Кон Игълдън
Смъртта на царете (42)

Глава 41

Тежки кълбести облаци скриваха пролетното слънце и дъждът продължаваше да вали. Юлий и Кабера влязоха в имението. Юлий бе обзет от дълбока умора, която нямаше нищо общо с нощната езда. Заради тежестта на стареца беше яздил почти ходом часове наред. Не усещаше обаче никакво желание да бърза. Искаше му се времето да се разтегне до безкрайност, мръщеше се на всяка стъпка, която го приближаваше към този момент. Кабера мълча през цялото пътуване — вечната му заразителна радост се беше стопила. Мократа дреха лепнеше по изтънелите му кости и той трепереше.

Юлий слезе пред портата и загледа как тя се отваря пред него. Някак си сега, когато беше стигнал тук, не искаше да влезе, но все пак вкара коня в двора. Усещаше се вцепенен.

На лицата на войниците, които го посрещнаха, беше изписана мъка. Той не им каза нищо, а тръгна през калния двор. Кабера го гледаше как се отдалечава и поглаждаше меката муцуна на коня.

 

 

Клавдия държеше някакъв окървавен парцал. Беше бледа и изтощена, с тъмни торбички под очите.

— Къде е тя? — попита Юлий и Клавдия като че ли се стопи пред него.

— В триклиниума — отвърна бавачката. — Господарю, аз…

Юлий мина покрай нея, влезе в триклиниума и спря. Факли осветяваха проста постеля и озаряваха лицето на Корнелия. Юлий се приближи към съпругата си и я погледна, ръцете му затрепериха. Беше измита и облечена в бяло, с чисто лице и коса, вързана на тила.

Той докосна лицето й и премига, усещайки мекотата му.

Смъртта не можеше да се скрие. Очите й се бяха поотворили и той виждаше бялото под клепачите. Помъчи се да ги затвори, но те пак се отвориха, когато отдръпна пръсти.

— Съжалявам — прошепна Юлий. Шепотът му отекна под трептенето на факлите.

Хвана ръката й, стисна студените пръсти и коленичи до нея.

— Съжалявам. Ти никога не си била част от това. Съжалявам, че не те отведох. Ако можеш да ме чуеш… аз те обичам, винаги съм те обичал.

Наведе глава, защото срамът го връхлетя. Последните му думи към тази жена, която се беше заклел да обича, бяха изпълнени с гняв и сега вече нямаше как да се освободи от тази вина. Беше толкова глупав! Не й беше помогнал, някак си бе уверен, че тя винаги ще е тук и че кавгите нямат никакво значение. А сега тя си беше отишла… Той сви юмруци и стисна главата си с тях. Как се беше хвалил пред нея! Че враговете му ще бъдат съкрушени и че тя ще е в безопасност…

Един глас разтърси тишината:

— Не! Не влизай там!

Беше Клавдия. Юлий се извъртя и посегна към меча.

Дъщеря му дотича в тишината и спря, щом го видя. Той помръдна инстинктивно, за да скрие Корнелия от очите й, после пристъпи към нея и я вдигна на ръце.

— Мама умряла — каза момиченцето и той поклати глава. Не можеше да спре бликащите сълзи.

— Не, не! Тя е тук. Тя те обича — отвърна Юлий.

 

 

Хората на Помпей едва не се задавяха от миризмата на гнило, лъхаща от мъжа, когото държаха. Плътта, която усещаха под наметалото, като че ли се плъзгаше по костите и когато поотпуснаха хватката, закачуленият мъж изохка от болка, сякаш нещо се беше откъснало. Помпей се изправи пред тях с блеснали от злорадство очи. До него стояха две млади момичета, които беше намерил в къщата, дълбоко скрита в лабиринта на уличките. Бяха уплашени до смърт, но нямаше къде да избягат и мълчаха.

Помпей изтри потта от бузата си.

— Свалете му качулката. Искам да видя човека, който е убил дъщеря ми.

Двамата войници дръпнаха грубия плат и извърнаха отвратено очи. Убиецът го изгледа яростно; лицето му представляваше маса от пришки и циреи. Нямаше и петънце здрава плът, нашарената с белези кървяща кожа се пукаше, докато говореше.

— Не съм този, когото търсите!

— Ти си един от тях — озъби се Помпей. — Имаш едно име за мене, знам. Но този живот тук е мой и ще го взема заради това, което си направил.

Сълзящите очи на мъжа се отместиха към двете момичета, които се свиха от страх. Ако Помпей вече не беше отгатнал, в този момент щеше да разбере, че това са дъщерите му. Сенаторът познаваше много добре този страх. Убиецът заговори бързо, сякаш за да се опита да ги заблуди.

