Кон Игълдън
Смъртта на царете (30)

Глава 29

Юлий вървеше през града начело на десетимата си войници към бившия дом на Марий. Измъчваха го болезнени спомени. Отново усети вълнението, което беше изпитал, когато избликът на енергия около Марий го беше въвлякъл във вихъра си. Всяка улица и всеки завой му напомняха онова негово първо, бурно приближаване към сената, заобиколен от най-силните мъже сред Първородните. На колко години беше тогава? На четиринадесет? Достатъчно голям, за да схване поуката — законът се подчинява на силата. Дори Сула беше подвил опашка пред войниците на форума — там, на камъните, опръскани от кръвта на напиращите тълпи. Марий беше получил искания триумф, а след това и консулството, макар че в крайна сметка победител беше излязъл Сула. Тъга обхвана Юлий — искаше му се да беше преживял поне още един миг с властния пълководец.

Никой от хората му не беше виждал досега Рим; четирима от тях идваха от малки селца по африканското крайбрежие. Всички се мъчеха да не се зазяпват, но не успяваха — бяха омаяни от великия град.

Кир беше омагьосан от гъстите тълпи по оживените улици и благодарение на реакцията на гиганта Юлий видя града с нови очи. Рим наистина нямаше равен на себе си. Миризмите на храни и подправки се смесваха с виковете и ударите на чукове, тълпите бяха облечени в туники и тоги в синьо, червено и златно. Беше истински празник за сетивата и Юлий се наслаждаваше на учудването на войниците си и си спомняше как беше стоял с Марий на позлатената колесница и как тогава улиците също бяха изпълнени с ликуващи хора. В паметта му непомръкващата слава на този момент се смесваше с болката от случилото се после, но все пак тогава, в онзи ден, той беше тук.

Макар че само по-големите улици имаха имена, Юлий безпогрешно си спомни пътя и почти несъзнателно пое в правилната посока, която беше следвал при първото си посещение след минаването през форума. Постепенно улиците ставаха все по-празни откъм хора и по-чисти, докато се изкачваха по змиевидно криволичещите улици и по павирания път, покрай който се редяха скромни врати и порти, всяка от които скриваше зад себе си съкровища.

Юлий спря хората си доста преди портата, която помнеше толкова добре, и се приближи към нея сам. Един дребен набит роб с проста туника се приближи към решетките, за да го посрещне. Макар че се усмихваше учтиво, Юлий забеляза, че очите му се стрелкат насам-натам по улицата с предпазливост, породена от навика.

— Дойдох да говоря със собственика на къщата — каза Юлий спокойно и се усмихна.

— Господаря Антонид го няма — отвърна вратарят предпазливо.

Юлий кимна, сякаш беше очаквал точно този отговор.

— Значи се налага да го почакам вътре. Той трябва да получи вестите, които му нося.

— Не може да влезеш, докато не… — започна мъжът.

Юлий внезапно посегна през пречките, както някога беше видял да го прави Рений. Вратарят почти успя да отскочи, но пръстите на Юлий се впиха здраво в туниката му и го дръпнаха към решетките.

— Отвори вратата — прошепна той на ухото на дърпащия се роб.

— Няма! Ако знаеше кой е собственикът на тази къща, нямаше да посмееш се държиш така. Ще си мъртъв още преди залез, освен ако не ме пуснеш веднага!

Юлий дръпна още по-силно и лицето на мъжа опря в решетките.

— Знам кой е. Аз съм собственикът на тази къща. Отвори вратата или ще те убия.

— Убий ме, но няма да влезеш! — изръмжа робът; продължаваше да се дърпа.

Пое си въздух, за да извика за помощ, и Юлий внезапно се усмихна на смелостта му. Без да каже и дума повече, бръкна през решетките с другата си ръка и взе ключовете от пояса му. Вратарят изпъшка сърдито, а Юлий подсвирна на хората си да се приближат.

— Дръжте го и гледайте да не вика. Трябват ми и двете ръце, за да отключа и да вдигна резето. Не го наранявайте. Той е смел човек.

