Кон Игълдън
Смъртта на царете (38)

Глава 37

Редица наметнати в бяло хребети запречваше хоризонта. Някъде между зъберите се намираха трите прохода, които се надяваха да достигнат, за да избягат от гнева на Рим. Студените върхове накараха Спартак да изпита пристъп на носталгия. Макар че не беше виждал Тракия от детските си години, си спомняше как се беше катерил по склоновете на планините там. Винаги беше обичал високите места, където вятърът постоянно обвяваше кожата му. Така човек се чувстваше истински жив.

— Толкова са близо — каза той. — Можем да ги прекосим след една-две седмици и никога повече да не зърнем римска униформа.

— Докато не дойдат следващата година и не преровят Галия, за да те открият, доколкото ги познавам — отвърна Крикс.

Крикс винаги се държеше безцеремонно. Имаше репутацията на практичен човек, не си позволяваше да се разсейва в мечти и неразумни планове, които да го откъсват от оловната реалност на стореното от тях. Беше нисък и набит в сравнение със Спартак, който бе гъвкав и подвижен, с тяло, което издаваше сила и бързина дори и когато не помръдваше. Крикс не притежаваше подобна грациозност. Роден в мина, той беше толкова грозен, колкото и силен, а освен това беше и единственият гладиатор, който би могъл да победи Спартак в двубой.

— Не могат да ни намерят, Крикс. Галите казват, че земята оттатък планините е пълна с войнствени племена. Легионите трябва да воюват десетки години, а нямат сили за това. Сега, след като им липсва Сула, нямат и приличен водач в цялата си глутница. Ако пресечем Алпите, ще сме свободни.

— Още ли си такъв мечтател, Спартак? — възрази Крикс с явно раздразнение. — Каква свобода виждаш, че да си заслужава? Свободата да работиш по-усилено, отколкото когато бяхме роби, за да изтръгнеш нищожна реколта от земя, заплашвана от местните? Онези племена няма да ни искат. Не повече, отколкото римляните, можеш да бъдеш сигурен. Тази твоя свобода ще ни изяде силите. Прати стотина мъже да преведат жените и децата през проходите и да завършим започнатото.

Спартак изгледа помощника си. У Крикс имаше кръвожадност, която само се беше разгоряла от триумфа в Мутина. След всичко, което бе преживял като роб, това бе разбираемо, но Спартак знаеше, че не е само това.

— Техния изнежен живот ли искаш, Крикс? — попита той.

— Защо не? — отвърна с въпрос Крикс. — Ние разбутахме кошера им и сега трябва да вземем меда. Помниш гражданската война, и аз я помня. Който притежава Рим, притежава всичко. Ако можем да превземем града, те ще паднат на колене. Сула го знаеше!

— Той беше римски пълководец, а не роб.

— Няма значение! Щом влезеш вътре, можеш да промениш правилата по своя угода. Няма други правила освен това, което решиш, щом си по-силният. Казвам ти, ако пропуснеш този шанс, ще съсипеш всичко, което направихме. След десет години писарите ще напишат, че войниците от гарнизона в Мутина са били бунтовници, а ние сме били лоялните римляни. Ако превземем града, ще можем да им натикаме историята и гордостта в гърлата и да ги накараме да признаят новия ред. Само дай заповед, Спартак. Аз ще се погрижа да бъде изпълнена.

— А дворците и именията? — запита Спартак и присви очи.

— Наши! Защо не? Какво има в Галия освен пустош и мизерни селца?

— Ще ти трябват роби, за да ги поддържаш, Крикс, помисли ли за това? Кой ще събира жътвата и ще се грижи за лозята ти?

Крикс размаха покрития си с белези юмрук към мъжа, когото обичаше повече от всички на света.

— Знам какво мислиш, но ние няма да го направим като онези проклетници. Не трябва да е по този начин.

Спартак го загледа мълчаливо и той продължи сърдито:

— Добре, щом искаш отговор, ще накарам сенаторите да обработват полята ми и дори ще им плащам надница на тия кучи синове.

Спартак се изсмя.

— Кой е мечтателят сега, Крикс? Виж, ние стигнахме дотук. Достигнахме място, където можем да оставим всичко зад себе си и да започнем живота си отново. Не! Да се върнем към живота си такъв, какъвто би трябвало да бъде. Те може да ни настигнат, в края на краищата, но както казах, Галия е достатъчно голяма да скрие не само една армия. Ще продължим на север, докато не намерим място, където Рим е само празен звук и никой не е чувал за него. Ако пак се върнем на юг, дори без жените и децата, рискуваме да загубим всичко, което спечелихме. И заради какво? За да седнеш в една мраморна постройка и да ругаеш някакви старци?

