Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (98)

Глава четиридесет и четвърта
за това как Санчо Панса бе въведен в губернаторската длъжност и за странното приключение, което се случи на дон Кихот в замъка

Казват, че от самия оригинал на тази история се разбира, че преводачът не е превел настоящата глава така, както авторът й Сиде Амете я е написал. В нея мавърът е излял мъката си, задето се е заловил с такава суха и ограничена история като тази за дон Кихот, принуден да говори винаги за него и за Санчо, без да посмее да се отдалечи от тях и да се впусне в други по-сериозни и занимателни отклонения. Той казва, че е непосилен и безплоден труд да насочваш непрекъснато вниманието, ръката и перото си към един и същ предмет и да караш да говорят малко на брой лица. Ето защо, за да не се поддаде на тази слабост, той вмъкнал с голямо майсторство в първата част няколко новели като „Безразсъдно любопитният“ и „Плененият капитан“, които изглеждат някак чужди на историята, защото другото, което се разказва там, са приключения на самия дон Кихот и не може в никакъв случай да не се напише. Но авторът мисли, от друга страна, както сам казва, че много читатели, увлечени от подвизите на дон Кихот, не са обърнали внимание на новелите и са ги прочели или набързо, или с досада, без да забележат чудния им стил и изящната им форма, качества, които биха изпъкнали напълно, ако новелите се отпечатат отделно, без да се свързват с лудостите на дон Кихот и с глупостите на Санчо. Ето защо в тази втора част той не пожелал да вмъкне отделни или прилепени новели, а само някои епизоди, породени от самия ход на събитията, и то без да се разпростира много, задоволявайки се само с най-необходимото за тяхното изясняване. Понеже се ограничава и не излиза от тесните рамки на разказа, макар и да не му липсва сръчност, способност и ум, за да опише цялата вселена, той моли да не се подценява трудът му, а да бъде похвален, и то не само за това, което е писал в него, но също и за всичко, което е пропуснал да напише.^[1]

Тук отново авторът поема нишката на историята и казва следното: Като привърши обяда си в деня, в който бе дал съветите на Санчо, дон Кихот му ги предаде и написани и му каза да си намери човек, който да му ги прочете, но едва бе сторил това, и те се изгубиха и попаднаха в ръцете на херцога, който ги прочете на херцогинята и двамата се чудиха отново дълго на лудостта и разума на дон Кихот. И така, продължавайки шегите си, домакините изпратиха същия следобед Санчо, придружен от голяма свита, за местността, която трябваше да представлява за него остров. Случи се така, че водачеството на шествието бе поверено на един домоуправител на херцога, човек много умен и много духовит (защото няма духовитост там, където няма ум), който бе изиграл с голямо умение, както вече споменахме, ролята на графиня Трифалди. Благодарение на тази своя природна духовитост и на наставленията, които бе получил от господарите си как да се държи със Санчо, той изпълни великолепно задачата си. Но ето че Санчо, щом видя домоуправителя, веднага установи голяма прилика с Трифалди, обърна се към дон Кихот и му каза:

— Сеньор, да потъна ей сега вдън земя, ако лицето на този домоуправител на херцога, който е застанал пред нас, не е досущ като това на Долорида.

Дон Кихот разгледа внимателно домоуправителя и след малко каза на Санчо:

— Не разбирам, Санчо, защо има нужда да потъваш вдън земя. Това, че по лице Долорида прилича на домоуправителя, не значи още, че домоуправителят е Долорида. Пък и да е така, това би породило много големи усложнения, а не е време сега да се ровим в неща, които биха ни вкарали в безизходен лабиринт. Повярвай ми, приятелю, че е много необходимо да се помолим горещо на Господа да ни спаси от зли магьосници и зли вълшебници.

— Не се шегувам, сеньор — отвърна Санчо, — току-що го чух да говори и ми се стори, че в ушите ми прозвуча гласът на Трифалди. Добре, ще мълча, но отсега нататък ще внимавам, за да видя дали няма да забележа нещо друго, което да потвърди или да разсее подозрението ми.

— Внимавай, Санчо — каза дон Кихот, — и ми съобщи за всичко, което забележиш в това отношение, пък и за всичко, което ти се случи по време на губернаторството ти.

Най-сетне Санчо замина, придружен от много хора. Облечен бе като човек на науката, с много широка мантия от жълта и лъскава вълна и с баретка от същия плат. Той яздеше муле, а зад него, по заповед на херцога, топуркаше Сивчо, със съвсем нови и богато украсени копринени хамути. Санчо извръщаше от време на време глава, за да погледне магарето си, и беше така доволен в неговото общество, че не бе готов да размени мястото си дори с това на германския император. На раздяла той целуна ръце на херцога и на херцогинята и получи благословията на господаря си, който му я даде със сълзи на очи, а Санчо я прие, разхленчил се като дете.