— Помощ! — успя да извика вратарят, преди тежките ръце на Кир да затиснат устата му.

Юлий пъхна ключа в ключалката и се усмихна, щом го чу да прещраква. Вдигна резето и портата се отвори. Двама стражи дотичаха с трополене в двора, вдигнали мечовете си.

Хората на Юлий бързо се хвърлиха да ги обезоръжат. Щом видяха колко много са противниците им, стражите хвърлиха мечовете си. Вратарят обаче не се предаваше — дори се опита да ухапе Кир по ръката и получи силна плесница.

— Вържете ги и претърсете навсякъде. Не проливайте кръв — заповяда Юлий и загледа хладнокръвно как хората му се пръскат по двойки, за да претърсят къщата, която познаваше толкова добре.

Тя почти не се беше променила. Фонтанът си беше същият. Антонид беше оставил градините във вида, в който ги беше заварил. Юлий видя мястото, където беше целунал Александрия — можеше без водач да отиде до нейната стая в отделението за роби. Лесно беше да си представи как Марий реве от смях — невидим някъде; в този миг би дал много, за да види отново едрия мъж. Тъгата на спомена го притисна внезапно.

Не познаваше никого от слугите и робите, които неговите хора изведоха и вързаха на двора, като действаха с развеселена бързина. Един-двама от легионерите му бяха получили драскотини по лицата в резултат на съпротивата им, но Юлий с удоволствие видя, че никой от заловените не е пострадал. Знаеше, че ако иска да постигне успех пред съда и да възстанови правото си върху дома като единствен жив наследник, е много важно това да се направи по мирен път. Магистратите бяха благородното съсловие и всякакви истории за кръвопролитие в центъра на града щяха да ги настроят против него още от самото начало.

Всичко стана много бързо и без никакви излишни разговори; хората му извлякоха пленените на улицата, най-накрая избутаха и вратаря. Устата му беше вързана и той не можеше да вика, но продължаваше да им мята гневни погледи. Юлий лично затвори портата и я заключи с ключа, който беше взел от пояса на вратаря, като при това му намигна. Вратарят го изгледа вбесено.

Мъжете се строиха пред него в две редици по петима. Не бяха достатъчни, за да удържат дома при атака, и се налагаше да прати двама от тях в имението, за да доведат петдесет от най-добрите му бойци. Добре беше да планира процеса, но онзи, който владееше дома, щеше да има неоспоримо предимство, а Юлий беше решен да не го загуби, когато Антонид се върне.

В крайна сметка изпрати трима от най-бързите бегачи, като ги накара да облекат вестителски туники, взети от складовете на къщата. Най-вече се тревожеше да не се загубят в непознатия им град и се прокле, че не бе взел човек от имението да им помогне да намерят обратния път към моста над Тибър.

Когато вестителите изчезнаха, той се обърна към хората си и по лицето му се разля бавна усмивка.

— Казах ви, че ще ви намеря казарми в Рим — бяха думите му.

Те се изхилиха и се спогледаха одобрително.

— Трима от вас ще пазят портата. Други трима ще ги сменят след два часа. Бъдете нащрек. Антонид ще се върне много преди денят да свърши — абсолютно съм сигурен. Повикайте ме, когато пристигне.

Мисълта за предстоящия разговор го ободри невероятно. Беше обезопасил дома до падането на нощта и дотогава би могъл да насочи вниманието си към реабилитацията на името на Марий в Рим, дори ако трябваше да се пребори с целия сенат.

 

 

Когато двама от пратениците на Юлий дотичаха — третият беше изостанал с цели две мили — Брут и Кабера бяха в двора на имението. Свикнал да командва, Брут начаса организира петдесет души и пое с бърз ход към града. Юлий нямаше откъде да знае, че толкова много въоръжени мъже няма да бъдат пуснати вътре, затова Брут ги накара да свалят броните и мечовете си и им заповяда да влязат в града по двама и по трима; щяха да се съберат отново извън погледа на градските стражи, които бяха очите и ушите на сената сред стените на Рим. Последна през портите щеше да мине каруцата, натоварена с оръжията им.