— Значи ще им позволиш да те изгонят от тяхната земя? — попита огорчено Крикс.

Спартак стисна китката му с мощната си ръка.

— А ти ще чакаш ли да дойдат да те убият?

Думите му накараха гнева на Крикс да се стопи.

— Нищо не разбираш, проклет тракиецо — каза той с измъчена усмивка. — Сега това е и моята земя. Тук аз съм твоят помощник, робският юмрук, който съкруши един легион на собствената му земя и още два в Мутина. В Галия ще съм поредният дивак, облечен в зле ощавена кожа. И ти също. Ще сме луди, ако се откажем от цялата тази власт и богатство само за да прекараме оставащите ни години в надежда, че няма да ни намерят. Виж, сега имаме Антонид. Той знае къде са им слабостите. Ако не мислех, че можем да победим, щях да им обърна гръб и да изчезна, преди да съм видял поредния легионер, но ни е можем да победим. Антонид казва, че те са вързани на всичките си граници — в Гърция, Африка, навсякъде. Няма достатъчно легиони в страната, за да ни нападнат. Богове, северът е отворен, нали видя. Антонид казва, че можем да извадим трима войници срещу всеки легионер. Числеността ни не би могла да бъде по-добра, не и в този живот. Каквото и да имат, ние можем да ги победим и след това Рим, градовете, страната, богатството, всичко ще бъде наше. Всичко.

Протегна ръка и прошепна думите, които бяха белязали всеки етап от въстанието им от първите диви дни до все по-ясно очертаващата се вяра, че могат да пречупят реда, съществувал столетия наред:

— Всичко или нищо, Спартак?

Гладиаторът погледна ръката му и си спомни клетвата им за вечно приятелство. Погледът му се отклони към орела на Мутина, подпрян на стената на палатката му. След миг безмълвно съзерцание въздъхна.

— Добре, всичко или нищо. Отпрати жените и децата. А после искам да поговоря с Антонид, преди да се срещна с хората. Мислиш ли, че ще ни последват?

— Не, Спартак. Но тебе ще те последват навсякъде.

Спартак кимна.

— Значи ще тръгнем на юг и ще ги ударим право в сърцето.

— И ще го изтръгнем.

 

 

Помпей беше наредил Лепид да върви в челото на колоната със своя легион, като по такъв начин определя скоростта. Зад тях маршируваха Първородните начело с Крас и Помпей. Посланието беше ясно и първите сто мили бяха изминати с исканата от Помпей бързина, без нито един войник да изостане.

Вечерите в двата големи лагера по Виа Фламиния бяха по-тихи отпреди. Походът изсмукваше силите на легионерите и когато дадяха сигнал за почивка, те искаха само да ядат и да спят — и нищо друго. Дори и Брут беше прекратил състезанията по бой с меч след две загуби и две победи срещу Домиций. Кабера изпитваше видимо огорчение.

Екстраординариите непрекъснато сновяха напред-назад с конете си, разузнаваха далеч напред пред основните сили. Съобщенията, които донасяха, бяха обезпокоително кратки — не се забелязваше никаква следа от армията на робите. Помпей пращаше още и още разузнавачи със заповед да препускат на север и на запад, за да ги намерят. Никой не го казваше на глас, но всички се страхуваха, че в подобна огромна страна въстаниците могат да им се изплъзнат и да се придвижат към незащитения юг.

Всяка вечер съвещанието на военачалниците протичаше сред ожесточени спорове и гневни избухвалия. Вместо да приеме това, че върви начело, като доказателство, че Помпей не е доволен от него, на Лепид като че ли много му харесваше да води колоната. Помпей пък ставаше все по-глух за оплакванията му. Според Лепид само неговият авторитет би могъл да наложи бързината, която Помпей искаше от легионите, и всяка вечер той твърдеше, че крайната цена може да се окаже съсипваща. Много добре знаеше кога да престане да изпитва търпението на Помпей и срещите на командващите се бяха превърнали едва ли не в борба на воли между двамата, а Крас не можеше да се намеси. Юлий се надяваше, че Лепид умее да се бие също толкова добре, колкото и да спори.