А сега, любезни читателю, остави Санчо да си върви по живо, по здраво — очаквай да се смееш много, когато узнаеш как се е държал той през време на губернаторството си! — и слушай какво се случи на господаря му през тази нощ. Ако не се посмееш, най-малко ще изкривиш устни в маймунска гримаса, тъй като подвизите на дон Кихот предизвикват винаги или възхищение, или смях. И тъй, щом като Санчо си отиде, дон Кихот се почувства толкова самотен, че ако можеше, щеше да отмени назначението му и да му отнеме губернаторството. Херцогинята забеляза неговата скръб и го запита защо е тъжен. Ако е поради отсъствието на Санчо, каза му тя, в замъка има толкова оръженосци, дуени и прислужнички, че те на драго сърце ще изпълнят всяко негово желание.

— Вярно е, сеньора — отговори дон Кихот, — че чувствам отсъствието на Санчо, но не това е главната причина, задето изглеждам тъжен. От многото предложения, които ваше превъзходителство ми правите, приемам и избирам само благосклонността, с която ги правите, а за останалото — моля ваше превъзходителство да се съгласите и ми позволите сам да си прислужвам в стаята си.

— Нека бъда откровена, сеньор дон Кихоте — каза херцогинята, — и ви кажа направо, че това ваше желание не може да се изпълни. Около вас ще шетат четири мои прислужнички, хубави като цветя.

— За мене — отговори дон Кихот — те няма да бъдат цветя, а тръни, които ще се впиват в душата ми. Те няма да припарят в покоите ми, няма и да се доближат дори до тях, и това е толкова вярно, колкото е вярно, че не мога да летя. Ако ваше величие желаете да ме обсипвате и занапред с милости, които аз не съм заслужил, оставете ме сам да се грижа за себе си и да си прислужвам при затворени врати. За мене е важно да поставя стена между желанията и целомъдрието си и не бих искал да се откажа от този си навик заради великодушието, което ваше височество желаете да проявите към мене. С една дума, предпочитам да легна облечен, отколкото да позволя друг да ме съблича.

— Престанете! Стига, сеньор дон Кихот! — прекъсна го херцогинята. — Ще се разпоредя да не проникне в стаята ви дори и муха, пък какво остава за девойка. Не съм аз от онези жени, които ще допуснат да се накърни благоприличието на сеньор дон Кихот, защото — доколкото можах да разбера — целомъдрието заема почетно място сред многото ваши добродетели. Събличайте се и се обличайте ваша милост сам, както и когато поискате. Никой няма да ви пречи, тъй като в стаята си ще намерите принадлежностите, необходими за човек, който спи при затворени врати, за да не ви карат някои естествени нужди да ги отваряте. Нека живее вовеки веков великата Дулсинея дел Тобосо и нека името й да се шири по цялата земя, задето е заслужила да бъде обичана от толкова храбър и целомъдрен рицар! Нека също благосклонните небеса вдъхнат в сърцето на нашия губернатор Санчо Панса желанието час по-скоро да привърши самобичуването си, за да може светът отново да се наслаждава на хубостта на една толкова велика сеньора.

Дон Кихот отговори:

— Вие, ваше височество, говорихте по достоен за вас начин, защото от устата на благородните дами не бива да излиза ни една лоша дума. Вашите възхвали ще направят Дулсинея дел Тобосо по-щастлива и по-прочута, отколкото това биха могли да сторят хвалебствията и на най-красноречивите хора на земята.

— Толкова засега, сеньор дон Кихот — каза херцогинята, — часът за вечеря наближава и херцогът навярно ни чака. Да вървим, ваша милост, да вечеряме, за да можете да си легнете по-рано, тъй като вчерашното ви пътуване до Кандая, колкото и кратко, не може да не ви е изморило.

— Не чувствам никаква умора, сеньора — отговори дон Кихот, — и съм готов да се закълна пред ваше превъзходителство, че през целия си живот не съм се качвал на по-кротко и с по-равен ход добиче от Клавиленьо. Не знам наистина какво е могло да накара Маламбруно да се раздели с един толкова лекокрил и породист кон и да го изгори ей тъй за нищо.

— Може да се предположи — отговори херцогинята, — че той се е разкаял за злото, което е сторил на Трифалди и на приятелките й, както и на други лица, а също и за злодеянията, които навярно е извършил като магьосник и вълшебник, и е пожелал да унищожи всички помагала и сечива, свързани с упражнението на занаята си. Най-първо той изгори Клавиленьо, който не му е давал покой и го е носил от страна в страна. Така че неговата пепел и надписът, оставен като трофей, ще свидетелстват вечно за храбростта на великия дон Кихот де ла Манча.