— Как ме намери?

Помпей извади от колана си нож и острието блесна в полумрака на стаята.

— Загубих доста време и злато, и живота на четирима добри мъже, за да те проследя, но мръсниците, които използваш, в края на краищата те издадоха. Казаха ми, че си построил красиво имение на север, далече от тази дупка. Построено от моята кръв. Да не би да си мислил, че съм забравил за убиеца на дъщеря си?

Мъжът се закашля; дъхът му беше зловонен въпреки сладникавия парфюм, който използваше, за да задуши миризмата на гнило.

— Не от моя нож…

— Но по твоя заповед. Кой ти каза името? Чие злато взе? Аз знам, но го кажи пред свидетели, за да мога да потърся правосъдие.

За един дълъг миг погледите им се кръстосаха, после очите на убиеца се спуснаха към острието, което Помпей държеше сякаш небрежно. Дъщерите му ги гледаха ококорени. Те не разбираха опасността и на убиеца му се прииска да изкрещи, че са невинни. Гледаха го толкова доверчиво… Не се ужасяваха от раните му. Ако не бяха нежните грижи, които полагаха за него, той би отнел живота си дълго преди да беше настъпил сегашният миг. Дъщерите му не бяха болни, кожата им беше съвършена под пластовете мръсотия, с която се прикриваха от хищниците по мръсните улици. Кой щеше да се грижи за тях, когато той умреше? Убиецът знаеше достатъчно за Помпей, за да разбере, че животът му е свършил. Помпей не изпитваше никаква милост след смъртта на дъщеря си… ако изобщо някога беше изпитвал.

— Пусни дъщерите ми и ще ти кажа — изскимтя убиецът.

Помпей изсумтя, после посегна към по-малката и я хвана за косата. С другата ръка прекара камата през гърлото й и я пусна, когато тя омекна в хватката му.

Убиецът изпищя заедно със сестра й, която се мъчеше да се изскубне от държащите я мъже, после заплака.

— Е? — каза Помпей.

Избърса камата с два пръста; кръвта падаше на тежки беззвучни капки по пръстения под. Зачака търпеливо, докато главата на убиеца не престана да се тресе от хлипове.

— Другата ще живее. Може би. За последен път те питам. Чие злато взе?

— Катон… Беше Катон, чрез Антонид. Само това знам, кълна се.

Помпей се обърна към войниците.

— Чухте ли?

Те кимнаха. Бяха навъсени като командира си.

— Е, значи тук свършихме.

Обърна се да си тръгне. Само едно малко петно кръв на ръката му подсказваше, че е бил тук.

— Убийте и двамата. Първо момичето — добави той и излезе на мръсната уличка.

 

 

— Буден ли е? — попита Юлий.

В стаята миришеше на болест. Тубрук лежеше прострян на леглото, по чаршафа имаше тъмни петна кръв. Преди да влезе, Юлий беше изчакал дъщеря си да престане да плаче и полека беше свалил пръстите й от врата си. Тя се беше разплакала отново, но той не искаше да я въвежда в друго обиталище на смъртта, затова Клавдия повика една млада робиня да се погрижи за нея. От начина, по който момиченцето се прилепи към девойката, ставаше ясно, че тя го е успокоявала неведнъж през последните ужасни дни.

— Може да се събуди, ако му говориш, но отдавна не се е събуждал — тихо каза Клавдия.

Лицето й казваше на Юлий повече, отколкото би искал да узнае. Тубрук лежеше в странна поза, пресни шевове минаваха през гърдите му и се губеха под завивките. Макар да изглеждаше, че спи, той потръпна и Юлий придърпа завивката нагоре. По устата на стария гладиатор имаше несъсирена кръв. Клавдия вдигна от пода купа с почервеняла вода и я попи. Юлий гледаше отчаяно.

Тубрук изстена и отвори очи.

— Още ли си тук, бабке? — прошепна той и слаба усмивка раздвижи устата му.

— Докато ме искаш, любов моя — отвърна тя.

Вдигна очи към Юлий, после погледна мъжа в леглото и каза:

— Юлий дойде.

Тубрук обърна глава и изхърка:

— Ела насам да те видя.

Клавдия се дръпна и Юлий се приближи и погледна Тубрук в очите. Старият гладиатор си пое дълбоко дъх и цялото му тяло потръпна.

— Не можах да ги спра, Юлий. Опитах, но… не можах да стигна навреме.

— Не си виновен ти — прошепна Юлий и от очите му бликнаха сълзи.

— Убих всичките… убих го, за да я спася — каза Тубрук отпаднало.