След две седмици марш на запад Лепид триумфално съобщи, че падналите по пътя войници са оставени в селата и им е заповядано веднага щом се излекуват, да се присъединят отново към войските. Всяка вечер стотици легионери по цялата дължина на колоната се оплакваха от мехури и пришки. Легионите започнаха да се изтощават много бързо и другите легати започнаха да вземат страната на Лепид — подкрепяха призива му да се даде почивка. Помпей се съгласи неохотно — не искаше авторитетът му да се подкопава, затова даде почивка от четири дни. Само екстраординариите трябваше да продължат разузнаването и Помпей ги изпрати за последен път, надявайки се вече да открият въстаническата армия.

Конниците се прибраха в галоп. Бунтовниците се движели на юг и изток, далече от планините: били се насочили към равнините. Помпей веднага събра хората си, за да им предаде лошите новини.

— Те се насочват към Рим и разузнавачите казват, че сигурно са повече от осемдесет хиляди. Всички роби от севера са се присъединили към тях.

Нямаше смисъл да крие обезпокоителните цифри от легатите, тъй като бунтовниците бяха само на стотина мили. Сега, когато разузнавачите ги бяха намерили, нямаше да им позволят да се изплъзнат. Независимо от броя им трябваше само да се избере най-доброто място, за да ги атакуват.

— Щом се насочват на юг, можем или да тръгнем да ги пресрещнем, или да чакаме да стигнат до нас — продължи Помпей. — Каквото и да стане, те не бива да минат, иначе изгубваме Рим. Не допускайте грешки! Ако пробият линията ни, Рим ще падне и всичко, което обичаме, ще умре като Картаген. Ще стоим тук и ще се отбраняваме до последния човек, ако се наложи. Съобщете това на хората си. Няма накъде да се оттеглим, няма безопасно място, където да се прегрупираме и отново да настъпим. Републиката зависи само от нас.

Лепид изглеждаше смаян като другите.

— Осемдесет хиляди! И аз, както всички други, вярвам на нашите войници, но… Трябва да дойдат и легионите от Гърция и Испания. Сенатът не знаеше каква е заплахата, когато ни изпрати.

Този път Помпей понесе упрека, без да избухне.

— Изпратих съобщения в Рим, но сега тук сме ние. Дори ако можем да оголим границите, без да загубим всичко, което сме спечелили за сто години, тези легиони няма как да стигнат тук навреме, за да вземат участие в битката.

— Но ние можем да се бием и същевременно да отстъпваме, докато не пристигнат подкрепления. Осемдесет хиляди ще ни надвият. Ще ни обградят отстрани и ще ни пречупят още в първия час на боя. Невъзможно е!

— Кажи го пред легионерите и точно това ще се случи — изръмжа му Помпей. — Пред нас не са обучени войници, Лепид. Те можеха да избягат през планините, но вместо това са тръгнали да плячкосват, докато нашите войници се бият за родните си градове и за живота на всички техни жители. Те няма да отстъпят. Ще издържим.

— Командващият в Мутина сигурно е казал същото — промърмори Лепид — не достатъчно високо, за да накара Помпей да отговори, но достатъчно, за да си спечели яростен поглед.

— Моите заповеди са да нападнем и да ги унищожим. Точно това ще направим. Ако ги изчакваме, те може да ни заобиколят, така че трябва да нападнем. Пригответе хората да тръгнем на север. Лепид, ти поемаш левия фланг и ще държиш широк фронт, за да не ни обградят. Те нямат почти никаква конница, затова използвай нашата, за да държиш крилата. Юлий, искам да си отляво, за да подкрепиш Лепид, ако стане нужда. Ние двамата с Крас ще поемем десния фланг, както винаги, и ще съсредоточа по-голямата част от конницата там, за да не им позволя да се пръснат срещу нас и да тръгнат на юг и изток към Ариминум. Не трябва да им се позволи да стигнат този град.

Единият от двамата легати от Ариминум се обади:

— Моля да дойда на десния фланг с тебе. Много от хората ми са оставили семействата си в Ариминум, и моето е там. Ще се бият още по-ожесточено, като знаят какво може да стане, ако флангът бъде пробит.

Помпей кимна.