Брут стигна до портите с нея, за да подкупи капитана на стражите. Кабера извади бутилка вино изпод чергилото и я пъхна в ръката на капитана заедно с няколко монети; с едно конспиративно намигване стражите ги пуснаха да влязат.

— Не знам дали да се радвам, или да се тревожа колко лесно мина всичко — измърмори Брут, когато продължиха. — След като всичко свърши, изкушавам се да се върна при капитана и да си поговоря с него. Подкупът дори не беше особено голям.

Кабера се изкикоти.

— Щеше да заподозре нещо, ако беше по-голям. Не, платихме точно колкото да ни помисли за търговци на вино, които са решили да си спестят градския данък. Ти изглеждаш като страж, а може би мене ме е помислил за богатия винотърговец.

Брут изсумтя.

— Помислил те е за каруцаря на търговеца. Тази мръсна раздърпана роба не ми изглежда много като дреха на богаташ.

Кабера не каза нищо, но го погледна раздразнено.

Каруцата заприщваше почти цялата ширина на улиците, колелата й точно се вместваха между камъните за стъпване. Нямаше къде да обърнат, затова напредваха доста бавно към дома на Марий, макар че на Кабера много му харесваше да крещи на другите каруцари и да размахва юмрук на всеки осмелил се да пресече пътя им. Четирима от хората на Юлий тръгнаха зад тях, явно доволни, че ще могат да вървят подир каруцата през лабиринта от улици. И Брут, и Кабера не се осмеляваха да погледнат към войниците, макар Брут да се питаше колко време още ще се провират през града, преди слънцето да залезе. Дадените на войниците инструкции бяха достатъчно прости, но след месеците упражнения с Първородните в казармите и след честите пътувания, за да се види с майка си, той вече добре познаваше Рим, а те — не. Като се престори, че проверява колелата на каруцата, Брут се огледа и с облекчение видя, че след тях вървят вече деветима от поисканите от Юлий войници. Надяваше се да не бият много на очи, иначе любопитните римски граждани бързо щяха да тръгнат подир тях и пред бившия дом на Марий щеше да се дотътри цяла импровизирана процесия, предвождана от неговата каруца, поради което всеки опит да останат незабелязани щеше да пропадне.

Когато започнаха да се изкачват по стръмната улица към голямата къща, която толкова живо си спомняше, Брут видя някакъв човек пред портите — ръкомахаше и викаше нещо. Поне пътят тук беше широк и ако спреше каруцата, нямаше да затрудни движението, помисли той.

— Слез и провери колелата, изобщо направи каквото се сетиш, ако щеш ги брой — изсъска той на Кабера, който се смъкна тромаво долу, започна да обикаля каруцата и наистина да брои колелата.

Мъжът пред портата като че ли не забеляза натоварената каруца, спряла точно зад него, и Брут рискува да хвърли още един поглед зад гърба си — премигна изненадано, когато видя мъжете зад себе си.

Лоша работа: бяха се строили в редици и въпреки липсата на оръжие изглеждаха точно това, което си бяха — група легионери, преструващи се на цивилни. Брут скочи от каруцата и изтича към тях.

— Не ми стойте мирно, глупаци такива. След малко всяка къща наоколо ще прати стражите си да видят какво става!

Мъжете се размърдаха неуверено и той се огледа. Не можеше да направи нищо. Слугите и стражите от околните домове вече се бяха приближили към решетките на вратите, за да огледат групата войници. До слуха му долитаха тревожните им подвиквания.

— Добре. Да забравим за секретността. Взимайте мечовете и броните и ме следвайте към портата. Бързо! В сената ще полудеят, когато разберат, че в града е влязла войска.

Забравили несигурността си, войниците грабнаха екипировката си и я надянаха без излишно суетене. Това им отне само минута, след което Брут нареди на Кабера да преустанови броенето на колелата, продължило до момента без никакво спиране.

