетивата, така че да може бързо да го вдигне и да стреля, ако Брут се втурне към нея. Той предположи, че и преди са я заплашвали войници.

Жената не беше като онази от стаята със статуите. Беше висока и слаба като него, с дълга тъмна коса, висяща свободно на раменете й. Кожата й блестеше от слънце и здраве, лицето й не беше красиво, фактически беше по-скоро грозно, но в широката уста и тъмните очи имаше чувственост, която според него би омаяла много мъже.

Ръцете й, стискащи лъка, бяха големи и силни, със златни гривни по китките.

Брут я разгледа внимателно и усети болка, като позна себе си в линията на съвършената й шия.

— Ти не ме познаваш — тихо каза той.

— Какво? — попита тя и пристъпи към него. — Нарушаваш спокойствието в дома ми и влизаш с оръжие в покоите ми. Трябва да накарам да те бичуват. Не мисля, че рангът ти ще те спаси.

Походката й беше съвършена. Беше виждал такава сексуална увереност у жена само веднъж, в храма на Веста, където жриците се движеха с безсрамие, личащо във всяка крачка, сигурни, че всеки мъж, който ги засегне, се излага на смъртна опасност. У нея имаше нещо от това и той усети как се възбужда, отвратен от това чувство, но пък не знаеше как трябва да се чувства като син. Кръв нахлу в лицето и врата му и тя се усмихна чувствено — видяха се остри бели зъби.

— Мислех, че трябва да изглеждаш по-възрастна — измърмори той и в очите й се мярна раздразнение.

— Изглеждам, както изглеждам. А ти кой си?

Брут прибра меча. Искаше да каже кой е и шокът да сломи увереността й, да види как очите й се разширяват учудено, когато осъзнае какъв внушителен млад мъж е той. После всичко му се стори безсмислено. Изникна един отдавна потискан спомен — как беше чул бащата на Юлий да говори за нея; въздъхна, защото това се потвърди. Намираше се в публичен дом, независимо колко богат изглеждаше. Наистина нямаше значение какво ще си помисли тя за него.

— Казвам се Марк. Аз съм твоят син — каза той и вдигна рамене.

Тя замръзна, подобно на статуите си. За един дълъг миг задържа погледа си върху лицето му, после очите й се напълниха със сълзи, лъкът издрънча на пода и тя побягна по коридора. Затръшна вратата толкова силно, че стената се разтрепери.

Стражът гледаше Брут с отворена уста.

— Вярно ли е, господарю? — измърмори той. Брут кимна и мъжът се изчерви от смущение. — Не знаехме.

— Защото не ви казах. Виж, сега си тръгвам. Някой ще чака ли да ме халоса с тояга, докато минавам през вратата?

Стражът се поотпусна.

— Не. Ние двамата сме единствените пазачи. Тя, общо взето, няма нужда от пазачи.

Брут се накани да тръгне, но стражът отново проговори:

— Сула нареди легионът на Първородните да бъде изваден от списъците на сената. Трябваше да приемем каквато работа намерим.

Брут се извърна, искаше му се да може да им предложи нещо повече.

— Сега знам къде сте. Мога отново да ви намеря, ако ми потрябвате — увери ги той.

Стражът протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

Мина през стаята с басейна, благодарен, че е празна. Спря само да вземе шлема си и да плисне малко вода на лицето и врата си. Но не успя да охлади смущението си. Усещаше се замаян от събитията и отчаяно искаше да намери тихо място, където да премисли случилото се. Мисълта, че трябва да се блъска сред тълпата, го раздразни, но се налагаше да се върне в имението. Нямаше друг дом.

На портата го догони една жена. Той едва не изтегли меча, когато чу стъпките, но се оказа, че е млада робиня, невъоръжена. Тя пъхтеше и той почти разсеяно забеляза как се повдигат гърдите й. Поредната красавица. Къщата като че ли беше пълна с тях.

— Господарката каза да дойдеш утре сутринта. Тогава ще те приеме.

Брут усети как напрежението го отпуска.

— Ще дойда — каза той.