— Добре. Легионите от Ариминум ще са сърцевината на десния фланг. Другите остават в центъра. Искам манипулите с хастати да излязат на предна линия вместо велитите. Трябва ни по-скоро тежест, отколкото бързина, за да ги пречупим още с първата атака. Вкарайте бързо триариите, ако напредването се забави. Не съм виждал войска, която да може да надвие нашите ветерани.

Зазори се, преди събранието да свърши, и денят мина в подготовка за тръгване. Юлий остана с Първородните, след като предаде заповедите на Брут и центурионите. Следобед вече всички знаеха колко сериозна битка предстои и изтощението от похода беше забравено — войниците мислеха само за предстоящия сблъсък. Въпреки слуховете за огромната численост на врага всички войници твърдо бяха решили, че няма да оставят Рим и семействата си незащитени пред лицето на нашественика. По-добре от всеки друг те знаеха, че нямат равни в дисциплина и умение, независимо кои или колко са срещу тях.

 

 

Наближиха армията на Спартак по залез-слънце.

Заповедта беше да се издигне укрепен лагер със стени два пъти по-високи от обикновеното. Всички войници бяха готови да отблъснат евентуална нощна атака — проверяваха броните и мечовете, мажеха кожените части с масло и лъскаха металните части. Върховете на копията бяха наточени или заменени с нови в ковачниците. Огромните балисти и онагри бяха сглобени, каменните снаряди бяха струпани край тях, дълбоки коловози очертаваха пътя на тежките бойни машини. Армията на робите не разполагаше с каменометни съоръжения и макар че редицата машини беше само една, ритникът на онагрите можеше да отвори огромни пробиви във вражеската атака.

Брут събуди Юлий от неспокойния му сън, като го разтърси за рамото.

— Трябва да застъпвам ли? — попита Юлий сънено и се надигна в тъмната палатка.

— Шт. Излез. Искам да ти покажа нещо.

Юлий го последва през лагера — на два пъти спряха, за да кажат паролата на бдящите часови. Обезпокояващо близо до врага, лагерът съвсем не беше тих. Много от мъжете, които не можеха да заспят, седяха около палатките си или край малки огньове и говореха тихо.

Брут водеше Юлий към преторианската врата в северната стена на лагера.

— Какво си намислил? — изсъска Юлий.

— Трябваш ми, за да излезем от лагера. Ти си военен трибун, ще те пуснат.

Обясни му идеята си и Юлий се вгледа в него с присвити очи — чудеше се на дивата енергия, която, изглежда, му беше толкова присъща. Помисли да откаже и да се върне в палатката, но нощният въздух беше прояснил главата му и той се съмняваше, че ще може да заспи пак. Не се чувстваше уморен. Напротив, мускулите му трепереха от нервна енергия и ленивото чакане щеше да е по-лошо от всичко друго.

На преторианската врата пазеха часови екстраординарии. Когато Юлий и Брут наближиха, командирът им подкара коня си към тях и попита безцеремонно:

— Какво искате?

— Да излезем от лагера — отговори Юлий.

— Имам заповед никой да не излиза.

— Аз съм легатът на Първородните, римски военен трибун и племенник на Марий. Пусни ни да минем.

Центурионът се поколеба.

— Трябва да съобщя за това. Ако излезете, нарушавате заповедта на Помпей.

Юлий погледна Брут и мълчаливо го изруга, задето го е поставил в такова положение.

— Ще му обясня, когато се върна. А ти съобщи каквото намериш за добре.

— Той ще иска да знае какво смятате да правите — продължи центурионът.

Юлий се възхищаваше на лоялността му, но и се притесняваше как ще реагира Помпей, ако мъжът изпълнеше заплахата си да докладва.

— Има една висока скала, която гледа към бойното поле — каза той тихо. — Брут вярва, че оттам можем да огледаме вражеските сили.

— Знам я, легате, но разузнавачите казаха, че е много стръмна и не могат да я изкачат. Недостъпна е — отвърна мъжът и потърка замислено брадичката си.

— Струва си поне да се опита — намеси се Брут.

Едва сега центурионът го погледна и се навъси. После каза:

— Мога да отложа докладването, докато не дойдат новите часови след три часа. Ако дотогава не сте се върнали, ще трябва да докладвам, че сте дезертирали. Това мога да направя за племенника на Марий, но не повече.

— Добре. Няма да се стигне дотам. Как се казваш? — попита Юлий.

— Таран, легате.

Юлий потупа шията на коня му.

