Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Death of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Смъртта на царете

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-611-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8331

История

  1. — Добавяне

Глава 36

Юлий мислеше, че е виждал оживени пристанища в Африка и Гърция, но Ариминум беше центърът на търговията със зърно в цялата страна и на пристаните плътно се редяха един до друг кораби, товарещи и разтоварващи стоки. Дори имаше централен форум и храмове за войниците, за да се молят на спокойствие за избавление в предстоящия конфликт. Същински малък Рим, построен в края на голямата равнина на река Пад и врата към юга. Всичко от север, което идваше в Рим, минаваше първо през Ариминум.

Крас и Помпей бяха заели един частен дом до форума и именно натам се беше запътил Юлий втората вечер, след като се наложи веднъж-дваж да попита за пътя. Пътуваше с десет от войниците на Първородните като предпазна мярка в непознат град, но жителите изглеждаха твърде заети с търговията, за да имат време за заговори и политика. Дали огромната войска, разположена в кръг около града, ги тревожеше — това не му беше известно. Корабите и керваните със зърно влизаха и излизаха, работите се вършеха без прекъсване, сякаш единствената военна заплаха беше възможността да се вдигнат цените по пазарите.

Юлий мина лесно през забързаните тълпи с хората си. Слушаше бъбренето на гражданите, които почти не забелязваха войниците, макар да се налагаше да ги заобикалят. Може би имаха право да се чувстват сигурни, помисли той. С двата северни легиона, които беше срещнал в града, събраната армия наближаваше четиридесет хиляди опитни войници. Трудно беше да си представи войска, с която не биха се справили, въпреки целия шок от въстанието на Спартак, след като този гладиатор беше всял ужас в Мутина.

Намери къщата лесно. На стъпалата пред вратата пазеха часовите. Типично за Крас да открие такъв разкошен дом, помисли Юлий с усмивка. Въпреки всичките си лични задръжки, той обичаше да е обграден от красиви неща. Юлий се запита дали собственикът на дома няма да открие някои липси сред съкровищата си след заминаването на войските. Помнеше какво беше казал Марий — че на Крас може да се повери всичко, само не и произведения на изкуството.

Един войник го въведе в стая, където се извисяваше сметаненобяла статуя на голо момиче. Крас и Помпей бяха сложили столове при краката на статуята, пред тях в кръг бяха подредени няколко пейки.

Шестима от осмината легати вече бяха дошли и когато влязоха и последните двама, Юлий седна, сложи ръце в скута си и зачака. Последен влезе Лепид, който навремето беше приел от него трупа на Митридат в Гърция. Това сякаш се беше разиграло преди много време, но мъжът все още имаше същото безстрашно и безгрижно изражение; кимна разсеяно на Юлий, седна и започна да чисти ноктите на едната си ръка с другата.

Помпей се наведе напред, така че задните крака на стола му се отделиха от пода.

— Оттук нататък очаквам да се срещам с вас всяка вечер, след като разположите часовите. Вместо да имаме уязвима линия от четири лагера, дадох нареждания да се издигнат само два, с по четири легиона във всеки. Трябва да сте достатъчно близо, за да стигате до позицията на командващия два часа преди полунощ.

Легатите си зашепнаха, обсъждайки току-що чутото. След малко Помпей продължи:

— Според последните сведения армията на робите се е запътила на север и се придвижва много бързо. Възможно е да достигнат Алпите и Галия. Ако не можем да ги хванем преди това, ще изчезнат. Галия е огромна, а влиянието ни там е слабо. Не бива да им се позволява да се изплъзнат на свобода, иначе следващата година ще се озовем пред въстание на всички роби, останали в римските земи. Това ще предизвика огромни щети, ще измрат много хора.

Замълча, за да даде възможност на събраните да осмислят думите му, но легатите само го гледаха безмълвно. Един-двама стрелнаха погледи към Крас, явно питайки се кой тук е сенатският командващ, но другарят на Помпей седеше спокойно на стола си и само кимаше, докато Помпей продължаваше да изрежда:

— Получавате нареждане да тръгнете в боен ред първо на запад, по пътищата в равнините, докато не дам сигнал да завиете на север. Като цяло пътят е по-дълъг, но ще се придвижваме по-бързо, отколкото ако минем напряко. Искам тридесет мили на ден, после двадесет, после пак тридесет.