 

 

Пейзажът покрай брега подсказваше, че следващото селище няма да е много по-далече и ще стигнат до него с еднодневен марш. Вървяха по животински пътеки и се отдалечаваха от брега. Юлий не искаше да се отклонява много от шума на прибоя, за да не се изгубят. Когато пътеките свършваха, се налагаше с пот да си пробиват път през храсталаци и трънаци, високи човешки бой и украсени с червени тръни, сякаш вече окъпани с кръв. Далеч от морето въздухът беше гъст от влага, жилещи насекоми ги преследваха — издигаха се невидими от тежките листа, щом римляните смутяха покоя им.

Когато вечерта спряха на лагер, Юлий се запита дали изолираността на римските селища е доказателство за някакъв мащабен план на сената да попречи на тези разпръснати села да се обединят при смяната на поколенията, но предположи, че е само за да имат място да растат. Вероятно трябваше да кара мъжете да вървят и в тъмното, но офицерите от „Акципитер“ се чувстваха много по-неудобно в горещата африканска нощ, отколкото новобранците, израсли на този бряг. Будеха ги странни животински гласове и те непрекъснато посягаха към мечовете си, докато новобранците спяха, без да се тревожат.

Юлий беше дал на Пелитас задачата да подбере стражи за през нощта, като събере по двойки хора от новите с такива, на които има вяра. Добре осъзнаваше, че младите селяни могат да дезертират много лесно по тесните животински пътеки. Оръжията не бяха достатъчно, но на стражите трябваше да се дадат мечове — и без това оглеждаха оръжията жадно. Юлий се надяваше това да издава копнеж по завоеванията на бащите им, а не желание да откраднат каквото могат и да избягат.

Същите проблеми имаха и с храната. Важно беше хората от „Акципитер“ да не станат зависими от нея. Налагаше се малко, но значимо разместване в йерархията, която Юлий беше установил. Той знаеше, че онези, които намират и разпределят храната, са господарите, независимо от ранга. Тази истина беше по-стара от самия Рим.

Благодари на боговете за Пелитас, който изглеждаше способен да лови животни в тези непознати земи, както някога беше бракониерствал в италийските гори. Дори новобранците бяха впечатлени, като го видяха да се присъединява към групата само след час-два, понесъл увисналите тела на четири заека. С петнадесетте гърла за изхранване вечерният лов ставаше жизненонеобходимо изкуство и Пелитас беше помогнал да не се стигне до разделяне на два лагера — едни, които могат да ловят, и други, които чакат да бъдат нахранени.

Юлий погледна приятеля си, който режеше парчета месо от бута на едно младо прасе, което беше убил през деня, след като му беше счупил крака с умело хвърлен камък, когато то изскочи на пътя им. Не видяха майката, макар да чуха звуци от храсталака. На Юлий му се дощя да беше дошла по-близо, за да могат сега да хапнат както трябва, а не само по една-две мръвки. Мъжете от „Акципитер“ нямаха нито капка излишна тлъстина и щеше да мине доста време, преди да си възвърнат формата. Сви устни, като си помисли, че и той изглежда така. Отдавна не беше виждал огледало и се питаше дали лицето му се е променило. Корнелия щеше ли да се зарадва, когато го видеше, или щеше да се стресне и да се разстрои от сърдития му поглед — нямо свидетелство за ужасите на затворничеството?

Засмя се наум заради полета на мислите си. Щеше да си е същият, независимо как се е променило лицето му.

Светоний го изгледа накриво: винаги търсеше обида във всичко. Юлий трудно се сдържаше да не го дразни, но си беше наложил строга забрана. Усещаше злобата му, породена от страх, че той ще използва новия си авторитет, за да си отмъщава за стари неправди. Не можеше да си позволи дори за момент такъв лукс, иначе отделението, което формираше, щеше да се разпадне. Знаеше, че трябва да стане водач, който се е издигнал над подобни дребни неща, да изглежда така, както Марий някога беше изглеждал в очите му — като изсечен от камък. Кимна кратко на Светоний, после погледна останалите.