— Аз съм Юлий Цезар, а това е Марк Брут. Ще се върнем, преди да се сменят часовите, Таран. Давам ти дума, че ще се върнем.

Стражите се отместиха, за да ги пуснат, и Юлий и Брут излязоха на каменистата равнина; неприятелят беше някъде далече пред тях.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат стражите да ги чуят, Юлий се обърна към Брут.

— Не мога да повярвам, че ме уговори да го направя. Ако Помпей разбере, ще ни одере живи.

Брут безгрижно сви рамене.

— Няма, ако се качим на онази скала. Неговите разузнавачи са конници, не забравяй. Те мислят, че там, където не може да се изкачи кон, и човек не може. Гледах я, преди да се стъмни, и мисля, че отгоре ще виждаме добре. Има достатъчно лунна светлина, за да огледаме вражеския лагер, и ще е полезно, каквото и да каже Помпей за това, че сме излезли от лагера.

— Дано да си прав — сърдито отвърна Юлий. — Хайде. Три часа не са много време.

Затичаха към черната скала, очертана срещу звездите. Извисяваше се като остър зъб сред равнината.

 

 

— Отблизо е още по-висока — прошепна Брут, докато сваляше сандалите и меча си, за да се катери по-лесно.

Подкованите с желязо сандали можеше да се подхлъзнат, а и щяха да стържат по камъните. Нямаше начин да разберат колко близо са до патрулите на робите, но сигурно бяха близо. Юлий погледна луната и се опита да прецени колко време им остава, преди да залезе.

После също свали меча и сандалите и си пое дъх, дълбоко и бавно.

Макар че лунната светлина им помагаше, катеренето беше трудно и страшно. По целия път нагоре Юлий се тревожеше, че е напълно възможно някой стрелец от робите да ги види, да ги набучи със стрели и те да паднат и да се сплескат долу на камъните. Колкото повече се изкачваха, толкова по-висока им се струваше скалата — Юлий беше сигурен, че е висока над сто стъпки, дори двеста. След известно време краката му се превърнаха в безчувствени цепеници, едва успяваше да ги движи. Пръстите му се схванаха и той започна да се тревожи, че няма да могат да се върнат в лагера, преди да съобщят за отсъствието им. Стори му се, че е минал почти час, докато стигнат голия връх на скалата. В първите няколко мига двамата с Брут не можеха да направят друго, освен да лежат задъхани по корем, докато чакаха измъчените им мускули да се отпуснат.

Върхът бе осветен от лунните лъчи почти в бяло. Юлий се надигна, клекна — и замръзна от ужас.

На скалата имаше хора — само на една стъпка от него. Двама души стояха и ги наблюдаваха. Юлий посегна към кръста си, където обикновено висеше мечът му, и едва не изруга на глас, щом си спомни, че го е оставил долу.

— Вие двамата май сте намислили същото като нас — каза един дълбок глас.

Брут изруга и се изправи, обхванат от внезапен страх, също както Юлий. Мъжът говореше на латински, но явно не беше римлянин.

— Нямаше да успеете да се изкатерите с мечове, момчета, но аз например си взех камата. А когато човек е толкова нависоко и е бос, е по-добре да кротува. Така че гледайте да не ме ядосате.

Брут и Юлий се спогледаха. Нямаше накъде да бягат. Двамата мъже пред тях също бяха боси и носеха само туники и кожени панталони. Онзи, който беше проговорил, показа камата си.

— Това е положението, момчета. По дрехите ви виждам, че сте римляни. Дойдохте да видите какво става, а?

— Да ги убием — обади се другарят му.

Брут го погледна и потръпна. Мъжът беше здраво сложен, същински борец, и лунната светлина разкриваше безмилостното му изражение. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го повлече със себе си надолу, но тази мисъл не го успокояваше. Затова се отдръпна от ръба. Другият мъж докосна гърдите на приятеля си и го спря.

— Няма нужда, Крикс. Ще имаме достатъчно време в битката утре. Тогава всички можем да проливаме кръв, да ревем и да заплашваме колкото ни се иска.

Борецът се подчини със сумтене и обърна гръб на двамата римляни. Почти можеха да го докоснат, но нещо в позата му предупреждаваше Брут, че той очаква това. Може би се надяваше да го направят.

— Въоръжени ли сте? — запита почти любезно първият, като им махна да се приближат.