— А сега напред — изръмжа той с пламнало лице пред непрекъснато растящия брой зяпачи.

Тръгнаха с бойна стъпка към вратата в съвършени редици и за момент Брут забрави смущението си, като видя колко бързо и професионално се престрояват мъжете, вървящи след него. Бяха идеални за Първородните.

 

 

Когато Юлий му обясни как стоят нещата, Антонид побесня.

— Как смееш! — изрева той. — Ще се оплача пред сената. Тази къща е моя според правото на покупката и ще те видя мъртъв, преди да допусна да ми я откраднеш.

— Не съм откраднал нищо от никого. Не си имал право да предлагаш пари за нещо, което е било собственост на вуйчо ми — отвърна Юлий спокойно; всъщност се наслаждаваше на яростта на мъжа.

— Собственост на враг на държавата! Земите и богатството му бяха конфискувани. Собственост на предател! — извика Антонид.

Много му се искаше да се пресегне през решетките и да сграбчи безсрамния младеж за гърлото, но стражите до Юлий бяха изтеглили мечовете си, а неговите стражи бяха само двама. Помисли какво би могъл да намери Юлий в стаите вътре. Дали имаше някаква улика, свързана с дъщерята на Помпей? Струваше му се, че няма, но тази мисъл не му даваше мира и прибавяше към яда му и доста паника.

— Предател според думите на човека, който тръгна в атака против собствения си град? — отвърна Юлий и присви очи. — Следователно погрешно обявен за предател. Марий защитаваше сената от един човек, който сам искаше да се назначи за диктатор. Марий беше мъж на честта.

Антонид плю с отвращение и плюнката едва не попадна върху туниката на все още вързания вратар.

— Ето това мисля аз за неговата чест — изрева той и сграбчи решетката с две ръце.

Юлий махна на един от хората си и Антонид се принуди да я пусне.

— Да не си и помислил да пипнеш нещо, което притежавам — каза заплашително Юлий.

Антонид понечи да отговори, но внезапният тропот на легионерски сандали зад него го накара да замълчи. Обърна се да види идващите и по лицето му плъзна усмивка.

— Сега ще видиш, престъпнико. Сенатът е изпратил хора да възстановят реда. Ще накарам да те бичуват и да те изхвърлят на улицата, както ти си изхвърлил моите хора.

После се обърна към новодошлите.

— Този човек е нахлул в дома ми и е вързал слугите ми!

На устата му беше избила пяна.

— Е, изглежда симпатичен, нека да му го оставим — отвърна Брут.

В първите няколко секунди Антонид не разбра, после се вгледа в бронята на въоръжените мъже, застанали срещу него, и видя, че не носят никакви отличителни знаци.

Дръпна се бавно назад и изправи предизвикателно глава.

Брут се изсмя.

Антонид застана между собствените си двама стражи, които запристъпваха нервно от крак на крак, защото вече на всички беше ясно — в присъствието на толкова много потенциални врагове, — че те са негови хора.

— Сенатът ще ме чуе — изсъска Антонид.

— Кажи на господарите си да определят дата за изслушване. Ще защитя действията си в рамките на закона — отвърна Юлий и отключи портата, за да може Брут да въведе хората си.

Антонид го изгледа вбесено, после се обърна и се отдалечи, последван от двамата си стражи.

Юлий спря Брут, докато минаваше край него.

— Не е точно срещата, която предвиждах, Брут.

Приятелят му сви устни за миг, без да вдига очи към него.

— Но ги доведох, нали? Нямаш представа колко е трудно да вкараш въоръжени хора в този град. Денят, когато Марий въведе в Рим петдесет души в пълно въоръжение, отдавна отмина.

Кабера се присъедини към тях заедно с последните войници и каза весело:

— Стражите при градските порти ме взеха за преуспяващ търговец на вино.

Юлий и Брут не му обърнаха внимание, вгледани един в друг. Накрая Брут наведе глава.

— Да, всичко би могло да стане и по-гладко.

Напрежението между тях изчезна и Юлий се усмихна.