Дон Кихот благодари отново на херцогинята и след вечерята се оттегли сам в спалнята си, като не се съгласи да влезе някой при него да му услужи — дотам се боеше той да не се случи нещо, което да го накара и принуди да измени на верността си към своята сеньора Дулсинея, имайки завинаги запечатана в паметта си добродетелта на Амадис — цвят и огледало на странстващото рицарство. Той затвори вратата зад себе си и при светлината на две восъчни свещи се съблече, а като се събуваше — о, недостойна за такава личност беда! — изпусна не въздишка, нито нещо друго, което би могло да урони безукорната му благовъзпитаност, а чисто и просто две дузини бримки на единия чорап, който заприлича на мрежа. Добрият ни сеньор се пукна от яд и беше готов да даде цяла унция сребро за няколко грама зелена коприна — зелена, казвам, защото чорапите му бяха зелени.

Тук Бененхели възкликна и написа: „О, бедност, бедност! Не ми е ясно защо великият кордовски поет каза:

О, дар свещен, не те почита никой!^[2]

Макар и мавър, аз знам от общуването ми с християни, че светостта се състои от милосърдие, смирение, вяра, покорност и бедност. Но въпреки това смятам, че трябва човек да е преизпълнен с Божията Милост, за да бъде доволен от бедността си, освен ако това не е бедността, за която един от най-големите светии е казал: «Ползвайте се от всички неща така, като че ли не се ползвате от тях»^[3]. Това е тъй наречената възвишена бедност. Но защо ти, обикновена бедност, за която говоря сега, спохождаш идалговците и другите благородници по-често, отколкото останалите хора? Защо ги караш да носят кърпени обуща, а копчетата на дрехите им да бъдат едни от коприна, други от конски косми, а трети от стъкло? Защо яките им трябва да са неогладени и с гънки от прането, а да не са колосани и най-различно оформени с грижливи плисета?“ (От това може да се заключи, че колосаните яки са били отдавна на мода.) И Бененхели продължава: „Горко на благородника, който за едната чест само се затваря у дома си и не си дояжда, а после излиза лицемерно на улицата с клечка за зъби в устата, без да е ял нещо, та да има нужда да си чисти зъбите! Горко на този, казвам, който е крайно чувствителен и мисли, че от една левга разстояние ще се види, че обущата му са закърпени, че шапката му е просмукана от пот, че наметалото му е оръфано и стомахът — празен!“

Всички тези мисли минаха през ума на дон Кихот, когато видя изпуснатите бримки, но той се успокои, защото забеляза, че Санчо му беше оставил едни ботуши за път, които реши да обуе на следния ден. Той си легна умислен и печален както от мъка по Санчо, така и поради непоправимата беда с чорапите, чиито бримки беше готов да хване дори с коприна от друг цвят, явно доказателство за един беден идалго, че е потънал в сиромашия. Той изгаси свещите, но беше горещо и не можа да заспи. Стана от леглото си и пооткрехна прозореца с решетка, който гледаше към хубава градина. Тогава чу, че в градината се разхождат и разговарят хора. Вслуша се внимателно. Хората заговориха по-високо и той можа да долови следния разговор:

— Не ме карай да пея, Емеренсия, защото знаеш, че откак влезе този чужденец в замъка и очите ми го зърнаха, аз не мога вече да пея, а само плача. Освен това сънят на господарката ми е лек и за никакви съкровища на света не бих искала тя да ни свари тук. Но и да не беше толкова лек сънят й и да не съществуваше опасност да се събуди, нахалост ще отиде песента ми, ако спи и не се пробуди, за да я чуе този нов Еней, дошъл в нашия край, за да ми се подиграе^[4].

— Не се бой, скъпа Алтисидора — отвърна друг глас. — Няма съмнение, че херцогинята и всички в замъка спят освен този, който пробуди душата ти и властва над сърцето ти. Току-що чух, че отвори прозореца на стаята си и навярно е буден. Запей, бедна моя, запей тихо и нежно под звуците на арфата си и ако херцогинята ни чуе, ще се извиним с жегата.

— Не от това се боя, Емеренсия — отвърна Алтисидора, — но не бих искала песента ми да разкрие сърцето ми и всеки, който не познава могъщата власт на любовта ми, да помисли, че съм своенравна и без свян девойка. Да става обаче каквото ще — по-добре срам на лицето, отколкото рана в сърцето.