Когато те не помръднаха, той пристъпи към Юлий, като държеше камата готова. Зад него по-ниският се беше обърнал и гледаше свирепо младите мъже — предизвикваше ги да се опитат да направят нещо.

Юлий позволи да го опипат за оръжие и застана настрана, за да проверят и Брут за скрити оръжия. Мъжът беше висок и раменете му изглеждаха достатъчно мощни, за да му дават сила дори без камата.

— Добре, момчета — каза той, когато са увери, че са без оръжия. — Аз нося оръжие само защото ми е професия. Ще се биете ли утре?

Юлий кимна. Не можеше да повярва на случващото се. И изведнъж се засмя, което накара Брут да подскочи. Мъжът с камата също се засмя, погледна младия римлянин и каза:

— И ти можеш да се засмееш, момче. Тук няма да се бием. Направете това, за което сте дошли; все едно, няма смисъл. Утре нищо не може да ни спре, каквото и да съобщите във вашия лагер.

Юлий — наблюдаваше мъжа, за да не би изненадващо да го нападне — седна. Сърцето му бурно туптеше при мисълта да го бутне долу. Ситуацията беше, най-меко казано, странна, но мъжът с камата изглеждаше съвсем спокоен, все едно утрешната битка, в която всички щяха да участват, изобщо не го интересуваше.

От високата скала въстаническият лагер изглеждаше невероятно близко, сякаш с един голям скок биха могли да се озоват право в центъра му. Юлий го гледаше и се питаше дали двамата ще им позволят да се върнат, преди часовият да съобщи за отсъствието им.

Високият мъж прибра камата, седна до Юлий и проследи погледа му.

— Най-голямата армия, която съм виждал — каза той и махна към въстаническия лагер. — Утре ще ви е доста трудно.

Юлий не каза нищо. Но в себе си се съгласи с тези думи. Вражеският лагер беше много голям. Въстаниците щяха да залеят осемте легиона без никакви трудности.

Брут и борецът стояха прави — всеки наблюдаваше втренчено движенията на другия. Мъжът с камата им се ухили и каза:

— Седнете и вие.

Двамата бавно седнаха, но останаха нащрек.

— Имате тридесет-четиридесет хиляди войници, нали? — обърна се борецът към Брут.

— Почти позна — отвърна късо Брут и мъжът се наежи, но другарят му го докосна леко и го спря.

— Какво значение има? Ще обърнем римляните в бягство, независимо колко са на брой.

Усмихна се на Юлий — надяваше се, че ще разбере шегата. Юлий не му обърна внимание — мъчеше се да запомни малкото подробности от лагера, които успяваше да различи в неясната светлина. Забеляза, че луната се е снишила, и стана бавно, за да не стресне странните си другари.

— Вече трябва да се връщаме.

Напрежението отново го обзе. Усети, че всичко го боли.

— Да, всички трябва да се връщаме — отговори мъжът с камата и също се изправи.

Беше най-висок от четиримата, гъвкавите му движения издаваха, че е роден боец. Брут усети това и може би именно несъзнателното му усещане накара онзи с фигурата на борец пак да се наежи.

— Беше… интересно. Дано не се срещнем утре с тебе — обади се Юлий.

— Надявам се ние да се срещнем — обърна се Брут към бореца, но той само изсумтя презрително.

Мъжът с камата се разкърши, после тупна Юлий по рамото и се усмихна.

— Ние сме в ръцете на боговете, момчета. Мисля, че двамата с приятеля ми трябва да слезем първи, нали? Не ми се иска да се отметнете от краткото ни войнишко примирие, когато си вземете мечовете. Слезте оттам, откъдето се качихте. Ние ще изчезнем веднага.

След миг двамата непознати се заспускаха по скалата с небрежна лекота. Брут шумно издиша и изсумтя:

— Помислих, че вече сме мъртви.

— И аз. Според тебе това Спартак ли беше?

— Може би. Когато разказвам тази история, със сигурност ще е той. — Брут се разсмя, за да се отърве от ужасното напрежение от срещата.

— Да тръгваме, че часовият ще ни докладва на Помпей — каза Юлий, без да му обръща внимание.

Спуснаха се бързо и безшумно, но с цената на доста драскотини и синини. Намериха сандалите, където ги бяха оставили — но мечовете им ги нямаше. Брут ги потърси в храстите наоколо, но се върна с празни ръце.

— Робите са си роби — изсумтя. — Никаква чест нямат.