— Хареса ми, когато Антонид помисли, че ви праща сенатът. Точно този момент бе най-подходящият войниците да се появят, и точно както го направиха — без да се прикриват.

Брут все още изглеждаше навъсен, но на лицето му полека се изписа усмивка.

— Може би. Виж, сенатът бързо ще разбере, че си вкарал в града толкова много хора. Няма да допуснат подобно нещо. Трябва да помислиш да пратиш някои от тях в казармите на Първородните.

— По-късно — отвърна Юлий. — Първо трябва да обмислим добре някои неща. Другите ни центурии, които сега са в имението, също ще бъдат докарани тук. — Пред главата му мина една мисъл. — Как така сенатът не възразява срещу присъствието на Първородните в града?

Брут вдигна рамене.

— Не забравяй, че те са в списъка на легионите. А и казармите им всъщност са извън стените, в северната част, близо до Квириналската порта. Имам едно от най-добрите полета за упражнения в Рим и Рений за учител. Трябва да го видиш.

— Направил си много, Брут — каза Юлий и го стисна за рамото. — Рим вече няма да е същият, след като ти се върна. Ще докарам хората си при тебе веднага щом се убедя, че Антонид няма да се опита да ме извади оттук.

Брут стисна ръката му и възкликна:

— Твоите хора ми трябват. Първородните трябва да увеличат броя си. Няма да се спра, докато не си възвърнем старата сила. Марий…

— Не, Брут. — Юлий пусна ръката му. — Не ме разбра. Моите хора са се клели във вярност само към мене. Не могат да бъдат под твое командване.

Не искаше да говори по този начин на приятеля си, но по-добре беше да си изяснят нещата от самото начало.

— Какво? — отвърна изненадано Брут. — Виж, те не са в състава на никой легион, а Първородните имат по-малко от хиляда души. Просто трябва…

Юлий поклати отрицателно глава.

— Ще ти помогна с набирането на нови войници, както обещах, но не мога да ти дам тези. Съжалявам.

Брут го изгледа невярващо.

— Но аз възстановявам Първородните заради тебе! Ще бъда твоят меч в Рим, не помниш ли?

— Помня — отвърна Юлий и отново хвана ръката му. — Твоето приятелство означава за мене повече от всичко друго, освен може би живота на жена ми и дъщеря ми. Твоята кръв е в моите вени, нали и ти помниш това? Както моята е в твоите.

Млъкна и силно стисна ръката му.

— Тези хора са моите Вълци. Не могат да бъдат под твое командване. Нека не говорим повече.

Брут отдръпна ръката си и лицето му стана сурово.

— Добре. Запази си твоите Вълци, докато аз се боря за всеки новобранец. Ще се върна в моите казарми при моите си хора. Ела да ме видиш там, когато решиш да докараш войниците си. Може би ще обсъдим наема за настаняването им.

Обърна се и отвори портата.

— Марк! — извика Юлий след него.

Брут замръзна за миг, после излезе, без да се обръща.

 

 

Въпреки че двамата му стражи го охраняваха, Антонид държеше ръка на камата, пъхната в пояса му, докато вървеше през тъмните улички. Каквито бяха тесни, през нощта имаше много места, където да се укрият мародери. Опитваше се да диша през устата и се мъчеше да не обръща внимание на локвите мръсна вода, изцапали сандалите му веднага след като направи първите няколко стъпки встрани от главните улици. Един от хората му се подхлъзна и изруга.

Дори дневната светлина рядко стигаше до тази част на Рим, а през нощта сенките ставаха направо ужасяващи. Тук нямаше закони, никакви войници не можеха да влязат, никой гражданин не би се осмелил да се отзове на вик за помощ. Антонид стисна камата си още по-здраво и трепна, когато нещо отпълзя настрани от тях, докато минаваха покрай него. Не се вгледа, само продължи напред почти слепешком — броеше ъглите, като ги напипваше с ръце. Три ъгъла след влизането, после още четири наляво.