— За колко време? — прекъсна го Лепид.

Помпей замръзна и остави мълчанието да покаже колко е раздразнен.

— Може би трябва да вървим около петстотин мили на запад и после още известно разстояние на север, което не можем да определим, без да знаем точно къде се намира врагът. Разбира се, зависи доколко ще се приближат към планините. Очаквам…

— Това не може да стане — пак го прекъсна Лепид, съвсем категорично.

Помпей стана и го погледна остро.

— Казвам ти какво ще стане, Лепид. Ако твоят легион не може да настигне другите, които командвам аз, значи ще те лиша от ранга ти и ще го дам на човек, който може да ги накара да маршируват.

Лепид изсумтя възмутено.

Юлий се запита дали някой е казвал на Лепид колко малко му е оставало, за да овладее целия контрол над легионите. Но заради няколко гласа в сената сега позициите им бяха разменени. Вгледа се в лицето му по-внимателно и заподозря, че това му е много добре известно. Без съмнение Катон беше пуснал слуха, докато се събираха на Марсово поле, с надеждата по-нататък да предизвика смутове.

— Моите войници изминаха триста мили с усилен ход — каза Лепид. — Могат пак да го направят, но ще им трябват две седмици, за да си починат, и не повече от двадесет — двадесет и пет мили на ден след това. Иначе ще изгубя хора.

— Значи ще изгубим хора! — изсъска Помпей. — С всеки ден, който изчакваме в Ариминум, Спартак се доближава до планините и до свободата в Галия. Няма да стоя тук нито ден повече, отколкото е необходимо, за да натоварим провизии. Ако накрая останем с няколко десетки осакатени, цената ще си струва. Или няколкостотин, ако има разлика между това да ги хванем и това да ги гледаме как избягват наказанието заради римската кръв по ръцете си. Девет хиляди убити в Мутина!

Гласът на Помпей се беше повишил в пристъп на гняв и той се наведе към Лепид, който му отвърна с ужасяващо спокоен поглед.

Кой командва тук? — запита Лепид и махна с ръка към Крас.

— Даде ми се да разбера, че сенатът е предпочел Крас пред мене. Не признавам това „помощник-командващ“. Законно ли е въобще?

Другите легати не пропуснаха евентуалната насока, което Лепид би могъл да даде на дискусията — Юлий също. Гледаха говорещите като котки, с внимателно скрити нокти, и изчакваха изхода. Крас също се изправи и застана до Помпей.

— Помпей говори с моя глас, Лепид, и това е гласът на сената. Каквото и да си чул, би трябвало да знаеш, че не бива да се съмняваш в командващия.

Лицето на Помпей беше станало мораво от гняв.

— Чуй какво ще ти кажа, Лепид. Ще накарам да ти отнемат ранга в първия миг, когато допуснеш грешка. Само още веднъж да се усъмниш в някоя моя заповед, ще накарам да те убият и да те оставят на пътя. Разбра ли?

— Напълно — отвърна Лепид, явно удовлетворен.

Юлий се запита какво ли се е надявал да спечели легатът от тази размяна на гневни думи. Дали бе имал намерение да саботира Крас? Юлий знаеше, че не би могъл да служи при такъв човек, независимо колко ходове правеше, за да си спечели власт. Заплахата в лицето на Помпей беше огромна. Ако Лепид вдъхваше онзи вид лична лоялност, която Юлий беше видял у Първородните и Марий, значи Помпей поемаше огромен риск. Ако беше в положението на Помпей, помисли Юлий, би било по-добре да нареди незабавно да убият Лепид и да върне легиона му посрамен в Рим. Загубването на войници беше по-леко наказание, отколкото да вървиш в поход с хора, които могат да те предадат.