И тутакси отекнаха нежни звуци на арфа. Като ги чу, дон Кихот изпадна в захлас — в този миг си спомни за безброй подобни приключения, за прозорци, решетки и градини, серенади, любовни обяснения и унес, за които бе чел в безсмислените рицарски романи. Веднага си въобрази, че някоя от компаньонките на херцогинята се е влюбила в него и че свенливостта й я кара да прикрива чувствата си. Уплаши се да не би да го прелъстят и се зарече да защити целомъдрието си. Като призова на помощ от все сърце и с цялата си душа своята дама Дулсинея дел Тобосо, реши да изслуша песента и за да издаде присъствието си, престори се, че киха, което зарадва много двете момичета, чието най-голямо желание беше да бъдат чути от дон Кихот. Като настрои арфата и взе първите акорди, Алтисидора запя следния романс:

О, ти, който спиш в леглото,

сред холандските чаршафи,

и от залез чак до изгрев

сънено крака протягаш.

 

Чуй ме, рицарю най-храбър

от родените в Ла Манча,

по-благословен и ласкав

даже от арабско злато!

 

Чуй, една девойка, знатна

и от род добър, но скръбна,

с две очи-слънца я мъчиш

и душата й изгаряш.

 

Приключения преследваш,

а създаваш само мъки;

някоя раниш, а после

цяр за раната не даваш.

 

Разкажи ми, храбри момко —

нека Бог да те закриля, —

в Либия ли си отрасъл

или в планините хакски^[5]?

 

Змийско мляко ли си сукал?

Или бил си ти откърмен

с грубостите на гората,

с ужаса на планините?

 

С право може Дулсинея,

тъй закръглена и здрава,

да твърди и да се хвали,

че е укротила тигър.

 

Затова ще я прославят

от Енарес до Харама

татко Тахо, Мансанарес,

Писуерга и Арланса^[6].

 

За да се сменя със нея,

бих й подарила фуста,

при това със цветни нишки

и с ресни от чисто злато.

 

О, да ме държиш в прегръдки

или даже до леглото,

та главата ти да чеша

и да чистя твоя пърхот.

 

Искам, но не съм достойна

за награда като тази.

Дай краката си, на мен ми

стига да ти ги изстъргвам.

 

Бих ти дала нощни шапки,

леки сребърни обувки

и чорапи от дамаска,

дрехи от холандска тъкан.

 

Дала бих най-фини перли,

като шикалки големи,

и понеже нямат равни,

„солитери“ ги наричат.

 

Гледаш от Тарпея^[7] този

огън, който ме измъчва,

но недей — не го раздухвай,

о, Нероне от Ла Манча!

 

Чуй една девица крехка!

И петнайсет нямам даже,

четирнайсет свърших скоро —

в Господ-Бог ти се заклевам!

 

Не съм куца и саката,

нито пък съм едноръка.

Лилии са моите къдри

и се влачат по земята.

 

Орлов клюн са моите устни,

а носът ми — малко сплеснат,

но пък зъбите — топази,

и творецът ме прославя.

 

А гласът ми, както чуваш,

с най-приятните се мери.

Моят ръст — самичък виждаш,

че без мъничко е среден.

 

Тези прелести и други

ти с колчан стрели прониза

В този замък съм слугиня,

казвам се Алтисидора.

С това завърши песента на влюбената Алтисидора и започна ужасът на ухажвания дон Кихот, който въздъхна дълбоко и си каза:

— Колко злочест странстващ рицар трябва да съм, та да няма девойка, която да ме погледне и да не се влюби в мене! Колко злощастна трябва да е несравнимата Дулсинея дел Тобосо, че не я оставят тя единствена да се радва в мир и спокойствие на неизмеримата ми вярност? Какво искате от нея, кралици? Защо я преследвате, императрици? Защо я дебнете на всяка крачка, четиринадесет и петнадесетгодишни девици? Оставете, оставете нещастницата да ликува и се радва и гордее с щастието, което пожела да й дари Амур, като й подчини сърцето ми и й предаде душата ми. Знайте, безброй влюбени жени, че само за Дулсинея аз съм восък и меко тесто, а за всички други — кремък; за нея само съм мед, а за вас — пелин; за мене само Дулсинея е хубава, умна, целомъдрена, изящна и благородна, а всички останали са грозни, глупави, леконравни и от ниско потекло. Природата ме е създала, за да бъда неин и на никоя друга. Нека плаче или пее Алтисидора, нека чезне от отчаяние дамата, за която ме пребиха в замъка на омагьосания мавър — аз ще принадлежа на Дулсинея. Варете ме, печете ме, аз ще остана чист, благонравен и целомъдрен, напук на всички магьоснически сили на земята.

Като изрече тези думи, дон Кихот затвори шумно прозореца и ядосан и натъжен, сякаш му се беше случило голямо нещастие, легна в кревата, където ще го оставим засега, защото ни зове великият Санчо Панса, който се готви да започне славното си управление.