Гадитик и Пракс оглеждаха лагера и маркираха периметъра с опадали клончета, защото нямаше друго. Юлий ги чу да разясняват на новобранците правилата за носене на нощна стража и се усмихна — спомни си какво е да си млад войник.

— Колко пъти трябва да предупредите? — попита Пракс Кир.

— Веднъж. Те викат, че се приближават към лагера, и аз казвам: „Приближете се и се представете“.

— А ако не викнат, че се приближават? — попита бодро Пракс.

— Събуждам още някого, чакам да се приближат и им отсичам главите.

— Добре, момче. В гърлото и в слабините. Помни. Ако ги удариш другаде, ще имат сила да те ранят. Във врата и слабините, там е най-сигурно.

Кир се ухили — попиваше всяка информация, която му подхвърляше Пракс. Юлий вече го харесваше. Кир искаше да е легионер, да разбере какво е обичал някога баща му. Пракс пък бе открил, че му харесва да преподава всички неща, научени през десетилетията маршируване и корабоплаване в името на Рим. С времето новите войници щяха да станат истински легионери.

Докато се мъчеше да се настани по-удобно за спане, Юлий се намръщи. Дали войниците му щяха да удържат, когато всички наоколо паднат посечени и врагът връхлита с триумфални викове… не можеше да го знае със сигурност, докато не се стигнеше дотам. Не му помагаше това, че хората от „Акципитер“ дори не бяха сигурни откъде идва подобна дива смелост. Човек може цял живот да избягва конфликти, а после да пренебрегне живота си, за да опази някого, когото обича. Юлий затвори очи. Може би тук беше ключът, но мъжете, обичащи Рим, не бяха чак толкова много. Градът беше твърде голям, твърде безличен. Легионерите, които познаваше, никога не мислеха за републиката, изсечена от камъните на седемте хълма покрай широката река. Те се биеха за своя водач, за своя легион, дори за своята центурия и за приятелите си. Мъж, който се бие рамо до рамо с приятелите си, не може да избяга, защото неминуемо ще се посрами.

Светоний внезапно извика, скочи и се запляска с ръце.

— Нещо ме хапе!

Юлий скочи; другите хукнаха към огъня с извадени ножове. Кир обаче остана на поста си. В светлината на огъня видяха черна редица огромни мравки да тече като масло по земята и да изчезва в сенките зад пламъците. Светоний започна да си къса дрехите и захленчи:

— Целия ме налазиха!

Пелитас се наведе да му помогне, но когато пристъпи близо до мравките, те го полазиха и той изкрещя, дръпна се и се хвана за краката.

— Богове, махнете ги от мен!

Лагерът изпадна в хаос. Хората, доведени от крайбрежието, бяха много по-спокойни от офицерите на „Акципитер“. Мравките хапеха силно, като плъхове, и когато ги убиваха, телата им се откъсваха, но челюстите оставаха впити и главите трепкаха в смъртни спазми. Човек не можеше да ги откъсне с пръсти и Светоний скоро бе целият на черни точки. Пръстите му бяха в кръв, защото отскубваше насекомите с живо месо.

Юлий повика Кир и загледа как той спокойно проверява двамата римляни и откъсва мравешките тела с яките си пръсти.

— Не можеш ли да махнеш главите? — замоли го Светоний; трепереше от ужас.

Кир сви рамене.

— Челюстите могат да се махнат само с нож. Не се пускат. Племената ги използват да затварят рани, като щипки.

— Какви са тези мравки? — попита Юлий.

— Горските войници. Пазят колоната при марша. Баща ми казваше, че са като разузнавачите на Рим. Ако се държиш далеч от тях, няма да те нападнат. Но ако им попаднеш на пътя, ще те накарат да подскачаш, също като Светоний.

Пелитас изгледа мрачно колоната, която още се точеше през лагера, и каза:

— Можем да ги изгорим.

Кир рязко поклати глава.

— Колоната им е безкрайна. По-добре да се махнем оттук.