Дори през нощта по тези улички имаше такова оживление, каквото по-голямата част от Рим никога нямаше да види. Хората, с които се разминаваха, почти не говореха. Бързащи фигури минаваха покрай тримата мъже, без да ги погледнат, заобикаляха мръсните локви с наведени глави. Там, където някоя факла осветяваше по две-три стъпки от уличката, хората се пазеха от светлината, сякаш ако попаднеха в нейния кръг, това щеше да им навлече някакво нещастие.

Само яростта караше Антонид да продължава напред, и то не без страх. Мъжът, с когото се беше запознал, му беше казал никога да не идва неканен в тези улици, но загубата на дома му вля смелост, породена от гнева. Дори тя обаче се изпаряваше в мрака от растящия му вътрешен смут.

Най-накрая стигна до мястото, което беше намерил и преди — кръстовище между плесенясали стени някъде дълбоко в сърцето на бордеите. Спря, за да потърси своя човек, и напрегна очи в тъмното. Вода капеше бавно по близките камъни. Внезапно изшумоляване на стъпки накара хората му да се извърнат нервно и да измъкнат камите си.

— Казах ти да не ме търсиш до последната нощ от месеца — прошепна един съскащ глас до ухото му.

Антонид едва не изпадна в паника, краката му се подхлъзнаха по мокрите камъни, докато отскачаше в ужас от внезапната близост. Камата моментално изскочи от пояса му, но китката му се озова в желязна хватка, срещу която не можеше да се съпротивлява.

Мъжът, който се изправи пред него, носеше наметало с качулка от тъмен груб плат, която прикриваше чертите му, макар че това едва ли беше необходимо в мастилената чернота на тези улички.

Антонид едва не се задави, когато от непознатия го лъхна странна сладникава миризма. Това беше миризмата на болестта, на невидимото разложение, замаскирано с ароматизирано масло, и той се запита дали наметалото не крие и нещо друго освен самоличността. Тъмният мъж се наведе толкова близо, че почти докосна ухото му с невидимите си устни.

— Защо дойде така шумно? Притесни половината ни съгледвачи!

Гневният шепот се чуваше толкова близо, че сладникавите вълни на топлия дъх едва не накараха Антонид да повърне. Той потрепери, когато качулката докосна бузата му.

— Налагаше се. Имам още работа за тебе и искам да се свърши много бързо.

Менгемето стисна китката му с почти болезнена сила. Антонид не се дръпна, за да не погледне право в мъжа, от страх, че лицата им ще се докоснат. Вместо това отмести очи и се помъчи да не се намръщи — гадният дъх като че ли заразяваше всяка поета от него глътка въздух.

— Още не съм намерил път към сина на Крас. Много е рано за следващия. Когато се бърза, умират мои братя. Не си ми платил достатъчно, за да губя хора заради тебе само за да ти направя услуга.

— Забрави Крас. Сега не ме интересува той. Искам да убиеш дъщерята на Цина. Тя е твоята жертва. Остави знак с името на Сула, както направи за малката кучка на Помпей.

Мъжът натисна китката му към кръста му и Антонид разбра жеста и прибра камата. Зачака, без да се осмелява да покаже открито отвращението си, като се дръпне. Знаеше, че ако поведението му изглежда оскърбително, нито той, нито хората му ще успеят да се върнат на широките улици.

— Сигурно я пазят много добре. Ще трябва да платиш за живота на онези, които ще загубя, докато стигна до нея. Цената е десет хиляди сестерции.

Антонид стисна зъби. Катон щеше да покрие дълга, беше абсолютно сигурен в това. Нима не беше негова идеята да наеме тези мъже?

— Добре. Ще платя. Стражите ми ще докарат златото тук в деня, за който се уговорихме, както преди.

— Трябва да намериш други стражи. И не идвай тук неканен, защото цената ще стане още по-висока — прошепна гласът и човекът с наметалото го пусна.

Чуха се бързи стъпки и само след миг Антонид усети, че вече е сам. Приближи се предпазливо към мястото, където бяха стояли хората му, приклекна, опипа и отдръпна ръце, когато усети мокротата на прерязаните им гърла.