— Ще тръгнем след два дни, на разсъмване — каза Помпей. — Пратил съм вече шпиони напред по пътя; имат заповед да се срещнат с основната войска, когато се приближим. Ще уточним бойната тактика, когато имаме повече сведения. Свободни сте. Трибуне Цезар, искам да поговоря с тебе, ако можеш да останеш.

Лепид стана заедно с другите легати и заговори двама от тях, докато излизаха от стаята. Преди гласовете им да заглъхнат, Юлий го чу да се смее на някакво остроумие и видя Помпей да замръзва раздразнено.

— Този е очите и ушите на Катон — обърна се Помпей към Крас.

— Можеш да си сигурен, че следи всичко, което правим, за да го съобщи, когато се върнем.

Крас сви рамене.

— Тогава го върни в Рим. Ще подпечатам заповедта с моя печат. Можем да победим бунтовниците със седем легиона също толкова лесно, както и с осем.

Помпей поклати глава.

— Може би. Но има и други доклади, за които не споменах. Юлий, това не бива да продължава, разбираш ли? Няма смисъл да се пръскат слухове из целия лагер, преди да е настъпил утрешният ден, което ще се случи, ако бях казал всичко на другите и особено на Лепид. Армията на робите е нараснала застрашително. Получавам сведения, че вече са над петдесет хиляди. Стотици имения са опустошени. Сега те вече не могат да се предадат и ще се бият отчаяно. Знаят как наказваме избягалите роби, затова въстанието няма как да приключи без огромно насилие. Мисля, че ще имаме нужда от всички легиони, с които разполагаме.

— Значи не можем да разчитаме да ги разгромим — каза Юлий.

Помпей се намръщи.

— Не, струва ми се, че не е така. Очаквам да побегнат при първата атака, но пък водят със себе си жени и деца и нямат накъде да отстъпят, ако загубят. Гладиаторите вече са постигнали не един успех и сигурно представляват нещо повече от сбирщина. — Изсумтя тихо. — Ако не знаех как стоят нещата, бих се зачудил дали Катон не се надява да загубим, но не е така. Това би било твърде много и от негова страна. Те все още може да решат да се насочат на юг, а от Ариминум нататък цялата страна е оголена. Трябва да бъдат смазани и са ми нужни добри командири, за да го направим, разбираш ли, Юлий?

— Имам над две хиляди под знамето на Първородните — отвърна Юлий.

Реши да не споменава, че Катон му беше пратил половината от тях, за да пазят сина му. Рений ги беше обучавал до припадък, но качеството на уменията им все още беше доста под равнището на опитните войници. Запита се колко души чакат удобния момент да му забият нож в гърба. Да имаш такива хора зад себе си не вдъхваше сигурност, въпреки всичките уверения, които даваше Рений, че те наистина ще станат част от Първородните.

— Хубаво е да видя отново това име на бойното поле. Нямаш представа колко се радвам — отвърна Помпей и се усмихна с удивително момчешка усмивка. Но след миг мантията на постоянния му гняв отново се настани на раменете му, както беше още от първия миг след смъртта на дъщеря му. — Искам Първородните да маршируват отстрани на Лепид. Не вярвам на човек, чийто наставник е Катон. Когато се стигне до бой, стой близо до него. Вярвам, че ще направиш всичко необходимо. Смятам, че ще бъдеш моят личен екстраординарий. Добре се справи в Гърция. Направи го и за мене.

— На твое разположение съм — потвърди Юлий и кимна отсечено.

После срещна очите на Крас; знаеше, че е включен в плана още от самото начало. Трябваше да каже и на Брут.

Когато си тръгна, обграден от войниците от Първородните, усети вълнение и гордост. Не беше забравен и щеше да се погрижи Помпей да не съжалява за оказаното му доверие.