— Точно така, чухте го — каза Юлий. — Събирайте си нещата и ще се преместим. Светоний, обличай се. С Пелитас ще извадите челюстите, когато вдигнем лагера.

— Боли — изхленчи Светоний.

Кир го погледна и Юлий усети срам и раздразнение, че младият офицер показва такова малодушие пред новобранците.

— Мърдай или ще те вържа на пътя на мравките — каза той.

Заплахата като че ли подейства и преди луната да измине много път в небето, устроиха нов лагер. Кир и двама други застанаха на пост да довършат смяната си. На сутринта всички щяха да са уморени от безсънието след преживяното вълнение.

Главата на Юлий бръмчеше като че ли в ритъм с бръмченето на насекомите около тях. Всеки път, щом се унесеше, усещаше ужилването на насекомо, впило се в голата му кожа. Оставяха петна от собствената му кръв, когато ги размазваше, но после идваха други — само го чакаха да легне неподвижно. Той подложи торбата под главата си и прикри лицето си с един парцал. Копнееше за далечните небеса на Рим. Видя мислено Корнелия и се усмихна. След мигове изтощението го надви.

 

 

Със сърбящи червени подутини по кожата и сенки под очите преди пладне стигнаха до следващото селище, на по-малко от една миля по крайбрежието. Юлий поведе войниците си през площада. Отново беше поразен от липсата на каквито и да било укрепления. Старите войници, превзели земите по този бряг, сигурно не се бяха страхували от нападения. Стопанствата бяха малки, но тези изолирани места сигурно търгуваха помежду си и със селищата на туземците, по-навътре в сушата. Видя доста черни лица сред хората, които се събираха, за да зяпат бойците му. Запита се колко ли време ще е нужно на римската кръв да се асимилира и изгуби, така че далечните поколения да не знаят нищо за прадедите си и за техния живот. Земята щеше да си възвърне състоянието, в което е била преди идването им, и дори историите около лагерните огньове щяха да бъдат забравени. Запита се дали тези хора помнят Картаген, чиито хиляди кораби бяха изследвали света от едно пристанище на същия този бряг. Това беше смразяваща мисъл и той я остави настрана, за да се върне към нея по-късно — знаеше, че трябва да се съсредоточи, ако иска да получи в това селище онова, което му беше нужно.

Както бяха научени, хората му застанаха мирно в двойна колона. Лицата им бяха сериозни и строги. Освен Юлий само още осем от хората му имаха оръжие, а само трима носеха брони. Петна от кръв бяха изцапали туниката на Светоний и пръстите му все посягаха да чешат раничките от челюстите на мравките. Повечето от офицерите на „Акципитер“ бяха изгорели от слънцето — само на новобранците им нямаше нищо.

Юлий знаеше, че приличат на разбойници или пирати, а не на римски легионери, и видя как селяните ги гледат с едва сдържана нервност. Един касапин престана да сече това, което изглеждаше като братовчед на прасето, изядено от тях предната вечер, и излезе иззад тезгяха със сатъра в ръка, готов да отблъсне внезапна атака. Юлий бавно огледа тълпата, за да разбере кой командва тук. Все някой трябваше да командва.

След напрегнато чакане от другия край на селището се приближиха петима мъже. Четирима бяха въоръжени — трима с брадви с дълги дръжки, а четвъртият носеше меч, явно размахван в някоя отдавнашна битка, защото от него беше останало само нещо, наподобяващо тежка кама.

Петият мъж, невъоръжен, се приближи уверено към новодошлите. Косата му беше сива като желязо и беше слаб като клечка. Юлий предположи, че гони шестдесетте, но имаше изправената стойка на млад войник и когато отвори уста, се чу плавен правилен римски говор.

— Казвам се Паракис. Това е мирно селище. Какво търсите тук?

Отправи въпроса си към Юлий и изглежда, не го беше страх. В този момент Юлий промени плана си да сплаши водача, както беше възнамерявал. Селото може би общуваше с пиратите, но не личеше това да е донесло на жителите му кой знае колко добрини. Къщите и хората бяха чисти, но без никакви украси.