Дишаше на пресекулки. Юлий се отчая. Боговете бяха отредили твърде много мъки на най-любимите му хора.

— Повикай Кабера. Той е лечител — обърна се Юлий към Клавдия.

Тя му махна да наведе глава и прошепна:

— Не го оставяй да се мъчи. Нищо не може да се направи. Не му е останала никаква кръв.

— Доведи Кабера — отвърна Юлий свирепо.

Помисли, че ще възрази, но после Клавдия излезе и той я чу да вика в коридора.

— Кабера е тук, Тубрук. Ще ти стане по-добре — поде Юлий и лек хлип задра отново гърлото му.

Старецът влезе — пръскаше навсякъде дъждовни капки — и бързо се приближи до леглото. Със сръчни пръсти провери раните, като повдигна завивките, за да ги види изцяло. Погледна отчаяния Юлий и въздъхна:

— Ще се опитам.

Положи ръце на гърдите на Тубрук и затвори очи.

Юлий се наведе напред и зашепна молитва. Не виждаше нищо, само приведената фигура на стария лечител и ръцете му, неподвижни и тъмни върху белите гърди. Тубрук си пое дъх във внезапен спазъм, после бавно издиша. Отвори очи, погледна Клавдия и прошепна:

— Болката си отиде, любов моя…

В същия миг животът го напусна. Кабера се олюля и падна на пода.

 

 

Помпей изгледа смръщено капитана на галерата, който стоеше сковано пред него.

— Не ме интересува какви заповеди си получил. Ето какви са моите. Ще отплаваш на юг към Сицилия и ще събереш всички галери, които срещнеш по пътя. Всички римски кораби трябва да пазят юга и да попречат на робите да избягат. Разбра ли, или трябва да те арестувам и да назнача друг капитан на твое място?

Гадитик отдаде чест; не харесваше надменния сенатор, но не се осмеляваше да го покаже. След половин година, прекарана в плаване, се беше надявал да остане поне малко на суша, в града, но сега получаваше заповед да излезе отново в морето, без дори да му се даде възможност да почисти кораба. Пракс щеше да се вбеси.

— Разбрах, господарю. Ще излезем от пристанището с отлива.

— И нито миг по-късно — отговори Помпей, обърна се и тръгна към чакащите го войници.

Гадитик го загледа да се отдалечава, после хвърли поглед към другите галери, които вече отплаваха. Тъй като всички се бяха запътили към Сицилийския проток, римските пристанища щяха да станат лесна плячка за пиратите. Каквото и да беше замислил сенатът, Гадитик се надяваше, че начинанието ще си струва риска.

 

 

Клавдия намери Юлий да пие от мъка в една тъмна стая. Той вдигна очи, когато тя влезе, но в погледа му не се четеше нищо.

— Сега тук ли ще останеш? — попита бавачката.

Той поклати глава.

— Не. Ще се погрижа за погребенията и тръгвам.

Говореше завалено, в гласа му се усещаше невероятна тъга, но тя не можеше да го утеши с никакви думи. Част от нея искаше да го накара да почувства болка заради жестокия начин, по който се беше държал с Корнелия, и тя с последни сили се сдържа да не проговори, за да не го нарани. Лицето му показваше, че той съзнава това.

— Ще останеш ли да се грижиш за майка ми и дъщеря ми? — попита Юлий, без да я поглежда.

— Аз съм робиня. Длъжна съм да се върна в дома на сенатор Цина — отвърна тя.

Той я погледна и махна с ръка в пиянски жест.

— Освобождавам те. Ще откупя документите от баща й. Поне това ще направя, преди да замина. Просто се грижи за Юлия. Октавиан тук ли е?

— В конюшнята. Не знаех дали да го върна на майка му…

— Грижи се и за него. Той е моя кръв и аз му го обещах. Държа на обещанията си. — Лицето му се изкриви в мъка. — Искам да останеш тук и да управляваш тази къща. Не знам кога ще се върна, но когато си дойда, искам да ми говориш за нея. Познавала си я преди мене и искам да знам всичко.

Той беше толкова млад, помисли тя. Млад, глупав и едва сега научаваше, че животът е ужасно нечестен. Колко дълго беше чакала любовта, преди да я намери с Тубрук? Корнелия щеше да я освободи, за да се омъжи, а Тубрук щеше да я помоли за това, щом събереше кураж. Сега не й бе останало нищо — момичето, което беше отгледала от бебе, лежеше безжизнено в другата стая. Когато събереше сили, Клавдия щеше да измие и Тубрук. Но не веднага.

— Ще остана — каза тя и се запита дали Юлий я е чул.