 

 

Робът заби лопатата в земята и изпъшка — буците светла пръст бяха невероятно твърди. Пот капеше от лицето му и оставяше тъмни петна в праха, раменете му пламтяха от усилието. Отначало не забеляза мъжа, застанал до него, защото беше твърде потънал в собственото си нещастие. После долови някакво движение с крайчеца на окото си. Не реагира веднага — прикри изненадата си и продължи да копае. Мехурите по ръцете му се бяха пукнали и той остави за миг лопатата, за да се погрижи за тях; осъзнаваше присъствието на непознатия, но все още не искаше да му даде да разбере, че го е усетил. Беше се научил да прикрива дори най-дребните неща от господарите си.

— Кой си ти? — попита тихо непознатият.

Робът се обърна спокойно към него. Мъжът беше загърнат в груба кафява роба, под нея се виждаше окъсана туника. Лицето му беше отчасти скрито, но очите му светеха от интерес и съжаление.

— Роб — отвърна робът и присви очи срещу слънцето.

Дори сред редиците лози то прежуряше, пареше и предизвикваше болезнени мехури по кожата му. Раменете му бяха целите зачервени от изгаряния, белещата се кожа го сърбеше непрекъснато. Той се почеса лениво; наблюдаваше новодошлия. Запита се дали знае колко близо са пазачите.

— Не би трябвало да си тук, приятелю. Собственикът държи пазачи на полето. Ще те убият, ако видят, че влизаш в чужда собственост.

Странникът сви рамене, без да отмества поглед.

— Пазачите са мъртви.

Робът престана да се чеше и се изправи. Усещаше ума си изпразнен от преумора.

Как бе възможно пазачите да са мъртви? Този човек да не беше луд? Какво искаше от него? Дрехите му не бяха по-различни от неговите. Непознатият явно не беше богат; нищо чудно да беше слуга на господаря, пратен да изпита лоялността му. Или просто просяк.

— Аз… трябва да работя — измърмори робът.

— Пазачите са мъртви, не ме ли чу? Не си длъжен да работиш. Кой си ти?

— Роб — изсъска робът, без да може да сдържи горчивината в гласа си.

Очите на странника се приковаха в него по такъв начин, че робът разбра, че се усмихва под покривалото си.

— Не, братко. Ние те направихме свободен човек.

— Невъзможно.

Мъжът се засмя високо и дръпна покривалото от устата си. Видя се силно, здраво лице. Без никакво предупреждение непознатият пъхна два пръста в устата си и изсвири. Лозите зашумоляха и робът грабна лопатата си в пристъп на страх; в ума му загъмжаха представи за убийци, дошли от Рим, за да му отнемат живота. Обзе го слабост и стомахът му се сви в спазъм, макар че нямаше какво да повърне.

Сред зелените сенки се появиха мъже. Усмихваха се. Робът вдигна лопатата и я размаха заплашително.

— Които и да сте, оставете ме. Няма да кажа на никого, че сте тук — извика той. Сърцето му туптеше диво, гладът замайваше сетивата му.

Първият мъж се изсмя.

— Няма на кого да кажеш, приятелю. Беше роб, а сега вече си свободен. Това е истината. Пазачите са мъртви, а ние продължаваме напред. Ще дойдеш ли с нас?

— Ами… — не можеше да се застави да каже „господарят“ пред тези мъже, — ами собственикът и семейството му?

— Те са затворени в къщата си. Искаш ли да ги видиш?

Робът погледна мъжете и осъзна смисъла на израженията им. В тях имаше вълнение, което той разбираше, и започна да им вярва.

— Да, искам. Искам един час насаме с дъщерите и бащата.

Мъжът отново се засмя; смехът му не беше никак приятен.

— Каква омраза! Но я разбирам. Умееш ли да си служиш с меч? Имам тук един за тебе, ако искаш.

Протегна го, сякаш на шега.

На робите им беше забранено да носят оръжие. Ако го вземеше, го чакаше смърт, заедно с останалите. Но робът протегна ръка и стисна здраво меча, зарадва се на тежината му.

— А сега ни кажи кой си ти? — попита тихо странникът.

— Казвам се Антонид. Някога бях римски военачалник — отговори робът и изправи гръб.

Мъжът вдигна вежди.

— Спартак ще иска да се запознае с тебе. Той също е бил войник преди… всичко това.

— Ще ми оставите ли семейството? — запита нетърпеливо Антонид.