— Ние сме римски войници от галерата „Акципитер“. Беше ни пленил срещу откуп един пират, Целз. Искаме да съберем екипаж и да го намерим. Това е римско селище. Очаквам да ни окажете помощ.

Паракис вдигна вежди.

— Съжалявам, но тук няма да намериш нищо. Не съм виждал Италия повече от двадесет години. Тукашните семейства нямат дългове за изплащане. Ако имаш пари, можеш да купиш храна, но след това трябва да си вървиш.

Юлий пристъпи към него. Забеляза как се напрегнаха четиримата с Паракис, но нарочно не им обърна внимание.

— Тези земи са били дадени на легионери, а не на пиратите. Този бряг страда от присъствието им и ти си длъжен да ми помогнеш.

Паракис се засмя.

— Длъжен ли? Всичко това остана в един друг живот. Пак ти казвам, Рим няма власт над нас. Живеем и търгуваме мирно и ако дойдат пирати, им продаваме едно, друго и те си тръгват. Ти май търсиш армия, нали? Няма да намериш в това село. Тук, сред селяните, няма останало нищо от Рим.

— Не всички мъже с мене са от кораба. Някои са от западните села. Трябват ми хора, които да се обучат на бой. Хора, които не искат да прекарат живота си, криейки се в това село като тебе.

Паракис почервеня от гняв.

— Да се крия ли? Ние обработваме земята и се борим срещу напастите и болестите, за да изхраним семействата си. Първите заселници са дошли от легионите, които са се сражавали храбро в далечни земи и накрая са получили последния подарък от сената — мирен живот. А ти смееш да кажеш, че се крием? Ако бях по-млад, сам щях да изтегля меч срещу тебе, безсрамен кучи син такъв!

Юлий съжали, че още от самото начало не беше по-рязък. Отвори уста, за да възрази, но разбираше, че вече губи инициативата. Един от мъжете с брадвите обаче го изпревари:

— Аз искам да тръгна с тях.

Старецът се обърна към него и викна ядосано:

— Да тръгнеш с тях, за да те убият? Глупак такъв!

Мъжът с брадвата стисна устни, после се овладя и отвърна спокойно:

— Винаги обясняваш, че това били най-хубавите години от живота ти. Когато старците се напият, винаги говориш за онези дни, сякаш са били златни. А аз трябва да превивам гръб от сутрин до вечер. Какво ще кажа на хората, когато остарея и се пропия? Колко хубаво е било да заколиш прасе за някой празник? Или как съм си счупил някой зъб с камъче от хляба, който сме месили?

Смаяният Паракис понечи да отговори, но Юлий каза високо:

— Просто искам да кажеш на хората от селото. Бих предпочел да са доброволци, ако има други като този.

Раменете на Паракис се отпуснаха изтощено.

— Младежи — каза той примирено. — Винаги търсят вълненията. Е, и аз бях същият. — Обърна се към мъжа с брадвата. — Сигурен ли си, момче?

— Дионисий и Камий могат да вършат работата на полето, аз не ти трябвам. Искам да видя Рим — отвърна младият мъж.

— Както пожелаеш, сине. Но това, което казах, е вярно. Не е срамно да живееш тук.

— Знам, татко, и ще се върна.

— Разбира се, момче, това е твоят дом.

Общо осем души от селото поискаха да тръгнат с тях. Юлий избра шестима — върна последните двама, защото бяха още деца, макар че единият се беше намазал със сажди, за да изглежда, че му никне брада. Двама от новодошлите бяха въоръжени с лъкове. Заприличваха на онази армия, която му беше необходима, за да оборудва кораб и да тръгне да търси Целз. Опита се да овладее оптимизма си, докато вървяха под гъстите дървета към крайбрежието за първата от дневните тренировки. Пресмяташе какво му е необходимо. Злато, за да наеме кораб, още двадесет мъже и тридесет меча, достатъчно храна, за да им стигне до голямо пристанище. Можеше да постигне всичко това.

Един от стрелците се спъна и падна и цялата колона спря. Юлий въздъхна. „Около три години им трябват, за да се научат“ — помисли си.