— Ще ти дадем един час, но след това трябва да тръгваме. Днес имаме да освобождаваме още роби, а и армията ни се нуждае от зърното в тукашните житници.

Антонид се усмихна при мисълта какво щеше да направи с хората, които се бяха нарекли негови господари. Беше ги виждал само отдалече, докато работеше на полето, но във въображението си си представяше ехидните им физиономии, които не беше имал възможност да зърне отблизо. Прокара палец по острието на меча.

— Първо ме заведете в къщата. Щом свърша там, съм ваш.

 

 

Гъмжилото в мръсните улички като че ли нямаше нищо общо с живота и светлините на Рим. Двамата мъже, пратени от Катон, предпазливо си пробиваха път през отпадъците, като се опитваха да не реагират на пискливите гласове на плъховете. В тъмните улички обаче имаше по-големи хищници. По едно време чуха рязък детски писък, който бързо заглъхна, сякаш внезапно задушен. Двамата затаиха дъх, зачакаха да го чуят отново и кимнаха разбиращо, когато мълчанието се проточи сякаш до безкрайност. По тези места животът не струваше много.

Преброиха няколко завоя, като от време на време се съветваха шепнешком, когато се наложеше да включат в броенето някоя малка пролука между сградите. Понякога пролуката биваше по-тясна от една стъпка и запълнена с тъмна маса, която не се осмеляваха да изследват. Единият от тях настъпи мъртво куче, удавено в канавката — то като че ли се мъчеше да изпълзи и потрепваше леко, докато невидими зъби гризяха потопената част от трупа му.

Стигнаха пресечката, където Катон им беше казал да чакат. Беше пусто, не се мяркаха никакви минувачи.

След известно време една сянка се отдели от тъмнината и тръгна към тях.

— Кого търсите тук? — прошепна един глас.

Двамата мъже преглътнаха уплашено и се взряха, за да различат чертите на непознатия в тъмното.

— Не ме гледайте! — изсъска гласът.

Двамата се извърнаха рязко, сякаш получили тласък в гърба, и се взряха в земята, опръскана с нещо, наподобяващо ръжда. Тъмната фигура пристъпи толкова близо, че можеха дори да я докоснат. Облъхна ги непоносима смрад.

— Нашият господар ни каза да кажем името на Антонид на човека, който ще дойде — каза единият от двамата. Дишаше през уста.

— Той беше продаден като роб на север. Кой е вашият господар сега? — отвърна гласът.

Единият мъж внезапно си спомни, че когато баща му беше умрял, миришеше точно по същия начин, преви се и повърна, избълва последното си ядене в неузнаваемата каша, застилаща земята. Другият заговори задъхано:

— Казаха — никакви имена. Господарят иска да продължи съюза с тебе, но не бива да се казват имена.

В носовете им влезе топла миризма на гнилоч.

— Мога да го отгатна, глупаци такива, но знам как да играя тази игра. Добре, какво ще иска господарят ви от мене? Съобщете посланието си, докато още проявявам търпение.

— Той… господарят ни каза, че сега трябва да забравиш за онзи, за когото помоли Антонид, понеже е продаден в робство. Ще ти даде други имена и ще ти плати каквото поискаш. Иска съюзът да продължи.

Непознатият изсумтя, сякаш съжаляваше за нещо.

— Кажи му да ми каже имената и ще реша. Няма да обещая да служа на никого. Колкото до смъртта, откупена от Антонид, твърде късно е да връщам хората, които пратих. Едната е мъртва, макар че още ходи нагоре-надолу, без да го знае. Сега се върни при господаря си и вземи и своя приятел със слабия стомах.

Непознатият изчезна и слугата на Катон си пое дълбоко дъх — предпочиташе смрадта на улицата пред неуловимата миризма, която като че ли беше пропила дрехите и кожата му, докато говореха. Тя продължи да лепне по двамата мъже, докато се връщаха към широките улици и към света, който се смееше и викаше, без да има представа за вонящите улички, намиращи се в такава непосредствена близост до него.